сряда, 7 август 2013 г.

Хулио Кортасар >> Тайните оръжия

Пет прочути филмирани истории: новелата „Преследвачът“, разказът „Лигите на дявола“, „Писма от мама“, „Добрите услуги“ и „Тайните оръжия“

Разказът „Лигите на дявола“ сякаш израства от нищото. Главният герой Роберто Мишел казва: „Сред многото начини да се воюва срещу нищото, един от най-добрите е да се правят снимки.”/Кортасар 1981:167/ Текстът се опитва да ни убеди, че историята е продукт на потока на съзнанието, опериращ с видимия свят и подреждащ го според визията на фотографа.
За разлика от текста поради самата си, ако можем така да се изразим, „генеалогична структура“ филмът не разчита на свободните инвенции. Случващото се на главния герой някак не е така фриволно предизвикано от него, а е част от неговата макар и свободна програма на деня, която не е нищо друго освен лов на интересни ракурси за погледа, просто добър материал за снимки, за победа над скуката и надмогване на баналното именно през самото банално.
Макар да смята, че в разказите му „няма грам литературна заслуга и старание“, Кортасар все пак говори за “известна вещина, благодарение на която не фалшифицирам мистерията, а я запазвам възможно най-близо до извора, с все изначалния й трепет, с архетипното й бръщолевене.”/Факел 2007:136/ В „Лигите на дявола” в подобна „веща” позиция е фотографът. Той е действително не само фотоувеличение за външния свят, но и негов досътворител, продължител на заложения в него смисъл. Доказателство за това е гореспоменатият цитат за снимането като лек срещу празнотата и скуката. Кортасар обаче подсилва въздействието на снимката със свободата на слово си. А и поради самото си естество текстът по принцип е по-свободен, предполага множество пукнатини, в които се излива предполагаемият смисъл... Васил Василев

Издателство Агата-А

Тайните оръжия в Хеликон


Том Холанд >> Вампирът [ Тайната история на лорд Байрон ]

Ако бяха станали обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен позор. Джон Кам Хобхаус, „Дневници“

От елегантните салони на Лондон до дивата пустош на епирските планини един изтерзан дух се лута в търсене на безсмъртието...
Потресаващ животопис на една от най-привлекателните и скандални личности в английската и световната литература – блестяща смесица от факти и фантазия. Ужас и еротика, истина и измислица се смесват в елегантен кървав коктейл...

Самият лорд Байрон е твърдял, че действителността е много по-невероятна от измислицата.

Издателство Еднорог




Стефан Цанев >> Анини приказки. Янини притчи

Приказки за малки, притчи – за големи...

Как маймуните произлезли от човека и как после човекът произлязъл от маймуната

Живяло едно време
бедно африканско племе.
Лежало
под Килиманджаро
сред блата, гъмжащи
от жаби и змии гърмящи
и още хиляди гадини.
Вече хиляда години
хляб какво е – не помнели хората стари.
Посееш жито – никнат комари!
Посадиш круша, а се ражда
крокодил и те изяжда!

И така, живяло
едно време...
не живяло, а мряло
африканското племе.
Лежало
под Килиманджаро,
гледало горещите небеса
и чакало чудеса.
Старият вожд
ден и нощ
седял под дебелата сянка
на един боабаб
и бъркал в черна гаванка
думи –
за да получи хляб.
Наоколо хората клечали и чакали,
гладни като чакали,
клечали година, чакали век...
Един се обърнал –
гледа:
какво става със съседа?
Човек ли е това или не е човек?
Нещо се окосмява,
челото му намалява,
зъбите му растат и тракат,
ходи на четири крака...

Съседа
също
го гледа
и му отвръща:
- Братко,
май няма разлика помежду ни...

Накратко:
хората започнали да се превръщат
в маймуни!

Настанала тъмна нощ.
Събрали се старите старейшини
и взели решение:
- Да бъде сменен старият вожд!
(Който все си
седял под стария боабаб
и продължавал да меси
от думите хляб.)

