събота, 15 март 2014 г.

Карън Енгелман >> Стокхолмската октава

1789 г. Пъстроцветния скандинавски свят на заговори и магии, окултизъм, масонство, мистериозни предсказания и романтика

   Стокхолм често е наричан Северната Венеция, и то напълно основателно. Пътешествениците твърдят, че в своето величие, многообразие и загадъчност той по нищо не отстъпва на южната си посестрима. В ледените води на езерото Меларен и в плетеницата от канали на Балтийско море се отразяват както грандиозни палати, така и схлупени къщурки със сламени покриви, изящни мостове и хвърковати лодки, непрестанно сновящи между четиринайсетте острова, върху които се издига градът. Ала този сияен архипелаг не води към слънчевата облагородена земя на Италия, а е заобиколен от гъсти гори, мрачно царство на вълци и диви зверове, отвъд които се простират изостаналата провинция и грубият селски живот, властващ извън очертанията на Стокхолм. При все това, в края на последното десетилетие на века, в последните години от просветеното управление на крал Густав ІІІ, аз рядко се замислях за провинцията и оскъдното, едва изкарващо прехраната си население във вътрешността. Градът ми предлагаше всичко, от което имах нужда, и животът ми се струваше пълен с възможности.
   Вярно, че на пръв поглед времената не бяха много добри. В повечето къщи все още се отглеждаха домашни животни, сламените покриви течаха и човек не можеше да пропусне белезите от шарката, охтичавата кашлица и хилядите други следи от гнетящите местните жители болести. Камбаните биеха на умряло час по час, тъй като в Стокхолм смъртта се чувстваше у дома си повече, отколкото във всеки друг европейски град. Вонята на отходните ями, примесена с мирис на гнилоч и немити тела, тегнеше във въздуха. На този мрачен фон обаче се мяркаше светлосиньо копринено палто, избродирано с жълти птички, чуваха се шумолене на тафтена рокля и стихове на френски, долавяше се аромат на розова вода и одеколон, разнасян от лекия ветрец наред с музиката на Бах, Белман и Краус: истинските постижения на епохата на Густав. И аз си мечтаех тази златна епоха никога да не свършва.
Впоследствие краят й щеше да настъпи пред очите ни, но никой не забеляза овреме началото му. И това е съвсем разбираемо, хората очакваха насилие и революция по примера на случващото се в Америка, Холандия и Франция. Ала в онази февруарска нощ, когато беше зачената нашата тиха революция, градът беше спокоен, улиците бяха опустели, а аз играех карти в дома на мадам Врабц.
   Подобно на повечето си съграждани, и аз обичах картите. Те бяха гвоздеят в програмата на всички събирания и ако някой откажеше да участва, щяха да го сметнат не за невъзпитан, а направо за мъртъв. Играеха се най-различни игри, като най-разпространен беше бостънският вист. Картоиграчеството си беше истинска професия, подобно на проституцията, само дето си нямаше своя гилдия и знак, ала въпреки това се приемаше за един от стълбовете на обществото. То предлагаше някакво общо пространство; хора, които иначе никога не би срещнал, сядаха срещу теб на масата за игра, особено ако си от изкусните майстори, допускани в дома на мадам Врабц.
   Достъпът до нейните зали се ценеше високо, тъй като, макар компанията да беше смесена – дами и господа, благородници и пробиващи си път парвенюта, – за да влезеш там, беше нужна препоръка, а родената във Франция собственичка преценяваше новите посетители по някаква си своя схема, която все още никой не беше разгадал напълно, но в която основните критерии бяха картоиграческите умения, чарът, политическите възгледи и наред с тях нашепванията на окултните ѝ способности. Който не отговаряше на изискванията ѝ, не беше допускан отново. Аз бях поканен там от един полицейски агент, с когото поддържахме взаимноизгодни отношения, изразяващи се в обмяна на информация и стоки, до които имах достъп благодарение на работата ми в Митническата управа. Целта ми беше да се превърна в редовен посетител в дома на мадам Врабц и да изиграя добре картите си не само в буквален, но и в преносен смисъл. Воден от примера на нашия владетел, крал Густав ІІІ, който беше превърнал скованото от ледовете изостанало градче в края на картата в образец на културата и изяществото, аз възнамерявах да се изкатеря по стълбицата от най-обикновено момче за всичко до уважаван секретар с червен плащ.
   Залите за игра се намираха на втория етаж на стара къща на улица „Сивото братство“ № 35, боядисана в обичайния за града ни жълт цвят. Влязохме през увенчан с арка портал с издълбано в камъка бдително лице. Говореше се, че очите на това каменно лице внимателно следят гостите, ала аз нито веднъж не долових някакво движение там, като изключим преминаването на определени суми от едни джобове в други. Няма да скрия, че в онази първа вечер стомахът ми се беше свил на топка, но след като се изкачихме по витото каменно стълбище и пристъпихме в салона, притеснението ми напълно изчезна. Атмосферата беше дружеска и топла, имаше предостатъчно свещи и удобни кресла. Агентът ме представи на мадам Врабц и една слугиня ми поднесе чаша бренди. Плътните гоблени по стените поглъщаха шума, прозорците бяха скрити с черни завеси, заради които винаги цареше полумрак. Това устройваше не само играчите по масите, но и дошлите да потърсят напътствие от мадам Врабц, която в усамотена стаичка на последния етаж заработваше допълнително и като гледачка; твърдеше се, че до нея се допитва дори и кралят. Така или иначе, двойните ѝ умения с картите ѝ носеха добри доходи и придаваха допълнителна приятна тръпка на отбрания кръг от посетители.
   Агентът намери една свободна маса и трети човек за нашата игра, а докато се оглеждах за четвърти, към нас се приближи един ухилен до ушите мъж с потъмнели венци и прошепна нещо в ухото на агента, което предизвика усмивка на иначе непроницаемото му лице. Седнах, извадих тесте от кутията, в която имаше две, и подхвърлих:
   – Добри новини, а?
   – Зависи кого питате – отвърна той.
   Агентът също се настани и потупа стола до себе си.
   – Тук сме само приятели на краля, нали, господин Ларсон?
   Кимнах. Смятах се за отявлен роялист, каквато беше и мадам Врабц, ако се съдеше по окачените в салона портрети на крал Густав и на Луи XVІ.
   Мъжът протегна ръка към мен и се представи – забравих името му на мига, – след което придърпа стола си към масата.
   – Камарата на благородниците се е вдигнала на бунт. Крал Густав е заповядал да арестуват двайсетима от водачите на патриотичната фракция. Сред тях и генерал Пехлин, старият Фон Ферзен и Хенрик Узан.
   – Значи, най-сетне са се наканили да направят нещо и са прекрачили границата – отвърнах аз, разбърквайки картите.
   – Проблемът е в това, което не са направили, господин Ларсон. – Мъжът с грозната усмивка се приведе напред и вдигна ръка, за да призове за тишина. – Благородниците са отказали да подпишат Закона за защита на единството и сигурността. Намерението на краля да даде на буржоазията някои от правата и привилегиите на аристократите е преляло чашата. Превратът на Густав ги спря, преди недоволството им да се разпространи и да предотврати приемането на реформаторския закон. Другите три съсловия вече са го подписали. Густав също го е подписал. И законът ще влезе в сила.
   Продължих да размесвам картите, докато другите трима се опитваха да си представят как ще изглежда тази нова Швеция...

Издателство Колибри



петък, 14 март 2014 г.

Едит Пиаф >> На бала на късмета

Едит Пиаф разказва с усмивка и лекота за трудния си път от бедняшките улици на Париж между двете световни войни до най-бляскавите световни сцени

за мъжете, които е обичала
за дома си край Булонския лес и щурите купони, които са правили там
за Марлене Дитрих, която ѝ е кума
за срещата си с английската кралица
за страстта си към плетенето

От книгата, която е с великолепния предговор на Жан Кокто, научаваме малко известни факти не само от живота на великата певица и развитието на френския шансон и театър, но и от една бурна, трескава епоха, наложила отпечатъка си върху развитието на изкуството.

Издателство Лабиринт



четвъртък, 13 март 2014 г.

