събота, 11 октомври 2014 г.

Клаус Ман >> Аня и Естер. Ревю за четирима

Пиеси

Пиесите Аня и Естер и Ревю за четирима Клаус Ман пише на 18-19 годишна възраст, заради което е обявен за enfant terrible на немската литература. Те отразяват начина на мислене на едно „загубено поколение“, което търси между двете войни нов, различен начин на мислене и на съвместен живот отвъд политическите и еротичните табута на бащите.
Густав Грюнтгенс пише по това време за Клаус Ман: С непреклонна любов той показва своите връстници в цялото им начетено невежество, в потиснатата им липса на задръжки, в чистата им порочност... Той не само описва правдиво новата младеж, а е вероятно призван и да ѝ посочи верния път.

Издателство Black Flamingo


Алберто Моравия >> Римлянката

Едно обикновено момиче без друго богатство освен красотата си

Историите на студента Джакомо, провален революционер, който отказва да признае любовта си към Адриана; на зловещия образ на Астарита, агент на тайната полиция, обсебен от идеята за Адриана и, разбира се, на грубия брутален престъпник Сонзоньо, който се отнася с Адриана като с негово лично притежание.
История на страст и предателство, раздираща воалите на гордостта и арогантността, които крият прояденото сърце на италианския фашизъм.

Преводач Анелия Желязкова

Издателство Сиела


Франсоа Мориак >> Терез Дескейру

Терез Дескейру не знае защо е отровила мъжа си и аз не знам защо написах „Терез Дескейру“ ФМ

   „Не сте ли все пак щастлива?“, ще запитате вие. Уви, съществува и друг Пиер, този от мрака – дали ме разбирате? – ала само един свещеник, и то светец, може да го проумее. Знаете ли, отче, че инстинктът преобразява човешкото същество до нас в чудовище и то губи всяка изначална прилика? Четох, че Декарт бил направил дете на една слугиня; е, добре, ако авторът на „Страстите на душата” в този миг не е предал лудостта си на своята покорна съучастничка, то тогава той е бил звярът, а тя – светлият и ужасен ангел, затворил очи, за да не го вижда. Срамувам се, че привличам вниманието ви към нещо, което сте отказали да познаете, било то и мислено, към престъпните наслади, които, уви, винаги са били престъпления без наслади. Ала преди да ме съдите, оценете необичайната ми самота. Любовното опиянение възпламенява само тези, които неразделно и слято са подвластни на него, тези, които то не разделя никога. Що се отнася до мен, винаги съм виждала как моят съучастник потъва в удоволствието си, а пък аз си оставах на брега, безмълвна и вцепенена. Преструвах се на мъртва, все едно, че този луд, този епилептик, дори и при най-малкия ми жест, би могъл да ме удуши. Много често насред скверната си радост, той осъзнаваше, че е съвсем сам; щом нескончаемата притома секнеше и той се върнеше назад, по стъпките си, ме откриваше все едно изхвърлена на пясъка, със свити зъби, вледенена, труп... Защо се омъжих за него? Не ще скрия нищо от вас; без съмнение, очаквате да спомена светото неведение на младите девойки. Не. Аз знаех! Аз знаех! Бях невинна, разбира се; ала в предверието на брака инстинктивно тръпнех като овчица през неизвестността на заколението. Баща ми желаеше този съюз; „саморазбиращо се е“, както казваше той; още от рождението ни цялата област бракосъчетаваше Пиер и мен; трябваше неговите хиляди хектари да се обединят един ден с хилядите хектари, които аз щях да наследя. Нашите селяци не са чак толкова завистливи или ненавистни, че да не изпитат един вид обожение към такива големи притежания, които при сливането си наистина биха заслужили епитета колосални. Въпреки това баща ми не би ме накарал насила да подпиша брачния договор, ако бях проявила и най-малка съпротива. Съмнявам се, че при появата си при нас сте успели да видите баща ми. Той не е плячка за вас, този упрям и презрителен радикал, чийто праг дори отец Казалис никога не се осмели да прекрачи. Знаете, че той притежава къща в селището, друга в Лангон и търгува с вино в Бордо. Освен от сделки, той е погълнат от политиката; като генерален съветник, той би се насочил към Сената, ако грубите му обноски не му бяха спечелили много врагове. Не смятайте, че се отклонявам, трябва да разберете отчуждението ми от този баща, вдовец, погълнат от сделките си и презиращ жените. Нищо не е по-показателно за него от презрението му към религиозното образование, каквото обаче пожела да получа в „Сакре Кьор“; той често повтаря, че жените не заслужават нещо повече, но също така е вярно и че по време на последното си заболяване майка ми е изтръгнала от него обещание аз да бъда възпитана в същия манастир, където тя си спомня, че е била толкова щастлива. И все пак съществува връзка между този баща и мен: дори самата аз не съм в състояние да си я обясня. Може би тук се крие родството; този политик и човек на сделките, тъй чужд на всякакви религиозни скрупули, е все пак моралист във възгледите си, и независимо че повтаря рефрена на Беранже, смятам, че е по-скоро безразличен към жените. Мъжът ми разказва, че според баща му, приятел от детинство на моя родител, този антиклерикал се бил оженил девствен, и че откакто е вдовец, според същите тези господа, не е имал любовница. Нещо повече: този шестдесет годишен мъж не понася пред него да се разискват непристойни теми и се изчервява при най-малкия намек. Готов е, в подобни случаи, да напусне масата. Не знам какво ме тласка към тези признания, които сигурно ще ви се сторят излишни. Разберете ме, отче: не мога да избягам от самата себе, аз съм пленница на собственото си сърце. Поверявам ви наслука намерените от мен ключове, с молба да ги пробвате всичките, та дано някой от тях превърти езичето на бравата, за да бутна портата и да се озова на свобода...
(Откъсът е в превод на Тони Николов, Култура)

Преводач Донка Меламед

Издателство Фондация Комунитас


петък, 10 октомври 2014 г.

Харуки Мураками >> Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване

Приятелите му не желаят да го виждат или да разговарят с него...

