Ромен Гари >> Зарядът на душата

Ако, все пак, някога светът бъде разрушен, това ще бъде от някой създател. РГ

„   Беше безполезно. Всичко, което можеше да каже по въпроса, се сблъскваше с хилядолетни предразсъдъци. У Мей имаше нещо животинско, инстинктивно, първично и непобедимо, което като че ли бе специално направено да се противопоставя на щурма на човешкия гений. Кортексът, последният появил се от двата ни мозъка, все още не успяваше да доминира животинския мозък, инстинктивния, първичния, по-стария от него с няколко милиона години.
„   Физиката на тази двайсетгодишна бивша стриптийзьорка от Тексас, която беше прибрал от един нощен бар, особено изобилието от гръд, ханш и заоблености, криеха нещо архаично, примитивно, което синевата на погледа идваше да подчертае със своеобразна първична непорочност.

Издателство Леге Артис

Зарядът на душата в Хеликон

Зарядът на душата в Books.bg

Хайнрих Бьол >> Изгубената чест на Катарина Блум

Ние, авторите сме вродени вмешатели... Звучи идеалистично, но не е. Вмешателството е единствената възможност да останем идеалисти. Хайнрих Бьол

Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва „Век на проституцията“.

Хората свикват с курвенския речник.

Веднъж срещнах Зомервилд след една такава телевизионна дискусия и той ме попита: „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други... Х. Б.

Издателство Захарий Стоянов

Изгубената чест на Катарина Блум в Хеликон

Изгубената чест на Катарина Блум в Books.bg

Ваня Колева >> Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература

Изследвания върху българския фолклор и върху българската литература от втората половина на XIX-XX век

В първия дял, „Посветителните изпитания – грижа и благослов“, са коментирани фолклорни записи от Варненския регион, но и по-широко от териториите, населени с етнически българи, включително Бесарабия и Северното Приазовие в Украйна.

Вторият дял на книгата е връщане към традицията, но от позиция на конкретни литературни образци. Обгледани са проявите на изконни мито-ритуални модели, трансформирани в литературата – като доближаване и проникване във фолклора, за да се преосмисли и разломи сакралното. Традицията на възрожденската литература – също, но и оттласкването от нея...

Издателство Карина-Мариана Тодорова

Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература в Хеликон

Часовникът и воденицата. Българският фолклор и литература в Books.bg

Борис Парашкевов >> Народни етимологии

полуклиника, полюлей, стереопор, сушоар; Коледа е, когато колят свинете, полипът се нарича така, защото полепва, а пържола се казва така, понеже се пържи...

Ето как Чудомир най-непринудено онагледява народната етимология чрез опитите на Динко Духтито да разтълкува загадъчната дума номенклатура в едноименния разказ:

Кла-тура... кла-тура... Брей, Лалчо, да не е нещо за подигравка написано... Да не искат да те подметнат, дето само седиш в склада и си клатиш краката, и ти плащат, а? Кла-тура... От клатене трябва да произлиза.

Всъщност опитът да се осмисли едно неясно наименование означава то да бъде преосмислено. Първо­­причината за привидно смехотворната наивност лежи в неизчерпаемата любознателност и в стремежа на човека да вникне в смисъла на непознатото.

Затова едва ли ще бъде пресилено, ако подобни случаи се използват в подкрепа на факта, че етимологията е най-популярната област на езикознанието.

Издателство Изток-Запад

Народни етимологии в Хеликон

Народни етимологии в Books.bg

Луис Карол >> На лов за Снарк

Странен екипаж от осмина джентълмени, един бобър и един ботуш тръгват на лов за нечуван, но много страшен, подозрително вкусен и крайно коварен звяр...

– ТЪКМО място за Снарк! – с жар Звънарят извика
и пое към брега с екипажа;
пръст грижовен в косата на всеки натика
и така го извлече до плажа.

– Тъкмо място за Снарк, ето, казах го дваж,
повторете го с мен солидарно!
Тъкмо място за Снарк! Трети път – за кураж.
Щом повторя го трижди, е вярно!

Екипажът строен бе: ще почнем с Ботуша,
с тях дошъл бе и майстор Шапкар,
Адвокат, ако казус възникне по суша,
и Посредник, за борсов пазар,

и Играч на билярд – виртуоз и спортсмен,
който вписваше точки в графички,
и Банкер – финансист, твърде скъпо платен, –
за да пази парите на всички.

Бяха взели и Бобър, уж дошъл да гребе,
пък греблото смени с плетиво;
но (Звънарят твърдеше) той спасявал ги бе
неведнъж от незнайно какво.

С тях вървеше и оня, известен с това, че
на тръгване всичко забрави:
часовник, чадър, капитал – до петаче,
че и денк с ловни дрехи остави.

Той четирсет и две пътни чанти поне
бе стъкмил, всяка с надпис на нея,
ала някак пропусна да ги спомене
и останаха всички на кея.

То за дрехите, карай, че той бе облечен
по-уместно за кучи студ зиме –
с пет палта наведнъж; ала в миг безчовечен
бе забравил и своето име.

И откликваше с „Тук съм“ на всяко „Здравей“,
всяко „Дай път“ и „Вярвай в науката“,
всяко „Как му се викаше“, всяко „Недей“,
но най-вече на „Дръж ми перуката“.

А пред разни умници с по-остри езици
той се ползваше с не едно име:
от любов го наричаха Дъбови-трици,
от омраза – Ела-че-ритни-ме.

– На вид хич го няма, в акъла – съвсем –
тъй твърдеше Звънарят любим, –
но е смел като лъв, а тук други не щем,
щом сме тръгнали Снарк да ловим!

Той се смее с хиени и шегите солени
им връща с бърз мах на брадичката;
веднъж мечка държа този смел джентълмен и
ѝ вдъхна кураж на горкичката.

Той бил нявга Пекар, ала късно призна го:
майсторял само сватбени сладки.
От това на Звънаря не му стана драго –
ни сметана на борда, ни ядки.

С тях дойде и един причудлив господин,
който беше ужасен тъпак,
но за Снарк все мълвеше и Звънарят отсече:
– Да го вземем на борда все пак.

