неделя, 29 ноември 2015 г.

Стивън Кинг >> Търси се

Човек, който постъпва така, не заслужава да живее...

   Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
   Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
   – Не ми се прави на литературен критик, момчен­це! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
   – Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. – В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. – И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
   До болка познатата критика – как смееш да се от­казваш от славата? – разпали искрицата яд в пламен­на ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
   – Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
   – Млъкни! Говориш като майка ми.
   – Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама ни­кога не ще можеш да продадеш!
   – Млъкни, гений! Предупреждавам те да си дър­жиш езика зад зъбите!
   „И какво като натисне спусъка? – помисли си Ротстийн. – Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от сма­зани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пъ­тека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер – кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страни­ци, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в „Тайм“... и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолеве­ния.“
   – Да, наистина си кръгъл глупак – заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. – Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разби­рат, че парите могат да бъдат похарчени. – Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. – Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
   – Последно предупреждение! – процеди Мори.
   – Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
   Морис Белами го застреля.

Преводачи Весела Прошкова, Даня Доганова
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

петък, 2 октомври 2015 г.

Димитър Христов [ 54ka ] >> Конете [ Фото албум, част II ]

Галопиращи коне

Сила, движение, устрем.
Красота, изящество, спокойствие.
Приятелство.
Покой и движение.
Всичко това са те – Конете, – героите от втория албум на едноименния мащабен фото проект на Димитър Христов [ 54KA ].
Конят, хилядолетният другар и спътник, благородно приел човека до себе си, оставащ неизменно до него през вековете в единство, сливане и хармония. Онова древно същество, даващо ни и днес опияняващото чувство за свобода, водещо ни напред и напред по Пътя...
Изящните фотографии ни разкриват различните състояния на Коня – препускащ, наслаждаващ се и дори забавляващ се, позирайки пред обектива на автора.
Освен изображенията в албума са включени и откровения на известни българи за конете. А в блога на проекта, The Horses, можете да се насладите на забавни моменти около създаването му.

Димитър Христов е художник, дизайнер, фотограф и... мечтател. А най-хубавото на всяка осъществена мечта е, че човек се втурва към следващата...

събота, 19 септември 2015 г.

Алберто Моравия >> Нови римски разкази

Човешка комедия (1954-1959)

Разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата.
Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите.
Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот, но точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с мотопед, следобедите на плажа и откраднатите целувки от любимата жена.

Преводач Велимира Костова-Върлакова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

понеделник, 14 септември 2015 г.

Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?
Концепции за живота

Издателство Труд (2015)

сряда, 9 септември 2015 г.

Павлина Върбанова >> Как се пише?

Книжовен, диалогичен и дигитален български

Днес имаме свободата да общуваме, но все пак знаем ли основните езикови правила, към които е добре да се придържаме?
Знаем ли къде най-често грешим?
Къде да поставим запетая или кавички?
В кои случаи се употребява пълен член и в кои – кратък?
Кога да пишем малка и кога – главна буква?
Кога да използваме учтивата форма?
Как да пишем служебен имейл?
Към какво да се стремим и какво да избягваме, когато общуваме в социалните мрежи?
В тази книга колебаещите се ще намерят достъпно поднесени най-често нарушаваните правила за правопис и пунктуация, а също така и конкретни примери, в които е обяснено как се прилагат.
За улеснение има варианти „Правилно/Грешно“ на често употребявани думи, словосъчетания и собствени имена.
Съдържанието на книгата е съобразено с актуалните правописни правила.

Издателство БГ Учебник (2015)

понеделник, 7 септември 2015 г.

Роджър Зелазни >> Джак от Сенките

В Здрача, между Светлината и Мрака

   Това се случи, когато Джак, чието име чуваха сенките, пристигна в Иглес, в земите на Здрача, за да посети Адските Игри. Тъкмо там го видяха за първи път, докато разглеждаше замислено Адския Пламък.

   Всъщност Адския Пламък е изящно гравирана урна от сребристи огньове, върху чиито сияещи пръсти се крепи рубин с размер на юмрук. Пръстите стискат рубина с невероятна сила, което не му пречи да озарява околността с хладна червеникава светлина.
   През този ден Адския Пламък бе изваден на показ, за да му се любуват всички присъстващи, ала самият факт, че бяха видели Джак край него, бе причина за известно безпокойство. Току-що пристигнал в Иглес, отпърво го зърнаха да се скита по озарените от опушени фенери коридори, сред многолюдните тълпи зяпачи, които се носеха като мудна река към изложбения павилион. Двамината, които го разпознаха, се наричаха Смадж и Квазер, дошли тук на свой ред да си съперничат за този безценен трофей. Те незабавно потърсиха Разпоредителя на Игрите, за да го уведомят за случката.
   Смадж пристъпваше от крак на крак и придръпваше нервно мустаци, докато очите му се наляха със сълзи и започна да премигва. Едва тогава ги втренчи в своя спътник Квазер – коса, очи, плът все в еднакъв сив оттенък, – за да избегне пронизващия поглед на Бенони, Разпоредителя на Игрите, чиято воля бе закон по тези места.
   – Какво искате вие двамата? – попита ги той.
   Смадж продължи да го зяпа и да си дърпа мустаците. Накрая Квазер реши да вземе нещата в свои ръце.
   – Трябва да ви съобщим нещо – каза той.
   – Това го чух. Казвай нататък.
   – Разпознахме един, чието присъствие тук е особено обезпокоително.
   – Кой?
   – Преди да ви кажа, трябва да отидем на някое осветено място.
   Разпоредителят на Игрите завъртя глава и втренчи кехлибарените си очи първо в единия, после в другия.
   – Ако това е някаква шега... – поде той.
   – Не е – прекъсна го Квазер, без да мигне.
   – Добре, тогава. Последвайте ме. – Той въздъхна, завъртя копринената си оранжево-зелена пелерина, обърна се и пое към ярко осветената палатка.
   Вътре отново ги погледна.
   – Тук достатъчно светло ли ви е?
   Квазер се огледа.
   – Да – кимна той. – Той няма да ни чуе тук.
   – За кого говорите? – настоя Разпоредителят на Игрите.
   – Познавате ли един, когото наричат Джак и който винаги чува името си, ако е произнесено в сенките?
   – Джак от Сенките? Крадецът? Да, чувал съм много истории.
   – Тъкмо затова пожелахме да разговаряме на някое ярко осветено място. Той е тук. Само преди няколко минути двамата със Смадж го видяхме. Разглеждаше Адския Пламък.
   – О, божичко! – възкликна уплашено Разпоредителят на Игрите. – Той ще го открадне!
   Смадж престана да суче мустаци и кимна няколко пъти.
   – А пък ние дойдохме да го спечелим – изръмжа той. – Няма да можем, ако го открадне.
   – Трябва да го спрем – заговори Разпоредителят на Игрите. – Какво според вас да направя?
   – Думата ви е закон тук – рече Квазер.
   – Вярно... Може би не е зле да го прибера в някоя килия, докато свършат Игрите.
   – В такъв случай – подметна Квазер – постарайте се мястото да е лишено от всякакви сенки. Казват, че било изключително трудно да бъде задържан – особено в присъствието на сенки.
   – Но тук навсякъде има сенки!
   – Така е. Това е основната пречка да бъде заловен и затворен.
   – В такъв случай нито ярките светлини, нито пълната тъмнина са подходящо решение.
   – Ако всички светлини не бъдат нагласени под строго определен ъгъл – произнесе Квазер, – той пак ще може да създаде сенки, от които да се възползва. В мрака пък му е достатъчна съвсем слаба светлинка, за да се сдобие с каквото му е нужно.
   – И каква сила черпи от сенките?
   – Не зная това да е известно някому.
   – Той е обитател на Тъмната страна, нали? Не е човек.
   – Според някои идва от Здрача, но близо до Мрака – там, където винаги има сенки.
   – Все си мисля дали няма да е най-добре, ако го изпратим на пътешествие в Торните Ями на Гливе.
   – Страховито – каза Смадж и се изкиска зловещо.
   – Елате да ми го посочите – нареди им Разпоредителят на Игрите.
   Тримата напуснаха палатката. Небето над тях бе сиво, на изток се променяше в сребристо и ставаше съвсем черно на запад. Звездите пронизваха мрака над веригата от сталагмитни планини. Облаци нямаше.
   Пресякоха озарения от светлините на факлите тунел и свърнаха право към павилиона на Адския Пламък. За миг далеч на запад, в граничните земи, където пустеят светилищата на безпомощните богове, проблесна светкавица...