   От юли във втори курс до януари следващата година Цукуру Тадзаки живееше почти единствено и само с мисълта да умре. Междувременно навърши двайсет години, но този предел нямаше никакъв смисъл. Струваше му се напълно естествено и съвършено оправдано да сложи край на живота си. Дори сега не проумяваше по каква причина не направи последната крачка. При условие че да прекрачи прага между живота и смъртта, тогава му се струваше по-просто от това да изпиеш сурово яйце.
   Не направи в действителност опит да се самоубие най-вероятно защото мисълта да умре беше прекалено простосърдечна и силна и съответният начин да го стори не можеше да се фокусира върху конкретен образ в душата му. В случая конкретността беше по-скоро второстепенен проблем. Ако тогава наблизо имаше врата към смъртта, той непременно щеше да я отвори. Без никакво колебание, без никакви дълбоки размишления, а по-скоро като продължение на ежедневието.
За щастие или за беда обаче, Цукуру не успя да открие наблизо такава врата.
   Често си мислеше, че сигурно щеше да е добре да бе умрял. Така този, сегашният свят, нямаше да съществува. Изглеждаше му съблазнително. Светът да изчезне, приеманото за действителност да престане да е реално. Светът да не съществува за него по същата причина, по която той вече не съществуваше за него.
   Но в същото време не разбираше защо по онова време трябваше да стигне досами смъртта. Не можеше да си обясни защо дори да имаше конкретна причина, копнежът по смъртта бе чак толкова силен и успя да го обладае напълно в продължение на близо половин година. Да го обладае – да, много точен израз. Подобно на оцелелия в корема на огромен кит герой от Библията, Цукуру попадна в търбуха на смъртта и заживя в тази тъмна и задушна пещера, без да има представа коя година, кой месец, кой ден е. Живееше като сомнамбул или като покойник, който все още не е разбрал, че е мъртъв. Събуждаше се по изгрев-слънце, миеше си зъбите, обличаше първите попаднали му подръка дрехи, взимаше влака, отиваше в университета и си водеше бележки по време на лекциите. Следваше единствено програмата пред очите си като вкопчил се в стълба на улична лампа човек, за да не го отнесе бурният вятър. Не разговаряше с никого без нужда и върнеше ли се в самотния си дом, сядаше на пода, облягаше гръб на стената и размишляваше надълго и нашироко за смъртта или за липсата на живот. Пред него се разтваряше бездна, спускаща се досами земното ядро. Онова, което се виждаше в нея, беше превърнал се в твърд облак водовъртеж от пустота, а онова, което се чуваше – смазваща тъпанчетата на ушите дълбока тишина.
   Ако не мислеше за смъртта, не мислеше изобщо за нищо друго. Не беше кой знае колко трудно да не мисли за нищо друго. Не четеше вестници, не слушаше музика и дори не изпитваше желание за секс. Случващото се наоколо нямаше никакъв смисъл. Измореше ли се да седи затворен вкъщи, излизаше и се разхождаше безцелно из квартала. Или отиваше на гарата, сядаше на някоя пейка и наблюдаваше до безкрайност как пристигат и заминават влаковете.
   Всяка сутрин си взимаше душ, измиваше си старателно косата и два пъти седмично переше. И чистотата беше един от стълбовете, в които се беше вкопчил. Прането, къпането и миенето на зъби. Почти не обръщаше внимание на храненето. Обядваше в университетската столова, но след това не ядеше почти нищо съществено.
   Ако огладнееше, купуваше в близкия супермаркет ябълки и зеленчуци и ги гризеше. Или пък ядеше хляб без нищо на него и пиеше мляко направо от картонената кутия. Дойдеше ли часът за сън, изпиваше едва ли не като лекарство само чашка уиски. За щастие, не носеше на алкохол и съвсем малко уиски бе достатъчно да го пренесе в света на съня. По онова време не сънува нито един сън. А и да беше, още едва родили се, сънищата се плъзваха неудържимо по гладката наклонена плоскост на съзнанието и устремени към владенията на пустотата, потъваха в нея.
   Имаше съвършено определена причина Цукуру Тадзаки да бъде толкова силно обсебен от смъртта. Един ден разбра, че четиримата приятели, с които дотогава, и то от години, бе в топли дружески отношения, не искат нито да го виждат, нито да разговарят с него. Категорично, твърдо и безкомпромисно. Освен това нямаше никаква представа какво налага подобно жестоко известие. Нито пък се осмели да попита.
   Четиримата му бяха приятели от гимназията, но Цукуру беше вече напуснал родния град и следваше в един токийски университет. Затова отлъчването му от групата не беше някакво тривиално притеснение. Можеше да срещне всеки от тях на улицата, без да изпита неудобство. Само че така бе само и единствено на теория. Живееше далеч от тях и това допълнително засилваше болката и я правеше далеч по-непоносима. Отчуждението и самотата се превърнаха в дълъг няколко стотин километра кабел и гигантският рудан го намотаваше с огромна мъка. И по всяко време на денонощието по тази претоварена линия пристигаха неподдаващи се на разшифровка съобщения. Звукът наподобяваше пробиващ си път между дървета бурен вятър и променяйки силата си, пронизваше на талази ушите му.
   Петимата бяха от един клас на общинско училище в предградие на Нагоя. Три момчета и две момичета. Сприятелиха се през лятото на десети клас покрай благотворителната дейност, в която участваха. Тя бе в рамките на лятното им домашно по обществени науки, но и след определеното за това време групата продължи по своя желание и съвсем спонтанно започната работа. Освен благотворителните си занимания през почивните дни излизаха заедно на екскурзии, играеха тенис, ходеха до полуостров Чита да плуват, събираха се в дома на някой от петимата и учеха за изпити. Или пък без специално да уговарят мястото – това се случваше най-често, събираха глави и разговаряха безкрайно. Не решаваха за какво точно ще си говорят, нито изчерпваха темата.
   Петимата се срещнаха съвсем случайно. Поставената за домашно благотворителна дейност предоставяше няколко избора и един от тях беше да се помага след часовете на ученици от отделенията, които не се справят с уроците – повечето все деца, които бягаха от училище. Онова училище бе основано от католическата църква и от трийсет и пет души в техния клас само те петимата избраха въпросната благотворителна програма. Участваха в тридневния летен лагер в околностите на Нагоя и истински се сприятелиха с децата.
   Там в свободното от работа и занимания време петимата открадваха минути за откровени разговори и опознаха мислите и характерите си. Разкриваха желанията си, споделяха проблемите си. А когато лагерът свърши, всеки от тях си каза, че е на точното място и е обвързан с правилните хора. И всеки за себе си изпитваше блаженото чувство, че има нужда от останалите четирима и същевременно им е нужен.
   Усещането наподобяваше рядко постижимо щастливо химическо съединение. Набавяш същия изходен материал, ала колкото и старателно да подготвяш всичко, едва ли е възможно да постигнеш същия резултат. Впоследствие продължиха приблизително два пъти в месеца да ходят след часовете при децата от онова училище – помагаха им в уроците, четяха им книги, играеха с тях. Освен това косяха тревата, боядисваха сградата, ремонтираха спортните съоръжения. Това продължи почти две години и половина – докато завършиха гимназия.
   Като че ли от самото начало обаче в групата от три момчета и две момичета имаше елемент на известно напрежение. Защото, ако например две от момчетата направеха двойки с двете момичета, третият ставаше излишен. Такава вероятност би трябвало да виси постоянно над главите им като малък неизменен облак. Но не стана така, а и нямаше признаци за подобно нещо.
   Случайно или не, и петимата бяха деца на семейства от „над средната класа“ от предградие на голям град. Родителите им бяха от така нареченото бейби бум поколение. Бащите им работеха или като специалисти в дадена област, или на служба в големи корпорации. Не жалеха пари за образованието на децата си. Поне външно семействата им бяха безпроблемни, нямаше разведени родители, а майките си седяха основно вкъщи. Училището бе място за подготовка за приемните изпити, тъй че като цяло успехът на всички беше висок. По отношение на условията на живот допирните точки между петимата бяха далеч повече от разликите.
   Освен това с изключение единствено на Цукуру Тадзаки останалите четирима имаха една незначителна прилика. Имената им съдържаха цвят. Фамилиите на двете момчета бяха Акамацу – Червен бор, и Оуми – Синьо море, а на двете момичета съответно – Ширане – Бял корен, и Куроно – Черно поле. Единствено Тадзаки нямаше нищо общо с цвят. Това от самото начало накара Цукуру да изпита леко отчуждение. Разбира се, дали името съдържа цвят, или не, няма никакво отношение към характера на човека. Той си даваше сметка за това. Но все пак изпитваше съжаление и дори, за своя изненада, доста силна болка. Естествено, приятелите му се обръщаха един към друг по прякор, тоест по цвета – Ака, Ао, Широ, Куро, и само към него по име, тоест Цукуру. И той безброй пъти се замисляше, и то не на шега, колко ли щастлив би бил, ако във фамилното му име има цвят. Тогава всичко щеше да е идеално.
   Ака беше пълен отличник. Не изглеждаше да влага цялата си енергия в ученето, но беше пръв по всички предмети. Той обаче не парадираше с това, държеше се скромно и се съобразяваше с чувствата на околните. Човек оставаше с впечатлението, че едва ли не се срамува, задето е толкова умен. И както често се забелязва у дребните хора – Ака така си и остана метър и шейсет, той имаше склонността, щом реши нещо, пък било то и дреболия, да не отстъпва за нищо на света от него. А и често се гневеше на учители, наставленията на които противоречаха на логиката и чиито способности подлагаше на съмнение. По рождение мразеше да губи и му беше неприятно ако паднеше на тенис. Не че се сърдеше, но ставаше мълчалив. Избухливостта му забавляваше другите четирима и те често го дразнеха на тази тема. В крайна сметка и самият Ака се разсмиваше. Баща му беше преподавател във Факултета по икономика на Нагойския университет.
   Ао играеше център нападател в отбора по ръгби и телосложението му беше безупречно. В дванайсети клас стана капитан на отбора. Имаше широки рамене, едра гръд, високо чело, голяма уста и масивен нос. Играеше толкова разпалено и енергично, че постоянно бе в рани. Добросъвестното учене не му се удаваше особено, но беше ведър и затова мнозина го обичаха. Говореше ясно и отчетливо и гледаше събеседника право в очите. Обичаше да си похапва и поглъщаше всичко със завидно удоволствие. Рядко ругаеше и мигом запомняше името и физиономията на събеседника. Слушаше внимателно какво му говорят и умееше да обединява хората около себе си. Цукуру още помнеше онази сцена преди мач по ръгби, когато Ао строи отбора в кръг и отправи гръмко апел към състезателите:
   – Чака ни победа, ясно ли е? Въпросът е как и с колко ще победим. За нас не съществува алтернатива да загубим. Ясно ли е? За нас не съществува алтернатива да загубим.
– Не съществува! – извикаха силно съотборниците му и се пръснаха по игрището.
   Само че училищният отбор по ръгби не беше особено силен. Самият Ао бе надарен физически и интелигентен играч, но нивото на отбора като цяло беше доста посредствено и често търпяха съкрушителни загуби от силните отбори на частни училища, които срещу щедри стипендии събираха отлични играчи от всички краища на страната. След края на мача обаче Ао не се вълнуваше кой знае колко от резултата.
   – Важна е самата воля за победа – повтаряше често той. – В истинския живот няма само да печелим или само да губим. Ще има и победи, и загуби.
   – И отложени заради дъжд мачове – подмяташе саркастичната Куро.
   Ака поклащаше тъжно глава и отвръщаше:
   – Бъркаш ръгбито с бейзбола и тениса. Мачовете по ръгби не се отлагат заради дъжд.
   – И се играят дори да вали ли? – питаше смаяна Широ, която нито се интересуваше, нито имаше понятие от какъвто и да било спорт.
   – Ами да – потвърждаваше напълно благовидно Ака. – Колкото и да вали, мач по ръгби не се спира или отменя. Затова всяка година толкова много състезатели се издавят по време на игра.
   – Какъв ужас! – потръпваше Широ.
   – Ооо, каква си глупачка. Това, разбира се, е шега – възкликваше смаяна от наивността ѝ Куро.
   – Разговорът се отплесна в друга посока, но онова, което искам да кажа, е, че и умението да губиш е едно от качествата на талантливия спортсмен – заключаваше Ао.
   – И ти ежедневно тренираш добросъвестно и неуморно – додаваше Куро.
   Широ бе висока и стройна с фигура на манекенка и красиво като на старинна японска кукла лице. Възхитителната ѝ гарвановочерна коса беше дълга и блестяща и на улицата мнозина се обръщаха неволно след нея, но тя самата създаваше впечатление, че не знае какво да прави с тая хубост. Беше прекалено сериозна и така или иначе, не я биваше много в това да привлича внимание върху себе си. Свиреше изкусно и красиво на пиано, но никога не изявяваше таланта си пред непознати. Изглеждаше безкрайно щастлива само когато учеше след часовете децата да свирят. Цукуру никога не я бе виждал толкова лъчезарна и щастлива другаде. Широ казваше, че на някои деца може и да не им се удава ученето, но са природно надарени и е жалко талантът им да се погребва. Само че онова училище разполагаше единствено с наподобяващо по-скоро антика пиано и затова петимата се заеха с ентусиазъм да събират пари за ново. Работеха през лятото, обикаляха и търсеха съдействие от фирми – производителки на музикални инструменти, и така след дълги усилия успяха да купят роял. Това стана през пролетта в дванайсети клас. Пресата писа за самоотвержената им доброволна дейност.
   Широ обикновено бе мълчалива, но обичаше животните и станеше ли дума за кучета и котки, лицето ѝ мигом грейваше и тя се захласваше да говори. Твърдеше, че мечтата ѝ е да стане ветеринарен лекар, но Цукуру никак не си я представяше да разпаря със скалпел корема на лабрадор или да бърка с ръка в задницата на кон, защото постъпеше ли в специализирано училище, щеше със сигурност да ѝ се наложи да го прави. Баща ѝ имаше гинекологична клиника в града.
   Колкото до външността на Куро, тя беше съвсем тривиална или малко над тривиалната, но изражението ѝ бе жизнерадостно и чаровно. Беше едра и пълничка и още на шестнайсет гърдите ѝ вече бяха оформени и пищни. Много независима и с твърд характер, тя говореше бързо и точно толкова бързо мислеше. Успехът ѝ по всички хуманитарни предмети беше отличен, а по математика и физика – отчайващ. Баща ѝ имаше счетоводна къща, но изгледите Куро да продължи след време дейността му клоняха към нула. Цукуру често ѝ помагаше да си напише домашното по математика. Ироничните ѝ забележки почти винаги бяха остри и хапливи, но тя притежаваше своеобразно искрено чувство за хумор и разговорите с нея бяха забавни и пълни с предизвикателства. Куро четеше страстно и винаги беше с книга в ръка.
Широ и Куро бяха учили в един клас в прогимназията и се познаваха добре още преди петимата да създадат своята група. Една до друга, двете представляваха доста изумителна гледка. Надарена с артистичен талант, но стеснителна и страхотна красавица и проницателна и иронична шегаджийка. Рядка и очарователна комбинация. Като се замисли човек, Цукуру Тадзаки бе единственият в групата без някакви характерни особености. Успехът му също беше над средния. Не проявяваше особен интерес към ученето, а просто винаги слушаше внимателно в час и не пропускаше минимума занимания и упражнения вкъщи. Беше кой знае как привикнал от малък на това. Подобно на навика непременно да си мие ръцете преди ядене и зъбите – след това. Затова, макар успехът му да не впечатляваше околните, се справяше добре по всички предмети. А и стига да нямаше проблеми, родителите му не бяха от хората, които да натякват за бележки, и нито го караха насила да ходи на подготвително училище, нито някога му бяха наемали частни учители.
   Цукуру не мразеше спорта, но не тренираше активно в никой от училищните клубове. Понякога играеше тенис с някого от семейството или с приятели, понякога ходеше на ски, понякога плуваше. И дотам. Имаше правилни черти и от време на време го чуваше и от околните, но в крайна сметка това бе само „липса на пълен провал“. Често, когато се гледаше в огледалото, долавяше в отражението си неспасяемо отегчение. Не изпитваше дълбок интерес към изкуствата, нито имаше определено хоби или особено умение в нещо. Беше по-скоро мълчалив, изчервяваше се, чувстваше се неловко в обществото и нервничеше в присъствието на човек или хора, които среща за пръв път.
   Пряко сили негов отличителен белег би могло да е това, че сред семействата на групата на петимата неговото беше може би най-заможното и че баба му по майчина линия бе актриса и колкото и обикновено, името им бе широко известно в обществото. Лично той обаче нямаше някаква особена отличителна черта, за която да го обсипват с похвали и да го сочат с възхита. Или поне така усещаше нещата. Беше във всяко отношение златна среда. Или оскъдна окраска.
   Повече от всичко на света Цукуру обичаше, и то силно, едно нещо – да наблюдава гари, което надали можеше да се нарече точно хоби. Неизвестно защо още откакто се осъзна като човек, та до ден днешен той бе неизменно запленен от гарите. Все едно какви – големи, на които спираха скоростните влакове шинкансен, малки провинциални с по една линия или товарни, – достатъчно бе просто да са гари. При това го привличаше всичко, свързано или имащо отношение към тях.
   И той като останалите момченца се увличаше като дете по макети на железници, но интересът му привличаха не прецизно направените локомотиви и вагони, не сложно преплитащите се линии или изобщо всички тези необяснимо как толкова точно направени миниатюрни копия като цяло, а съпровождащите ги макети на най-обикновени гари. Гледаше прехласнат как влаковете преминават през миниатюрната гара, как намаляват постепенно скорост и спират точно на платформата. Виждаше във въображението си тълпите от слизащи и качващи се пътници, чуваше гаровия звънец, оповестяващ тръгването на влака, представяше си енергичните действия на служителите. Действителност и въображение се преплитаха в главата му, а тялото му започваше да се тресе от силна възбуда. Само че не можеше да обясни логично на околните защо душата му е чак толкова изкушена от гарите. А и да можеше, щяха навярно да го сметнат за странно дете. Затова понякога си мислеше, че може би у него има нещо противоестествено.
   Макар да не притежаваше ярка индивидуалност и отличителни черти и въпреки че проявяваше склонност към златната среда, у него имаше – като че ли – нещо, отличаващо го леко от околните; нещо, което не можеше да се нарече „обикновено“. В отделни моменти от жизнения му път – от младенческа възраст до трийсет и шестата година – това съдържащо противоречие съзнание го объркваше и хвърляше в паника. Понякога съвсем слаба, понякога – силна и дълбока. Често не разбираше особено добре защо е част от групата на своите приятели. Дали им беше нужен в истинския смисъл на думата? Дали без него четиримата нямаше, напротив, да си живеят по-спокойно и щастливо и просто все още не го проумяваха? Дали не бе въпрос на време да стигнат до тази мисъл? Колкото повече мислеше, толкова по-неясно му ставаше...