Грегорио Довал >> Случайности, съвпадения и щастливи открития в историята

Колекция от факти и събития от всякакъв вид, от различни времена и географски райони

   Значителна част от творчеството на гръцкия философ Аристотел (384–322 г. пр.Хр.) ни е известна благодарение на щастлива случайност. Към 80 г. пр.Хр. завоювалите Мала Азия римски легионери открили в един кладенец гръцки ръкописи и ги предали на своя генерал Сила. Образованият воин веднага разбрал, че са важни, и наредил незабавно да бъдат изпратени в Рим. Там учените установили, че са копия на оригинални трудове на Аристотел, за които дотогава се знаело само по косвен път. След спешното им преписване заради опасения, че могат да се разпаднат, друг гръцки философ – Андроник от Родос, се заел да ги подреди и издаде. На него се дължи заглавието, под което тези творби са станали известни – „Метафизика“, тоест „онова, което е след физиката“.

   Астрономът Николай Коперник (1473–1543) бил не само каноник в катедралата във Фромборк (Фрауенбург), без да е свещеник, но и военачалник, съдия, бирник, главен викарий и лекар. Големият му научен принос се състои в подкопаване на основите на западната астрономия с прочутия труд „За въртенето на небесните сфери“ („De revolutionibus orbium coelestium“). Не можал обаче да стане свидетел на успеха на произведението си, разбунило духа на научните среди в цяла Европа, тъй като починал според хрониките на 24 май 1543 г. – в деня, когато били отпечатани първите екземпляри на книгата. В нея Коперник развива теорията за хелиоцентричната система, потвърдена по-късно от наблюденията на Галилей и изчисленията на Кеплер, предизвиквайки революция в класическата астрономия.

   Италианският учен Галилео Галилей (1564–1642) обявил поредица открития, използвайки шифровани анаграми, за да не попаднат в ръцете на недоброжелатели. Това дава началото на серия случайности, които щели да накарат съвременника му Йоханес Кеплер (1571–1630) да достигне до много погрешни, но уместни заключения, докато напразно се опитвал да ги разчете. По изключително любопитен и напълно случаен начин, макар да се заблуждавал силно при тълкуването на действителното съдържание на анаграмите и да разшифровал нещо съвсем различно от написаното от Галилей, Кеплер открил например двете луни на Марс и петното на Юпитер.

   В първото загадъчно писмо на Галилей, което Кеплер се опитал да разчете по поръчка на тосканския посланик в Прага през 1610 г., се съдържал кратък и странен текст: SMAISMRMILMEPOETALEUMIBUNENUGTTAUIRAS. Когато дипломатът го получил, се изумил и решил да го изпрати на гениалния учен Кеплер, радващ се на световна известност. Математикът го разчел като латински текст, определяйки го за „бедна граматика“ и „простонароден латински стих“, гласящ: Salve umbistineum geminatum Martia proles („Здравейте, огнени близнаци, синове на Марс“). Кеплер веднага открил съответствие със собствената си геометрична представа за вселената и решил, че Галилей е наблюдавал двата спътника на планетата Марс. Разбира се, не това е преводът на написаното, но по невероятна научна случайност свободното тълкуване на Кеплер не било погрешно. Векове по-късно са открити марсианските спътници Деймос (Ужас) и Фобос (Страх). След като Галилей видял, че истинското послание все още не е правилно преведено, няколко месеца по-късно решил да разкрие съдържанието на император Рудолф, а то гласяло: Altissimum planetam tergeminum observavi („Наблюдавах най-високата планета в тройна форма“), желаейки да обяви откриването на пръстените на Юпитер. След няколко месеца Галилей изпратил на Джулиано Медичи друга анаграма: Haec immatura a me jam frustra legunturoy. Кеплер, решен да я разчете, макар и само за да защити честта си, извършил задълбочено проучване и открил следния текст:Macula rufa in Jove est gyratur mathem(„На Юпитер има червено петно, което се върти математически“). В случая Кеплер отново грешал (макар два века по-късно да се установило, че на Юпитер има голямо въртящо се червено петно). Галилей решил да се откаже от анаграмите и да разкрие истинското съдържание, а то гласяло: Cynthiae figuras aemulatur mater amorum („Майката на любовта си съперничи с формата на Синтия“). Съобщава, че наблюдавал на Венера фази, наподобяващи лунните, което означавало, че планетата се върти около Слънцето.

   Кеплер обаче невинаги грешал. Твърди се например, че за организацията на тържеството по случай втората му сватба посетил винопродавец и му поръчал две бъчви вино. За негова изненада собственикът на избата изчислил с разграфена пръчка, че съдържат различно количество, макар и двете да били еднакви. Убеден, че тази система далеч не е научна, Кеплер набързо пресметнал действителния им обем, като преформулирал известния изчерпателен метод, използван преди това от Архимед и от предшественика му Евдокс.

   Според старинен (и вероятно апокрифен), но красив разказ, Леонардо да Винчи (1452–1519) рисувал „Тайната вечеря“ в продължение на седем години. Изображенията на дванайсетте апостоли и Иисус били на действителни личности. Говори се, че когато се разбрало за намерението на художника да се заеме с картината, много младежи се явили с желание да бъдат избрани за модели. След дълги размисли Леонардо се спрял за образа на Иисус на деветнайсетгодишен младеж. Работил шест месеца върху изписването на главното действащо лице. През следващите шест години продължил да търси и рисува единайсетте апостоли, като оставил последен Юда. Намирането на подходящ за образа мъж със суров и студен израз му отнело седмици. Трябвало му лице на човек, способен да предаде най-добрия си приятел. Научил, че в римски затвор има осъден на смърт за обир и убийство мъж, отговарящ на изискванията. Със специално разрешение затворникът бил преместен в Милано. Месеци наред мъжът позирал мълчаливо пред художника. Когато Леонардо нанесъл последната мазка върху платното, се обърнал към пазачите и им заповядал да го отведат. На излизане обаче злодеят се отскубнал от стражите и изкрещял към художника: „Погледни ме! Не ме ли познаваш?“ Леонардо се вгледал в него и отвърнал: „Никога не съм те виждал, преди да те срещна в килията в Рим.“ Разплакан и като отправял молитви към Бога, престъпникът му казал: „Маестро, аз съм младежът, когото избрахте, за да нарисувате Христос на същата тази картина.“

   През 1634 г. дърводелецът Палмър произвел първите „китайски пранги“ в Бостън и пръв се озовал на този уред за мъчение, представляващ нещо като кутия с дупки за глезените и устройство за затягане, докато се счупят костите на стъпалата. Когато поискал за труда си една лира и тринайсет шилинга, старейшините на града решили, че цената е много висока и го обявили за измамник. Осъдили го да плати една лира глоба и да прекара половин час на едно от току-що изработените средства за изтезание. Опитът да спечели добри пари му излязъл скъпо...

Издателство Сиела



Неда Антонова >> Царица Елеонора Българска

Документален роман за „коронованият ангел на България“

   Царица Елеонора е на българския престол само девет години. Това е бляскавото и трагично време на балканските войни. По време на тези войните за национално обединение (1912-1918г.) царицата организира курсове за милосърдни сестри и самата отива на фронта като милосърдна сестра. Тя подарява главното знаме на българското Македоно-одринско опълчение, а заедно с княгиня Клементина Бурбон-Орлеанска основа Българския Червен кръст. Благодарение неуморната работа на „белия ангел с червения кръст“, както я нарича народът, дарителството намира благодатна почва у нас. Девизът ѝ е „Вярност и постоянство“.
   На 9 август 1912 г. с Височайша заповед № 327 е назначена за командващ на 24-ти Черноморски полк, който от тогава носи името „полк на Нейно Величество Царица Елеонора“. Докато е на Тракийския фронт, тя тежко се разболява. След четири мъчителни операции у нас и в чужбина остава прикована на легло в Евксиноград. На 12 септември 1917 г., след продължително боледуване, умира на 57 години. Съгласно последната ѝ воля е погребана до южната фасада на Боянската църква. която лично спасява от разрушаване.
   След установяването на тоталитарния комунистически режим в България гробът ѝ е осквернен и ограбен, а надгробният паметник – премахнат, за да се заличи мястото му. След демократичните промени от 1989 г. новата власт връща надгробния паметник на мястото му и възстановява предишния вид на гроба.
   Любовта на българския народ към заслужилата царица е безкрайна. За нея народният поет Иван Вазов пише:

   Жена венценосна,
   сестра милосърдна,
   сестра на героите из боя жестоки,
   Царице, ти любов си победна,
   душа изтъкана от чувства високи.