Издателство Бард (2015)

събота, 5 септември 2015 г.

Ф. Скот Фицджералд >> Красиви и прокълнати

парите, властта и срутването на кулите

   През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ – и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.
   Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смърт та и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ – не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето – човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.

Един достоен човек и неговият надарен син

   Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.
   Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг – битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от идея-фикс, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни...

Преводач Силвиана Златева
Художник Виктор Паунов
Издателство Enthusiast (2015)

петък, 4 септември 2015 г.

Костадин Костадинов >> Ситно, с клякане

Национален гювеч по селски

   Понякога уж всичко е наред, а усещаме, че не е. Така и не разбираме какво точно, само долавяме неприятния дъх на подозрението. В такива моменти сме сигурни, че пропускаме нещо, губим нещо, нещо свършва,преди да е започнало.
   Живеем, съгласявайки се или примирявайки се или не с това. Разбира се, бихме могли да живеем по друг начин, да правим нещо друго, всичко би могло да е друго, но не е. Хубаво е да знаем, че нещата са такива именно заради нас, а не въпреки нас. Може би не сме направили нищо всичко това да се случва, но не сме направили и нищо, за да не се случва.
   Всеки се е изправял пред удобството на лъжата.Твърде голямо е изкушението да я използваме като извинение да не правим нещо друго с живота си.
   Животът има едно-единствено изискване към нас – да не го проиграваме. По някаква причина обаче ние правим точно това. После го наричаме опит и пропускаме важното уточнение – опитът не е реалност, а свободно избрани от нас факти, за които дори не знаем дали са истински.
   Историята е измислена. Всяко съвпадение на имена и герои е случайно и непреднамерено...

Художник Дея Вълчева
Издателство Труд (2015)

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Джордж Р. Р. Мартин >> Приказни песни

Антология

Сенки безмълвни в мрачината танцуват,
създания страшни сред тях се реят;
твари призрачни в тъмнината ловуват,
злодеи крилати в небето вилнеят.
В мъглата злокобна и призрачно сива
бездушни чудовища стръвно лудеят;
техен дом е земята на злото мъждива,
Корлос е светът, в който живеят.

Надпис, открит в пещера в Централна Европа,
служила някога като храм на тъмна секта; авторът неизвестен

   Мрак. Навсякъде цареше мрак. Зловещ, отблъскващ, вездесъщ, надвиснал над равнината като огромна душна мантия. Нито един лъч лунна светлина не успяваше да пробие мрака, нито една звезда не успяваше да озари земята. Нощта бе навсякъде – зловеща и всепроникваща, изпъстрена с вихри от задуш¬ливи сивкави мъгли, които танцуваха неуморно и променяха очертанията си с всяка стъпка.
   Нещо изграчи в далечината, но да се различи силуетът му бе невъзможно. Мъглите и сенките поглъщаха всичко.
   Впрочем не. Нещо се виждаше все пак. Насред равнината, извисила снага сякаш напук на суровите черни планини в далечината, се издигаше тънка като игла кула, устремила се към мъртвото небе. Тя се издигаше на много мили над равнината чак до висините, където бушуваха пурпурни мълнии и отраженията им танцуваха неуморно по лъскавите черни камъни. Единственият прозорец на кулата мъждукаше в приглушена тъмноалена светлина, единствено островче светлина сред океа¬на на нощта.
   Мъгливите вихри долу пристъпяха неловко, смутено; смътно шумолене, блъскане дори, нарушаваха мъртвешката тишина. Нечестивите обитатели на Корлос бяха обладани от страх, тъй като светлината, която идваше от кулата, показваше, че господарят им си е у дома. А от него се страхуваха дори демоните.
   Зловещото създание надзърна през единствения прозорец, разположен високо в черната кула, огледа безкрайния мрак, надвиснал над долината, и ги обсипа с ругателства. Разгневеното създание загърби бушуващите вихри на вечната нощ и обърна взор към добре осветените покои на своята цитадела. Нечий хленч отекна в тишината. Към мраморната стена бе прикован уродлив демон, който напразно се извиваше и гърчеше с надежда да се освободи от веригите. Господарят не остана доволен. Вдигна ръка и я насочи към страховития демон, опънал оковите. От нея излетя поток от черна енергия.
   Вик на агония прониза безкрайната нощ и демонът увисна безпомощно на стената. Окованият звяр бе мъртъв. Нито звук не нарушаваше покоя на кулата и нейния зловещ обитател. Господарят се отпусна върху огромния си трон с формата на прилеп, издялан от един-единствен къс искряща черна скала. Огледа помещението, сетне устреми поглед през прозореца, отвъд който се вихреха едва различими мрачни сенки.
   Демонът поне бе издал силен, пронизителен вопъл, който бе отекнал на много мили около зловещата кула. Бяха го чули дори в тъмниците, разположени дълбоко под земята, и затворените там демони бяха потръпнали в очакване на още по-ужасни мъки, тъй като този вик, този вопъл, бе самото въплъщение на гнева и яростта.
   От вдигнатия юмрук излетя нова струя черна енергия и се устреми към нощта навън. Нещо изпищя и от небето падна смътна сянка, разтърсена от конвулсии. Господарят на кулата се озъби в зловеща усмивка.
   – Нима това може да бъде истинско развлечение? Само в земите на смъртните, където властвах някога, мога да се забавлявам достойно. Да, някога властвах там и ще властвам отново! Ще ловувам човешки души! Но кога най-сетне ще се сбъдне пророчеството, кога ще бъде принесена жертвата, която да ме освободи от това безкрайно изгнание?
   Гръм разтърси мрака. Пурпурни светкавици озариха черните планини. А обитателите на Корлос потръпнаха от страх. Защото Саагаел, принцът на демоните, властелинът на Корлос, кралят на преизподнята, бе разгневен. А когато господарят на мрака не бе в настроение, поданиците му трепереха от ужас, скрити в мъгливите вихри.
   Хилядолетия наред големият храм бе лежал скрит сред пясъците и джунглите, самотен, изоставен. Вековен прах бе покрил пода, вековна тишина бе обладала мрачните му, потънали в сенки ниши. Светилище някога на мрака и злото, той бе обявен за табу от поколения туземци, затова никой не бе прекрачвал прага му от много столетия.
   Сега обаче, след безброй години на забвение, големите черни врати, покрити с издялани върху тях уродливи, но отдавна забравени символи, проскърцаха отново. Нечии стъпки нарушиха покоя на праха, трупал се цели три хиляди години, нечии викове нарушиха тишината на най-мрачните му кътчета. Появиха се двама мъже, които пристъпиха в древния храм бавно и неспокойно, като се оглеждаха предпазливо... 
Само децата се боят от мрака

Издателство Бард (2015)

сряда, 2 септември 2015 г.

Ървин Ялом >> Да се взреш в слънцето

Без пропиляване

Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие на пробуждащо преживяване – съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.
Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си. Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване.
Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта.
За да стигнем до прозрението: колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.

Издателство Хермес (2015)

вторник, 1 септември 2015 г.

Шерко Фатах >> Като бяло петно на картата

Когато мечтите се сблъскат с реалността на унищожението

Младият Ануар мечтае за красиви къщи, за далечни пътувания, за кафенета с незабулени жени и цигарен дим и за сестрата на своя еврейски приятел.
Звучи съвременно и понятно, само че действието се развива през 30-те години на ХХ в. в Багдад, а героят е крадец и авантюрист, приближен на „черноризците“ – младежката фашистка организация в Ирак, – и в мечтаното си пътуване до Берлин през 1941 г.става част от свитата, която придружава Великия мюфтия на Йерусалим, съюзник на националсоциалистите.

