Даваше си сметка, че отказът му да повярва в предстоящо примирие се дължи на суеверие – колкото повече се надяваме да настъпи мир, толкова по-малко вярваме в новините, които го възвестяват. Това е начинът ни да предотвратим злата участ. Само дето от ден на ден въпросните информации все повече се множаха, прииждаха на талази и вече всички взеха да разправят, че войната скоро наистина ще свърши. Държаха се дори речи, направо не е за вярване, относно необходимостта да се демобилизират най-старите войници, които от години влачеха крак по фронта. Когато примирието най-после се превърна в разумна перспектива, надеждата да се измъкнат живи започна да обсебва и заклетите песимисти. В резултат на което въпросът с евентуалната офанзива престана да въодушевява когото и да било. Разправяха, че 163 пехотна дивизия ще се опита да премине от другата страна на река Мьоза. Някои още говореха за боеве с неприятеля, но глобално погледнато, отдолу, откъм Албер и другарите му, след победата на съюзниците във Фландрия, освобождаването на Лил, разгрома на австрийците и капитулацията на турците, настроението сред войниците бе далеч не толкова френетично, колкото сред офицерите. Успехът на италианската офанзива, англичаните в Турне, американците в Шатийон... ясно бе кой държи козовете. Така че почти всички взеха да броят часовете и скоро се установи много ясна разделителна линия между тези, които като Албер охотно биха изчакали края на войната, като спокойно седят до раниците си, пушат и пишат писма, и другите, които горяха от нетърпение да се възползват от последните дни и още малко да се побият с швабите.
Точно тази демаркационна линия всъщност разделяше офицерите от всички останали хора. Нищо ново, казваше си Албер. Началниците искат да завоюват колкото се може повече територия, за да участват в преговорите от позиция на силата. Още малко и ще ви рекат, че да напреднеш още трийсет метра може наистина да реши изхода от конфликта и че да умреш днес е още по-полезно, отколкото да си умрял вчера. Към тази категория принадлежеше лейтенант Д’Олне-Прадел. Когато говореха за него, всички пропускаха малкото име, частицата, „Олне“-то и тирето и казваха само „Прадел“ – знаеха, че това го вбесява. С което нищо не рискуваха, тъй като за него бе въпрос на чест да не показва гнева си. Класов рефлекс. Албер не го обичаше. Може би защото беше красив. Висок, строен, елегантен, с гъста, къдрава, тъмнокестенява коса, прав нос, възхитително очертани фини устни. И тъмносини очи. Според Албер имаше гадна мутра. Освен това винаги бе ядосан. Нетърпелив тип, който никога не караше със средна скорост – или ускоряваше, или удряше спирачка. Между двете – нищо. Вървеше с едното рамо напред, сякаш искаше да отмести някоя мебел, и сядаше рязко – такъв му беше нормалният ритъм. Странна бе тази смесица – с аристократичния си вид Прадел изглеждаше едновременно ужасно цивилизован и изначално брутален. Малко като войната. Може би затова се чувстваше така добре в нея. А и един широкоплещест такъв, гребане сигурно или тенис.
Албер не харесваше и космите му. Черни косми навсякъде, дори по пръстите, с кичури, които излизаха над яката изпод адамовата ябълка. В мирно време сигурно се бръснеше няколко пъти на ден, за да има приличен вид. Положително имаше жени, на които действаха всички тези космалаци, тази негова мъжкарска, дива, смътно испанска страна. Дори Сесил... Така де, дори без да говорим за Сесил, Албер не можеше да го понася този лейтенант Прадел. И главно, нямаше му доверие. Защото лейтенантът обичаше да напада. Да щурмува, да атакува, да завоюва, истински му харесваше.
И наистина, от известно време не беше толкова напет, колкото обикновено. Очевидно перспективата за примирието му понижаваше самочувствието, пресичаше патриотичния му порив. Убиваше го мисълта за края на войната нашия лейтенант Прадел.
Може би затова проявяваше обезпокоително нетърпение. Липсата на въодушевление сред войниците много му тежеше. Когато обикаляше окопите и се обръщаше към хората си, влагайки всичкия ентусиазъм, на който бе способен, колкото и да обясняваше как ще смажат окончателно врага, получаваше в отговор почти само неубедително ръмжене, войниците предпазливо кимаха, свеждайки глави към обущата си. Не беше само мисълта, че може да умрат, мисълта бе, че може да умрат сега. Да умреш последен, казваше си Албер, е все едно да умреш пръв, няма нищо по-тъпо.
А точно това щеше да се случи.
Докато досега, в очакване на примирието, доста спокойно си бяха прекарвали дните, изведнъж всичко се сговни. Отгоре дойде заповед, с която им се нареждаше да следят съвсем отблизо какво правят швабите. А не беше необходимо да си генерал, за да схванеш, че правят същото като французите – чакат да настъпи краят. Все тая, трябваше да отидат и да видят. От този момент нататък никой не успя да възстанови с точност развитието на събитията...
Издателство Колибри (2015)
Няма коментари:
Публикуване на коментар