Преводач Дора Барова

Издателство Колибри


Сергей Иванов >> В търсене на Константинопол

Пътеводител по Византийски Истанбул и околностите

   ... „Св. София“ е храм, построен „върху кръв“: църквата е издигната, за да напомня за въстанието Ника от януари 532 г., когато били избити 30 000 жители на града, а пожар унищожил църквата на Теодосий.
   Цялата мощ на Империята била хвърлена за изграждането на новия храм, отвсякъде в Константинопол докарвали парчета цветен мрамор и колони, изтръгнати от езическите светилища. Ако съдим по легендите, които византийците повтаряли през вековете, строили две бригади от по 50 000 души, начело с по петдесет майстори.
   Прокопий Кесарийски пише: Тази църква е невероятно зрелище, изумително за онези, които са го видели и въобще неправдоподобно за онези, които само са чували за него. Тя се издига до небесата и сякаш изплува сред обкръжаващите я постройки и се свежда над целия град.
   Разбира се, днес храмът не оставя същото впечатление, както по времето на Прокопий, все пак 1400 години не са шега. Да се опитаме да си представим, че в Града ги няма огромните сиви буци на джамиите, всяка от които навремето е строена с намерението да надмине размерите на „Св. София“, че ги няма съвременните кутийки на небостъргачите и че всяко високо здание се е възприемало като чудо. Ако не броим египетските пирамиди, този храм в продължение на 600 години е държал рекорда за най-високо здание в света – за първи път едва през 1311 г. Линкълнската катедрала надминава по височина „Св. София“. А тя няма равна на себе си с височината на вътрешното си пространство чак до 1436 г., когато се появява прочутият Дуомо във Флоренция, т.е. в продължение на 900 години.
   Днес зданието не изглежда много високо не само заради османските минарета и не защото сега строежите са много по-високи. До голяма степен днешното впечатление от храма се определя от добавените в различно време контрафорси, т.е. мощните странични подпорни стени. Тяхната основна цел е да се предпази гигантското здание от земетресенията, но те не са единствената причина. Въпреки гениалният, пресметнат до най-малките детайли замисъл на архитектите, през вековете чудовищният натиск на купола постепенно започва да приплъзва стените и колоните. На няколко места и сега в „Св. София“ се забелязва, че те избиват навън и това движение е спряно най-вече с контрафорсите. Очевидно първите, най-ранните, са издигнати от западната страна на храма – точно тях гледаме в момента. По-всяка вероятност те са се появили през Х–ХІ в. и за разлика от всички останали са във формата на арки или мостчета. Същата форма са имали северните и южните контрафорси, просто по-късно техните арки са били запълнени. Останалите подпорни стени са били построени в началото на ХІV в. от Андроник ІІ Палеолог.
   След това турците са достроявали „Св. София“ само отвън – още Мехмед Завоевателя е издигнал контрафорс на югоизточния ѝ ъгъл и първото минаре. Впрочем една турска легенда за Истанбул гласи: когато части от християнския храм се разрушили, султанът изпратил в Константинопол своя инженер, който уж заради реконструкцията построил до църквата кула и като се върнал бързо, казал на Мехмед: Аз построих първото минаре – другите ти. Разбира се, минаретата развалят гледката на храма, но не бива да забравяме, че и по времето на Византия отвсякъде около храма е имало допълнителни постройки, свързани с него с вътрешни проходи.
   Сега в храма влизат през западната врата, но в миналото (като се почне от VІІ в.) я отваряли само по големи празници, когато народът се тълпял в храма. В обикновени дни там влизали през югозападния вестибюл, там, където днес е изходът...