Горчив и реалистичен разказ, маскиран като приключенска история, която проследява пътя на млад арабин в един свят, който губи невинността си. Засмукан от кървавия водовъртеж на Втората световна война, Ануар попада в мюсюлманските части на СС в Беларус и Украйна и взема трагично участие в потушаването на Варшавското въстание от 1944 в групата за унищожение на Дирлевангер, под ръководството на СС-групенфюрера Райнефарт. След ден, изпълнен с десетки кървави убийства на невинни хора, от покрива на една от малкото оцелели сгради, Ануар наблюдава бездействащите съветски войски на другия бряг на Висла и си задава въпроса: :Защо не атакуват?“
Отговорът е безмилостен: „ТОВА Е ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА!“
А тъжният извод на Шерко Фатах логично е, че независимо дали е на страната на победителя или победения, Малкият човек в историята винаги е губещ.

Преводачи Милен Милев, Александър Александров
Издателство Paradox (2015)

понеделник, 31 август 2015 г.

Стивън Кинг >> Буик 8

Нещото от Склад Б

Западна Пенсилвания, 1979.
Непознат мъж изоставя буика на бензиностанция и безследно изчезва. Пътните полицаи закарват на буксир „осиротялата“ кола в склад Б в местното управление, а когато започват да я разглеждат... зяпват от изненада.
Двигател има, само че нищо не му е наред.
Буикът е бутафорен, но... как тогава е стигнал до бензиностанцията?
През двайсетината години, последвали този ден, всеки, влязъл в склад Б., усеща надигането на страховита вълна, интуитивно долавя невидимото присъствие на нещо отвратително и ужасяващо.
Всъщност ужасите не остават само въображаеми. Накрая са съвсем реални.
От време на време в склада проблясват ослепителни мълнии, чува се зловещо бучене, температурата рязко спада, земята се разтриса... Всички си дават сметка, че буикът е много, много опасен, но упорито пазят в тайна съществуването му.
През есента на 2001 осемнайсетгодишният Нед, син на загиналия полицай Уилкокс, започва да идва в участъка, готов да се захване дори с най-неблагодарната работа. Скоро той става член на семейството на хората със сиви униформи. И те го посвещават в тайната... която скоро ще оживее в склад Б.

Преводачи Весела Прошкова, Марин Загорчев
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

неделя, 30 август 2015 г.

Таня Кинкел >> Алиенор. Аквитанската лъвица

Най-забележителната жена на Средновековна Европа

През XII в. Аквитания е голяма страна, заемаща почти половината от територията на днешна Франция, и най-богатата в тогавашна Европа. Управляват я силни и горди херцози, които наказват всеки, дръзнал да се домогне до земите ѝ. Но когато през 1136 г. умира поредният херцог, Гийом Х, начело на страната застава 15-годишната Алиенор. Загрижени, че една жена не би могла да управлява херцогството, съветниците я омъжват за френския престолонаследник Луи, който става крал на Франция още на сватбата си. Но младата кралица взема скоро в свои ръце държавните дела и на Аквитания, и на Франция и разочарова целия двор, очакващ да я ръководи.
Влюбен до полуда, Луи одобрява всяка нейна стъпка. Ала взаимност в любовта им няма. Скоро бракът бива разтрогнат, защото Алиенор не е била вярна съпруга...
А Алиенор се впуска с цялата си душа и сърце в най-голямото приключение на своя живот – любовта с младия английски престолонаследник Хенри...

Буйни огнени коси и буен, огнен нрав, владетелка, нетърпяща никого над себе си, но и жена, подвластна на любовта, войнствена защитничка на владенията си, но и емоционална покровителка на изкуствата, дама на рицарите и муза на трубадурите – това е Алиенор Аквитанска, съпругата на двама крале, призната за най-красивата жена на Европа от съвременниците си и за най-забележителната жена на Средновековието от днешните историци.

Преводач Борис Парашкевов
Художник Борис Драголов
Издателство Емас (2015)


събота, 29 август 2015 г.

Гилбърт Кийт Честъртън >> Огледалото на съдията

Случаите на Отец Браун

Гилбърт Кийт Честъртън е британски поет, писател и християнски мислител, останал ненадминат и до днес в серията детективски новели, които пише в златните години на криминалния жанр.
Постоянен герой в тях е отец Браун – симпатичен и тих свещеник с проницателен поглед и непогрешима интуиция.

В шестте представени случая отец Браун разплита виртуозни престъп­ления и разобличава изкусни престъп­ници с лекотата на детска игра.
Из­ящният стил наЧестъртън и харак­терната духовитост на диалозите в този сборник са истински празник за ценителите на качествената детек­тивска литература.


Преводачи Анна Друмева, Владимир Молев
Оформление Николай Киров
Издателство Millenium (2015)

петък, 28 август 2015 г.

Дарио Фо >> Лукреция Борджия

Една Борджия – човеколюбива и извън клишетата

   На 11 август 1492 година откъм замъка Сант’Анджело се чуват топовни гърмежи, за да напомнят на Рим и на целия свят, че новият римски първосвещеник е избран под името Александър VI. Най-накрая Испания се радва на втория си папа – Родриго Борджия. Из Рим се разнася един пасквил, написан от обичайния неизвестен, който възклицава: „Папският престол отиде при този, който плати повече на онези, които управляват урните на свещената лотария“.
   Римляните познават по име и фамилия всеки кардинал от томболата: Асканио Сфорца, брат на Лодовико Мавъра, който дори получил град Непи като награда заради оказаната подкрепа плюс четири мулета, натоварени със злато, а на Джулиано дела Ровере му било потвърдено, че и той ще се изкачи на върха на пирамидата, но при следващото завъртане, и още много други дарове и ренти от църковни имоти за всички останали гласуващи.
   Но нека да поговорим за този нов папа, чието семейство избрахме за главно действащо лице в нашия разказ.
   За първите Борджии не се знае почти нищо, а и онези оскъдни новини, които са достигнали до нас, са недостатъчни, за да опишем произхода им; произход, който ласкателите на испанския кралски двор твърдят, че дори води началото си от семейството на арагонските крале, но това е малко вероятно.
   В действителност началото на въпросното потекло е свързано само с автентичния основател на тази сган – пардон! – династия: става дума за Алфонсо Борджия. Основоположникът на рода бил наричан понякога Доменико, понякога Хуан, а на майката не се знаело дори фамилното име.
   Алфонсо е роден през 1378 година близо до Валенсия. Назначен като таен писар в двора на арагонските крале, но по някакъв фантастичен начин прави поврат в кариерата си и не след дълго вече е епископ на Валенсия. В ролята на такъв пристига в Неапол като част от свитата на крал Алфонсо Арагонски, който става монарх и на неаполитанците. През 1444 година Алфонсо Борджия е избран за кардинал. Бърза и необикновена кариера!
   Знае се, че планът на Испания още от средата на XV век, в конкуренция с Франция, се е състоял в това да успее да сложи ръка върху папството и европейската империя. Точно Борджиите са тези, които започват завладяването на папския престол. И точно Алфонсо е първият римски папа от семейство Борджия, който слага тиарата през 1455 г. под името Калист III. В свитата на папата по върховете на стълбицата се устройват в Рим забележителен брой преки и непреки роднини на Светия отец от Валенсия. Между тях и неговият най-скъп племенник Родриго.
   Всички многобройни летописци и изследователи на историята на Борджиите са единодушни за факта, че Родриго пристига в Рим, когато е на възраст около осемнайсет години, готов да приеме покровителството на испанския папа. Това е първият знак за явен непотизъм от страна на този висш прелат, който се нагърбва с всичките направени от младежа разходи. Учител на Родриго е Гаспаре от Верона, човек с богата култура и изключителна преподавателска дарба.
   След известно време момчето отива в Болоня да учи право. Времето, определено, за да се дипломира, е седем години. Не може и да се помисли, че той изцяло се посвещава на кодексите и на това да обогатява знанията си по реторика и теология. Момчето, без да се мае, спечелва огромната симпатия и уважение на своите състуденти от университета. Родриго е енергичен младеж с много красиво телосложение, а говорът му е ясен и духовит. Обичан от момичетата и щедър към приятелите си. Заради което веднага става тартор на тази шайка богаташки синчета на аристократи и търговци.
   Присъства на всички лекции и се явява навреме на изпитите, на които получава високи оценки. Но никога не отсъства и от сбирките в кръчмите и бардаците. „Всяка жена изпитва голяма трудност – казвал неговият учител по реторика – да устои на неговото ухажване. Привлича дамите както магнитът – желязото. Желязото, естествено, е синоним на фалос. Ох, какво ме карате да изричам!“
   На 9 август 1456 година, въпреки че все още не е завършил пълния курс на обучението си, но заради специални заслуги Родриго е допуснат до държавен изпит. Ентусиазиран, чичо му, който междувременно се е възкачил на папския престол, му прави подарък, като го провъзгласява за кардинал. Разбира се, назначаването е отпуснато със свян и някак между другото, но е ясно защо – за да не предизвиква по-нататъшните обвинения за семейно покровителстване.
   Но няма да спрем дотук с получаването на привилегии. Калист III, чичото, решава да назначи своя питомец за папски наместник в териториалната единица на Анкона. Това не е лесна задача, тъй като местните барони от Марке са се вдигнали на бунт срещу римското управление и същевременно са в непрекъснати междуособици.
   Младият кардинал Родриго Борджия пристига през нощта с малка групичка сътрудници в града и насрочва за рано на другата сутрин в палата на курията съб­рание с всички отговорници по реда, правосъдието и събирането на данъците.