Той призна, че Месар е – след седмица плаване, –
но единствено с Бобри работи...
Тук Звънарят, смутен от това споменаване,
изпоти се и взе да ломоти:

– Ама вижте какво, Бобър само един
с нас пътува на кораба, да,
но е питомен той, услужлив, крайно фин
и другар мой в добро и в беда.

Ала Бобърът чу ги – тези думи и други
ясни знаци за мрачна съдба.
Зарида, че при всичките свои заслуги
е заплашен от удар в гърба.

Настоя, че Месарят ще трябва да плава
в свой отделен плавателен съд.
Но Звънарят го спря: – Невъзможно! Не става!
Не така ни диктува планът.

Управлявам аз кораб, командвам звънец
и в прав курс ги удържам едва:
та ще питам тук нашия бобър ищец
като как да се справя с по два?

Мигом Бобърът хукна да търси, горкият,
кинжалоупорна наметка,
на Пекаря му хрумна пък да му открият
застрахователна сметка.

И Банкерът предложи – на лизинг макар –
двоен застрахователен план:
една кредитна полица за щети при пожар
с допълнителна – при ураган.

Ала все пак, след този нерадостен ден,
при среща с Месаря натясно
извръщаше Бобърът поглед смутен
и зашепваше нещо неясно...

Издателство Колибри

На лов за Снарк в Хеликон

На лов за Снарк в Books.bg

Турбьорн Егнер >> Мишока Катерач и другите животни в Гората на склона

Колко полезно е безполезното на пръв поглед безгрижие...

   Муртен Горския мишок беше най-малкото същество от всичките си малки приятели в Гората на склона. Просто един мъничък горски мишок и толкоз. Но Муртен бе работливо мишле, което се занимаваше със своите си неща и не пречеше на другите.
   Ах, да, да бяха всички като мен, мислеше си Муртен. Само че те не бяха. Лисан беше най-лошият. Само се промъкваше в гората и в главата му се въртеше единствено мисълта да изяде всеки по-малък от него. Ах!
   ЧУК, ЧУК! На вратата се почука.
   – Кой е? – попита Муртен.
   – Самият аз – отвърна Мишока Катерач и надникна вътре.
   – О, ти ли си?
   – Да – рече Мишока Катерач. – Бях си вкъщи и си казах, че сигурно сега добрият ми приятел Муртен си седи сам-самичък у дома, така си мислех де, и тъгува, задето е толкова сам. Затова ще отида до Муртен, ще го разведря малко и ще му изпея най-новата си песен, ей такива мисли ми се въртяха в главата.
   – Много мило – каза Муртен.
   – Нали? – съгласи се Мишока Катерач. – Но защо въздъхна така с едно дълбоко „ах“?
   – Не съм казвал „ах“ – възрази Муртен.
   – Напротив – настоя Мишока Катерач. – Точно в мига, в който почуках, ти каза „ах“.
   – А, онова “ах” ли имаш предвид?
   Да, така е, защото точно тогава си мислех за Лисан Микел.
   – Е, тогава разбирам защо въздишаш.
   – Радвам се, че разбираш – рече Муртен.
   – И...? – попита Мишока Катерач.
   – Какво „и“? – попита на свой ред Муртен.
   – Чакам да ме попиташ нещо.
   – Какво например?
   – Помислих, че ще искаш да чуеш новата ми песен, която току-що съчиних.
   – Точно това имах намерение да те помоля – отвърна вежливо Муртен.
   – Много е хубава – заяви Мишока Катерач – и е посветена на мен самия.
   И Мишока Катерач взе китарата, провесена на шнур около врата му, и започна да свири и да пее:

                ПЕСЕН

   ЗА МИШОКА КАТЕРАЧ

   Живял някога мишок
   и тоз мишок съм аз,
   и няма друга мишка на света
   с толкова щастлива съдба.
   Цял ден си бродя
   с накривена шапка.
   Усетя ли корема празен,
   запявам с пълен глас –
   тралала – и получавам хапка.

   Другите орехи събират

   и в хралупи трупат,
   но мен повече влече ме
   наготово да си хрупам.
   Имам си приятели безчет
   из гори, поля, навред
   и на всички съм приоритет.
   Залъка си с мен споделят –
   тралала – какъв късмет!

   Щом на гости ме поканят,
   викам радостно ура!
   Защото искам да си хапвам
   и да си пея щастлив тралала.
   Животът е толкова хубав,
   щом със забава е пълен.
   Нека другите се трудят,
   за мен с труд купонът е непълен –
   тралала – животът е хубав.

   – Какво ще кажеш, а? – попита гордо Мишока Катерач.
   – Ами не знам – призна Муртен.
   – Песента е много забавна – заяви Мишока Катерач.
   – Наистина е забавна – съгласи се Муртен, – но това не е от песните, които ще накарат човек да си каже: Ние сме добри и сръчни момчета и днес ще съберем купища орехи.
   – Е, не е – съгласи се Мишока Катерач. – Но тя не е и замислена такава. Моята песен е празнична песен, която ще те накара да си кажеш: Днес искаме да сме момчета веселяци, които ще пеят и играят и ще ядат орехи на корем. Такива ми ти работи. Но да береш орехи, е нещо съвсем различно!
   – Мисля, че би трябвало да напишеш една хубава Орехосъбираческа песен, тя ще е доста по-полезна – заяви Муртен.
   – Полезно тук, полезно там, някои неща са полезни, други – не – обясни Мишока Катерач, каквото и да значеше това. – Пък и – каза той – понеже си ми много добър приятел, ще ти съчиня една Орехосъбираческа песен.
   – Много мило – отвърна Муртен.
   – Да – съгласи се Мишока Катерач. – И ще стане една истинска песен за труд безспир и без отдих, но ще бъде песен единствено за теб, не и за мен.
   – Хубаво – каза Муртен.
   И Мишока Катерач се отдаде на песнотворчество...

Издателство Enthusiast

Мишока Катерач и другите животни в Гората на склона в Хеликон

Мишока Катерач и другите животни в Гората на склона в Books.bg

Рей Бредбъри >> Хайде всички да убием Констанс

Хайде...