Преводач Владимир Игнатовски

Издателство Изток-Запад


Джеймс Клавел >> Гай-джин [ Том 1 и Том 2 ]

Светът вече е друг...

   Йокохама
   14 септември 1862

   Обхваната от паника, девойката галопираше с всички сили към близкия бряг, край отъпканите пътеки, които криволичеха из оризищата. Следобедното слънце залязваше. Тя яздеше на дамско седло и макар да беше изкусна ездачка, днес едва успяваше да запази равновесие. Шапката ѝ се беше изгубила, а зелените ѝ дрехи за езда, най-последна парижка мода, бяха съдрани от къпинака и изпръскани с кръв; вятърът развяваше светлокестенявата и коса.
   Шибна коня си да побърза. Вече виждаше схлупените бордеи на рибарското село Йокохама, скупчени край високата ограда и край каналите, които обграждаха чуждестранната колония, зърна кулите на двете малки църкви в нея и с облекчение си помисли, че в залива по-нататък се намират британски, френски, американски и руски търговски съдове и дузина военни кораби и параходи.
   По-бързо. Над тесните дървени мостчета, канали и вади, които кръстосваха надлъж и шир оризищата, конят ѝ плуваше в пот, имаше дълбока рана на плешката и все повече грохваше. Опита се да я хвърли. Лоша работа. Но тя все пак го овладя и сви по пътеката, която минаваше през селото към моста над защитния ров до главната порта с караулното на самураите и японската митница.
   Двамата препасани с мечове самураи часови я видяха и понечиха да я спрат, но тя се втурна през тях по широката главна улица на колонията право към Крайбрежната. Единият самурай хукна да повика някой офицер.
   Тя стискаше юздата задъхана:
   – Au secours -- Aidez moi, помощ!
   Стъргалото беше почти пусто, повечето жители се отдаваха на следобедна почивка или се прозяваха в канторите си, или пък флиртуваха в увеселителните домове отвъд оградата.
   – Помооощ! – изкрещя тя отново, и отново и няколкото мъже, пръснати по улицата, повечето британски търговци, войници и моряци в отпуск, и няколко слуги китайци, сепнато вдигнаха очи.
   – Всемогъщи Боже, вижте там! Това е французойката.
   – Какво става? Господи, погледнете ѝ дрехите…
   – Кор, това е тя, хубавелката, онуй девойче Анджел, дето пристигна преди две-три седмици…
   – Тъй, тъй – Анжелик... Анжелик Бишо или Ришо, едно такова жабарско име...
   – Боже мой – кръв!
   Всички започнаха да се събират около нея, с изключение на китаеца, който от страх да не го забъркат в неочаквани неприятности изчезна. На прозорците се показаха хора.
   – Чарли, тичай да доведеш сър Уилям, на секундата!
   – Всемогъщи Боже, вижте ѝ коня, горкото добиче, ще му изтече кръвта, извикайте ветеринарния – провикна се един дебел търговец. – А ти, войнико, веднага доведи генерала и жабаря, тя е негова повереница... о, за Бога, френският посланик, бързо! – Той нетърпеливо посочи едноетажната къща, над която се вееше френското знаме. – Бързай! – изрева той, войникът се втурна натам, а търговецът се търкулна към нея, забързан, доколкото му бе възможно. Като всички търговци носеше цилиндър, вълнен редингот, прилепнали панталони, ботуши и се потеше на слънцето. – Какво, за Бога, се е случило, г-це Анжелик? – попита той, като сграбчи поводите на коня, поразен от мръсотията и кръвта по лицето, дрехите и косата ѝ. – Ранена ли сте?
   – Moi, non... не, мисля, че не, но ни нападнаха... Нападнаха ни японците. – Все още ужасена, тя се опитваше да си поеме дъх, да овладее треперенето си и отметна косата от лицето си. Нетърпеливо посочи на запад, където на хоризонта смътно се очертаваше връх Фуджи. – Натам, бързо, те имат нужда от помощ, от помощ!
   Най-близко стоящите до нея се ужасиха, шумно заразправяха чутото на по-задните и започнаха да задават въпроси: Кой? Кого са нападнали? Французи ли са или британци? Атакувани ли са? Къде? Пак двама негодници с мечове! Къде, по дяволите, се е случило това…
   Въпросите пораждаха нови въпроси и не ѝ оставаше време да им отговори, пък и тя, разбира се, нямаше и да може, защото дишаше тежко, а всички се притискаха все по-плътно, стълпени около нея. Все повече и повече мъже се изсипваха на улицата, обличаха си палтата и си слагаха папките, мнозина вече въоръжени с пистолети и мускети, неколцина с най-новите американски пушки със задно пълнене. Един от мъжете, широкоплещест брадат шотландец, се втурна по стъпалата на импозантната двуетажна къща. Над портала висеше надпис: „Струан и компания“. Проправи си път до нея през гълчавата и навалицата.
   – Тихо, за Бога! – изкрещя той и допълни в настъпилото затишие: – Бързо, кажете ни какво се случи. Къде е младият господин Струан?
   – О, Джейми, je... аз, аз... – обърканата девойка направи отчаяно усилие да се овладее. – O, mon Dieu!
   Той вдигна ръка и я потупа като дете по рамото, за да я успокои, изпълнен с обожание като всички останали.
   – Не се безпокойте, сега сте в безопасност, г-це Анжелик. Поемете си дъх. Направете ѝ място, за Бога! – Джейми Макфей беше тридесет и девет годишен, главен управител на компания Струан в Япония. – Е, кажете ни, какво се е случило?
   Тя изтри сълзите си, светлокестенявата ѝ коса беше на една страна:
   – Нападнаха ни, нападнаха ни самураи – рече с нежен гласец и с приятен акцент. Всички проточиха шии, за да чуят по-добре. – Ние бяхме... Бяхме на... на стария път... – тя отново посочи навътре към сушата: – Там.
   – Да, да, Токайдо... – Големият крайбрежен главен път на малко повече от миля западно от колонията, който свързваше забранената столица на шогуна, Йедо, на двайсет мили на север оттук, забранена както за цяла Япония, така и за всички чужденци. – Ние... яздехме... – Тя замълча, а после думите потекоха: – Г-н Кентърбъри, Филип Тайърър и Малкълм, г-н Струан и аз яздехме по пътя и после имаше някаква... дълга колона от самураи със знамена, и ние почакахме, докато минат. Тогава ние... тогава двама от тях се втурнаха към нас, раниха г-н Кентърбъри, нападнаха Малкълм... г-н Струан... който извади пистолета си, и Филип, който ми изкрещя да се махам, да доведа помощ – трепането започна отново. – Бързо, те се нуждаят от помощ.
   Мъжете вече бързаха за конете и за още пушки. Чуваха се викове:
   – Някой да събере кавалерията.
   – Самураите са хванали Джон Кентърбъри, Струан и онзи младичкия Тайърър, нападнали са ги на Токайдо.
   – Господи, тя казва, че самураите са убили някои от нашите момчета!
   – Къде се случи това? – извика Джейми Макфей над шума, надмогвайки безумното си нетърпение. – Можете ли да опишете мястото, където се случи. Къде точно?
   – Край пътя, преди Кана... някаква Кана...
   – Канагава ли? – назова той малка попътна спирка и рибарско село на Токайдо, на миля през залива, на три мили по крайбрежния път.
   – Oui, да. Канагава! Побързайте.
   Конете бяха изведени от конюшните на Струан, оседлани и готови. Джейми преметна пушка през рамото си.
   – Не се безпокойте, бързо ще ги намерим. Но г-н Струан? Видяхте ли дали се измъкна… дали е ранен?
   – Non. Не видях нищо, само началото, бедният г-н Кентърбъри, той... Аз яздех до него, когато те... – Сълзите ѝ рукнаха. – Не гледах назад, подчиних се без... и дойдох, за да ви извикам на помощ.
   Тя се казваше Анжелик Ришо. Беше само на осемнайсет. За първи път излизаше извън оградата.
   Макфей скочи на седлото и се понесе като вихър. „Всемогъщи Боже – мъчително размишляваше той, – нямахме никакви проблеми от година и нещо, иначе никога не бих ги оставил да тръгнат. Аз съм отговорен. Малкълм е прекият наследник и аз отговарям за него. В името на Господа, какво, по дяволите, се е случило?“...
(Откъсът е по превода на Емилия Стаматова и Милена Лилова, 1993)

Издателство Сиела


четвъртък, 9 октомври 2014 г.

Кристина Улсон >> Пепеляшките

Една грешка променя всичко...