Преводач Весела Лулова Цалова
Издателство Бард (2015)

четвъртък, 27 август 2015 г.

Ханс-Тийс Леман >> Постдраматичният театър

История, съвременност, конфликт, перспективи

Трите основни проблема, върху които проф. Леман концентрира своето изложение, могат да бъдат формулирани по следния начин: историческата перспектива като извор на идеи за модерния театър; съвременното разбиране за идентичност като обект на театралната рефлексия; ролята на конфликта в театралната практика в миналото и днес.

Професор Леман акцентира върху необходимостта от популяризиране на историческото развитие на даден културен феномен. Трябва да се универсализира идеята за споделено общо разбиране на дадено минало; за неизбежната съпринадлежност към неговия корпус. То трябва да бъде познавано и осмисляно не просто като съпреживян опит, играещ ролята на фундамент. По-същественото е да бъде обговаряно в рамките на специфичен дискурс, без който е немисилима рефлексията върху настоящата културна ситуация.

Преводач Гергана Димитрова
Издателство Нов български университет (2015)

сряда, 26 август 2015 г.

Леополдо Лугонес >> Огненият дъжд

Ще направя небето ви като желязо
и земята ви като мед.
Левит, ХХVI, 19

   Спомням си, че бе ден, в който грееше хубаво слънце.
   Наоколо цареше оживление, а улиците бяха препълнени с всевъзможни впрягове и коли. Доста прохладен ден, с безукорна яснота.
   От моята тераса се виждаха струпани безразборно
покриви, преплетени овошки, малко от залива,
настръхнал от мачти, сива отсечка от улица...
   Към единайсет паднаха първите искри. Една – тук, друга – там. Приличаха на нагорещени медни късове, които се удряха в песъчливата почва с леко тупване. Небето продължаваше да бъде все така ясно и глъчката не стихваше. Само птиците в моята клетка спряха да пеят.
   Неволно се досетих какво ще се случи, когато
хвърлих разсеян поглед към хоризонта. Отначало помислих, че моето късогледство ми играе лоша шега. Трябваше да почакам доста време, преди да видя как пада още една искра, понеже слънцето ме заслепяваше... И все пак медта гореше по такъв начин, че ясно се различаваше: една бърза огнена чертица и слаб удар в земята. И така – на дълги интервали.
   Трябва да споделя, че когато осъзнах това, в мен започна да се прокрадва ужас. Заразглеждах небето с жаден и настоятелен поглед... То обаче бе все тъй ясно. Откъде идваха тези странни късове? Тази мед?
   И дали бе мед...?
   Току-що бе паднала една искра на терасата ми, на няколко крачки от мен.    Протегнах ръка – несъмнено беше медно зърно и му бе нужно доста време, за да се охлади. За щастие, се надигаше бриз, който насочи въпросния валеж към другия край на терасата ми...
   Освен това искрите падаха нарядко. Човек можеше за момент да си помисли, че всичко е спряло. Но щеше да сгреши. Едно подир друго ужасните зърна продължаваха да валят.
   В края на краищата обаче това не биваше да попречи на обяда ми, понеже наближаваше пладне. Прекосявайки градината и не без известен страх от искрите, слязох в столовата. Хубаво, сенникът бе спуснат, това щеше да ме предпази...
   Щеше да ме предпази ли? Вдигнах очи: една тента има толкова много отвори, сякаш е покрита с пори, и все пак не открих нищо през тях.
   В столовата ме чакаше превъзходен обяд: за мое щастие, обетът ми за въздържание включваше най-вече две неща – четене и ядене. След библиотеката столовата бе моята най-голяма гордост. Преситен на жени и почти сдобил се с подагра, по отношение на благопристойните пороци не можех да очаквам нищо повече от малко лакомия.
   Хранех се сам, докато един роб ми четеше географски разкази... Никога не съм можел да разбера храненето в компания. И ако жените ми бяха станали досадни, както ви споменах, можете да се досетите, че се отегчавах и от мъжете... Десет години мделяха от последната ми оргия! Оттогава се бях отдал на градините си, на рибите и птиците до такава степен, че не ми оставаше време да излизам. Някой път, в особено горещите вечери, се разхождах малко покрай езерото... Харесваше ми да го гледам на
свечеряване, когато луната го покрива с люспи, но това бе всичко и минаваха месеци, преди да отида отново.
   Просторният и разпуснат град бе за мен пустиня, където се укриваха удоволствията ми.
Споменът на един дух от Гомора

Преводач Николай Тодоров
Издателство Унискорп (2015)

вторник, 25 август 2015 г.

Петър Делчев >> Кастинг за месия

Той е неизбежен. Гответе се...