В една бурна вечер неназован писател в град Венис, Калифорния, чува бясно блъскане по вратата на крайбрежното си бунгало и отваря, за да пусне в живота си Констанс Ратиган. Застаряващата, някога бляскава холивудска звезда Констанс бяга в ужас от нещо, което не смее дори да назове... и изчезва също така внезапно, както се е появила, оставяйки на разказвача две зловещи книги – указатели с имената на хора от Меката на киното, които вече са умрели или предстои да умрат, сред които и нейното собствено...

Издателство Сиела

Хайде всички да убием Констанс в Хеликон

Хайде всички да убием Констанс в Books.bg

Жан Жьоне >> Слугините

Йерархията се нуждае от дъно и връх

Първата премиера на „Слугините“ се състои през 1947 година, в постановка на Луи Жуве и учудващо за очакванията на самия Жан Жьоне е приета възторжено. За написването на пиесата, Жьоне влага личните биографични мотиви на престъпник, маргинал, отхвърлен от обществото, човек на границата. В днешен ден темата за отхвърления звучи като лайтмотив за ролевия модел, който се съдържа в обществото и ограниченията, които той налага на личностите и техните възприятия. Трагедията на слугините, които не успяват да убият своята господарка, всъщност е трагедия на ролевия модел – на невъзможността да се освободят от ролята – предопределение. lesbonnes.wordpress.com

Издателство Фама

Слугините в Хеликон

Слугините в Books.bg

Тери Пратчет >> В черно като полунощ

Тифани Сболки е вещица. И смята, че е от голяма помощ за хората в Кредище...

Но някъде – някога – се е надигнало нещо, изтъкано от злост и злина, от омраза и жлъч. То подклажда всички стари приказки – приказки за злите стари вещици. Тифани вече съвсем не е толкова сигурна, че върши онова, което трябва. А нейните малки авери – бойните Нак Мак Фигъл – само усложняват още повече ситуацията.

Утрото би трябвало да е по-мъдро от вечерта.
Но не е.
Нещата са на път да станат доста, доста по-зле.
А вещицата трябва да се справя с мъчнотиите...

Издателство Вузев

В черно като полунощ в Хеликон

В черно като полунощ в Books.bg

Хорхе Луис Борхес >> Това изкуство на поезията

Величието на Борхес е в непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от поезия. Ню Йорк Таймс Бук Ревю

Дълбоко лични размишления, съхраняващи моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания.

В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи към традицията на другите „велики слепци“. Следвайки тази традиция, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, „Беоулф“, старонорвежките Еди, „Хиляда и една нощ“, Корана и Библията до Рабле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.

Издателство Сиела

Това изкуство на поезията в Хеликон

Това изкуство на поезията в Books.bg

Георги Батаклиев >> Латински и гръцки крилати думи [ Малка енциклопедия ]

~ ἔπεα πτερόεντα ~

ABIIT, EXCESSIT, EVASIT, ERUPIT
(àбиит, ексцèсит, евàзит, еру`пит)

   Отиде, излезе, избяга, изчезна.
   

   Цицерон, „Речи срещу Катилина“, II, I, 1:
   Tandem aliquando, Quirites, L. Catilinam, furentem audacia, scelus anhelantem, pestem patriae nefarie molientem, vobis atque huic urbi ferro flammaque minitantem, ex urbe vel eiecimus vel emisimus vel ipsum egredientem verbis prosecuti sumus. Abiit, excessit, evasit, erupit.

   Най-после, квирѝти, изхвърлихме от Града, или пуснахме да излезе, или изпратихме на излизане с думи, побеснелия от дързост и дъхащия престъпление Луций Катилина, който кроеше кощунствена гибел за отечеството и заплашваше вас и този Град с огън и меч. Отиде, излезе, избяга, изчезна.

(прев. Д. Бояджиев: Цицерон, 

„Избрани речи“, София, 1983)

Издателство Изток-Запад

Латински и гръцки крилати думи в Хеликон

Латински и гръцки крилати думи в Books.bg

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Малкият принц

За невидимото...

   – Нощем ти ще гледаш звездите. Там, дето живея аз, е много мъничко и затуй не мога да ти покажа де се намира моята звезда. Но тъй е по-добре. За тебе моята звезда ще бъде една от всички звезди. И тогава тебе ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди... Те всички ще бъдат твои приятелки. Освен това аз ще ти направя един подарък…
   Той пак се засмя.
   – Ах, мило мое, мило мое, колко обичам да слушам тоя смях!
   – Тъкмо това ще бъде моят подарък... както бе с водата...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Хората имат звезди, които не са едни и същи. За някои, които пътуват – звездите са пътеводители. За други – те са само малки светлинки. За трети, които са учени – те са проблеми. За моя бизнесмен те бяха злато. Но всички тия звезди мълчат. А ти – ти ще имаш звезди, каквито никой друг няма...
   – Какво искаш да кажеш?
   – Тъй като аз ще живея на някоя от тях, тъй като аз ще се смея на някоя от тях – когато погледнеш нощем небето, на тебе ще ти се струва, че всички звезди се смеят. Ти ще имаш звезди, които знаят да се смеят!
   И той пак се засмя.
   – И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще бъдеш доволен, че си ме познавал. Ти винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се поиска да се смееш заедно с мене. И понякога ще отваряш прозореца си ей така, само за да ти бъде приятно... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят, че се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: „Да, звездите винаги ме карат да се смея!“ И те ще те помислят за побъркан. Аз ще ти изиграя един много лош номер...
   И пак се разсмя.
   – Все едно, че вместо звездите съм ти дал куп малки звънчета, които знаят да се смеят...
   И отново се разсмя. Сетне стана сериозен.
   – Тая нощ... виж какво... недей дохожда.
   – Аз няма да се отделя от тебе.
   – Аз ще изглеждам, като че нещо ме боли... ще изглеждам – като че умирам. Така става. Недей дохожда да гледаш това, не е необходимо.
   – Аз няма да се отделя от тебе.

   Но той беше угрижен.
   – Казвам ти го... заради змията. Не бива да те ухапе... Змиите са лоши. Те могат да хапят ей така – за удоволствие...
   – Аз няма да се отделя от тебе.