   Оставеше ли мислите да се реят свободно, незнайно защо, винаги се сещаше за болничния картон. Най-вече през нощта.
   Лежеше, без да помръдва, в леглото, и се взираше в тавана, по който лазеше една муха. Мракът и почивката му действаха зле. Сякаш оставаше напълно беззащитен, щом слънцето се скриеше и умората и тъмнината се прокраднеха и го обгърнеха. Беззащитността се възправяше срещу цялото му същество. Голяма част от живота си беше прекарал нащрек, винаги готов. Макар и да бе тренирал с години, все му се струваше ужасно трудно да почива с изострено внимание. Готовността изискваше бдителност. Свикнал беше да не спи. Свикнал беше да не се поддава на умората, която се трупаше в тялото му, когато го лишаваше от сън.
   Даваше си сметка, че отдавна не се е будил разплакан нощем. Спомените отдавна не го нараняваха и обезкуражаваха. Стигнал беше далеч в стремежа си към покой.
   И все пак.
   Ако истински затвореше очи, обгърнат от пълна тишина, можеше да я види пред себе си. Огромното ѝ туловище се изтръгваше от мрака на сенките и се заклатушкваше към него. Бавно, бавно, както винаги.
   Все още му се повдигаше от спомена за миризмата ѝ.
   Отблъскваща, сладникава, прашасала. Задушаваща. Като миризмата на книгите в библиотеката. Можеше да чуе и съскащия ѝ глас:
   – Ах, ти, инат несретнико! Уродливи нещастнико!
   Сграбчваше го и го стискаше здраво.
   Болката и наказанието винаги следваха проклятията. Както и огънят. Части от тялото му пазеха жив спомена за него. Обичаше да глади с пръст белега, съзнавайки, че е оцелял.
   Като малък предполагаше, че наказанието се дължи на вечно допуснатите грешки. Затова, по детски логично, се опитваше да постъпва правилно. Отчаяно и упорито. И въпреки това винаги грешеше.
   Като голям започна да разбира. „Правилното“ просто не съществуваше. Не го наказваше само заради грешките, а заради самия него, заради това, че го имаше. Че съществуваше. Ако го нямаше, Тя щеше да бъде жива.
   – Не трябваше да се раждаш! – ревеше право в лицето му. – Ти си зло, зло, зло!
   Последвалият плач, този след огъня, винаги трябваше да бъде тих. Тих, тих, така че да не го чуе. Защото иначе винаги се връщаше. Винаги.
   Спомняше си, че обвинението дълго бе предизвиквало чувство на безпокойство. Как щеше да се примири с това, в което го обвиняваше Тя? Как би могъл да поправи стореното, да изкупи греха си?
   Болничният картон.
   Посети болницата, в която Я лекуваха, и прочете картона ѝ. Най-вече за да получи представа за мащаба на престъплението си. Вече беше пълнолетен. Пълнолетен, но завинаги белязан от чувството за вина поради лошите си постъпки. Написаното в картона обаче твърде неочаквано го превърна от виновен в невинен.
   Олекна му. Набра сили. Взе се в ръце. Заживя нов живот. Нови важни въпроси зачакаха отговор. Вече не се питаше как да се реваншира пред някого, а как някой да се реваншира пред него.
Лежеше в тъмнината, усмихваше се леко и гледаше новата кукла, която бе избрал. Вярваше – никога не беше сигурен, но вярваше, – че тя ще издържи по-дълго от останалите. Само трябваше да се научи да се справя с миналото си, както бе направил той. Всичко, от което се нуждаеше тя, беше една сигурна ръка, неговата сигурна ръка.
   И много, много любов. Неговата напълно специална и всеотдайна любов.
   Внимателно погали гърба є. По погрешка или навярно защото не виждаше раните, които ѝ беше причинил, той докосна точно една от най-пресните синини. Беше се възцарила на рамото є като малко тъмно езеро. Тя се сепна в съня си и се обърна към него. Гледаше с празни от страх очи, никога не знаеше какво я очаква, щом падне мракът.
   – Време е, Кукло. Започваме.
   Нежното ѝ лице се разтвори в красива, сънлива усмивка.
   – Започваме утре – прошепна той.
   После се претъркули по гръб и отново прикова поглед към мухата на тавана. Буден и нащрек. Без покой...

Преводач Цвета Добрева

Издателство Enthusiast


Патрик Модиано >> Среднощно произшествие

Париж такъв, какъвто днес вече не съществува...

   Изведнъж беше станало много студено, сух студ, който придаваше яснота и блясък на всичко около нас: бялата светлина на уличните лампи, червените светлини, новите фасади на блоковете. В тишината ми се струваше, че чувам равномерните стъпки на някой, който приближаваше към нас.
   Тя стисна китката ми като онази нощ, в полицейската кола.
   – По-добре ли се чувствате? – попита.
   Площадът „Трокадеро“ беше много по-просторен и пуст от обикновено заради лунната светлина. Прекосявахме го цяла вечност и изпитвах някакво блаженство от това бавно движение. Бях сигурен, че ако погледнех черните прозорци, щях да пронижа с поглед мрака в апартаментите, сякаш можех да улавям инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, но нямаше нужда да си правя труда. Бе достатъчно да се нося надолу по склона, който бях изкачил с кучето онази нощ.
   – Аз също – продължи тя, – се опитах да ви открия, но в клиниката нямаха адреса ви... Париж е голям... Трябва да се внимава... Хора като нас накрая се изгубват...
   След двореца Шайо завихме вдясно и минахме край големи сгради, които изглеждаха изоставени. Вече не знаех в кой град се намирам, град, напуснат от обитателите си, но това нямаше никакво значение. Вече не бях сам на света. Спускахме се към Сена. Познах авеню „Албер дьо Мюн“, градината около Аквариума и бялата фасада на сградата. Тя паркира пред входната врата.
   – Трябва да дойдете да видите апартамента... На последния етаж е... Има голяма тераса и оттам се вижда целия град.
   – А ако изневиделица се върне Солиер?
   Всеки път, когато изричах името на този призрак, ми идеше да се разсмея. Помнех само мъж с тъмно палто в полицейската кола, после в чакалнята на клиниката и в кафето на кея. Струваше ли си да знам повече за него? Интуитивно усещах, че е като баща ми и всички от неговата среда, които съм виждал. За такива хора не можете да научите нищо. Трябва да потърсите полицейски доклади за тях, но тези доклади, макар и написани толкова ясно и подробно, си противоречат. Тогава какво? Толкова неща ми се бяха случили напоследък, че бедната ми глава не ги побираше, и това произшествие беше такова събитие за мен...
   – Не се страхувайте от нищо. Няма опасност да се върне неочаквано. А дори да се върне, знаете ли, той не е лош човек...
   Отново избухна в смях.
   – Отдавна ли живее тук?
   – Не мога да ви отговоря точно.
   Изглеждаше така, сякаш мило ми се подиграваше. Отбелязах, че го няма в указателя на адреса на авеню „Албер дьо Мюн“.
   – Лудост е – каза ми тя, – да се мъчите да откриете нещо сигурно... Първо, истинското му име не е Солиер. Това е името, което използва за пред хората...

Преводач Надежда Донкова

Издателство Делакорт


Антон Дончев >> Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес [ Книги 1 и 2 ]