   – И понеже искам да не се обърквате повече, ще ви го кажа. Логосът прави всичкото – и доброто, и злото по света. Вие с добрината си в съсъд с добрина слагате, но злите със злината си не сипват в съсъд със злина, а от вашия източват. Ей туй е истината, да я знаете. И ще се мери кой, какво и колко, когато времето свърши, не по-рано, не по-късно, а тогава. Когато всяко нещо ще е спряло и ще се е видяло и ще се премери и отреди. Тук идем ние, християните, на помощ на човечеството. Защото ако се съди, така ще е – ще се мери. А ние трябва да спасим човешкий род от меренето, защото праведник демон може да излезе, а демонът – праведник. Затуй сме призвани ние, повярвалите в силата на Иисус – да направим щото съсъдът с добро да се не източва още, докле има живот да се живее! Туй е Логосът – едно цяло за всички, един съсъдът, на всички поверен. Не може един да принася и спасен да бъде, и честит да е, като си мисли, че дал е своята лепта! Едно сме ние, човеците и едно ще си останем до последния ден. Какво каза професорът за исляма? Че Слово е наредил и хора е повел след себе си, знаи добро дело е! И тез ще идат до Царството небесно, щото Словото им добро е, Бог хвали и в Него вяра подбужда. Но под стените на Царството ще си останат, защото портата за тях невидима ще да бъде. Пророците и славните мъже са като показалки по пътя. Следвай ги и ще идеш, задето си тръгнал, но кой ще ти отвори и откъде ще минеш през стените? Затова не е греховен ислямът, а погрешен. Защото Царството, в което Иисус ще ни приюти, докле свършат дните, е самият Иисус. Толкоз!
   Исидор Бергамо сам не знаеше, че толкова образно ще обяснява, но му дойде слово, защото Словото знае кога да идва. Затова побърза да се изкаже, докато още думите търсят него и преди той да почне да ги дири тях:
   – И туй е величието на Иисус, който по човеците бе човек и не е син на Бог, повече от вас и мене, но по Бога до века е Божествен: Той ни остави знанието, че съсъд имаме да наливаме и всички трябва да го пълним. Когато нашият Логос вода носи и налива в съсъда на доброто, тогава сме в хармония и добро правим. И изкушенията все по-малко ще са, защото от съсъда аромат ще се носи и ще ни опива и все по-добро ще ни се случва и все по-честити ще сме и жадни нивга няма да ходим. А който вода отнася и излива, то той срещу всички работи, от всички краде и ще се спъне и водата ще го залее и ще го изгори. Защото Словото Иисусово е това – една любов има, обща, всеобхватна и могъща, и тая любов е да обикнеш цялото, защото ти си цялото. Не си парче от него, не си част, дух от дух, а си цялото. Не сме триипостасни ние, щото парчета сме си отрязали от ипостасите и сме си ги закърпили на торбичка, душата да си носим в нея. Живи сме, както сме част от живота, логос имаме, както всички риби си имат океана, творци сме, както имаме в себе си сътворение. И както няма грях, така няма и изкупление. Грехопадението е заблуда, каквато заблуда е и изкуплението. Иисус не умря на кръста, за да изкупи измислени грехове на човеческий род, минали, че и бъдни.
Как си я измислихме тая ерес, че Бог син Си ще прати да умре на кръста?! От суета човеческа я измислихме! За много важни в очите на Бог се взехме, че за нас отделна глава в законите Си да напише! Че как преди две хиляди години да не сме били важни, като Земята била всичкото сътворено, а звездите отгоре за украса на небето ни са били турени! Суета на суетите! Ние сме прах и за нас Бог се грижи, както за всичките милиарди и милиарди прашинки, ни повече, ни по-малко. И туй измислихме в незнанието си на прашинки. Бергамо вече почти викаше:
   – Че Бог от Бог на кръста е умрял! Как може Бог да умре?! Как умира Абсолют?! Никак! А как умират ипостаси?! Че техният свършек ще е краят на света, ипостасната смърт би била края на Енергиса, край на всичко и щом има начало, и край ще има! Че къде се вдигнахме ние самички в суетата си, та да си помислим, че Бог ще умре на кръста, за да ни изкупи? Това е толкова езическо, толкова диво, толкова първобитно! И как няма да е, като от иудеите тръгва вярата ни, в тяхната вяра се корени, а те завети си правят с техния бог, подписи слагат и на съд го викат, когато им се прииска! Тия са най-злите езичници, които слънце са виждали, защото за единия Бог от горящи храсти научиха и отвънка го познаха, гегите им на змии направи и градове за техен кеф разруши, та да го повярват! Де такава ерес, питам ви? И им било обещано, че власт над света ще им се даде, щото божи народ били! Но нейсе, от тях чудото стана, та Иисус пръкнаха, та да ни умие очите и прогледнем, но те не прогледнаха. Иисус Христос е човек и умря, за да ни отвори вратата на Царството небесно! Той умря прикован и възкръсна, за да покаже, че няма смърт! Само Бог е извън Енергиса, извън измеренията, извън времето и пространството. Няма смърт, защото смъртта, както ние я разбираме е необратима, окончателна, абсолютна и неизбежна. А това е край, но не само наш, а на всичко! Иисус не само лекуваше, Той възкресяваше от мъртвите и накрая Сам себе Си възкреси! Защо го направи? За да му повярват, че е велик лечител, че е Месия, че е Син Божий? Иисус Христос възкресяваше, за да посее идеята, че няма смърт! Смъртта е само преход, състояние, екстаз. Великото изкупление на Иисус Христос не е това, че е умрял като богочовек на кръста, заплащайки нашите грехове. Не, тази жертва е малка, тя е нищожна и несъизмерима! Иисус наистина пожертва себе си, но с това, че се обрече на човечеството до края на дните му, до свършека на света! Обрече се да страда всеки ден, всеки час, всяка минута със страданията на всички сираци, на всички онеправдани, на всички отритнати, бити, убивани и злочести човешки същества! До края на дните, до последното страдание, до последната сълза Той ще ги изстрада и Той ще я изплаче! Ето това е саможертва, ето това е истинското изкупление! Той е жертвата, която ние хората поискахме от себе си, въплътихме и дадохме, за да стои отворена вратата на Царството небесно...

Издателство Сиела (2012)

понеделник, 24 август 2015 г.

Рая Господинова, Георги Господинов >> Сватби на животни и неща

Диван и крокодил, костенурка и шкаф, книга и сладолед, камила и чайник...

Книжка за деца и други домашни, с думи и рисунки от Рая и баща ѝ Георги, за невидимия живот на нещата около нас, за фантазиите на късните следобеди, когато и малките и големите са готови да измислят игри.
Какво ще стане, ако... се съберат диван и крокодил, костенурка и шкаф, книга и сладолед, камила и чайник...
Някои ще си кажат „чао и сбогом”, други ще си пожелаят мухоежи, крокодивани и камилочайничета, които миришат на лайка с мед. И ще продължат играта...
Игра, измислена, когато Рая още няма 6, а баща ѝ е на 7 пъти по толкова, че и отгоре...

Илюстрации Рая и Георги Господинови
Издателство Жанет 45 (2015)

неделя, 23 август 2015 г.

Давид Фоенкинос >> Шарлот

Живот? Или театър?

   Шарлот се е научила да чете името си върху надгробен камък.
   Тя не е първата Шарлот.
   Леля ѝ, сестрата на майка ѝ, също се е казвала така.
   Двете сестри са неразделни, до една ноемврийска вечер на 1913 година.
   Франциска и Шарлот пеят, танцуват, смеят се заедно.
   Без никога да прекаляват.
   Щастието им е някак сдържано.
   Това може би се дължи на строгия характер на баща им.
   Интелектуалец, който се интересува от изкуство и старини.
   За когото няма нищо по-завладяващо от римските останки.
   Майка им е по-нежна.
   Но в нежността ѝ прозира тъга.
   Животът ѝ е поредица от драми.
   По-нататък ще стигнем до тях.

   Нека останем още малко с Шарлот.
   Първата Шарлот.
   Тя е хубава, косата ѝ е дълга и черна като обещание.
   Всичко тръгва от забавянето.
   Постепенно Шарлот започва да яде, да ходи, да чете, да прави всичко по-бавно.
   Нещо в нея изостава.
   Меланхолията явно прониква в тялото ѝ.
   Пагубна меланхолия, от която няма връщане назад.
   Щастието се превръща в недостъпен остров, останал в миналото.
   Никой не забелязва появата на забавянето.
   Толкова е подмолно.
   Сравняват двете сестри.
   Едната просто се усмихва повече от другата.
   Шарлот може би малко прекалява с мечтанията, нищо повече.
   Но през това време нощта я завладява.
   Нощта, която ще дойде и ще бъде последна.

   Студена ноемврийска вечер.
   Докато всички спят, Шарлот става.
   Взема си някои неща, сякаш тръгва на път.
   Скован от подранилата зима, градът изглежда неподвижен.
   Тя току-що е станала на осемнайсет.
   Върви бързо към крайната си цел.
   Един мост. Мост, който обожава.
   Мястото на стаения ѝ мрак.
   Отдавна знае, че това ще е последният мост.
   Тя скача в черната нощ, без никой да я види.
   Не се поколебава нито за миг.
   Пада в ледената вода, превръщайки смъртта си в наказание.

   Рано сутринта откриват тялото ѝ изхвърлено на брега.
   Съвсем е посиняло на места.
   Родителите и сестра ѝ се събуждат с новината.
   Бащата застива в мълчание.
   Сестрата плаче.
   Майката вие от болка.

   На другия ден вестниците споменават за младото момиче.
   Което е сложило край на живота си без никакво обяснение.
   Може би именно това е най-скандалното.
   Насилие, което се добавя към насилието.
   Защо?
   Сестрата на Шарлот приема това самоубийство като удар по отношенията им.
   Чувства се отговорна.
   Нищо не е видяла, нищо не е разбрала от забавянето.
   Продължава напред с натежало от вина сърце.