- Нов вожд трябва да изберем:
смел и умен,
който да спре
процеса маймунен!

Кой ще бъде новия?
Условия:
1. Който се качи най-високо в планината.
2. Който донесе най-чудното от чудесата.
3. Който ни направи отново хора
с помощта на чудото от точка втора.

Сутринта младо и старо
хукнало към Килиманджаро...

Издателство Труд



вторник, 6 август 2013 г.

Христо Милков >> Клубът на месиите

Мусолини, Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Сталин – за тези хора десетте Божии заповеди не важат. Те имат свои собствени Божии заповеди...

Драмата на ХХ век, пречупена през образите на световните водачи в европейската радиопропаганда на български език...
„Клубът на месиите“ се основава на малко известни документи от българското разузнаване и контраразузнаване, Дирекция на полицията, архиви на вътрешно и външно министерство. Съзнанието на българина е „облъчено“ старателно от радиостанции от различни точки на Европа, Азия и Африка. Но всичко това не отлита безследно в ефир, то е запечатано в бюлетините на Радио София. Това е книга за радиото – най-мощното за онова време средство, което създава кумири... Не са много хората, които толкова са възхвалявани и толкова заклеймявани. Обявяването на тяхна вещ или излязъл изпод перото им ръкопис за продажба на търг предизвиква вълнение, сякаш са открити мощи на светец или парче от Христовия кръст. Това са те - членовете от "Клуба на Месиите", белязали ХХ-ия и ХХІ-ия век.

Издателство Прес



Хулио Кортасар >> Игра на дама

Дамата се играе с камъче, което трябва да подритваш с върха на обувката. Съставки: тротоар, камъче, обувка, красива рисунка с тебешир, за предпочитане цветен. Отгоре е Небето, отдолу – Земята.

   Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност – не се опитвам да я проумея – съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.
   Гледаш ме, гледаш ме отблизо, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, доближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат объркани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едва опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - древен мирис, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да проникнат в косите ти, галят бавно дълбините на косите ти, докато се целуваме, устите ни сякаш са пълни с цветя или риби, с живи движения, с тъмен аромат. И ако се захапем, болката е сладка, и ако се задушим в едно кратко и едновременно изпиване на дъха, тази мигновена смърт е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен вкус на зрял плод, и аз те усещам да потрепваш до мен като луна във водата.

Издателство Агата-А

Игра на дама в Хеликон


Майкъл Джордан >> Митове от цял свят

Думата мит произлиза от гръцкото mythos, но се появява в Западна Европа сравнително наскоро – в началото на деветнайстия век – и в най-широк смисъл означава градиво за устната традиция. В митовете обаче има много повече материал от мелодраматични измишльотини; в тях се съдържат проникновени мисли за свръхестественото и за човешкия живот, легенди, в които се обяснява поведението на боговете в различните им дела, взаимодействието между боговете и останалите категории същества.

От най-обичаните древногръцки митове до малките и непознати бисерни фрагменти от далечни сибирски племена...

ОДИН И ИКДРАСИДЪЛ

ПРОИЗХОД: тевтонски – скандинавски (Исландия).

ИЗТОЧНИЦИ: „Еда в проза“ (Кодекс Вормианус), съставени от исландския учен Снори Стурлусон (1178-1241) и изпратен през XVII в от историка Арнгримур Йонсон на датския му колега Оле Ворм.

Съдържанието фактически е учебник, първата част от който е озаглавена „Гилфагининг“ (Измаменият Гилфи) и представлява сбит преглед на скандинавската митология. Нещастният случай, при който Один загубва окото си при търсене на потайни знания, е само загатнат в „Поетичната Еда“, а по-пълният извор, използван от Снори, е неизвестен.