   Но той се успокои.
   – Но те пък имат отрова само за едно ухапване...
   Тая нощ аз не видях кога е тръгнал. Той се бе измъкнал безшумно. Когато можах да го настигна, той вървеше решително и бързо. Той ми каза само:
   – А, ти си бил тука...
   И ме хвана за ръката. Но все още нещо го измъчваше.
   – Ти сгреши, че дойде. Ще ти бъде мъчно. Аз ще приличам на умрял, но то няма да е вярно...
   Аз мълчах.
   – Разбираш ли. Много е далеч. Аз не мога да занеса там това тяло. То е много тежко.
   Аз мълчах.
   – Но то ще бъде като стара, изпразнена черупка. В старите празни черупки няма нищо тъжно...
   Аз мълчах.
   Той малко се обезсърчи. Но направи още едно усилие:
   – Знаеш ли, то ще бъде приятно. Аз също ще гледам звездите. Всички звезди ще бъдат кладенци с ръждясал чекрък... Всички звезди ще ми дават вода – да пия...
   Аз мълчах.
   – То ще бъде много весело! Ти ще имаш петстотин милиона звънчета, аз ще имам петстотин милиона извори...
   Сега и той млъкна, защото плачеше...
   – Тук е. Остави ме да пристъпя сам една крачка... И седна, защото го бе страх.
   След това каза:
   – Знаеш ли... моето цветче... аз съм отговорен за него! И то е толкова слабо! И толкова простодушие То има четири нищожни бодли, за да го закрилят срещу целия свят...
   Аз седнах, защото не можех повече да стоя прав. Той каза:
   – Ето... Това е всичко...
   Подвоуми се малко и сетне стана. Пристъпи една крачка. Аз не можех да помръдна.
   Само нещо като жълта мълния блесна до глезена му – и нищо друго. Един миг той остана неподвижен. Не извика. Падна полекичка, както падат дървесата. Поради пясъка нямаше дори и шум.

Издателство Лъчезар Минчев

Малкият принц в Хеликон

Малкият принц в Books.bg

Стивън Кинг >> Зъл мрак, угаснали звезди

Пътуване в света отвъд огледалото, в лабиринта на незнайното ни аз

Стига толкова.

Прекалено дълго се задържахме в подземния мрак.

Горе ни чака напълно различен свят.

Хвани ръката ми, Верни читателю, и аз на драго сърце ще те поведа обратно към светлината. С радост отивам там, понеже вярвам, че доброто е вродено у повечето хора. Знам, че е вродено в мен.

За теб обаче не съм съвсем сигурен. Стивън Кинг

Превод: Весела Прошкова, Павел Боянов, Адриан Лазаровски, Даня Доганова

Издателство Плеяда

Зъл мрак, угаснали звезди в Хеликон

Зъл мрак, угаснали звезди в Books.bg

Ларш Свенсен >> Философия на страха

Страхът е проникнал навсякъде...

Феноменът Страх – защо ни отблъсква и в същото време ни привлича. Книгата ни кара да се замислим за последствията от експлоатирането на страха в политиката и бизнеса, а също така и за това до какво може да доведе прекомерната концентрация на опасности, мнимо или реално съществуващи във всекидневието ни. Авторът се стреми да разкрие негативните цели, които тази култура на страха преследва. Социалното и личното послание на книгата е, че страхът ни лишава от нашата свобода, че нашето прекалено изострено внимание за опасности, които ни заобикалят, засяга неприкосновеността на личния ни живот и свобода. Като сме наясно с начините, чрез които страхът ограничава свободата ни, ние можем да преодолеем въздействието му върху всекидневния ни живот.

Издателство Персей

Философия на страха в Хеликон

Философия на страха в Books.bg

Петър Величков >> Какво хапнаха и пийнаха великите българи

... из кръчми, ресторанти, аперитиви, бирарии, локали, кафе-шантани, сладкарници...

   Кръчмите са запазена територия за мъжете. През 1901–1902 г. Павел Генадиев преброява в Пловдив 195 кръчми, които се посещават в делнични дни от 3123 клиенти, в празнични – от 4175, а целогодишно – от 1 218 720. Седмично се изпиват 2920 л ракия, 7467 л вино и 2294 л бира. Годишно се консумират 659 412 л алкохол на стойност 427 533 лв. и 60 ст. Всеки пловдивчанин изпива по 124 мл ракия, 318 мл вино и 97 мл бира. Тогава градът брои 46 965 жители. Генадиев се чуди при 456 кръчми в София и население от 81 242 души колко голяма е консумацията на алкохол!
   Голяма е славата на софийските заведения, посещавани от наши писатели и интелектуалци – гостилница „Средна гора“, кафе-сладкарниците „България“, „Цар Освободител“ и „Роял“, Арменското кафене, Виенската сладкарница и т. н. Прочута с първокласната си топла и студена храна, с отличната скара и Прошеково пиво е градината ресторант „Алказар“ (на мястото, на която е издигнат новият Грандхотел „България“). През 1932 г. там свири известният оркестър на Данош Бела. В бирария „Батемберг“ пък свири австриецът Швертнер, там често отсяда Яне Сандански. В първите години след 1944 г. в кръчмата „Дивите петли“, където често прави сладки мохабети, Георги Каназирски-Верин горко въздиша, че кулинарният свят отпреди войната е изчезнал яко дим.
   Имената на заведенията от началото на века до края на царството освен споменатите дотук направо могат да изпълнят цял том. Между тях са: „Куцото куче“, „Моряка“, „Казака“, „Спас“, „Бистрица“, „Дамарче“...