   А според поета Кирил Христов не е имало столичанка, която да не е отишла на опелото на царица Елеонора. До 1944 г. войници, оцелели благодарение на грижите ѝ и обучените от нея сестри, всяка година се събирали на поклонение на гроба ѝ.
   Царица Елеонора е единствената жена носителка на Военния орден „За храброст“ (IV степен). За това в историята ни остава като Царицата – воин.

Фердинанд се жени за Елеонора, а Елеонора се омъжва за България. НИВ Мария Павловна Романова

Издателство Факел



Исак Паси >> Биография на духа

Духът винаги се възвръща и самозавръща, самовъзражда

   Духът, душата имат свои безкрайни предели, но имат своя драма, топос, биография.
   Обемният том („Биография да Духа“, Исак Паси, автобиографични есета и други статии), грижливо разграфен на раздели и подраздели, е като една Вълшебна планина, вълшебна гледка. От което и да е възвишение вътре в него да обгледаш околността – все е красиво, могъщо. Вика те да тръгнеш нататък. По кои пътища и невидими пътечки? Няма ли да се загубим?
   Като че ли, хванати за ръка от автора Исак Паси, ние бродим из най-дълбинните места и долини, из най-високите, безкислородни височини. Пътем срещаме градове и хора, видени от една надоблачна, кристална висота, от една небесна отвъдност.
   Височините замайват. Те преобладават в текстовете. Оттам всичко изглежда просто, ясно, на една ръка разстояние, а е всъщност недостижимо. В привидната простота няма и милиметър опростеност, опошленост. Нито една дилема не е фалшифицирана, нито една добродетел не е пренебрегната.
   Бездните на духа, знайно е, са стръмни и опасни. Много народ се е продънил в тях. Духът на Исак Паси ни води бавничко и внимателно по избродените от него земи. Камъчета се ронят под нозете и оттекват в бездни, а ние пак преминаваме нататък. Бродим през Вълшебната планина и нейното Мълчание, което изговаря своите тайни специално за нас.
   Телепортирани сме далеч от постсоциалистическото охкане и вайкане – някъде там сред синкавите, призрачни гриви на отвъдните хълмове и времена. От днешното време, та чак до двадесет и пет и повече века преди нас. Чувството е като при някакво спонтанно прераждане. Неусетно, церително, успокояващо.
   Оглеждаме се. Пак сме сами и уж избродената планина е зад нас, а продължава да ни мами някъде на хоризонта.
   Оттатък хоризонта, там, зад неговата невъзмутимост е потънал може би в този миг Исак Паси. Заминал е замислен и тъй както сме изпреварени от него отново, очакваме да се завърне заради нас и пак да ни подаде своята щедра ръка. За да продължим, за да тръгнем и ние...
   Духът винаги се възвръща и самозавръща, самовъзражда!
   Особено когато е с такава рядка и богата биография.
   Исак Паси деликатно ни го напомня точно днес, когато сме потънали до гуша в духовна оскъдица. Когато сме пленници, оковани от материалното, тленното, когато за мнозинството от нас физическото оцеляване е трудна, непосилна задача. Моралният закон е забравен и убит, а Божественото вътре в нас – пренебрегнато и осквернено. Не всичко започва от парите, и не всичко завършва със секса.
   Във времената, в които се появява книгата на Исак Паси, времена агресивни към Вълшебните планински селения, времена късогледи, че и кривогледи за тези територии, именно календарно по-младите като че ли имаме нужда от напомняне:
   Кичът, опиянението на мухата – еднодневка от собствената ѝ вечност, плиткоумното, хитрата изгода не са фундаментът на човешкия свят, в който сме родени и който ни е съдено да продължим, дори когато не разбираме неговия смисъл. Инстинктът за това е по-силен и от смисъла. Човешкият свят, ни шепне Исак Паси, идва отдавна, отдавна и макар душевните предели да нямат край, ние не сме изгубени, ако не искаме да се губим.
   Вековни са ориентирите, и просеките, и пътеките. Нашата временна и усойна сегашна долина има тежък мирис нагнило. Става дума за плячката – като символ на хаоса и на несвършващия български преход от 15, че и от 120 години насам. Въпреки че съвременността ни е влюбена в себе си.Нали самата тя се разлепва и тиражира неистово по улици и медийни мегдани. И това ще отмине, както толкова пъти сее случвало в историята. Именно „Биография на духа“ носи тази увереност.
   Вижте какво е останало неизгризано от Времето? Плеяда творци и творби, които гледат към нас от онази Вълшебна планина и загадъчно ни се усмихват ли, присмиват ли?
   Имам чувството, че авторът като някой митичен пастир се разхожда из тази планина, заобиколен от „своята компания“от най-светли имена. Тях е вградил и в собствената си биография. Сторил го е майсторски. Работа бавна и трудна. Извършил го е през полувековните си странствания там Горе.
   Доста Горе над всекидневната ни суета. Георги Гроздев, Литературни Балкани

Издателство Захарий Стоянов, УИ Св. Климент Охридски



сряда, 12 март 2014 г.

Ивелина Иванова >> 50 бързи рецепти

Как да сготвим за 40 минути

50 различни рецепти за супи, предястия и основни ястия, разделени в четири части според състава на продуктите:
постни ястия
безмесни ястия
ястия с месо
 ястия с риба и морски дарове

В книгата ще откриете и много кулинарни съвети:
Знаете ли, че ако готвите калмари повече от необходимото време, те вместо да се разварят, стават жилави като гума. Добрата новина е, че ако продължите да ги варите, след около един час те отново ще са крехки и вкусни.

Ивелина Иванова е шеф-готвач на списание Меню.

Издателство Гурме Пи Си Ти И

50 бързи рецепти в Хеликон


Гарт Стайн >> Изкуството да се състезаваш в дъжда

Енцо знае, че е различен от другите кучета...

Философ с почти човешка душа, той се е самообразовал с гледане на телевизия и внимателно слушане на думите на господаря си Дени Суифт, обещаващ автомобилен състезател. Благодарение на Дени чувствителният Енцо познава в дълбочина човешкия живот и разбира, че в него, както в състезанията, не всичко опира до бързината. Като използва техниките, необходими на пистата, всеки може успешно да се справи с предизвикателствата по пътя си.

Чудесна книга за всеки, който знае, че някои от най-добрите ни приятели вървят до нас на четири крака, че състраданието не е присъщо само на човека, както и че връзката между две души, създадени една за друга, никога не прекъсва. Джоди Пико

Издателство Прозорец



>> Пощенска кутия за приказки [ Част I ]

Разкази – 32
Автори – 29

   Може би не съм бил на среща от около 8 години. Бившата ми по паспорт беше жител на град Меричлери и имаше крайно избирателна шизофрения. Да не кажем, че я проявяваше само към мен. Толкова отдавна сме се сваляли с нея, че още беше актуален изразът „забих я на купонче“. За нея може би „забърсах го на парти“. Всъщност никой не говори така, по дяволите. Никой не казва и „по дяволите“, мамка му! И „мамка му“ не се използва , да го е*а. Както и да е.

   На кратко, така наречената ми връзка беше безкраен повтарящ се цикъл от предложения за брак, заплахи за самоубийство, гневен секс и плач. Омагьосан кръг за двама, в който си сляп за истината. В дълбока заблуда, че тя всъщност е нормална, крещенето ѝ ми се струваше страст, цупенето – сладко, а дебилните ѝ представи за живота – една по-различна гледна точка.

   Тя беше безсмъртно предана фенка на Боб Дилън, обличаше се като примадона от 60-те години, пушеше като комин, пиеше като смок , излагаше се, излагаше ме, истеризираше, но беше толкова перверзна и освободена, че бях като зависим от нея. Вбесяваше ме всичко, което прави и казва, но без нея бях в абстиненция. И я обичах.