В центъра на света се издига масивното ясеново дърво Икдрасидъл, чиито корени опасват небето и земята, а корените му се простират в различни царства. Единият стига до Аусгардьор, царството на боговете ауса, втори се простира до земята на ледените великани, трети прониква до земята на мъртвите Хел. По този начин дървото свързва различните светове. Под Икдрасидъл се намира кладенецът на Урд, където боговете всеки ден се събират да разискват делата си. Дървото се поддържа от норните, сестри на съдбата, а се напоява от свещения извор на бог Мимир. Тези води са наситени с мъдрост и познания и тъкмо кладенеца на Мимир се посещава от върховния бог Один, когато иска да разбере каква е съдбата и бъдещето на света. Той се разбира с Мимир двамата да споделят водите от извора, а в замяна за този дар на познанието Один се съгласява да извади дясното си око.

Издателство Плеяда



понеделник, 5 август 2013 г.

Нийл Геймън >> Океанът в края на пътя

Вълшебен и страховит разказ за тайни и оцеляване, за спомени и магия. Невъзможното се превръща в реалност... Книга на месеца на „Амазон“, юни 2013 г.

   Никой не дойде на рождения ми ден.

   Имаше маса със сладкиши и лакомства, с картонени шапки на всяко място и празнична торта със седем свещи в центъра на масата. На тортата беше нарисувана книга от захарна глазура. Майка ми, която бе организирала празненството, ми каза, че според госпожата в пекарната никога преди не бяха поставяли книга на торта за рожден ден и че за момчета били футболни топки или космически кораби. Моята книга им беше първата.

   Когато стана ясно, че никой няма да дойде, мама запали седемте свещи на тортата и аз ги духнах. Изядох парче торта, както и малката ми сестра и една от приятелките ѝ (двете присъстваха на празненството като наблюдателки, не като гости), преди да избягат с кикот в градината.

   Мама беше приготвила празнични игри, но тъй като нямаше никой, дори сестра ми, не играхме игри и аз сам развих вестника, с който бе увит подаръкът, и намерих вътре синя пластмасова фигурка на Батман. Бях тъжен, че никой не бе дошъл на празника ми, но щастлив, че си имах фигурка на Батман, а и подаръкът за рождения ми ден чакаше да го прочета – комплект от книгите „Нарния“, който си взех в стаята на горния етаж. Легнах на леглото и се увлякох в историите.

   Обичах да чета. Книгите тъй или иначе бяха по-безопасни от хората...

Издателство Бард



Джон Стайнбек >> Улица „Консервна“

Те може да са „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, но са и „светци и ангели, благочестивци и мъченици“...

Фабриките боботят и тракат, и скърцат, докато изчистят, нарежат, мариноват и консервират и последната риба. И тогава свирките отново запищяват – вир-вода мокри, вмирисани и уморени италианци, китайци и поляци, мъже и жени, се пръсват и поемат по хълма към града, всеки по своя път, а Улицата на консервните фабрики става отново такава, каквато е: тиха и вълшебна. Връща се нейният нормален живот. Безделниците, които от погнуса са се оттеглили под черния кипарис, се появяват и насядват върху ръждясалите тръби в запустелия двор. Момичетата на Дора излизат за малко на слънце, ако има слънце.
Док тръгва от Западната биологична лаборатория, прекосява улицата и влиза в бакалницата на Ли Чун за две кварти бира. Анри, художникът, рие като куче из боклуците в обраслото с трева празно място за някоя и друга част, къс дърво или метал за лодката, която си строи. Тогава настъпва тъмнината и пред вратата на Дора светва уличният фенер – фенерът, който дава постоянна лунна светлина на улица „Консервна“. В Западната биологична при Док идват гости и той пресича улицата до Ли Чун за още пет кварти бира.
Как е възможно да се опишат такива, каквито са, и поемата, и смрадта, и проскърцващите звуци, особената светлина и песента, навикът и мечтата?
Когато човек събира морски животинки, среща едни плоски червейчета, толкова нежни, че е почти невъзможно да ги хванеш цели – докоснеш ли ги, разкапват се на парченца. Трябва да ги оставиш сами да се източат и по своя воля да пропълзят върху острието на ножа и чак тогава предпазливо да ги пуснеш в стъкленицата с морска вода. И може би точно така трябва да се напише и тази книга – да се отворят страниците и да се оставят различните истории сами да изпълзят по тях...