   И провинцията не остава по-назад. През 30-те години писателят Мирослав Минев изнася сказка в Казанлък и Чудомир го завежда в кебапчийницата на Христо Камбура, където гостът хапва най-вкусните кебапчета през живота си. А Владимир Полянов се хвали, че пак там опитва чудесните милинки, казанлъшки специалитет, и изпива възможно най-ароматното турско кафе. Харесва му и „кръвната“ закуска, която Чудомир пече на скара или пържи в тиган. Авторът на „Нашенци“ сам избира от касапниците дреболиите, които я съставят.
   Три елитни сладкарници се появяват в началото на ХХ век в София – „Роза“, „Панах“ и „Охрид“. „Роза“ получава името си от хубавата си келнерка с руса перука, която сервира всекиму чиния с 10 пасти и 2 чаши вода. Клиентелата на „Роза“ са предимно дами и юнкери. „Панах“ е свърталище на чужденците и хайлайфа, а след покупката му от унгарец започват да сервират прочутата паста „Гараш“. Основните посетители на „Охрид“ са македонстващите.
   От аперитивите прочут е „Торино“, разположен на ул. „Леге“ № 12, който е и деликатесен магазин. През 1937 г. в него собственикът Сотир Такев предлага местни и чуждестранни питиета, включително и уиски. Към всяка чашка вермут, вино и ракия се предлагат безплатни хапки. С най-голяма слава сред бохемите обаче са аперитивите „Копривщица“ и „Луката“.

   Деликатесният магазин-аперитив „Палма“ на бул. „Цар Освободител“ № 12 пък предлага шампанско, ликьори и отлежали вина в бутилки. Специалитетът му обаче е шампанизираният пелин.
   През XX век се прочуват някои лакомници и чревоугодници, чиито некоронован цар е Фердинанд І. В първите десетилетия на века най-коментиран е Миту Шишкавио, следван от поп Христо Кънев и Пане Бичев. Миту тежи 160 кг и изяжда наведнъж пълна тенджера, от най-големите, със сарми, печено агънце и цяла пача, което за него се равнява на една супа и една порция второ. Пане Бичев, полицейски пристав, излапва за мезе килограм и половина пастърма, продължава с печено агне и приключва с 6 големи кюфтета на скара. Преди да обядва вкъщи, пътьом излапва по 40 кебапчета. Кара келнерите да му носят по 4 в чиния през 5 минути, за да не могат околните да преброят колко е изял. Често си поръчва още и по 2 пържоли и може да изпие десетина бири.

   Направо бездънен е коремът на поп Кънев, свещеник на Военното училище в София. Веднъж, след като изяжда огромно количество наденици, омита цяла тава гювеч, отива на сватба в Драгалевци с диригента Николаев. Там го чака сърна, приготвена от знаменития Мориц Рат, съдържател на бирария „Червен рак“. Попът сяда до младоженците и сякаш не е ял от три дни – така напада сърната.
   Щафетата поемат през 30-те години т. нар. Трима шишковци на София – проф. Александър Балабанов, едноименникът му Балабанов, съдържател на ресторант на ул. „Г. С. Раковски“, и инж. Любен Божков, заместник-шеф на БДЖ. Докато цар Борис III и Елин Пелин ловуват, проф. Балабанов обикаля ловната хижа и в ума си проклина зверския акт, но коремът му тръпне в очакване на пиршеството. Седне ли на трапезата, яде на поразия.
   Щафетата продължава след 1944 г. писателят Ламар. През трапезата му в Драгалевци минава цветът на столичната бохема, за да си хапне от специалитетите му и да опита виното му. На Ламар гостува и Светослав Минков, който се вманиачава да яде само консерви и да пие концентрати, сякаш е на космическа станция. От тях получава екземи, меланхолия и накрая потърсва спасение в природосъобразната храна на Ламар.
   Все още са тайна вековните рецепти на монасите и монахините. В Преображенския манастир приготвят за храмовия празник на 19 август кисело зеле с ориз и маслини. Гозбата ври в голям казан и след вечерня на дошлите богомолци се отсипва по паница. Княз Фердинанд цени кулинарните способности на братята и всяка пролет идва да си похапне от специалитетите им, приготвяни в двете готварници на манастира. Монахините от Соколския манастир и до днес приготвят знаменитото си сладко от дренки – на госта те сервират по три едри дренки с извадена костилка, така че плодът да не губи формата си. Божествен е вкусът на оранжево-розовия сироп на сладкото. Прочути били също боб чорбата в гърне, гъбите с ориз, телешкият гювеч и печените ябълки с мед, приготвяни от монасите в Троянския манастир.
   „Яденето върви с глътката“ – казват Божиите слуги. И до днес са тайна рецептите на манастирските ракии. Специфичният аромат на гроздовата от Бачковския манастир се дължи на добавка на плодове от джинджифил, които узряват всяка година на 10 януари. Останалите билки монасите пазят в тайна. Технологията на троянската сливовица е непроменена от 1894 г., когато я удостояват с бронзов медал на изложението в Анверс, Белгия. Към едрите сини сливи монасите добавят ябълки, горски ягоди и 42 билки. В Рилския манастир не правят ракия, но когато това питие отлежи в манастирските изби на височина 1147 м, придобива изключителен вкус.
   Едва през 1994 г. игуменката на Соколския манастир Киприана разкри тайната на прочутата си ракия. Сливите ферментират не повече от 10 дни и тогава се сваряват. Хубавата ракия се отбира. Остатъкът се отделя, но не се преварява и в него се пускат по няколко стръка от всички сладки билки – липов цвят, равнец, глог, изобщо всичко ароматно, което не е отровно. Добавя се и малко жълт кантарион за цвят. Тази настойка престоява една година. После се прецежда, добавя се портокалов ликьор и напитката е готова. Стрък мента се пуска в шишето, преди да се разлее в чашите...