   В един момент реших, че живея живота на Фицджералд – не много кадърен писател с жена, която е в лудницата. Моята не беше там, но беше за там.

   Историята приключи грозно. Бях упрекнат във всички смъртни грехове, които по нейни изчисления са между 45 и 68. Също така, дори да умре на 102 , пак аз щях да съм отговорен за кончината ѝ. По-интересното е, че някак си госпожица Мери Члери ме убеди, че нищо не разбирам от жени и съм пълен наивник. Дори не осъзнавах, че съм го взел навътре, докато в един прекрасен ден не се събудих с невероятната, но напълно реална представа, че не съм бил с жена от 6 месеца.

   Отвратих се не толкова от това, а от чак сега осъзнатите факти, че гледах „Булката-Беглец“, „Наистина любов“ и „Мръсни танци“. Хванах се да чета списание „Блясък“, да си стоя доста вкъщи, меня си настроенията и бях запитан дали не съм „в цикъл“. Защо тези, които зарязват са винаги тези, които остават по-дълго сами?

   На бас, че Мери Члери го измерва на някой Валери. А последните цици, които аз видях бяха на Холи Бери. В „Блясък“!

   Не страдам за нея. Честно! Правя си кавър на „Мизъри“ просто. Държа се сам в плен.

   Тази жена напълно ме е повредила. Изключително притеснен, принуждавам приятели да ме уредят с нещо, защото вече се виждах как гледам тв шоу за фризури на кученца.

   Пичовете действат със скоростта на светлината, което доказва колко са били загрижени. Имам си цели 3 срещи. Светлина в тунела.

   Петък. Среща номер 1
   Биби. На 28. Ама изглежда на 22. И мисли като 16-годишна. На челото ѝ е иззидано, че иска да се омъжи за който ѝ предложи. В някакъв приятен бар сме, но тя е кисела. От онези романтичните, които искат по-изискано място и по-сериозно отношение. Биби е секси. Говори ми за изсичането на горите, а аз ѝ гледам краката. Не че не съм ЗА екологията, но жените слагат тия дрехи с умисъл. Малко съм разсеян и тя го усеща. Доста е приказлива, опитва се да е забавна, постоянно ми пипа ръката, докато обяснява нещо и се смее шумно. Абе, нещо ми е скучно, но се старая. В по-голямата част от времето изглеждам като в сцена от „Красив ум“ – много напрегнат и замислен върху нещата, които ми казва. Изчислявам, че ми се яде дюнер по-късно. Изпращам я до таксито и вече съм много гладен. Тя ме гледа едно такова... продължително. Аз ѝ предлагам да ядем дюнери. Тя си тръгва. После, на пълен стомах осъзнавам, че Биби хич не иска да се омъжва за мен и че сериозните теми, за които говореше, маскират съвсем неангажиращите и забавни планове за вечерта. И аз прецаках нещата. Тотално съм извън форма. Щом не мога да разкодирам „онзи“ поглед в жените, значи на живо далеч не е толкова продължителен като в „Наистина любов“.

   Събота. Среща номер 2
   Нели. На 24. Взел съм си бележка от снощи и сме в ресторант. Много съм готин с едно сиво сакенце, ама се чудя защо Нели гледа все едно е излязла от Шоушенк и тепърва се социализира. Решавам, че е просто е притеснителна, но тя обръща 2 бързи водки, споделя ми, че има 13 пиърсинга и ми предлага да се „махаме оттук“. Разбрах, че може да съм сбъркал мястото, но не и жената. Нели изглежда забавна, има красива усмивка, мисля си къде са пиърсингите ѝ и съм се настроил за приключение. Готов съм да ритам кофи, да се изпикая на публично място, да крещя на непознати, да се забия в някой клуб и да слушам дет метъл групи. Да пея текстове, които не чувам и не разбирам, да мириша на нощта и на потните ѝ приятели, които ще танцуват до мен. Но аз ги харесвам, защото харесвам нея! Нели, бейби, миришеш ми на революция! И секс! Но не... гледахме късна прожекция на „Хобит“. Харесва фентъзи момичето. Понякога. И не пускала на първа среща. Никога.

   Неделя. Среща номер 3
   Таня. На 36. Аз – с махмурлук. Явно не разбирам от барове и ресторанти. Оставил съм я тя да избере мястото. Избрала го е. С тиха музика и малък „Джеймисън“. Добре се е справила. Ако Таня беше първата ми среща, това щеше да е мястото за следващите две. Жените добре водят инициативата. На Таня ѝ харесва, че е по-голяма от мен . Възбужда я фактът, че съм емоционална развалина. Поправя ми грешките в изказа, дава ми съвети. Пада си да е закрилница. И ме закриляше тази нощ. Няколко пъти. В нея има някаква особена харизма. Сякаш бях готов да бъда, каквото ми каже да бъда. Чувствах се като вуду кукла и когато си тръгна, знаех, че няма да се видим никога повече, защото пряко и преносно ми „взе душичката“.

   Не знам, може би прекалено анализирам. Пълен провал съм в срещите, но знам, че хората никога не са това, което изглеждат. Заради този, който стои срещу тях. Защото той очаква да види нещо, което го няма. Или да търси отражение на себе си.

   Това, че носиш голямо деколте не значи, че ще спиш с всеки срещнат. Това, че си целият в татуировки не означава, че си бунтовник с кауза, това че говориш за сложни неща, не означава, че ги разбираш, това че се смееш, не доказва, че се забавляваш, това че гледаш, не значи, че виждаш.

   Това, че ходя на срещи не означава, че не искам просто да бъда за малко сам. С цялата тежест на социалните етикети на колко си години и какво е трябвало да си направил досега... или в последните 6 месеца. Важното е да съм това, което аз искам да бъда, а не,което се очаква. Който трябва, ще го види. И ще ме види.

   Разказвам това на колежки в работата. Те са развълнувани. Казват, че съм много сладък и познават точния човек за мен. Съгласявам се на още един опит.

   Среща номер 4.
   Андрей. На 32. Виждам го, той ми казва „здрасти“, край на срещата. Прибрах се вкъщи и гледах „Умирай трудно“. И четирите части.
Йоана Мирчевa, Слепи срещи

Съставител Гери Турийска

Издателство Artishock Publishing



вторник, 11 март 2014 г.

Даниел Арас >> Да гледаш и да виждаш [ Описания ]