Издателство Колибри



неделя, 4 август 2013 г.

Кнут Хамсун >> Мистерии

Първия модерен роман в европейската литература...

Нагел подхвана с усмивка:
- С удоволствие ще поплещя още. И без друго съм в такова настроение тази вечер, един господ знае какво ме е прихванало... Е, въпросният сън не беше впрочем от някакво особено значение. И така, пред мен се простираше блатиста местност, без дървета, но с много коренища, разпръснати наоколо като причудливо извити змии. Сред всички тези криви коренища се тътрузеше някакъв луд. Още го виждам пред очите си, блед, с тъмна брада, но неголяма и рядка, та кожата на лицето му прозираше изпод космите й. Той се взираше с широко разтворени очи наоколо и в погледа им се четеше страдание. Бях се притулил зад един камък и му извиках. Тогава той веднага извръща очи към камъка, без да е изненадан от това, че го викат, сякаш вече знаеше, че именно там съм се спотаил, макар да бях добре прикрит. През цялото време не сваляше поглед от камъка. Помислих си: все едно, не ще ме намери, а в най-лошия случай ще успея да избягам оттук, ако се приближи. И макар да не ми харесваше, че стои там, вторачен в мен, аз пак извиках, за да го подразня. Той направи две крачки в посока към укритието ми, оголи зъби, готов да хапе, но не стигна доникъде, грамадите от корени му пречеха да върви, притискаха го към земята и не му позволяваха дори да помръдне. Пак извиках, после пак и пак, много пъти подред, за да го ядосам истински и той се зае да разчиства корените, за да може да се придвижва, разхвърляше настрана цели наръчи от тях и полагаше огромни усилия да се добере до мен, но напразно. До камъка, зад който се бях прислонил, стигаха неговите вопли и аз виждах непоносимата болка, застинала в очите му. Щом обаче се уверих, че съм в пълна безопасност, станах, замахах с шапката си и му се показах в целия си ръст, дразнейки го непрекъснато с приветствени викове, тропайки с крака и крещейки „Хей!“. Дори го приближих, за да го раздразня още повече, разперих пръсти като го сочех и язвително крещях „Хей ти там!“ досами ухото му, за да го изкарам докрай от равновесие, а после поотстъпих назад и го оставих да стои там, за да разбере колко близко съм бил до него. Но той още не се предаваше, продължаваше да се бъхти с коренищата, мъчеше се, обезумял от болка да ги премахва от пътя си, нарани се до кръв, издра лицето си, повдигна се на пръсти и зарева. Да, да, представете си, той се бе повдигнал на пръсти, и също ми закрещя в отговор! По лицето му се стичаше пот, то бе изкривено от безумно страдание, загдето не можеше да ме докопа. Исках още повече да го разяря, отидох по-близо до него, щракнах с пръсти току под носа му и ухилено рекох „гъди, гъди, гъди“ с цялото презрение, на което бях способен. Метнах върху му корен, уцелих го по устата, насмалко да го съборя, но той изплю кръвта, избърса се и отново се зае да разчиства коренищата. Реших, че бих могъл да дръзна и още нещо, протегнах ръка, за да го докосна, исках да пипна с пръст челото му и пак да се отдръпна. В този миг обаче той ме хвана. Господи, какъв ужас бе, когато ме докопа! Стисна ме в яростна хватка и се вкопчи в ръката ми. Нададох вик, но той не ме пускаше и продължаваше да се влачи подире ми. Излязохме от тресавището, дървесните корени вече не представляваха пречка за него, след като ме държеше в хватката си и така стигнахме до камъка, зад който отпървом се бях скрил. Когато се добрахме дотам, мъжът се просна ничком пред мен, целувайки земята, по която бях стъпвал; коленичил пред мен, окървавен и изтерзан, той сипеше благодарности, загдето съм бил толкова добър с него, благослови ме и се обърна с молба към Бог също да ме благослови. Широко отворените му очи бяха изпълнени с горещи молби към Бог заради мен и той целуна не ръката ми, не и обувката ми, а земята, по която бях вървял. Попитах го: „Защо целуваш земята, откъдето съм минал?“ Отговори: „Защото устата ми е окървавена, а аз не желая да изцапам обувките ти“. Не искал да изцапа обувките ми! Попитах го пак: „Но за какво ми благодариш, когато всъщност ти причиних болка и те накарах да страдаш?“ „"Благодаря ти – отвърна той, – защото не ми причини още страдание, загдето си добър към мен и не ме измъчи повече“. „Добре – попитах го тогава, – но защо ми крещеше и оголваше зъби, за да ги впиеш в мен?“ „Не исках да те хапя – каза той, – отварях уста, за да те моля за помощ, но не бях в състояние да говоря, а ти не разбираше това. Ето защо заревах от наистина голяма болка.“ „Затова ли викаше?“ – попитах го пак. „Да, затова!...“ Вгледах се в безумеца, той още плюеше кръв, но въпреки това се молеше Богу за мен, видях, че съм го виждал и преди, че дори познавам този човек на средна възраст, прошарен и с жалка рядка брадица – това беше Минута...