Издателство Ера

Какво хапнаха и пийнаха великите българи в Хеликон

Какво хапнаха и пийнаха великите българи в Books.bg

Аугусто Монтеросо >> Събрани съчинения [ и други разкази ]

Ювелир. Артист на въздържаността и изчистения стил – свободен, бистър, прям. Archivos del Sur

Мистър Тейлър

   – Не толкова странна, макар и без съмнение по-показателна – каза тогава другият, – е историята на мистър Пърси Тейлър, ловец на глави от джунглите на Амазонка.
   Знае се, че през 1937 напуснал Бостън, Масачусетс, където до такава степен шлифовал духа си, че останал без стотинка. През 1944 се появил за първи път в Южна Америка, в района на Амазонка, където съжителствувал с индианците от едно племе, чието име няма защо да припомням.
   Заради сенките под очите и изпосталелия си вид много скоро станал известен като „бедният гринго“ и дори децата от училището го сочели с пръст и го замервали с камъни, когато минавал край тях с лъсналата си под златното тропическо слънце брада. Но това не натъжавало изпадналия в беда мистър Тейлър, защото бил чел в първия том от Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не завиждаш на богатите, бедността не е порок.
   Само след няколко седмици местните хора привикнали с него и с екстравагантното му облекло. И понеже имал сини очи и лек чужд акцент, президентът и министърът на външните работи се отнасяли към него с изключително уважение от страх да не предизвикат международни инциденти.
   Бил толкова беден и нещастен, че един ден влязъл в джунглата, за да търси треви за храна. Едва бил изминал няколко метра, без да посмее да се обърне, когато съвсем случайно видял през храстите две индиански очи, които го наблюдавали упорито. Силна тръпка на безпокойство преминала по чувствителния гръб на мистър Тейлър. Но мистър Тейлър, неустрашим, посрещнал опасността и продължил пътя си, като си подсвирквал, сякаш нищо не бил видял.
   С един скок (който няма смисъл да наричаме животински) индианецът застанал пред него и възкликнал:
   – Buy head? Money, money!
   Въпреки че английският не можел да бъде по-лош, г-н Тейлър, леко раздразнен, разбрал че индианецът предлагал да му продаде една човешка глава със странно намалени размери, която носел в ръка...
   Излишно е да казваме, че мистър Тейлър не бил в състояние да я купи; но понеже се направил, че не разбира, индианецът се почувствувал ужасно притеснен, дето не говорел добре английски и му я подарил, като молел за извинение.
   Силно зарадван, мистър Тейлър се върнал в колибата си. Тази вечер, легнал по гръб върху тънката рогозка от палмови листа, която му служела за легло, обезпокояван само от жуженето на възбудените мухи, които подхвърчали наоколо и безсрамно правели любов, мистър Тейлър дълго съзерцавал с наслада любопитната си придобивка. Най-голямо естетическо удоволствие му доставяло да брои, един по един, космите на брадата и мустаците и да гледа двете малко иронични очички, които като че ли му се усмихвали, благодарни за проявената почтителност.
   Мистър Тейлър, човек с широка култура, обичал да се отдава на съзерцания, но този път скоро се отегчил от философските си разсъждения и решил да подари главата на един свой чичо, мистър Ролстън, който живеел в Ню Йорк и още от крехка възраст проявявал силен интерес към културните прояви на испано-американските народи.
   Няколко дни по-късно чичото на м-р Тейлър го помолил – след като най-напред се осведомил за драгоценното здраве на племенника си – да му изпрати, ако обича, още пет глави. Г-н Тейлър с удоволствие изпълнил прищявката на чичо си и не се знае как, но с обратна поща „имал удоволствието да задоволи желанието му“. Много признателен, мистър Ролстън му поискал още десет. Мистър Тейлър се почувствувал „много поласкан, че може да му услужи“.
   Но когато след един месец мистър Ролстън поискал да му бъдат пратени още двадесет глави, мистър Тейлър, човек суров и брадат, но с фина артистична душа, почувствувал, че братът на майка му прави бизнес с тях.
   Добре, ако искате да знаете, точно така било. Съвсем откровено мистър Ролстън му дал да разбере как стои работата чрез едно вдъхновено писмо, чийто решително търговски език подръпнал, по-силно от всякога, струните на чувствителната душа на мистър Тейлър.
   Веднага образували дружество, като мистър Тейлър се задължил да набавя и изпраща в индустриални количества обработени човешки глави, а мистър Ролстън да ги пласира колкото може по-изгодно в страната си.
   В първите дни имало малко досадни затруднения с някои местни субекти. Но г-н Тейлър, който в Бостън беше получил най-високата оценка за едно есе върху Джоузеф Хенри Силимън, се проявил като политик и получил от властите не само необходимото позволение за износ, но и изключителен монопол върху тази дейност за деветдесет и девет години. Малко труд му коствало да убеди войнствения президент и злите духове от камарата, че тази патриотична стъпка ще обогати страната им в твърде кратък срок и че много скоро всички жадни туземци ще могат (в почивките между събирането на глави) да пият едно добре изстудено разхладително питие, чиято магическа формула той самият ще предложи.
   Когато членовете на Камарата прозрели предимствата – след кратък, но плодотворен напън на мисълта, – почувствували как патриотизмът им се разгаря и за три дни издали декрет, с който искали от народа да ускори производството на глави.
   Само след няколко месеца в страната на мистър Тейлър главите достигнали онази популярност, която всички добре помним: Отначало били привилегия на най-заможните семейства, но демокрацията си е демокрация, никой не може да отрече; само след седмици с тях можели да се сдобият дори школските учители.
   Дом без съответната глава се считал за пропаднал. Скоро се появили колекционери. А с тях и противоречията; да имаш седемнадесет главички почнало да се смята за проява на лош вкус, друго било да имаш единадесет. Станали толкова популярни, че истински изисканите хора загубили интерес към тях и само по изключение купували по някоя, ако е малко по-особена от другите, което я спасявало от простащината. Една рядка глава с пруски мустаци, принадлежала приживе на един многократно награждаван генерал, била подарена на института „Дънфелер“, който светкавично отпуснал 3,5 млн. долара за насърчаване популяризирането на тази толкова вълнуваща проява на испано-американските народи.