Приключенията на пoгледа

   Скъпа Джулия,

   Това писмо, малко дълго, може да те изненада, дори да те подразни. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, но трябва да ти пиша. Както споменах твърде набързо, не разбирам как успяваш понякога да гледаш една картина и да не виждаш това, което художникът и картината ти показват.
   И двама сме луди по живописта; как тогава се получава, че когато тълкуваме някои творби, можем да сме на толкова различни мнения?
   Не казвам, че творбите имат само един смисъл и съответно трябва да имат само едно „правилно“ тълкуване. Това го казва Гомбрих и знаеш какво мисля по въпроса. Не, онова, което ме притеснява, е своеобразният екран (от текстове, цитати и препратки), който понякога на всяка цена искаш да издигнеш между себе си и творбата, нещо като слънчев филтър с цел да те защити от блясъка на творбата и да запази усвоените навици, на които се основава и по които се разпознава нашата академична общност. Не за първи път сме на различно мнение, но този път ти пиша. Не си въобразявам, че ще те убедя, но може би ще те накарам да си зададеш някои въпроси и ще разколебая твоята убеденост, бих казал дори – заслепеност.
   Оставям настрана Психея и Купидон на Зуки. Можеш да си представиш, че много след предложения от теб прочит миналия месец бих реагирал по много въпроси. Може би ще остане за друг път. Ще говоря само за тълкуването ти на Марс и Венера, изненадани от Вулкан на Тинторето. Неведнъж си имала проницателни наблюдения и си ми показвала неща, които преди не съм забелязал. Например права си да твърдиш, че Вулкан, приведен над леглото и голото тяло на Венера, напомня за сатир, откриващ нимфа. Харесвам тази идея за внезапното желание на съпруга пред красивото тяло на неговата жена. Но ще видиш, че изводите ми от това са доста по-различни от твоите. По същия начин, когато казваш, че еротизмът на това щедро разкриващо се пред погледа ни тяло кара жените, гледащи картината, да се отъждествяват с богинята на любовта, заключението ти започва добре. Но когато впоследствие под претекст, че единствено Вулкан е достоен, докато Венера е засрамена, а Марс – смешен, смяташ, че този подтик е морален и че Тинторето използва силата на образа и съблазънта на четката, за да канализира женското желание (не го казваш точно така, но почти), аз вече не съм съгласен с теб. Например твърдиш, че Венера иска да прикрие от неочаквания посетител
своята голота; но откъде знаеш, че не е точно обратното – че тя не се открива, за да съблазни Вулкан? Защо да няма хумор в тази картина? Струва ми се, че ти, която по принцип обичаш да се шегуваш, не приемаш забавната страна в историята на изкуството. Сякаш си професионално задължена да не се смееш, дори да не се усмихваш. Страх те е да не минеш за несериозна. Serio ludere, „сериозно се шегувам“ – нали я знаеш тази поговорка от Ренесанса и склонността му към смях и парадокси. Човек би казал, че за да си сериозна, трябва да се вземаш на сериозно, да си seriosa, а не seria, както казвате на италиански, да се кланяш на тези гробищни пазачи, които си придават важност и в името на едно тъжно познание искат винаги да сме сериозни пред картината. Ти, Джулия, seriosa? Хубава работа!
   Така, ако вече не си изхвърлила това писмо, започвам всичко отначало. Напълно съм съгласен, че в тази картина Тинторето третира по неочакван начин предъвкваната тема за Марс и Венера, изненадани от Вулкан. Обикновено Марс и Венера са голи, легнали в леглото на прелюбодеянието и хванати в мрежата, която им е хвърлил предупреденият от Аполон Вулкан. Нищо подобно в картината, съхранявана в Мюнхен. Венера е гола, определено, и наистина се е излегнала. Но тя е сама в леглото; Марс се е скрил под масата в доспехи и с шлем на главата, докато Вулкан, опрял коляно на леглото, повдига лекия чаршаф, покриващ интимните части на жена му. Отстрани в люлка под прозореца Купидон спи дълбоко. Никога не сме виждали и няма да видим подобно пресъздаване на темата. Според теб с това парадоксално изображение Тинторето е искал чрез контрапример да прослави съпружеската вярност. Не за първи път изневярата на Венера се използва за сплашване на младите невести.
   Съгласен съм. В подкрепа на тезата си изреждаш множеството текстове, публикувани във Венеция и осъждащи изневярата и еротичните образи. Тук съм озадачен. Това, че тези писания съществуват или са публикувани по времето на нейното създаване, едва ли обяснява с нещо въпросната картина. Би било твърде лесно. По едно и също време, в едно и също общество може да има противоположни гледни точки и нагласи. Знаеш го не по-зле от мен. В подкрепа на своята гледна точка ти дори подсказваш, че картината може би намеква за епизод от личния живот на Тинторето и е предназначена за младата му съпруга. Тук определено отиваш твърде далеч. Първо, не знаем нищо за такъв епизод и ако картината датира от около 1550 г. (самата ти го предложи), това несъмнено е годината, когато Тинторето се жени, но тогава той е на тридесет и две години. Почти четиридесет години по-късно той в крайна сметка ще заприлича на своя Вулкан, но не за това трябва вече да виждаме скрит автопортрет, нито пък негов двойник в картината. Нали така?...

Издателство Изток-Запад



Никола Бувие >> Рибата – скорпион [ Пътеписи ]

Непубликувани текстове на истинския „Предводител на поколение писатели пътешественици“

   Можем да твърдим без голям риск, че този Остров се е отдал на магията още в деня, когато е изникнал от морето. Ако се вярва на древните хроники, въздухът до такава степен гъмжал от злодейски присъствия, че самият Буда идвал няколко пъти, докато накара сенките да приемат Справедливия закон и да направи мястото обитаемо за известно време: демонът е демон, както скорпионът жили, както съпругата е вярна. Замисълът на света обаче повелява всичко да се износва и всеки да се връща към своята карма. Главният министър на Мандадипа, който някога бил превърнат в папагал, продължил да упражнява властта си до самата си смърт от висотата на пръчката си, а портите на първата столица години наред имали за единствени пазачи преобразени жени-вампири и духове, толкова наскоро разкаяли се и така разсеяни, че продължавали да изяждат окъснелите пътници.
   Днес магьосниците все още са легиони, но няма да намерите по-страховити – поне в моята провинция – от тези в градчето М... Не могат да ви обяснят защо; това е като предревно превъзходство в злосторничеството, което им се признава със съжаление, а съседството с него е източник на постоянно притеснение за моето градче. А тук сме направо глезени по отношение на магията. Всичко е претекст за магия, обладаните се въртят около себе си с пяна на уста, хъркайки като пумпали, всичките ни нощи са пронизвани от биенето на барабани и всеки отделя малко енергия или пари, за да се въоръжи срещу истинските или предполагаемите сплетни на своите съседи. Почтеността обаче задължава да признаем, че в моя град самите демони малко са се постопили. Те имат пръст в превзетостта, отпускането и общата летаргия и съдържателят на странноприемницата, който е осведомен човек, ме уверява, че освен това са неуморни бъбривци. Екзорсистите ни, от друга страна, не блестят с добродетели. Те са безделници, сигурни в купичката си с ориз, които не спазват никое въздържание, което би ги направило наистина ефикасни. И от двете страни острието се е притъпило. Ние се мамим с нашите сенки, препираме се с нашите призраци и през повечето време се договаряме по взаимно съгласие. Когато обаче определена сделка все пак се обърка, значи някой не е играл по правилата или – кой знае? – внезапно се е събудил. Още няколко поколения и магията ни ще е като нашата политика.
   В М... е съвсем друго: старата отрова не е загубила нищо от силата си. Там си предават с дъха жестовете и заклинанията, които са в основата на всички окултни злодеяния. Големи или малки. От онези, от които млякото се пресича в меха или пък над сватбената гощавка се изсипва дъжд от екскременти и на които трябва да се гледа по-скоро като на неприятности или предупреждения, до значимите магии, от които бръснарят внезапно се сгърчва от толкова силна и помитаща болка между раменете, че бръсначът му хвръква, а след това пада и прерязва насапунисаното гърло. Крайно неприятно, но това е положението; ето защо трябва да се свиква. Поне хората имат предимството да знаят откъде им идват ударите. Ако на чаршията два папагала сварят да клъвнат от стоката на златаря и изчезнат с няколко обици, пръстени или медальони от фино злато, клетникът мигом грабва чадъра си и с наведена глава хваща пътя за М... да си откупи стоката на цена, за която тепърва ще се пазари. През целия път се пита какво ли може да „им“ е сторил или просто е направил; достатъчно е да се пита така, за да се сети, че е затънал в чернилката на мошеничествата, които се е напънал да забрави. Но ако магиите на М... понякога ни заместват съвестта, то те много по-често служат за алиби, защото тук им се приписват всички несполуки, дължащи се на мързела, некомпетентността и нехайството. И ако търговците от чаршията първи окаяно се крият зад този вид извинения, то е, защото те са първите жертви на това положение. Купувачите от М... – големи и загрели безочливи нахалници – идват тук многобройни и не особено търпеливи. Като им омръзне да се пазарят, достатъчно е да вмъкнат в пазарлъците заплаха и продавачът мигом отпуска примката, а клиентът му си тръгва с покупките под мишница. Човек никога не знае с кого си има работа. По-добре да намалиш печалбата, отколкото на другия ден да се събудиш с толкова подут в устата език, че едва да помръдва или пък изобщо да не се събудиш. По-добре е също така да внимаваш със съседите, чиито услуги, съвсем точно оценени, в толкова ситуации деликатни – нека кажем: малко наследство – са единствените, които могат да ви измъкнат от положението.
   М... е като сянката на моя град, цената, която той плаща за своята мекушавост, последното средство, с което разполага, за да смути този приличен на смърт сън; неговите магьосници са ни толкова нужни, колкото пясъкът на забравата...