Издателство Унискорп

Мистерии в Хеликон

Мистерии в Books.bg

събота, 3 август 2013 г.

Велина Христова и Гавраил Гавраилов >> Североизточна България

Гид за пътешественици (Черноморие, Добруджа, Лудогорие)

Тайните на една непозната земя.
Информация за всичко интересно, което може да се види или прави в този вълшебен край на България.

Условно територията е разделена на три туристически региона:

– Черноморие: северният бряг, криещ неподозирани тайни и завладяваща енергия
– Добруджа: плодородна земя, съхранила неповторима романтика в легендите си
– Лудогорие - мистичен край с приятни изненади за всички пътешественици

Разказ: Захари Карабашлиев.
Фотографии: Юри Чарийски, Соня Митова, Алек Александров, Гавраил Гавраилов

Издателство Меркурий Комерс 97



петък, 2 август 2013 г.

Гюстав Льо Бон >> Психология на тълпите

Най-ужасната катастрофа, която може да постигне един народ, е той да изгуби своята национална душа. Гюстав Льо Бон

   Големите сътресения, които предшестват промените в цивилизацията, на пръв поглед сякаш са предопределени от значителни политически преобразувания: нашествия на народи или сваляне на династии. И все пак един внимателен анализ на тези събития зад видимите причини най-често разкрива като реална причина наличието на дълбока промяна в мисленето на народите. Истинските исторически сътресения не са тези, които ни стряскат с измеренията и силата си. Единствените важни промени, на които се дължи обновяването на цивилизациите, се извършват в мненията, възгледите и вярванията. Паметните събития са видимият ефект от невидимите изменения на човешките чувства. Ако се проявяват рядко, то е, защото наследственият фонд на чувствата на даден род съставлява неговия най-траен елемент.
   Днешната епоха е един от критичните моменти на промяна на човешката мисъл.
   Тази промяна се осъществява благодарение на два основни фактора. Първият е разрушаването на религиозните, политическите и социалните възгледи, от които произтичат всички елементи на нашата цивилизация. Вторият фактор е създаването на изцяло променени условия за съществуване и мислене, дължащи се на съвременните научни и технически открития.
   Макар и разклатени, идеите на миналото все още запазват голямата си сила, а тези, които трябва да ги заменят, едва се очертават; ето защо съвременната епоха е период на преход и анархия.
   Едва ли е подходящо да се гадае днес какво може да произлезе един ден от такъв неминуемо малко хаотичен период. Върху какви фундаментални идеи ще се изграждат утрешните общества? Все още не знаем. Още отсега обаче можем да предвидим, че в организирането си те ще трябва да се съобразяват с една нова сила, с един най-нов господар на съвременността: мощта на тълпите. Върху развалините на толкова идеи, смятани някога за верни и мъртви днес, на толкова управления, разрушени едно след друго от революциите, единствено тази мощ се е въздигнала и изглежда призвана скоро да претопи всички други сили. Докато овехтелите ни разбирания се разклащат и изчезват, а старите опори на обществата последователно се сгромолясват, действието на тълпите е едничката сила, която нищо не заплашва и чийто престиж расте непрекъснато. Епохата, в която навлизаме, ще бъде действително ерата на тълпите... (1895)