   Междувременно племето напреднало толкова много, че вече имало на разположение едно тротоарче за разходки около Съдебната палата. По това тротоарче се разхождали в неделя и в Деня на независимостта членовете на Конгреса с най-хубавите си пера, покашлювайки, много сериозни или усмихнати, на велосипедите, които компанията им била подарила.
   Но какво да се прави? Не всички времена са добри. Когато най-малко се очаквало, се появил първият недостиг на глави.
   И тогава станало най-весело. Нормалните смъртни случаи се оказали недостатъчни. Министърът на здравеопазването, в прилив на искреност през една задушна нощ, при загасена лампа, след като погалил жена си по гърдите от немай-къде, ѝ признал, че е неспособен да увеличи смъртността до ниво, задоволяващо интересите на компанията, на което тя му отговорила, че не трябва да се безпокои, че нещата ще се оправят от само себе си и че е по-добре да спят.
   За да се компенсира този административен недостатък, трябвало да се вземат героични мерки и смъртното наказание било прилагано в най-строгите му форми. Юристите се консултирали помежду си и издигнали и най-малката грешка в категорията на престъпление, наказвано с бесило или разстрел, според случая.
   Даже най-малките пропуски се превърнали в престъпни деяния. Например: ако при най-обикновен разговор някой поради небрежност кажел „много е горещо“, а след това се докажело с термометър в ръка, че не е толкова горещо, той бивал глобяван с незначителна сума и на минутата прострелван, като главата му се предоставяла на компанията, а тялото и крайниците – справедливо е да отбележим – на опечалените.
   Законодателството за здравеопазването получило широк отзвук и било много коментирано от дипломатическия корпус и външните министерства на приятелските държави.
   Съгласно това знаменателно законодателство на тежко болните се давали 24 часа, за да приведат в ред документите си и да умрат; ако за това време имали късмет да заразят с болестта си семейството си, животът им се удължавал с по един месец толкова пъти, колкото роднини били заразени. Жертвите на леките заболявания и просто неразположените заслужавали презрението на родината и на улицата, всеки можел да ги заплюе в лицето. За пръв път в историята било признато значението на лекарите (имало дори няколко кандидати за Нобелова награда), които не лекували. Да умреш станало пример за най-висш патриотизъм не само в национален мащаб, но и в най-величествения континентален мащаб.
   С развитието, което получили други помощни индустрии (производството на ковчези, на първо място, което процъфтявало с техническата помощ на компанията), страната навлязла, както се казва, в период на голям икономически напредък. Този прогрес бил видимо изразен чрез още едно тротоарче с цветя, по което обвити от меланхолията на златните есенни следобеди, се разхождали съпругите на депутатите, чиито красиви главички сякаш отвръщали: Ами да, ами да, всичко е наред! – когато някой учтив журналист ги поздравявал от другата страна с вежливо сваляне на шапка.
   Само ще припомня, че един от тези журналисти, който при някакъв случай кихнал много звучно, без да може да се оправдае, бил обвинен в екстремизъм и изправен до стената за разстрел. Чак след самоотвержената му кончина академиците – майстори на словото признали, че този журналист бил един от най-големите умове на страната; но главата му, веднъж смалена, станала толкова нормална, че не се забелязвала никаква разлика между нея и останалите.
   А мистър Тейлър? Той междувременно бил назначен за личен съветник на конституционния президент. А сега, като пример за невероятните възможности на индивида, прехвърлял хилядарка след хилядарка, но това не го карало да страда от безсъние, понеже бил чел в последния том на Пълните съчинения на Уйлям Дж. Найт, че ако не презираш бедните, да си милионер не е порок.
   Мисля, че за втори път ще кажа, че не винаги времената са добри. Като се има пред вид процъфтяването на бизнеса, се стигнало до момент, в който от цялото население на страната останали само управниците и съпругите им и журналистите и съпругите им.
   Без особено умствено усилие м-р Тейлър измислил, че единственият възможен изход бил войната със съседните племена. И защо не? В името на прогреса...
   С помощта на няколко оръдийца първото племе било чисто и просто обезглавено за някакви си три месеца. Мистър Тейлър вкусил от славата на завоевателя. Дошъл ред на второто племе; след това на третото, четвъртото, петото. Прогресът се разпространил с такава бързина, че скоро, въпреки усилията на експертите, било невъзможно да се открият съседни племена, на които да се обяви война.
   Това било началото на края.
   Тротоарчетата започнали да се обезлюдяват. Само отвреме-навреме там можело да се види някоя дама заедно е награден поет с произведението си под мишница. Потънали отново в бурени и станали трудни и трънливи за деликатните крака на дамите. С недостига на глави намалели велосипедите и почти напълно изчезнали веселите оптимистични поздрави.
   Фабрикантът на ковчези бил по-тъжен и печален от всякога. На всички им се струвало, че миналото им било само спомен от хубав сън, в който намираш торбичка, пълна с пари, слагаш я под възглавницата и продължаваш да спиш, а на другия ден осъмваш с празни ръце.
   Въпреки всичко, макар и с мъка, бизнесът се поддържал. Само че станало трудно човек да заспи – от страх да не осъмне, вече изнесен.
   В родината на мистър Тейлър, разбира се, търсенето ставало все по-голямо. Ежедневно се появявали нови изобретения, но в душата си никой не вярвал в тях и всички питали за латиноамериканските главички.
   Кризата била пълна. Мистър Ролстън отчаяно все искал и искал глави. Макар че акциите на компанията рязко спаднали, бил убеден, че племенникът му ще направи нещо, за да го извади от това положение.
   Пратките, преди ежедневни, намалели до една на месец, вече с какво ли не: с глави на деца, на дами, на депутати.
   Изведнъж съвсем престанали.
   Един студен и сив петък, на връщане от Борсата, още зашеметен от виковете и жалката картина на обхванатите от паника приятели, мистър Ролстън решил да скочи от прозореца, вместо да си послужи с револвера, чийто звук би го изпълнил с ужас, когато, отваряйки един колет, извадил главата на мистър Тейлър, който му се усмихвал отдалеч, чак от дивата Амазонка, с виновно-дяволитата усмивка на дете, което сякаш казва: „Извинете, извинете, вече няма да правя така.“