Издателство Плеяда



Дъглас Адамс >> Дърк Джентли. Холистична детективска агенция | Дългият мрачен следобеден чай на душата

Бръчките би трябвало да са следи от минали усмивки. Дъглас Адамс

   Едва ли е съвпадение, че никой език на Земята никога не е родил израза „красив като летище“.
   Летищата са грозни. Някои са много грозни. Някои достигат степен на грозота, която може да бъде резултат единствено на целенасочено усилие. Тази грозота иде от факта, че летищата са пълни с хора, уморени, раздразнени и току-що установили, че багажът им е препратен в Мурманск (Мурманското летище е единственото известно изключение от това иначе желязно правило), а архитектите, общо взето, са се опитали да отразят всичко това в своя замисъл.
   Те са се опитали да подчертаят мотива за умората и раздразнеността с брутални форми и цветове, които ви играят по нервите, да направят безпроблемно разделянето на пасажера с багажа му или с близките, да объркат пасажера със стрелки, които сочат предимно към прозорците, далечните сергии с вратовръзки или настоящото разположение на Малката мечка върху звездното небе, и са се постарали – навсякъде, където е възможно – да открият инсталациите, под предлог че това е функционално, и да скрият местоположението на изходите за полетите, вероятно под предлог, че това не е функционално.
   Притисната между две морета – морето от смътна светлина и морето от смътни шумове, – стоеше и се съмняваше Кейт Шехтър.
   През целия път от Лондон до „Хийтроу“ я разяждаха съмнения. Не беше суеверен, нито дори набожен човек – просто беше човек, който съвсем не е убеден, че трябва да лети до Норвегия. Но ѝ се струваше все по-лесно и по-лесно да повярва, че и Бог – ако Бог съществуваше и ако все пак имаше някаква, макар и далечна вероятност което и да е богоподобно същество, определило подредбата на частиците при сътворението на Вселената, да се заинтересува от направляването на трафика по М4 – също не желаеше тя да лети до Норвегия. Всички главоболия с билетите, с намирането на съседка, която да се грижи за котката ѝ, с намирането на котката, за която щеше да се грижи съседката, с внезапното протичане на покрива, с липсващия куфар, с времето, с внезапната смърт на съседката, с бременността на котката – всичко това приличаше на оркестрирана кампания на противопоставяне, която започваше да добива божествени измерения.
   Дори шофьорът на таксито – когато тя най-сетне успя да хване такси – беше казал:
   – Норвегия ли? Че защо ви е да ходите там? – И когато тя не му отвърна още на мига: „Заради северното сияние!“ или „Заради фиордите!“, а го погледна колебливо и прехапа устни, той продължи: – Ясно, обзалагам се, че някой тип се опитва да ви завлече дотам. Знаете ли какво ще ви кажа – кажете му да го духа. Заминете за Тенерифе.
   Това беше идея. Тенерифе.
   Или дори – осмели се да си помисли за частица от секундата тя – у дома.
   Беше се загледала мълчаливо през прозореца на таксито към ядосаното гъмжило на трафика и ѝ мина през ума, че колкото и студено и отвратително да беше времето тук, все пак щеше да е песен в сравнение с норвежкото.
   Или може би наистина – у дома. Точно сега у дома щеше да е не по-малко ледовито, отколкото в Норвегия. Сковано в ледове и надупчено от кални гейзери, които избликваха в мразовития въздух и обливаха пространството между вледенените фасади на Шесто авеню.
   Един бегъл поглед върху жизнения път, който Кейт беше успяла да извърви през своите тридесет години, неминуемо би открил в нея нюйоркчанката. Макар да беше живяла в града съвсем малко – по-голямата част от живота ѝ беше преминала далеч от него. Лос Анджелис, Сан Франциско, Европа и един период на разтушаващо скитане из Южна Америка преди пет години, последвал загубата на наскоро придобития съпруг Люк при злополука с хващане на такси.
   Тя много си обичаше представата, че Ню Йорк е у дома и че той ѝ липсва, но всъщност единственото нещо, което наистина ѝ липсваше, беше пицата. И не просто добрата стара пица, а точно онзи вид, който ти го донасят пред вратата, след като си телефонирал и си го поръчал. Това е единствената истинска пица. Пицата, заради която излизаш навън и сядаш на някаква маса, втренчен в червените хартиени салфетчици, не е истинска пица, колкото и чушлета и аншоа допълнително да трупнат върху нея.
   Лондон беше предпочитаното от нея място за живеене, ако се изключеше проблемът с пицата, който я влудяваше. Защо никой не доставя пици по домовете? Защо никой не разбира колко фундаментално за цялостното естество на пицата е тя да пристига пред входната ти врата в картонена кутия, която пари? Да я извадиш от импрегнираната хартия и да я изядеш пред телевизора, като прегъваш парчетата? Какво ли фундаментално увреждане имаха тези тъпи, дървени, мудни англичани, та не можеха да схванат един толкова прост принцип? Кой знае по каква причина, това беше единственият дразнител, с който тя просто не можеше да свикне и да се примири, и поне веднъж в месеца я налягаше силна потиснатост – при което тя вдигаше слушалката и се обаждаше в някоя пицария, поръчваше най-голямата, най-пищна пица, която успяваше да опише – по същество пица с поне още една пица отгоре, – и след това много мило и любезно ги молеше да ѝ я доставят.
   – Да какво?
   – Да ми я доставите. Адресът ми е...
   – Не разбирам. Няма ли да дойдете и да си я вземете?
   – Не. А вие няма ли да ми я доставите вкъщи? Адресът ми е...
   – Ами-и, ние не го правим, госпожо.
   – Какво не правите?
   – Ами-и, не доставяме вкъщи...
   – Не доставяте вкъщи? Добре ли чувам?…
   Разговорът бързо се израждаше в най-вулгарен обмен на ругатни, който я караше да се чувствува изцедена и разтърсена из основи след хлопването на слушалката, но и много, много по-добре – на следващата сутрин. Във всички други отношения тя беше едно от най-приятните създания, които бихте могли да срещнете.
   Но днешният ден се бе оказал пределно изпитание...

Издателство Дамян Яков



понеделник, 10 март 2014 г.

Мартин Хайдегер >> Битие и време

Съществуването на човека, преосмисляно в двойния кадър на „светово“-то и „исторично“-то

   Още първите редове на „Битие и време“ хвърлят читателя в смут. Едва ли може да има по-рязък контраст между блажените нявгашни дни, когато изразът „биващо“ е бил очевиден и обърканото ни настояще, когато той ни хвърля в затруднение. Наистина, подемането в нашата епоха на древния и отчайващ въпрос за смисъла на битието изисква завидна дързост. Един нов въпрос изглежда безкрайно по-изкусителен с привилегията да се започне от tabula rasa, където няма още нищо написано. Ала Хайдегер подхваща този идващ от незапомнени времена и обременен с хилядолетна традиция проблем. Историята на метафизиката трябва докрай усвоена, за да може действително да бъде преодоляна и това следва да се случи в синтагмите на превода, а не в парадигмите на коментара. Затова преводачът не се напъва да създава някакъв нечуван досега български език, ала не се бои да го реформира с оглед на поставената от Хайдегер задача. За мнозина „реформата“, като вторична и производна, въобще не може да се мери с оригиналното творчество. Лично аз смятам, обаче, че е далеч по-трудно да се реформира нещо вече устроено, отколкото да се започва съвсем отначало.
   Въпреки затруднението, което пораждат, „битие“ и „биващо“ не престават да запленяват с онова „не знам точно какво“, с онова „почти нищо“, което отеква в тях. Отглаголно съществително, в което се е утаила някогашната инфинитивна форма и причастие. Инфинитивът – образ на безкрайното, причастието – индекс на участието, на наложената граница на безкрайното. Още от Аристотел е известно, че битието е неопределимо. И как да бъде то определено, след като всяко определение го предпоставя, пък и всяко определение вече отрича или ограничава? Всички други имена прибавят към битието някакво „уточнение“, а то обгръща всяко от тях с безкрайна виртуалност. В този смисъл то е най-универсално, най-фундаментално и най-необходимо... Владимир Градев, Култура