   Родителите и сестрата не присъстват на погребението.
   Съсипани са.
   Сигурно изпитват и известен срам.
   По-добре да избегнат погледа на другите.

   Така минават няколко месеца.
   В невъзможност да общуват с външния свят.
   Дълъг период на мълчание.
   Ако проговорят, има опасност да споменат Шарлот.
   Тя се крие зад всяка дума.
   Единствено мълчанието може да помогне на оцелелите да продължат напред.
   Докато Франциска не докосва пианото.
   Изсвирва нещо, запява тихо.
   Родителите ѝ се приближават.
   И оставят удивлението от тази проява на живот да ги завладее.

   Страната влиза във война и може би така е по-добре.
   Хаосът е подходящ фон на мъката им.
   За първи път конфликтът е световен.
   Сараево събаря империите от миналото.
   Милиони хора се отправят към смъртта си.
   Бъдещето се решава в дълги, изкопани в земята тунели.
   Франциска взема решение да стане медицинска сестра.
   Тя иска да се грижи за ранените, да лекува болните, да съживява мъртвите.
И разбира се, да се чувства полезна.
   Тя, която непрестанно живее с чувството, че е била безполезна.
   Майка ѝ е ужасена от решението ѝ.
   Отношенията се обтягат, избухват караници.
   Война във войната.
   Нищо не е в състояние да разколебае Франциска, тя постъпва на служба в армията.
   И се озовава близо до опасните зони.
   Постъпката ѝ се тълкува като смелост.
   Но тя просто вече не се страхува от смъртта.

   В разгара на боевете среща Алберт Саломон.
   Един от най-младите хирурзи.
   Той е много висок и много съсредоточен.
   От хората, които изглеждат забързани дори когато са в покой.
   Ръководи временна болница.
   На фронта, във Франция.
   Майка му и баща му са починали, медицината е заместила семейството му.
   Той е обсебен от работата си, нищо не го отклонява от мисията му.
   Жените като че ли не го интересуват твърде.
   Едва е забелязал присъствието на новата медицинска сестра.
   А тя не спира да му се усмихва.
   За щастие, една случка променя историята.
   Алберт кихва по време на операция.
   Носът му потича, трябва да го избърше.
   Но ръцете му са заети с червата на един войник.
   Франциска приближава кърпичка до носа му.
   В този миг той най-сетне я поглежда.

   Една година по-късно Алберт събира смелост.
   Смелостта си на хирург.
   И посещава родителите на Франциска.
   Те са толкова хладни, че той изгубва ума и дума.
   За какво точно е дошъл?
   Ами да... за да поиска ръ... ката на... дъщеря им.
   Да поиска какво?, изръмжава бащата.
   Не му трябва тази върлина за зет.
   Със сигурност не заслужава да се ожени за една Грунвалд.
   Но Франциска настоява.
   Казва, че е много влюбена.
   Не могат да бъдат сигурни.
   Но тя никога не е била по капризите.
   Откакто Шарлот си е отишла, животът е сведен до най-същественото.

   В крайна сметка родителите отстъпват.
   Правят усилие да се позарадват.
   Да се поусмихнат.
   Дори купуват цветя.
   В хола им толкова отдавна не е имало цветове.
   Листенцата донасят някакво възраждане.
   Въпреки това на сватбата двамата са с погребални физиономии.

   Още първите дни Франциска остава сама.
   Това ли бил животът в двойка?
   Алберт се е върнал на фронта.
   Войната буксува, изглежда безкрайна.
   В окопите е истинска касапница.
   Дано само мъжът ѝ не загине.
   Тя не иска да е вдовица.
   И бездруго вече е...
   Виж ти, как ли се казва, когато изгубиш сестра си?
   Никак, не съществува дума за това.
   Понякога речникът е безмълвен.
   Сякаш самият той се ужасява от болката.

   Младоженката броди из големия апартамент.
   На първия етаж на буржоазна сграда в „Шарлотенбург“.
   Кварталът на Шарлот.
   Намира се на „Виландщрасе“ номер 15, близо до „Савиниплац“.
   Често съм се разхождал по тази улица.
   Обичах квартала на Шарлот още преди да знам коя е тя.
   През 2004 година исках да озаглавя един роман „Савиниплац“.
   Името отекваше в съзнанието ми по особен начин.
   Нещо в него ме привличаше, без да знам какво.

   Един дълъг коридор прекосява апартамента.
   Франциска често сяда да чете в него.
   Така се чувства на границата на дома си.
   Днес затваря книгата си съвсем скоро.
   Отправя се към банята, завило ѝ се е свят.
   Напръсква лицето си с вода.
   Стигат ѝ няколко секунди, за да разбере.

   Алберт получава писмо, докато се занимава с един ранен.
   При вида на пребледнялото му лице един болногледач тревожно го пита какво има.
   Жена ми е бременна, въздъхва най-сетне той.
   През следващите месеци се опитва да се връща в Берлин възможно най-често.
   Но повечето време Франциска е сама с корема си.
   Тя се разхожда из коридора и вече говори на детето си.
   Толкова е нетърпелива да сложи край на самотата си.
   Избавлението идва на 16 април 1917 година.
   Появата на една героиня.
   Но и на едно бебе, което не спира да плаче.
   Сякаш не приема раждането си.

   Франциска иска да я кръсти Шарлот, в памет на сестра си.
   Алберт отказва детето да носи името на мъртва.
   Още повече самоубийца.
   Франциска негодува, плаче, изпада в ярост.
   Смята, че това е начин да продължи живота ѝ. 
   Бъди разумна, моля те, повтаря ѝ Алберт.
   Напразно, много добре знае, че не е.
   Затова и я обича, заради тихата ѝ лудост.
   Заради непрестанните ѝ превъплъщения в различна жена.
   Ту свободна, ту подчинена, ту трескава, ту блестяща.
   Той чувства, че борбата е безсмислена.
   А и на кого ли му се бори по време на война?
   И така, бебето ще се казва Шарлот...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)

събота, 22 август 2015 г.

Ханиф Курейши >> Буда от предградията

Забавна, непочтителна, затрогваща, игрива и хапливо остроумна сатира

Карим е мечтателен тийнейджър, който отчаяно иска да избяга от скучните дни в предградията на южен Лондон и да вкуси от забранените плодове на 70-те години.
Баща му, индиец, държавен чиновник и самопровъзгласил се гуру, се влюбва в ексцентрична хипарка, заради която напуска кротката си съпруга англичанка и се мести в града заедно със сина си.
Когато на Карим му се открива невероятната възможност за живот в театъра (прекрачвайки класовите и етнически граници на обществото), той започва да получава вниманието, за което е копнял – макар и с груби и необуздани последици.

Преводач Калоян Игнатовски
Издателство Прозорец (2015)

петък, 21 август 2015 г.

Мария Донева >> Перце от дим

Поезията е стар домашен метод за консервиране... Мария

Ела по-близо – да допрем обувките
със влажни носове да се подушат.
Ела да си опитаме целувките.
Дали ще е удобно да се сгуша

до рамото ти? Слушай. Капят капки
от покривите. Всичко се разтапя.
И аз така. Устата ти е сладка,
а пък студът по пръстите ме хапе.

Ела да се допрем. Така приличаме
на две врабчета във пейзажа зимен.
Любов ли ще е? Да не го наричаме
с такова тежко и голямо име.

Снегът от някой покрив ще се срути,
докато обитаваме момента,
и ще отлитне чувството нечуто –
перце от дим над чаша чай от мента.

Перце от дим

Художник Ина Бъчварова
Издателство Жанет 45 (2012)

Перце от дим в Pimodo

четвъртък, 20 август 2015 г.