Трима мъже, синове на своите племена, които се бореха с времето

   И така – започвам да разказвам сказанието за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес. Говоря, а не записвам, защото ослепях.
   Половин век измина от деня, когато признах, че съм само локва, просната в нозете на хората, и че съм само парче гладка вода, като по чудо утаено след пороя на необикновени и странни събития. Ала в това огледало се бяха отразявали лицата на силни и красиви люде – и разбрах, че трябва да разкажа за тях.
   И по онова време бях вече стар, а тези изминали петдесет години бяха най-щастливите през живота ми. Така щастлива и сигурна се усеща трудната жена, която знае, че мъж, баща, братя, че целият ѝ род бди над нея – не над нея, а над плода в утробата ѝ. И не мислех за смъртта, и не мислех за опасностите. А пребродих земите от Кавказ до Сицилия, но колкото и страшни неща да срещнах и да преживях, никога не помислих, че идва краят ми. Защото бях уверен, че съдбата ме пази – мене, последния свидетел, за да разкажа правдата на днешните хора, които идеха след нас. И не искам да го призная, но съм отлагал година след година първия ден на своя труд, защото бях уверен, че докато не кажа „свърших“, ще бъда неприкосновен.
   Тогава ослепях и разбрах, че никога повече няма да видя слънцето, и разбрах, че съдбата ме предупреждава сурово и строго, въпреки че не ме наказва със смърт. Трябваше да започна своята работа. Трябваше да се отделя от света и да се превърна само в глас, който си спомня. Не можех повече да отлагам.
   И отворих сърцето си, и пуснах в него сенките на мъртвите. Чувал съм, че жреците слагали паници с кръв, когато викали мъртвите, за да могат да се напият и да добият сили да се задържат в нашия тленен свят. Аз давах кръвта на сърцето си и тя стигаше за много мъртъвци. И всяка нощ те идеха при мене – безплътни и тихи – и продължаваха безмълвните си разговори. И си казваха неща, които не бяха изрекли приживе, защото не бяха намерили време или дързост, та върху много събития и съдби падна нова смътна светлина като от далечна звезда. И самотен лъч пронизваше прозрачните гърди на призраците, та видях какво крият в сърцата си. Ако бях започнал да записвам това сказание преди години, когато вярвах само на очите си и на ушите си, а още не бях чул разговорите на сенките – щях да напиша съвсем друга история. Тъй всяка нощ палех малък огън и призраците се събираха край мене в нашия малък дом, изграден от неясната светлина на пламъка. И сенките не крачеха, а се плъзгаха една към друга, и като че ли с дъха си можех да ги насоча и срещна едни с други, както децата с духане тласкат едно към друго малките корабчета, издялани от меката кора на бял бор. Питах ги и те отговаряха, молех ги да се срещнат и те разговаряха. И мракът беше пълен с топлината на огъня и шепота на недомлъвките.
   Докато една нощ ги сънувах, наредени в дълга върволица, един зад друг, първият човек лице срещу лице с мене, всички мълчаливи и с празни ръце. Чакаха нещо – не можах да разбера дали вода, или оръжие. И ме гледаха. И редицата тръгна към мене. И както в други нощи, поисках да ги отклоня, за да ги насоча според желанието си, но те ме притиснаха, та идеха все по-близо и по-близо. И започнах да се задушавам. Искаха нещо, не можех да ги отблъсна. И се събудих.
   Тъй свърши сладкото време на бленуването и дойде горчивото време на осъществяването. И отворих уста, за да разкажа. Тъй свършиха щастливите нощи между сенките, когато знаеш, че онази топлина в ъгъла, че онова присъствие, което не може да се определи, но аз го усещам – това е княз Слав, и аз зная, че там, в ъгъла, стои княз Слав. И не е важно дали е облечен в кожух или в ленена риза, дали е усмихнат, или е разгневен, дали брадата му е бяла, или косата му е руса. Само знам, че това е княз Слав и той излъчва топлина като главня, посипана с пепел. Не виждаш светлина, ала знаеш, че под пепелта тлее жарава. А сега трябва да изведа княз Слав от нашия малък дом, изграден от пламъците на нашия общ огън, трябва да го извикам пред себе си, както майката вика детето си, преди да го изпрати навън от шатрата, трябва да облека княза с дрехи, трябва да видя дали е вчесан, дали е приготвен – и чак тогава да го изведа на светлината, за да го покажа на хората. А в дългите нощи на разговори със сенките не се грижех къде, кога и как става нашата среща. Но сега трябва да хвърля върху княз Слав светлината на един ден или отблясъка на един истински огън, трябва да закрепя княза към река или дърво, да се помъча да си спомня или да измисля как е изглеждал през този ден, дали беше рус, или беше побелял – защото познавах княза цели петдесет години. И трябва да разкажа за тази рекичка и това дърво, за да ги видят и хората.
   Понякога, когато поискам да заспя – защото понякога и аз трябва да спя истинския, човешки сън – когато искам да заспя, започвам да си припомням реките, които съм виждал, или дърветата, под които съм преспивал, или планините, по които съм се катерил. И цели нощи мога да си спомням само реки. Ах, колко хубави бяха топлите реки на моето детство, в които виждах потопени моите сребърни младежки ръце. Ръце до китките във водата, които бавно приближават към сянката на рибата, застинала между разлюлените зелени пипала на водораслите. Топлите реки на моето детство, с малките хълмчета едър пясък, насипани край белите камъни – там, където едрият рак се беше вмъкнал и чакаше моята ръка, която бавно лазеше към него. А гърдите ми бяха потопени в реката и моето сърце тупаше току под огледалото на водата — и съвсем малки вълни бръчкаха сребърната вода. И аз си спомням реки, достойни за обич, спомням си реки за страх и реки за давене, и реките – межда с враговете ми. Реки, реки, реки – бистри, мътни, пресъхнали...
   А сега трябва да избера само една река и да накарам княз Слав да нагази в нея с коня си. И си мисля, че сенките, с които разговарям, приличат на сенките на рибите в топлите реки на моето детство – тези риби, които в летните дни се плъзгаха по дъното, които в звездните нощи проблясваха като сребърен дъжд над черните огледала на вировете, които плуваха под прозрачния лед, а пък аз вървях над тях като насън – моите крака, обути в ботуши, и под тях сенки на риби. И трябва да извадя тези риби, тези призраци, които летят, които се плъзгат във водата, да ги сграбча с пръстите си, да ги измъкна над вълните, да ги видя на педя пред очите си — вече не призраци, а риби, с техните перки, с техните люспи, с техните ужасени очи. Трябва да ги сграбча, за да мога да ги подам на хората. И не смея да помисля какво хората ще направят с тях.
   И така – започвам да разказвам... Стоя като върху носа на лодка, която стремително се носи през пещерно море, и хвърлям думите си срещу мрака. И ето – сега стоя в своя вечен мрак и говоря. Понякога не зная какво говоря, понякога не помня какво съм казал. Или мъчително търся дума след дума, или думите се изливат от мене като кръв от рана, без да мога да ги спра, с всеки удар на сърцето.
   Говоря и денем, и нощем. Мисля си, че съм само мех, пълен с вино, и виното трябва да изтече от меха капка по капка и да падне върху устните на тези, които са вдигнали нагоре лицата си и очакват всяка капка, сякаш умират от жажда. И не мога да излея виното изведнъж. И не мога да говоря бързо, защото хората, които ме слушат, трябва да записват моите думи. И денем, и нощем се грижа виното, с което причестявам хората пред мене, да не носи привкус от меха, който го пази. Защото и най-добрият мех, и най-добре обработената кожа все пак с нещо напомня, че някога е била кожа на живо същество. Защото колкото и да се мъча в моите думи да не се примеси и най-слабият привкус на болките ми, на отчаянието ми, на моята немощ, все пак ми се струва, че понякога не съм само глас на свидетел, а ставам и съдник на мъртвите. Но не бива. Тогава се радвам, че перата, които записват моите слова, не предават глухата дрезгавина на моя глас, немощната старческа кашлица, горчивото задъхване. Не преживявам, не страдам, аз съм само огледало, което е отразило далечната светлина на миналите дни. А повърхността на огледалото не се вълнува.
   Хора, слушайте и запомняйте...

Издателство Захарий Стоянов


сряда, 8 октомври 2014 г.

Алберто Моравия >> Римски разкази

Тайните на Вечния град

Места, картини, хора.
Кратки истории за долните прослойки на обществото.
Авторът въвежда читателя в бедните квартали на Рим, чиито герои са обикновените хора – водопроводчици, перачки, крадци, собственици на малки дюкянчета и проститутки.
Разказите на Моравия за тази прослойка са брутално откровени, понякога забавни, трагикомични и интелигентно поднесени като малък сценарий, странновати и дори ексцентрични.
Езикът му макар и семпъл, е доста експресивен, а персонажите са толкова реалистични и колоритни, че читателят забравя, че се потапя в света на художествена измислица.

Издателство Унискорп


Николай Янков, Елена Щерева >> Прах от нозете

Индия – Девет истории, Девет цвята, Девет емоции

   Един следобед отидох да се боря с малините. Всички сили хвърлих, ама тия зверове пак ме тръшнаха на земята. Така здраво се натъпках, че колана си охлабих и пак трудно дишах. Натъпкан като чувал с памук се изтегнах под един клонест кедър. Откъртил съм, а отде да знам, че откъм долчинката се задавал един мечок. Що е чинил там ли? Сигур и на него тез поляни са били любими за следобедна закуска.
   Не съм чул кога се приближил, щото като отворих очи вече беше хептен близо – на пет-шест крачки от мене. Ни клонче изпука, ни шумка изшумоли. По- тих от змия. Ако не беше една сврака да се обади, нямаше и да разбера, че мечокът е там. Като отворих очи, си помислих, че ми се е присънило. Надявах се да е така, но не!... Пред мене наистина стоеше кала бхалу, черна мечка. А трябва да знаеш, че черната мечка е по-урсуз от кафявата. Както някой път ѝ скимне да нападне коза или муле, не знаеш дали няма да начеше и твоята гърбина. Виждал съм да прекършва врата на воден бивол, да напада маймуни и глигани, да гони глутница вълци, а веднъж видях да обръща тигър в бяг. Не я знаеш на кой ще си изкара яда или дали няма лошо пиянство. Раниш ли я, пиши се заминал. Ще те гони до смърт. Убиеш ли нейно малко, имай предвид, че помни като слон и все някога ще те докопа. Нали помните преди години имаше една пощуряла мечка в района, дето мъстеше за своето мече. Ден и нощ мореше жителите на Бари Дехра. Уби осем преди да я намерят и обесят. Случват се и такива неща. Но рядко без човешка вина.
   И тъй, като я видях на един човешки бой от мен, очите ми станаха начапати. Космите ми станаха на борови иглички. Главата ми се замая все едно съм с треска. Знам една поговорка: „Ако насреща ти е буболечка, бий се като мечка!”, сиреч никога не подценявай душманина, ама не са измислили поговорка какво да правиш ако насреща ти застане мечка? Тогава и да се биеш, и да не се биеш, в нейните очи все си оставаш мижава буболечка. Какво да правя? Нали викат, че като се тресе Земята, да се хванеш за Небето. И аз тъй замолих Яма, ако не да ме избави, то барем по-бърже да ми изтръгне душицата. И тогава видях, че мечката май още не ме бе усетила. Въртеше глава ту наляво, ту надясно и душеше въздуха. Дойде ми наум: „Няма да мърдам, дано ме вземе за пън“. Аз и бездруго се бях вкоренил в земята и като нищо щях да я забаламосам, че съм пън. Ама ядец! Таман си го рекох, и тая като се втренчи в мене. Сякаш нож ми опряха в гърлото. Да не бях поглеждал, щото в тоя момент оцапах вълнените гащи. Стиснах очи, затаих дъх и взех да си повтарям наум: „Аз съм дънер... дънер съм... дънер!“. Мечокът се приближи. Уф, като ми дъхна, щях да лъсна петалата. Топла и остра воня ме блъсна в носа като че ме издумка белгари! Мечокът взе да ме души. Бхагван, да можех да потъна вдън земя! Мозъкът ми трепереше като лист и се блъскаше у черепа. Нейде да сте виждали треперещ пън? Е, и аз не съм. Надали и мечката бе виждала. Ама сигурно като ме видяла какви жалки опити правя да се „вдървя”, решила да се смили над мен. Мисля, че по някое време съм припаднал. Намерили ме няколко жени от селото. Едвам ме изкоренили от онова място под кедъра. Бил съм се вкопал като мишок. На местата, дето съм стискал земята, зеели две големи дупки. Все едно къртове били ровили...