Издателство Жанет 45

Събрани съчинения [ и други разкази ] в Хеликон

Събрани съчинения [ и други разкази ] в Books.bg

Джорджо Манганели >> Центурия [ Сто малки романа река ]

Романът е 40 реда плюс два кубика въздух. Джорджо Манганели

Според автора, всички текстове в книгата са написани от септември до ноември 1978-а и се публикуват по реда на своето възникване: „... защото заедно очертават ако не общ сюжет, то със сигурност определен ритъм – ритъма на душевните ми състояния, които се редуваха абсолютно несъвместими помежду си, като хипотези за света, разказвани една след друга“.

Неговият приятел Итало Калвино, който по същото време пише „Ако пътник в зимна нощ“, откликва с ентусиазъм на черновата на Манганели: „Прекрасна книга, изключителен литературен жанр!... – и се оплаква: – Притеснявам се обаче: когато излезе и моята, която съдържа едва 10 романа и ще е на приблизително същата цена, как ще издържи на конкуренцията?“

Издателство Жанет 45

Центурия [ Сто малки романа река ] в Хеликон

Центурия [ Сто малки романа река ] в Books.bg

Томас Харис >> Ханибал

Всички те искат да открият доктор Лектър. И на всички тях желанието ще бъде изпълнено

   Скъпа Кларис,

   Следя с нестихващ интерес развитието на публичното ти опозоряване и срам. Моето собствено не ме безпокои, ако не се брои неудобството от престоя в килията, но ти може би не виждаш светлина в тунела.
   При нашите дискусии долу в тъмницата ми стана ясно, че баща ти, мъртвият нощен стражар, заема важно място в ценностната ти система. Мисля, че успешното ти унищожаване на кариерата на Джейм Гъм като моден дизайнер ти достави удоволствие най-вече защото си си представяла, че го прави баща ти.
   Сега отношенията ти с ФБР миришат на лошо. Винаги ли си си представяла баща си там, над теб? Като завеждащ отдел или дори нещо повече от Джак Крофорд – като ЗАМЕСТНИК-ДИРЕКТОР, който наблюдава напредъка ти с гордост? А сега виждаш ли го съсипан и засрамен от позора ти? От провала ти? От жалкия край на една обещаваща кариера? Виждаш ли се как вършиш нискоквалифицирания слугински труд, с който бе принудена да се занимава майка ти, след като наркоманите надупчиха ТАТКО ти? А? Ще им се отрази ли провалът ти? Ще смятат ли хората за вечни времена, че родителите ти са били бели боклуци, примамка за тайфуните по къмпингите за каравани? Кажи ми честно, специален агент Старлинг.
   Помисли известно време върху това, преди да продължим.
   А сега ще ти покажа едно качество, което притежаваш и което ще ти помогне: очите ти не се замъгляват от сълзи, дори нарязан лук не може да ти попречи да четеш по-нататък.
   Ето едно упражнение, което може да ти се стори полезно. Искам да го направиш заедно с мен, физически:
   Имаш ли черен метален тиган? Ти си момиче от планините на Юга, не допускам да нямаш. Сложи го на масата в кухнята. Светни лампата.

   Мап беше наследила тигана на баба си и често го използваше. Имаше гладка черна повърхност, до която не се бе докосвал сапун. Старлинг го постави на масата пред себе си.

   Погледни в тигана. Наведи се и го погледни отгоре. Ако това е бил тиганът на майка ти, което би могло да се очаква, молекулите му би трябвало да са съхранили вибрациите на всички разговори, водени в негово присъствие. Всички реплики, дребни раздразнения, смъртоносни разкрития, оповестени катастрофи, стенанията и поезията на любовта.
   Седни на стола, Кларис. Погледни в тигана. Ако е добре излъскан, прилича на черна локва, нали? Все едно, че гледаш в кладенец. Долу няма ясно твое отражение, но все пак виждаш образа си, така ли е? Светлината е зад гърба ти, лицето ти е черно и имаш корона, сякаш косата ти гори.
   Ние сме производни на въглерода, Кларис. Ти и тиганът, и татко, мъртъв и заровен в земята, студен като тиган. Всичко това все още съществува. Слушай. Как всъщност говореха и живееха твоите борещи се с живота родители? Конкретните спомени, не представите, които изпълват сърцето ти.
   Защо баща ти не беше помощник-шериф, който се разбира с хората от съда? Защо майка ти чистеше мотели, за да те издържа, макар и да не успяваше напълно да те издържа, докато не порасна?
   Кой е най-живият ти спомен от кухнята? Не болницата. Кухнята.

   Майка ми мие кръвта от шапката на баща ми.

   Кой е споменът ти в кухнята?

   Баща ми бели портокал със старото си счупено джобно ножче и ни подава парченца.

   Баща ти, Кларис, беше нощен пазач. Майка ти беше камериерка.
   Кариерата във федералните служби твоя или тяхна надежда беше? До каква степен би се огънал баща ти, за да се спогоди с мухлясалата бюрокрация? Колко задни части би целунал? Виждала ли си го някога да раболепничи или да се нагажда?
   Началниците ти, Кларис, доказали ли са, че имат ценностна система? А родителите ти? Те имаха ли? Ако е така, бяха ли тези ценности еднакви?
   Погледни честния метал и ми кажи. Излъга ли доверието на мъртвите си родители? Те биха ли поискали от теб да сервилничиш? Какви бяха възгледите им за силата? Човек може да бъде толкова силен, колкото поиска.
   Ти си воин, Кларис. Врагът е мъртъв, бебето е в безопасност. Ти си воин.
   Най-стабилните химични елементи, Кларис, са в средата на периодичната таблица, някъде между желязото и среброто.
   Между желязото и среброто. Мисля, че това ти подхожда.

Ханибал Лектър

   П. П. Знаеш ли, все още ми дължиш малко информация. Кажи ми дали все още се будиш, защото чуваш агнетата? Във всяко неделно национално издание с обява, в колоната за личните обяви, „Таймс“, „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, „Китайски ежедневник“. Адресирай го до А. А. Аарон, така че да го сложат най-отгоре. Подпиши го Ханна

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Ханибал в Хеликон

Ханибал в Books.bg

Александър Дюма >> Борджиите

Документална биография

Светият престол никога не е бил такъв епицентър на престъпления, разврат и продажност, както е по времето, когато Родриго Борджия става папа под името Александър VI. Незаконният му син Чезаре Борджия се превръща в могъщ военачалник, а дъщеря му Лукреция – в истинска принцеса на Ватикана. Тримата образуват дяволското трио, останало в продължение на единадесет години на папския престол като кощунствена пародия на Светата Троица.

С отрова, кинжал и интриги Борджиите се сдобиват с огромно богатство и безгранична власт, отдавайки се на разгул и кръвосмешения.

Издателство Персей

Борджиите в Хеликон

Борджиите в Books.bg