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Битие и време в Хеликон


Добрина Желева-Мартинс >> Градоустройствени паралели

България и светът – хроника

   Тази книга e хроника, летопис или календар на събития, факти и явления в градоустройството и архитектурата на България, представени успоредно в балкански, европейски и световен политически, културен и професионален контекст.
   Целта на тази сравнителна и контекстуална хронология е да се създаде възможност за едно структурно, стереоскопично възприятие на историческия процес в областта на градоустройството и архитектурата, разгръщащи се на фона на балканската, европейската и световната историческа картина.
   Подбрани са фактите – репери и най-ярките събития в областта на обществено политическия и културния живот, които, погледнати в ретроспекция днес, по наша преценка, са определяли неговите, и в частност – архитектурно-градоустройствените, тенденции на развитие. Именно тези събития и факти представляват скелета на историята, те са съставили структурната историческа картина през периода ХIХ – ХХ в.
   Главна особеност на справочното издание, както на всички от този тип, е излагането на целенасочено подбраните историческите факти без всякакъв коментар за тяхното значение и степен на важност, без обяснения за причинно-следствени връзки и т.н. Друга специфична характеристика представлява самата форма на поднасяне на фактите – успоредно в две колони вървят данните – в едната за Европа, а в другата -за България. Тази форма залага иманентно сравнителното възприятие на фактите.
   Благодарение на начина на представяне на данните – едновременно диахронно и синхронно, за обикновения читател и особено за специалиста-историк, културолог, архитект, урбанист – фактите стават много по-изразителни, ясни и информативни, събитията и тенденциите – очевидни и обясними, улеснява се както ситуирането, така и обективната оценка за мястото, ролята и значението на всяко едно събитие, факт или явление, във всеки един исторически момент.
   Наред с най-важните обществено-политически събития, са посочени и най-важните научно-технически постижения, представляващи мощни лостове, доказали способността си да променят напълно хода на историята, каквито са например теорията на относителността или разбиването на атома. По същия начин, в областта на изкуството и културата са отбелязани най-известните имена на творци и творбите им, които по ментален и емоционален път са чертали стила на епохата. Творците в изкуствата влизат в резонанс с историята и света, отразявайки ги художествено – емоционално, но от своя страна самите те предопределят и мисленето, и емоциите, и поведението на цели поколения, формират художествените течения, включително, чрез невидимите подсъзнателни пътища направляват и градоустройството, и архитектурата.
   В областта на архитектурата и градоустройството са маркирани паралелно – за Европа и за България – закони, законови разпоредби и нормативни актове, концепции, теории, конгреси, проекти, конкурси, реализации, манифести на стилови течения, важни публикации – книги, статии, дискусии в професионалния печат, бележити дати, свързани със събития и живота на творци – архитекти, инженери, политици и др... Из Увод

Издателство АИ Проф. Марин Дринов



Борис Виан >> Заблудени мацки

Жени, мъже, иди ги разбери...

   Обръщам я с дупето нагоре и Ричи се заема да я шиба – с каиш, имам предвид.
   – Кой като теб – викам ѝ – Ядеш пердах с колан от крокодилска кожа. Баровска работа.
   Тя се мята като риба на сухо. Дупето ѝ се нашарва с червени ивици, никак не е грозно според мен.
   – По-вляво, Ричи – напътствам го – там има едно местенце, дето е бяло-беленичко...


Издателство Фама



неделя, 9 март 2014 г.

Ричард Леймън >> Пътуващо представление с вампир

Шоуто е само за пълнолетни, освен това започва в полунощ, далеч след вечерния им час, пък и те нямат пари за билети...

   Изумен и развълнуван поклатих глава и на два-три пъти промърморих „Леле“, докато четях обявата.
   Но щом стигнах до последния ред, нещата се промениха.
   Усетих, че ме прободе тревога, последвана от смесица на облекчение и разочарование.
   Най-вече облекчение.
   – О, да му се не види – смотолевих в опит да изглеждам огорчен, – много кофти.

   – Кофти? – учуди се Ръсти – Ти да не си превъртял, мой човек? Имаме си пътуващо шоу с вампир! Истински женски вампир тук, в Грандвил! И пише, че е прекрасна! Виждаш ли това?
Прекрасна! Изкусителна! Поразителна красавица! А на всичкото отгоре е вампир! Виж какво се казва! Дебне доброволци от публиката и ги захапва за шията! Смуче им кръвта!
   – Фамозно – отбеляза Слим.
   – Щеше да е фамозно, ако можехме да я видим – уточних, като се стараех да изглеждам унил по повод ситуацията. – Но няма как да се вмъкнем на такова представление.
   Ръсти поклати глава с присвити очи.
   – Ето защо ще отидем да я видим сега.
   – О – промълвих.
   Понякога, когато на Ръсти му хрумнеше нещо подобно, бях в състояние да отроня единствено „О“.
   – Схващаш ли? – попита той.
   – Май да. – Нямах никаква представа.
   – Ще поогледаме мястото – каза Слим. – Само да проверим какво можем да видим.
   – Може би ще успеем да я зърнем – допълни Ръсти. Изглеждаше доста превъзбуден.
   – Недей да храниш големи надежди – сряза го Слим.
   – Можем да успеем – продължи да настоява той. – Трябва да е там някъде. Все някой е налепил всичките тези обяви. А и представлението е довечера. Сигурно вече са на Полето на Джанкс и се подготвят.
   – Виж, това трябва да е така – каза Слим. – Но не разчитай много да зърнеш прекрасната Валерия.
   Той примигна срещу Слим разочарован и с леко объркано изражение. След това се извърна към мен, като очевидно търсеше подкрепа.
   Погледнах към Слим.
   Веждите ѝ се повдигнаха, както и едното ъгълче на устата ѝ.
   От присмехулната ѝ гримаса едновременно ме досмеша и ме заболя. Насилих се да отместя поглед от нея и казах на Ръсти:
   – Момичето е вампир, тъпчо.
   – Кво?
   – Валерия. Нали се предполага, че е вампир?
   – Да, и? – попита той, нетърпелив да чуе финала.
   – Да не мислиш, че ще се промъкнем на Полето на Джанкс и ще я заварим да си прави слънчеви бани?
   – О!
   Схвана.
   Със Слим се разсмяхме. Ръсти стоеше с изчервено лице, клатеше глава и се подсмиваше. После рече:
   – Значи трябва да е в ковчега си, нали така?
   – Точно така – казахме едновременно със Слим.
   Ръсти силно се разсмя. Ние се присъединихме към него.
   После отново продължихме по пътя си.
   След малко Ръсти избърза с една-две крачки, извърна глава към нас и каза:
   – Ама сериозно, може наистина да я заварим да си прави слънчеви бани.
   – Ненормален ли си? – осведоми се Слим.
   – Гола!
   – Ще ти се.
   – И още как.
   Поклатих глава намръщен.
   – Ще видиш само купчинка пепел. И при първия повей на вятъра...
   Слим запя като Питър, Пол и Мери:
   – Вампирррра, приятелю, го духхххна вятърът...

Издателство Изток-Запад



Мери Натан >> Кошмари и усмивки

Едно десетгодишно момиче разказва за Холокоста...

   На германската армия ѝ бяха достатъчни само няколко седмици да победи „великата“ полска армия, както и кавалерията ѝ от въоръжени със саби войници, яхнали великолепни арабски коне. Докато хитлеристите нахлуха в Полша изцяло моторизирани. Те се появиха в Лодз върху мотоциклети с кошове, придружавани от огромно количество танкове, от които „могъщата Полша“ притежаваше едва няколко. Немските войски навлязоха в града ни с невероятен шум и тътен, примесен с радостните викове на тукашните германци, излезли на улицата да ги посрещнат.
   Нещата изведнъж започнаха да се влошават, особено за еврейското население. Животът взе да става мрачен. Тълпи от млади хулигани започнаха да нахлуват в еврейските имоти и да чупят и рушат всичко, което им падне. Германците наредиха да се поставят надписи над магазините, обявяващи, че това е еврейска собственост. Беше ни наредено да носим жълти ленти на ръкавите. Един ден татко узна от негов германски приятел, че били арестували богати евреи и ги разпитват за него. Още същата нощ, под покривалото на тъмнината, всички напуснахме единствения ни дом, за който си спомням.