Тадеуш Доленга-Мостович >> Знахар

Незнайно откъде неук селянин знае да лекува

   В това време слънцето се измъкна от мъглите, виснали на хоризонта, и заля света с топла ведрина. В пристройката стана съвсем светло.
   Антони, който отдавна шеташе, си мърмореше нещо под носа. Васил го следеше с поглед и си мълчеше. Този брадат великан му изглеждаше необикновен, тайнствен и опасен човек. В държанието, в припряността му, във внезапните кратки размисли, в подсмихванията и в смръщените му вежди имаше нещо, което будеше суеверен страх. Васил знаеше, че сега никой няма да се отбие тук и е предоставен единствено на негова милост. Освен това му беше ясно, че никакви молби нямаше да помогнат и че Антони за нищо на света не ще отстъпи от замисленото. Искаше му се да вика за помощ, но не се решаваше. Гледаше като омагьосан непонятните действия на Антони: как пусна инструментите във врящата вода, как се омота с един чаршаф, как подреди на столчето навитите бинтове... Как отнякъде извади въженце...
   Хрумна му на Василко, че така сигурно изглежда палачът, преди да заизмъчва някого. Затова се изненада, когато внезапно чу над главата си топъл и сърдечен глас, толкова различен от обикновения тон на Антони.
   Навел се бе над него, ведър и дружелюбен.
   –Хайде, приятелю, смелост, бъди мъж! Ще трябва да се поизмъчиш, за да бъдеш отново здрав юнак. Всичко ще мине добре. Хайде, хвани се за мен.
   Вдигна го на ръце и го сложи на масата.
   – Ето виждаш ли – продължи, – знам си аз, че си храбър, ще стиснеш зъби и глас няма да издадеш. Но може, без да искаш, да трепнеш, затова трябва да те вържа. Че едно трепване може да развали всичко. Съгласен ли си?
   – Връзвай – прошепна Васил.
   – И не поглеждай насам. Гледай към тавана или през прозореца облачетата по небето.
   Спокойният му глас поуспокои нервите на Васил. Усещаше как въжетата здраво го стягат, сега беше така яко привързан към масата, че не можеше да помръдне. Погледна крадешком и видя, че Антони е запретнал високо ръкави и мие ръцете си в гореща вода.
   После издрънча инструмент, още секунда и на десния крак усети нещо като две бързи докосвания на разпалена до червено тел. Още две... Болката ставаше все по-остра. Васил стисна зъби с всички сили, очите му се насълзиха. Струваше му се, че минават часове, а болката продължаваше да расте... Най-сетне през стиснатите му зъби се изтръгна сподавен, продължителен вой:
   – Ааааа...
   Изведнъж силен удар се стовари върху болното място на крака. Болката беше толкова чудовищна, че сякаш огън пламна в костния му мозък и стегна мускулите в предсмъртна конвулсия. В очите му заплуваха сребърни кръгчета.
   – Умирам“ – помисли и загуби съзнание.
   Когато се свести, първото му усещане беше вкусът на водка в устата. Чувстваше се крайно изнемощял. Не можеше да повдигне клепачи, не можеше да осъзнае къде е и какво се е случило с него. После усети тютюнев дим и започна да дочува някакъв шепот. Двама души разговаряха. Да, позна гласовете на баща си и на Антони.
   С мъка отвори очи. След малко те свикнаха със светлината. Отсреща на пейката, вперил очи в него, седеше баща му. Редом бе седнал Антони.
   – Отвори си очите – каза баща му. – Синко, Василко! Господ е добър за нас, грешните! Да е благословено името му во веки веков! Синко, жив ли си? Жив си, а?...
   – Защо да не е жив – приближи се Антони до леглото. – Жив е и трябва да оздравее.
   – Намести ли ми краката? – шепнешком попита Васил.
   – Че как иначе. Всичко мина добре. Много са изпотрошени, а докторът само ти е навредил. Сега ще трябва да лежиш спокойно. Всичко трябва да зарасне.
   – И ще... ще ходя?...
   – Ще ходиш.
   – Като другите ли?
   – Като всички.
   Васил отново затвори очи.
   – Заспа – обясни Антони. – Нека спи. Сънят дава сили.

   След седмица температурата на Васил спадна и апетитът му се възвърна. С надеждата се възстанови и доброто му настроение. По време на превръзките се кривеше от болка, но се шегуваше. Антони сам се грижеше за него, но когато работата във воденицата беше повече, болния наглеждаха жените.
   От тях тайна не можеше да се опази и сигурно затова мълвата за операцията се разнесе наоколо. Ту един, ту друг приятел или познат на Васил се отбиваше пътьом да размени по някоя дума с него. Примъкваха се и любопитни жени да подочуят нещо, че да има кого да одумват. Само Антони избягваха и зърнеха ли го в стаята, веднага изчезваха.

   Така минаха октомври, ноември, декември. На Бъдни вечер Васил започна да моли Антони да му позволи да опита силите си. Но Антони само му се сопна ядосано:
   – Лежи и да не си посмял да пипнеш шините! Аз ще ти кажа кога!
   Едва в края на януари заяви, че е време да се свалят превръзките. Цялото семейство искаше да присъства, но не пусна никого. Сам беше много развълнуван и ръцете му трепереха, когато развиваше бинтовете.
   Краката на Васил бяха отънели още повече, мускулите им бяха съвсем отпуснати. Но раните бяха зараснали добре, а най-важното – бяха изчезнали подутините и изкривяванията.
   Антони внимателно, сантиметър по сантиметър, опипваше костите през отънялата кожа. Беше затворил очи, сякаш му пречеха. Най-сетне въздъхна и избоботи:
   – Размърдай си пръстите... А сега внимателно стъпалата... Боли ли?...
   – Не, не ме боли – отвърна, задъхан от вълнение, Васил.
   – А сега опитай да сгънеш коляното...
   – Страх ме е.
   – Смело, хайде!
   Васил изпълни заповедта и погледна с просълзени очи Антони.
   – Мога да го сгъна! Мога!
   – Чакай, не бързай. Сега повдигни леко крака... ха така, а сега другия...
   С усилие, треперещ от вълнение, Васил изпълняваше нужните движения.
   – А сега се завий и лежи. Още седмица ще полежиш. После ще почнеш да ставаш.
   – Антони!
   – Какво?
   – Значи... значи... ще мога да ходя?...
   – Като мен. Но не веднага. Ще трябва да се учиш. Отначало ще си като малко дете, краката няма да те държат.
   Така и беше. Чак две седмици след свалянето на превръзките Васил успя да обиколи стаята без бастун. Тогава Антони събра цялото семейство в пристройката. Дойдоха Прокоп и Агата, двете млади жени и Наталка.
   Васил седеше на леглото, напълно облечен, и чакаше. Когато всички се събраха, стана и обиколи стаята с бавни и плахи, но сигурни крачки. Застана в средата и се разсмя.
   Тогава жените ревнаха и така занареждаха, сякаш се бе случило най-голямото нещастие. Майка Агата прегърна сина си и цялата се тресеше от плач. Само старият Прокоп стоеше неподвижно, но по мустаците и брадата му се стичаха сълзи.
   Жените продължаваха да се смеят и плачат, а той кимна на Антони.
   – Върви с мен.
   Излязоха от пристройката, заобиколиха къщата и влязоха в пруста.
   – Давай си шапката – нареди Прокоп.
   Взе я и изчезна в стаята. Нямаше го десетина минути. Изведнъж вратата се отвори. Старецът носеше шапката с две ръце. Подаде я на Антони.
   – Дръж! Истински царски империали. Ще ти стигнат за цял живот. Доброто, дето ми стори, не се плаща с пари, но това мога, това ти давам. Вземай!
   Антони го изгледа, после шапката: беше почти пълна с дребни златни монети.
   – Ти какво, Прокоп? – Отстъпи крачка назад. – Какво правиш? Полудя ли?
   – Вземай –– повтори Мелник.
   – Че защо са ми?! Не ми трябват. Недей така, Прокоп... За пари ли, мислиш, го направих?... От човещина, заради добрината ти. И от жалост към момчето.
   – Вземай, вземай.
   – Няма да ги взема – отвърна решително Антони.
   – Защо?... –– Богатство не ми трябва на мен. Няма да ги взема!
   – Бог ми е свидетел, от все сърце ти ги давам. Не ми се свидят.
   – Аз пък от все сърце ти благодаря. Благодаря, Прокоп, за щедростта ти, но не ми трябват. Хляб имам, колкото за тютюн и дрехи ще припечеля, защо са ми?!
   Мелник се замисли.
   – Давам ти ги – каза най-сетне, – не щеш. Твоя си работа. Не мога да те накарам насила. Ама така не може! Ти какво, благодарността ми ли не приемаш? Искаш хората с пръст да ме сочат, че не съм се отплатил за такава добрина?... Не си прав, не е по християнски, човешко не е. Щом златото не вземаш, друго приеми. Бъди ми гост. Живей с нас като роден син. Ако някога поискаш да помогнеш във воденицата или в стопанството, помагай, ако не искаш, недей. Живей все едно си при баща си.
   Антони кимна.
   – Добре ми е при теб, Прокоп, и ще остана. Но хляб даром няма да ям. Докато съм здрав и имам сили, от работа няма да се откажа, че то без работа живот ли е? А на теб сполай ти за доброто сърце.
   По този въпрос повече не разговаряха. И всичко си остана постарому. Само че сега на масата майка Агата винаги даваше на Антони отделна чиния и сама му избираше най-тлъстите мръвки.
   Следващия петък, когато във воденицата имаше най-много хора, Васил излезе на двора с късо ново кожухче, висока каракулена шапка и ботуши с лачени кончови. Вървеше пред очите на всички, все едно нищо не е било. Селяните чак зяпнаха от почуда и се забутаха с лакът, защото никой не вярваше на приказките на жените, че работникът на Прокоп Мелник — Антони Кошиба, някакъв си пришълец отдалече, по чудо излекувал недъга на Васил.
   Както всички дотогава разправяха за нещастието на Васил, изведнъж заговориха за изцелението му. Приказваше се в Бернати и Радолишки, във Вицкуни и Нескупа, в Побереже и Гумниски. А оттам мълвата се понасяше нататък, чак до именията на Ромейкови и Кунцевичови, до големите села край Ручейница, пък и още по-далеч. По-малко хора занимаваше това, защото бяха далеко, но тук никой не забравяше необикновеното изцеление във воденицата...