Издателство Витяз



Исабел Алиенде >> Моята измислена страна

Идвам от така наречения Трети свят (кой ли е вторият?) и се наложи да си хвана съпруг, за да заживея законно в първия; нямам намерение да се връщам в неразвития свят без основателна причина...

Да започнем отначало, от Чили, тази земя, която малцина могат да посочат на картата, защото се намира в най-отдалеченото кътче, до което човек може да стигне, без да падне от планетата. „Защо не продадем Чили и не си купим нещо по-близо до Париж…?“, питаше един наш писател. Никой не минава случайно по тия места, колкото и да се е изгубил, макар че мнозина посетители решават да останат завинаги, влюбени в земята и хората. Това е краят на всички пътища, хвърлей земя в Юга на Южна Америка, четири хиляди километра хълмове, долини, езера и море. Така я описва Неруда в пламенната си поезия:

От нощ и сняг и пясък е снагата
на тъничката ми родина,
безкрайна тишина по дългата й линия,
и пяната, избълвана от морската вълна,
и на целувки антрацитени безброй загадката.

Издателство Колибри



четвъртък, 1 август 2013 г.

Херман Мелвил >> Моби Дик

„Той ще бъде между човеците като див осел, ръцете му ще бъдат против всички, ръцете на всички ще бъдат против него.“

   Отец Мапъл стана и с мек, сдържано властен глас покани пръснатите богомолци да се приближат. „Щирборда към пасарела, насам! Вие минете към бакборда… бакборда към пасарела, към щирборда! Към средата на кораба! Към средата на кораба!“
   Между пейките се чу глухо бумтене на тежки моряшки ботуши и още по-глух шум от женски обуща, после всичко утихна и всички погледи се насочиха към проповедника.
   Той помълча; скръсти пред гърдите мургавите си ръце, вдигна глава със затворени очи и започна да се моли с такова дълбоко смирение, сякаш бе коленичил за молитва на морското дъно.
   После с провлечен и тържествен глас, напомнящ непрестанното биене на камбана в залутан из мъглата кораб, той зачете следния химн; но към края промени глас и завърши с гръмко радостно ликуване.

Грамадните ребра на кита
ме хванаха в ужасен плен.
А вънка стенеха вълните
и се търкаляха над мен.

Бях сякаш в лоното на ада
сред мъките безкрайни там
и вече сещах как изпадам
сред черна безнадеждност сам.

И в тая черна изнемога
заскубах своите коси,
обезверен завиках Бога…
Но той дойде и ме спаси.

Бог мигом долетя при мене,
възседнал сякаш бърз делфин,
и вдигна струи посребрени
далеч над океана син.

И песента ми ще напомня
вовеки оня чуден час –
на Бога силата огромна
вовеки ще прославям аз.

   Почти всички се присъединиха към пеенето на този химн, който заглуши мощно рева на бурята. Последва кратка пауза; проповедникът прелисти бавно библията, сложи ръка на съответната страница и каза: „Драги съкорабници, да пипнем последния стих от първата глава на Йона: «И заповяда Господ на един голям кит да глътне Йона».“...

Издателство Емас

Моби Дик в Хеликон

Моби Дик в Books.bg