Издателство Жанет 45


Борис Акунин >> Смърт на брудершафт: Младенецът и дяволът. Мъката на разбитото сърце

Войната е неизбежна и скоро светът ще се промени завинаги

В Младенецът и дяволът първокласен немски шпионин се опитва да открадне плановете на бъдещите руски военни операции, когато млад студент от Санкт Петербург внезапно се намесва и обърква всичките му планове. Този роман е написан в стила на комедията.

Мъката на разбитото сърце е роман-мелодрама, в която младши сержантът Алексей Романов, отзован от фронтовата линия, след като е бил ранен, взема участие в секретна мисия в Швейцария, където руското разузнаване се опитва да неутрализира „търговец на информация“.

Новата поредица на Акунин Смърт на брудершафт, се състои от десет романа, всеки един издържан в духа на различен кинематографичен жанр – трагедия, мелодрама, екшън, мистерия. Действието е съсредоточено върху непрестанното съперничество между руското и немското разузнаване по време на Първата световна война. Двамата основни герои на поредицата, чиито приключения ще следим с интерес, са Алексей Романов и Зеп фон Теофелс.

Издателство Еднорог


вторник, 7 октомври 2014 г.

Райнер Мария Рилке >> Дуински елегии

Към смисъла на човешкото съществувание


Кой би ме чул между ангелите, ако се провикна към техните
редици? И дори някой от тях внезапно да ме притисне
към сърцето си, то начаса ще бъда погълнат от това
покоряващо съществувание. Защото красотата е само
началото на ужаса, който все още можем да понасяме,
и сме изпълнени с такава почит, понеже пренебрежително
отказва да не услужи. Всеки ангел е ужасяващ.
   И тъй, аз се сдържам и преглъщам напиращия възглас на
мрачното си стенание. Ах, към кого можем да се обърнем
в своята нужда? Нито ангели, нито хора, –
а вече прозорливите животни са доловили,
че действително не сме като у дома си в нашия свят,
създаден за внимание. Там вероятно още намираме
някое дърво на хълм, което денем да приемем
във взора си; там ни остават също вчерашната улица
и изкривената вярност на навика, така удобно задържал се
при нас първо за по-дълго време, после – без да си тръгва.
О, а нощта: има нощи на вятър, довяващ необятно пространство, –
той прояжда лицата ни , и за кого ли не спира толкова жадуваното,
нежно присъствие, което самотното сърце
тъй болезнено и разочаровано среща. Дали е по-леко за влюбените?...

Преводачи Димитрина Александрова и Николай Тодоров

Издателство Гутенберг


Ръсел Блейк >> Ръкописът на Войнич

Една средновековна мистерия е разгадана...

   Стивън даде газ и подмина задръстването, като погледна електронния часовник на таблото, докато сменяше скоростите. Видя за миг отражението си в огледалото – вятърът рошеше светлокестенявата му коса над ситните бръчици, започнали да се появяват по загорялата от слънцето кожа около кафявите му очи. Не беше зле за четиридесет и пет годишен мъж, помисли си, особено като се има предвид какво бе преживял.
   Пътят пред него се разчисти и скоро той вече караше със сто и двайсет. След като преодоля временното затруднение с трафика, Стивън насочи вниманието си към телефона и пропуснатото обаждане.
   Натисна копчето за набиране. Обади се секретарката му Гуен.
   – Алооу – каза с британски акцент, йоркширският ѝ произход личеше дори само от една дума.
   – Извинявай, не можах да вдигна. Бях малко зает.
   – Колко зает може да си в ден като днешния?
   – Ще се изненадаш колко много неща правя. Казвай какво става.
   – Преди няколко минути получих много странно обаждане. Един господин настояваше спешно да говори с теб.
   – Аха... представи ли се?
   – Уинстън Туейн. Говори ли ти нещо?
   Стивън се опита да си спомни кой може да е този Туейн. Звучеше му познато, дори имаше чувството, че е от категорията „много важни“, но след като разрови паметта си за няколко секунди, не се сети за нищо конкретно. Но това не беше гаранция – напоследък беше доста разсеян, още откакто...
   Не, да не мисли сега за тези неща!
   – Не ми говори нищо. Какво искаше? – попита той.
   – Било въпрос от изключителна важност.
   – Изключителна, а? Хубаво. Дай ми номера.
   – Не остави. Каза, че пак ще се обади. Звучеше като янки. Мисля, че се обаждаше от чужбина.
   Стивън се замисли над думите на Гуен – повечето хора, които се обаждаха по „въпроси от изключителна важност“, обикновено оставяха номер за обратна връзка. Особено онези от Щатите, ако предположението на секретарката му беше правилно. А тя обикновено беше права за тези неща. Гуен управляваше офиса от самото начало на софтуерния му бизнес преди три години и половина. Имаше обезпокоителната способност да преценява хората и рядко грешеше.
   – Настъпи неловко мълчание.
   – Все още ли смяташ да скачаш? – попита Гуен.
   – Да.
   – Да скочиш от напълно изряден самолет?
   – Точно така.
   – И да падаш с десет метра в секунда, със скоростта на...
   – Стига. Трябва да затварям – сряза я Стивън.
   – Ами, чао тогава и запомни: който високо лети...
   Гуен затвори.
   Докато криволичеше между колите по магистралата за Лука – град на около половин час северозападно от Флоренция, Стивън изведнъж си спомни името Уинстън Туейн.
   – Проклятие – измърмори.
   Уинстън Туейн.
   Вероятно най-авторитетният криптолог в света...

Издателство СофтПрес


Джеймс Дашнър >> Лабиринтът [ 3 ] Последният кандидат

Времето за лъжи е отминало

   Сам. В звукоизолирана стая, лишена от всякакви цветове – единственото изключение бе малката, почти скрита тоалетна чиния от неръждаема стомана и старото дървено бюро, от което нямаше никаква полза. Сам в непоносимата тишина, с неограничено време да мисли за болестта, която прояжда тялото му – изблика, беззвучно прокрадващия се вирус, който постепенно отнемаше всичко, превръщащо някого в човешко същество.
   Нито едно от тези неща обаче не го караше да губи разсъдък.
   Но той вонеше и това го изнервяше ужасно, подкопаваше солидните устои на душевното му равновесие. Не му позволяваха да вземе душ и да се мие, не му дадоха чисти дрехи, откакто пристигна, нито каквото и да било, с което да почисти тялото си. Един най-обикновен парцал щеше да свърши работа, би могъл да го накисне във водата, която му даваха за пиене, и поне да си измие лицето. Ала нямаше нищо, освен мръсните дрехи, които носеше, откакто го бяха затворили. Не му подхвърлиха дори завивки – спеше свит на кълбо в ъгъла на стаята, със скръстени ръце, опитвайки се да запази поне малко от телесната си топлина.
   Не знаеше защо миризмата на тялото му го плашеше най-много. Може би в нея се криеше знак, че е изгубил. Влошаващата се хигиена на тялото му потискаше мислите и пораждаше ужасяващи преживявания. Сякаш се разпадаше, разкапваше се, а вътрешностите му се превръщаха в купчина месо, смърдящо като тялото му отвън.
   Колкото и да бе глупаво, това не му даваше покой. Носеха му достатъчно храна и вода – колкото да не изпитва жажда и глад, разполагаше с колкото иска време да почива, опитваше се да прави упражнения, доколкото бе възможно в тясната стая, често тичаше на място в продължение на часове. Логиката му подсказваше, че мръсотията няма нищо общо със силата на сърцето ти или функционирането на белите дробове. Въпреки това умът му продължаваше да смята, че вонята на тялото му олицетворява настъпващата смърт, която рано или късно ще го погълне целия.
   Тези мрачни мисли на свой ред го караха да се чуди дали в края на краищата Тереза не бе излъгала последния път, когато бяха разговаряли. Тогава каза, че е твърде късно за Томас, че болестта му се развива бързо, изгубил е разсъдък и е станал опасен. Че вече се е побъркал, още преди да дойде на това ужасно място. Дори Бренда го бе предупредила, че нещата скоро ще се влошат. Може би и двете бяха прави.
   И към всичко това се притуряше и притеснението за неговите приятели. Какво ли е станало с тях? Къде са сега? Какво върши избликът с умовете им? След всичко, което бяха преживели, така ли трябваше да свършат?
   Гневът му набираше сила. Като треперещ плъх, дирещ място, където да се стопли, или трошичка хляб. С всеки изминал ден гневът се усилваше толкова, че понякога Томас започваше да трепери неудържимо, преди да успее да укроти яростта си. Не искаше да се отърве напълно от нея, само да я овладее и да я остави да расте. Да чака подходящ момент и подходящо място, където да я освободи. ЗЛО бе направила всичко това с него. ЗЛО му бе отнела живота, както и живота на неговите приятели, използваше ги за цели, които смяташе за необходимо. Без значение от последствията.
   Ето затова трябваше да си платят. Томас се кълнеше, че ще се случи – поне по хиляда пъти на ден.
   Такива мисли му минаваха през ума, докато седеше, облегнал гръб на стената и извърнат към вратата – и към грозното дървено бюро пред нея, в късния следобед – поне доколкото можеше да прецени, че е следобед, – от двайсет и първия ден на пленничеството му в тази бяла стая. Винаги го правеше – след закуска и след упражненията. Надяваше се, въпреки че нямаше причини за надежда, че вратата ще се отвори, наистина ще се отвори – цялата врата, не само процепът в долния край, откъдето му пъхаха храната.
   Вече се беше опитвал безброй пъти сам да отвори вратата. Чекмеджетата на бюрото се оказаха празни, вътре нямаше нищо, само миризмата на мухъл и кедър. Проверяваше всяка сутрин, в случай че там се е появило нещо като по вълшебна команда, докато е спял. Такива неща се случваха понякога, когато си имаш работа със ЗЛО.
   И ето, седеше и гледаше вратата. Чакаше. Бели стени и тишина. Миризмата на собственото му тяло. Не му оставаше друго, освен да мисли за приятелите си – Миньо, Нют, Пържитиган и останалите оцелели езерни. Бренда и Хорхе, чиито дири бе изгубил, като се спасиха на гигантския берг. Хариет и Соня, другите момичета от група Б, Арис. Мислеше за Бренда и предупреждението, което му отправи, след като се бе събудил за първи път в бялата стая. Как бе успяла да заговори в ума му? Дали е на негова страна, или не?
   Но най-често мислеше за Тереза. Не можеше да я изкара от главата си, макар че я намразваше все повече с всеки изминал час. Последните ? думи към него бяха „Злото е добро“ и независимо дали бе права или не, за Томас тя се бе превърнала в олицетворение на всички ужасни неща, които се бяха случили. Всеки път, когато изникваше в мислите му, гневът отново се пробуждаше в душата му.
   Може би този гняв бе последната нишка, която поддържаше разума му, докато чакаше.
  Ядене. Спане. Упражнения, жажда за мъст. Това бе всичко, което правеше през по-голямата част от дните. В самота.
   На двайсет и шестия ден вратата се отвори...