Преводач Антоанета Балканджиева
Издателство Хермес (2013-2015)

Знахар в Pimodo

сряда, 19 август 2015 г.

Анита Тарасевич >> С цвят на слънчогледи, с дъх на лято

Към изчезващото, но и намиращо себе си българско село

   Селцето е малко и слънчево. Изникнало е на равно и просторно място, цялото на показ. Нищо не закрива златните слънчогледови пространства след къщите чак до хоризонта.
   Ниските дървета едва успяват да направят сянка в малките дворчета. Там, където не е имало грижа с години и не са били рязани, захлупват поддалите каменни огради и рушащите се къщи.
   Запустение и забрава владеят тъмните и влажни сенки на тези дворове. Сякаш никой с години не се е връщал тук. По вратите личат останали парчета от некролози, мокрени от дъждовете, сушени от слънцето, късани от ветровете – може би и те се опитват да отлетят нанякъде, където и да било другаде, само да не останат тук. През счупени прозорци се виждат сиви парчета от пердета. Дограмите са изкривени, комините – паднали, покривите – накъдрени, на места – с липсващи керемиди; самите керемиди са изтънели като хартия, мазилката е изронена до камък или тухла. Тухлите са сиви – от влагата, която не може да изсъхне в сенките на израслите дървета. Или от сълзите на предците? Дворове на забравата.
   Тук-там обаче между тези острови на запустението от двете страни на междуградския, също почти пуст, път се откроява и друго – дворове с бели, искрящи камъни на оградите, с подновена външна мазилка на къщите в искрящи цветове, с наскоро боядисани дограми и бели пердета. Комините гордо сочат към небето. Като че с вълшебната си пръчка магьосник случайно е посочил и е създал за един миг тези цветни островчета сред общата тъга като доказателство за способностите си. Сякаш като в компютърна игра някои от дворчетата вече са получили стопани, а други още търсят своите играчи. Или обратно – играта привършва и отказалите се да продължат, оставят запустение след себе си...
   Дърветата и храстите тук са подстригани, дворовете – прекопани, пъчат се лехите с домати и краставици; но най-хубавото са цветята. Накачулени в саксии по стълбищата на къщите, по прозорците, по верандите, по оградата, по продължение на пътеката, под лозите, край чешмите; шарени, живи, завладяват с цветовете си въздуха. Мушката, сакъзчета, камшици, невени, хортензии, латинки, карамфили, рози, ружи, цинии, космос, парички, лилиуми, острите ножове на ирисите, калдъръмчета, подрязани чимшири, фунийки, петунии, гладиоли и още знайни и незнайни, най-различни, изсипани като от рог на изобилието цветя... Подредени като за изложба, уж тихи и смълчани като цялото селце, те сякаш крещят с ярките си багри.
   Още нещо подсказва, че все още има живот тук, че цветята не са дело на неизвестен магьосник, а дворовете не са само мираж и оптическа измама за пътуващия през селото – пред някои от портите край междуградския път има сергии и на тях са сложени за продаване кратунки, боб, бял и жълт фасул, пъпеши, дини, лук, чесън, домати и краставици, тиквички, всичко, което нечии трудолюбиви ръце са отгледали в населените дворове. До някои от сергиите седят и клюмат в жегата възрастни жени, други сергии стърчат сами, но е явно, че и край тях в сенките на крайпътните дървета има човек.
   Някои от минаващите коли спират – пътниците се интересуват за цените; след това мъж или жена ще слезе, ще купи нещо или колата просто ще отпраши по пътя
. Малка, зелена като жабче кола спира пред една от сергиите. Зад кормилото е млада жена. Държи в ръка листче, поглежда го, поглежда към табелката с номера на вратата на двора. После излиза колебливо, вдигнала над очите си големи слънчеви очила, мушнала листчето в джобчето на късия панталон. Разкършва крака, разтърсва коси.
   До сергията няма никого, но в двора внезапно настъпва раздвижване, като че невидим бутон е дал старт на някакво действие и играта е започнала; през отворената желязна врата чевръсто излиза възрастна жена с побеляла коса, облечена в рокля с къси ръкави, с копчета отпред, и избеляла престилка на кръста; опитва се да подтичва бързо по очуканите плочки, клатушка се наляво-надясно върху изкривените си в коленете като буквата “о” крака.
   – Добър ден. Кажи, чедо, какво искаш, влязох за малко на сянка, че гледай какво слънце е тук...уууух… Лято.
   – Добър ден – казва момичето, което е огледало без особен интерес сергията, после погледът му се впива изпитателно в грапавото лице на жената.
   – Кажи какво искаш – настоява жената, като плахо посочва продукцията си – доматите са съвсем пресни, сега ги откъснах. Бобът е хубав, лесно се вари, жълтият е без конци, толкова сладък – ще видиш. А пъпешите се топят, и чесънът, и лукът – всичко ни е чисто тук, от природата...
   – А кратунките, по колко са? – момичето не поглежда към похвалената продукция. Очите му все така търсят нещо по лицето на жената.
   – А, кратунките – разочарована е жената, – и те са хубави, вземи си, по три лева са малките, по четири – големите… – казва го почти като въпрос, сякаш не знае дали това е подходящата цена и просто налучква.
   Момичето най-накрая откъсва очи от лицето ѝ, отправя поглед зад жената, към разноцветния двор.
   – Много цветя имате – казва то с почуда. – И в другите дворове гледах – цветя, цветя... Прииска ми се да сляза и да видя... Много красиво, шарено...    – А, цветя! – казва жената, обръща се и тя към двора. – Има, не е като да няма... Ела да видиш, ако искаш – и сочи навътре. – И цветя имам, ама не ги късам, не мога да ти дам.
   И добавя по-меко:
   – Но можеш да ги видиш, ела...
Всичко, заради което

Издателство Труд (2015)