   Представата ми за войната, като за нещо забавно, се изпари, изместена от страха, който вече изпитвах. Преместихме се да живием в клуба. Баща ми предположи, че след като клубът е затворен и вече не работи, тук няма да ни търсят. Бяхме само с дрехите, които имахме на гърба си. Нямаше нито легла, нито одеала, налягахме направо на пода. На сутринта татко измайстори две импровизирани легла в гардеробното помещение. Бяхме без светлина и нямаше на какво да готвим. Съседът ни бе любезен и позволи на мама да използва тяхната печка. Платихме на пазача и той ни донесе храна.
   Стив се завърна. След като не ни намерил у дома, досетил се, че сме в клуба. Беше избягал от плен с помощта на медицинска сестра, полякиня, която му дала цивилни дрехи и малко пари. Тя не знаела, че е евреин. Щастието ни, че е жив и че е с нас, бе помрачено от вида му. Беше се спихнал, изпит до неизнаваемост, с адски болки от камъните в жлъчката.
   Ирка откри, че приятелят ѝ Зигмунд е настанен в болница недалеч от Лодз. Беше ранен, но не било сериозно. Въпреки настоятелните съвети на родителите ни, не ги послуша, махна си жълтата лента от ръкава и отиде на свиждане, представяйки пред властите за християнка.
   След завръщането на Стив мама се реши да отиде до апартамента, за да донесе някои от костюмите му. Върна се разплакана и съсипана. Намерила дома ни претършуван и окраден, повечето ни неща бяха изчезнали. На полските ни „приятели“ не им трябвало много време, за да си набавят от нас онова, което им трябва. Нашите отидоха до опустошения ни дом и взеха, каквото беше останало. За щастие мама намери сребърния си самовар (подарък от родителите ѝ), шевната машина на Ирка и още някои вещи, които обичаше. Повечето от тях бяха подаръци от родителите ѝ, които живееха в Русия. Мама ги отнесе на съхранение у „тьотя Лола“, най-добрата ѝ приятелка.
   От ден на ден парите на татко се стопяваха – макар че клубът бе затворен, плащаше на управителя, за да си мълчи, че сме се скрили там. Татко реши да поиска пари на заем от брат си. Чичо Рувен живееше на същата улица през няколко къщи от нас. Беше най-големият от тримата братя и бе постигнал успех в живота. С жена му бяха изключително пестеливи и често мъмреха баща ми, че много харчи. И на татко му бе неудобво да ги моли за помощ.
   Но това вече нямаше значение. Когато баща ми отиде в дома на брат си, те се готвеха да заминат за Пьотриков, където чичо Рувен и татко имаха обща овощна градина. Брат му уреждаше да се снабди срещу заплащане с полски документи и там да скрие семейството си, докато трае немската окупация. Предложиха ни да се присъединим, но татко се срамуваше да признае, че не само има нужда от помощ, но и че е фалирал. На връщане от брат си измислил друг план - да помоли немските власти за разрешение отново да отвори клуба за танци.
   Следващата сутрин той отиде да се срещне с германеца, новият областен управител на Лодз. Немският на татко бе отличен. Обяснил му, че е собственик на най-добрия клуб в града и че за войниците би било добре да има място, където да отпускат след битките на фронта. Татко бил дружелюбен и се възхищавал от германците. Два дена по-късно той отвори клуба.
   Родителите ми бяха отново щастливи. На мен не ми бе позволено да стоя там. Мама уреди да спя при съседите. Нямах нищо против, тъй като те имаха бебе и обичах това мъничко създание. Бях решила, че това е моята кукла.
   И този път успяхме да се справим. Клубът процъфтяваше, парите идваха както преди, а татко бе преизпълнен с благодарност към добрите хора. Преместихме се обратно у дома.

   Сега, след като бяхме пак в апартамента, мама го почисти и отново започна да посреща гости, предимно офицери, с които баща ми се бе запознал. Те обичаха домашно приготвената храна, особено ястията на мама. Казваха, че им напомня за вкъщи.
   Отначало германците идваха облечени в униформите си. По-късно, поради неизвестна за нас причина, започнаха да се появяват в цивилни дрехи. Веднъж татко ги попита, защо е настъпила тази промяна. Тогава те признаха, че ги е страх от есесовците. Обясниха ни, че им е строго забранено да се сприятеляват с евреи. На баща ми отначало не му вярваше, но след продължителни разговори офицерите най-сетне го убедиха. И ни посъветваха да заминем за Русия, дори обещаха да ни осигурят транспорт до руския фронт. Стив беше съгласен с тях, но за съжаление не и баща ми.
   Една съботна вечер двама есесовци влязоха в клуба. И спряха музиката. С насочени оръжия наредиха на всички войници да напуснат. Родителите ми безмълвно наблюдаваха как младите хора си тръгват, без да протестират. После повикаха собственика. Баща ми излезе напред с разрешителното в ръка. Те се разсмяха, издърпаха листа от ръката му, накъсаха го на парчета и с нечовешка злоба се нахвърлиха върху баща ми и започнаха да го бият. Мама гледаше безпомощно и чуваше как костите на лицето му хрущят. Това бе последният ден, в който клубът бе притежание на родителите ми.
   На баща ми му бе наредено да предостави собствеността на някаква жена от полско-германски произход, която той бе наел за прислужница и чистачка. Подозираха, че тя бе организирала случилото се. Плаках много, когато видях как изглежда баща ми, много ме болеше за него. Беше личност, която всички в града високо уважаваха. Винаги се гордеех с него – добре облечен, с безупречно чисти и добре поддържани нокти на ръцете, сега обаче беше едно съкрушено човешко същество. През следващия ден ни посети негов приятел от германско потекло, който предупреди родителите ми, че е време някъде да се скрият.
   Стив най-после убеди татко, че трябва веднага да заминем. Твърдо му заяви, че е крайно време да престане да бъде толкова наивен и да осъзнае, че е настъпил моментът да се уплашим от „чудесните“ германци. За щастие имаше едно място, където можехме да се скрием и където никой не ни познаваше. Това беше апартамента на леля ми. Тя беше доведена сестра на брат ми, но бяха много близки. Когато, за нас евреите, нещата започнаха да загрубяват, тя и трите ѝ деца решиха да избягат в Русия. Тогава даде на баща ми ключовете от дома си.
   Апартаментът беше голям и добре обзаведен. Имаше обаче един недостатък – разполагаше само с две спални, в които всичките седем души трябваше да се настаним. Обичах да спя с Ирка, докато трите момчета не бяха във възторг да спят на едно легло. Родителите ми бяха още по-ощетени и трябваше да спят на дивана в дневната. След като се настанихме се оказа, че не сме взели никаква храна и за първи път си легнахме гладни.
   Пазачът на блока ни сподели, че от еврейските семейства в квартала само едно е останало и ще се радва да ни запознае с тях. На следващия ден се срещнахме и много се въодушевих, след като се запознах с тяхното момиче, което бе на моите години. Тя бе единственото им дете. Бързо се сприятелихме. Новите ни съседи разделиха с нас малкото си храна, която имаха. Страхувахме се да излизаме навън и прекарвахме дните си вкъщи, в най-различни игри. Стив ни научи да местим шах и когато ни омръзна, измисли нова игра – война с шахматните фигури. Така наречената „лапаница“. Това ни помагаше да забравим за мъничко за глада, за мечтата ни за храна, докато накрая болката в стомаха ставаше нетърпима. Тогава лягах на пода с книга в ръка и се опитвах да не мисля за ядене. Но най-много страдаха момчетата. Сърцето ми се късаше, като ги виждах притихнали и толкова мрачни. Давид явно не можеше повече да издържа и реши да излезе с надеждата да купи някаква храна, въпреки забраната евреи да влизат в полски магазини. Тутакси го арестуваха.
   Официалното обяснение било, че им трябват мъже да почистват снега, но в действителност със заловените младите евреи са си правели зловеща гавра. Появявал се някакъв мъж, облечен като месар, с кожена престилка, който отвеждал някое от арестуваните момчета. След малко до останалите в стаята долетявал смразяващ кръвта писък. Месарят отново се появявал с предишната си престилка, но сега напоена с кръв и държал в ръката си окървавен нож. Някои от момчетата припаднали, а други дори получили сърдечен удар...

Издателство Факел Леонидови и Пакс Паблишинг