Издателство Бард


понеделник, 6 октомври 2014 г.

Алис Албиния >> Книгата на Лила

... разказ за семействата, личностите и техните дилеми – мъничките Махабхарати на съвременна Индия... The Daily Mail

   Дори когато бях млад слон, усещах как думите се трупат вътре в мен, напират към края на хобота ми, борят се да излязат и изведнъж губех контрол, когато мощна, тръбяща, раздираща ушите тирада се изстрелваше във въздуха и нарушаваше концентрацията на погълнатото от самото себе си медитативно възвишение, наречено Кайласа. И преди семейството ми да ме упрекне, аз бягах от своята страна на планината, навеждах се над писалката си от пауново перо като провинил се юноша и пишех, без да спирам.
   Какво пишех, питате. Ами за вътрешния живот на другите, чиито преживявания изскачаха неканени в ума ми. Направо ми се доплаква, като се сетя как баща ми Шива – известният аскет – ме удря с тризъбеца си, докато бърборя по време на медитацията му, възпроизвеждайки мислите, които минават през ума му (Парвати, ела при мен, принцесо с медени бедра); като си спомня злобните проклятия, които посрещаха усилията ми да отворя очите на семейството си за неправилното им поведение; като се замисля за онези дълги и храбри мигове в самотната компания на скъпия ми малък плъх – единственият член на семейството ни, който наостря уши и слуша, ама истински, докато аз изливам своите
злочестия.
   Със сигурност съм възпитан много лошо. Цяло чудо е – предвид неблагоприятните обстоятелства на ранното ми издигане, – че успях да запазя почтеността си, да повярвам в уменията си, да се доверя на вродената си дарба да разказвам истории.
   Имаше опасност, след като ми набиха в главата, че стореното от мен е погрешно, да повярвам в онова, което твърдеше семейството ми: да започна да възприемам творческите си способности като качества на досаден воайор. Наистина чух и бях поразен, когато майка ми изстена: "Ох, Ганеша. Не може винаги да разказваш на хората собствените им истории!".
   Обаче поетите трябва да казват истината. Дали Уграшравас, син на Ломахаршана, поет, носител на древното знание, е правил такива компромиси? Не. Нима Омир е пропускал лошите подробности? Уверявам ви, че не е. Тогава, заклещен във вечността на безвремието, в пустотата от изкуство и думи, аз нямаше как да убедя родителите си в това. Не бях нищо повече от самотен писач, неразбран от невежото си семейство...

Преводач Надежда Розова

Издателство Жанет 45


Дейвид Брин >> Битие

„Присъединете се!“

   Вселената имаше две огромни половини.
   Полусфера от блещукащи звезди заобикаляше Джералд отдясно.
   Синьо-кафявата Земя заемаше другата страна. Домът, след като приключи с тази работа. След като оправи бакиите, оставени от едно друго поколение.
   Подобно на зародиш в утроба, Джералд се носеше в кристална черупка, кацнала на върха на дълга стрела, на известно разстояние от космическата станция „Издръжливост“. Изолиран от туптящия ѝ пулс, този мехур беше повече космос, отколкото станция.
   Тук можеше да се съсредоточи върху сигналите от сателита на стотици километри разстояние. Дълга тясна ивица виеща се нишка далеч горе.
   Бола. Неговото ласо. Неговият инструмент в тази задача.
   Болата е моята ръка.
   Щипката е шепата ми.
   Магнитът е лостът.
   Планетата – опорна точка.
   През повечето дни това кратко четиристишие помагаше на Джералд да се съсредоточи върху работата – работа на възхваляван боклукчия. „Още има хора, които ми завиждат. Милиони. Там долу, в онази мъгла от море, облаци и брегове“.
   Някои сигурно гледаха нагоре – точно сега, когато нощта се носеше по-бързо от пясък през пренаселената Суматра. Здрачът беше най-доброто време да се зърне голямата стара станция. Мисълта, че някои хора все още гледат нагоре, го караше да се чувства свързан с човечеството всеки път, когато „Издръжливост“ прекосяваше терминатора, независимо дали по зазоряване, или по залез.
   „Съсредоточи се, Джералд. Върху работата“.
   Протегна дясната си ръка и се опита да нагласи напрежението в гърчещия се на две хиляди километра над него кабел, сякаш той бе някакво мудно продължение на тялото му.
   И кабелът отговори. Сигнали запулсираха по невросензитивния костюм на Джералд... но изглеждаха сбъркани.
   „Моя грешка“ – осъзна той. Командите, които бе изпратил на деликатния сателит, бяха твърде бързи, твърде нетърпеливи. Малкият Хачи изкряска протестиращо. Определено не беше щастлив.
   – Добре. – Джералд се намръщи на мъничкото животинче, също облечено в невросензитивен костюм. – Не си събирай опашката на кълбо. Ще го оправя.
   Понякога у една маймуна може да се намери повече здрав ра­зум, отколкото у човек.
   „Особено ако човекът е така раздърпан“ – помисли си Джералд. Случаен поглед към собственото му отражение разкри колко е омърлян еластичният му екип от разлетите напитки и машинни поддържащи течности. Покритите с прошарена четина бузи бяха изпити. Измъчени очи под рунтави вежди.
   „Ако се прибера в Хюстън в този вид, семейството няма да ми позволи дори да припаря до къщата. Макар че с натрупаните пари...
   Стига, съсредоточи се!“
   Смръщи се и чукна два пъти лявата си ръка над китката, после три пъти дясната. Костюмът му реагира с поредна доза Бавен сок през вена в бедрото му. Спокойствие, което би трябвало да проясни мисленето му, се плъзна по тялото му...
   ... и времето като че ли забави ход.
   Сега ответните сигнали от далечната бола имаха време да наваксат. Джералд се чувстваше част от трийсеткилометровата нишка, която се гърчеше тежко и тромаво на по-висока орбита. Пулсиращите електрически токове, които туптяха там горе, се превеждаха в слаб сърбеж тук долу, като започваха от китката му, продължаваха по ръката и рамото, спускаха се по гърба към палеца на левия му крак, където сякаш се забиваха за опора. Когато Джералд натискаше, далечният кабел-сателит реагираше, като прилагаше сила върху магнитното поле на планетата.
   Телеоперация. В епохата на все по-сложен изкуствен интелект някои задачи все още се нуждаеха от присъствието на пилот човек. Та дори той да се носи в мехур далеч под арената на реалните действия.
   „Да увеличим мъничко тока. Да забавим скоростта на въртене“. Сърбежът в палеца му прати няколкостотин ампера електричество, които бяха изплюти от единия край на гърчещото се въже и увеличиха магнитното теглене. Огромният кабел се завъртя мъничко по-бавно на фона на звездите.
   Хачи изсумтя кисело от собствената си мрежа поддържащи нишки. Така беше по-добре, макар че капуцинът още се нуждаеше от убеждаване.
   – Дай ми малко свобода на действие – измърмори Джералд. – Знам какво правя.
   Динамичният модел на компютъра обаче споделяше мнението на Хачи. Той все още предвиждаше труден захват, когато върхът на кабела осъществеше кратката си среща с... парчето космически боклук, попаднало в полезрението на Джералд.
   Нова команда с почукване на зъби и нощта го обгърна още по-плътно, симулирайки какво би видял, ако беше там горе, на стотици километри по-високо, при бързо носещия се връх на кабела, където звездите блестяха по-силно. От онази височина дискът на Земята изглеждаше много по-малък и запълваше едва четвърт от небето.
   Сега всичко, което чуваше, усещаше и виждаше, идваше от роботизирания кабел. От ласото му. От закачената за някое далечно съзвездие лиана, на която да се люлее.
   „Маймуни сме били... и си оставаме маймуни“...

Издателство Бард

Битие в Pimodo