Ник Кейв >> Смъртта на Бъни Мънро

Смъртта на Бъни Мънро... ще заведе [ читателя ] на места, където е страшно да отидеш, но ще е жалко да ги пропуснеш. Мария Михайлова

   Бъни удря една глътка от шишенцето, пъхва една „Ламбърт и Бътлър" в устата си и пали със зипото, докато госпожица Лъмли свежда поглед към Бъни-младши.
   – Здравей, мъничък – обръща се към него тя.
   Бъни-младши поклаща своя Дарт Вейдър.
   – Удариха ме по ухото – казва той.
   Госпожица Лъмли се навежда, придърпва очилата над свода на носа си и разглежда раничката на момчето.
   – Имам нещо за теб – казва тя, отваря чантата си и изважда малка тубичка антисептичен крем и кутийка лейкопласт с цвета на кожата.
   – Сражавал си се – казва госпожица Лъмли, докато затваря чантата си.
   – Трябваше да видите другия – отвръща Бъни-младши, вдига поглед към баща си и се усмихва.
   Госпожица Лъмли се обръща към Бъни.
   – Голямо сладурче – казва тя.
   Бъни дръпва от своята „Ламбърт и Бътлър", а ръката му трепери, наелектризиран нерв подскача под лявото му око и струйка пот се стича надолу по слепоочието му.
   – Сериозно, господин Мънро, добре ли сте?
   – Хей – отвръща Бъни. – Днес е приемен ден.
   – Разбирам болката ви – казва госпожица Лъмли с ръка на рамото му. После вдига чантата си.    – Заведете баща си в болница, господин Мънро. – И тя изчезва надолу по стълбите.

   Бъни потърква връзката ключове в ръката си, скрива ги в шепата и поглежда Бъни-младши.
   – Ох, Боже. Да вървим.
   Момчето го поглежда в отговор със своята разглобена усмивка, главата му е накривена настрани. После заедно, баща и син, изкачват последната серия стъпала.
   Бъни напъхва ризата си в панталона, оправя си косата, затяга вратовръзката, пресушава останалия скоч от бутилката и дръпва за последно от своята „Ламбърт и Бътлър", после се обръща към Бъни-младши.
   – Как изглеждам? – и без да дочака отговор, почуква три пъти по вратата на апартамент седемнайсет, като прави крачка назад – за всеки случай.

   – Разкарай се, кучко! – чува се рев отвъртре. – Зает съм!
   Бъни се накланя близо до вратата.
   – Татко! Аз съм! Бъни! – казва.
   Отвътре се разнася ужасна суха кашлица. Следва трополене, суркане на мебели, поредица груби ругатни, вратата се отваря и на прага застава Бъни Мънро Първи, смален и прегърбен, облечен в кафяв аргайлски пуловер със снежинки и бяла полярна мечка отпред, риза с тютюнев цвят и разпердушинени, кафяви рипсени панталони. Ципът на панталона му зее отворен, а изпод ръкавите на пуловера и оголения врат надничат избелели синкави татуировки.

   Кожата на лицето му е сивкава като каша от вестник, венците на изкуствените му челюсти са покрити с яркоморави петна, а зъбите му са огромни и кафяви. По тила на яйцевидната му глава като пилешки сос се разсипва мръсна, безцветна коса. Около него се носи съкрушителна смрад на спарена урина и лечебни мазила. В едната си ръка държи тежък, подкован с метални пластини бастун, а в другата – страшно неприятна носна кърпа. Той поглежда Бъни и затраква с ченето си.
   – О, милото ми момче, това си ти! Както казах, разкарай се! – и затръшна вратата под носа на Бъни...

Издателство Прозорец

Смъртта на Бъни Мънро в Хеликон

Смъртта на Бъни Мънро в Books.bg

Брандън Сандърсън >> Спиращият войната

Сказание за магия, мистерия и божества

   Имаше големи предимства в това да си незначителен.
   Вярно, според мерките на мнозина Сири не беше „незначителна“. Беше дъщеря на крал в края на краищата. За щастие баща ѝ имаше четири деца и Сири – на седемнайсет години – беше най-малката. Фафен, която бе малко по-голяма от Сири, беше изпълнила фамилния дълг и беше станала монахиня. Преди Фафен беше Риджер, синът. Той щеше да наследи трона.
   И Вивена. Сири въздъхна, докато вървеше по пътеката обратно към града. Вивена, първородната, беше... ами... Вивена. Красива, уверена в себе си, съвършена почти във всяко отношение. И толкова по-добре, предвид това, че беше сгодена за бог. Тъй или иначе Сири – като четвърто дете – беше излишната. Вивена и Риджер трябваше да се съсредоточат върху ученията си. Фафен трябваше да си върши работата по пасищата и в домове. Сири обаче можеше да се измъкне с това, че е незначителна. А това означаваше, че можеше да чезне в пущинаците часове наред.
   Някои щяха да забележат, разбира се, и тя щеше да си има неприятности. Но дори на баща ѝ щеше да му се наложи да признае, че изчезването ѝ не е причинило големи неудобства. Градът се оправяше чудесно и без Сири – всъщност оправяше се дори малко по-добре, докато нея я нямаше.
   Незначителност. За друг това можеше да е обидно. За Сири беше благодат.
   Усмихна се, щом навлезе в същинския град. Неизбежно привличаше погледи. Макар Бевалис официално да беше столицата на Идрис, не беше голям и всички я познаваха. Ако се съдеше по приказките, които беше чувала от разни мърморковци, Бевалис не беше дори село в сравнение с огромните градове в други държави.
   Но тя си го обичаше такъв, какъвто беше, с калните улички, къщите със сламени покриви и досадните – но здрави – крепостни стени. Жените, подкарващи гъските с пръчки, мъжете, дърпащи магарета, натоварени със зърно, децата, повели овце към пасището. Един голям град в Ксака, Худрес или дори в ужасната Халандрен можеше да има екзотични гледки, но щеше да е пълен с безлични шумни блъскащи се тълпи и високомерни благородници. Не съвсем по вкуса на Сири. За нея дори Бевалис изглеждаше доста оживен.
   „Все пак – помисли тя, докато оглеждаше практично сивата си рокля, – готова съм да се обзаложа, че онези градове имат повече цветове. Това, виж, сигурно бих искала да видя“.
   Там косата ѝ нямаше да изпъква чак толкова. Както обикновено, дългите кичури бяха изрусели от радост, докато беше навън сред полята. Тя се съсредоточи и се помъчи да ги обуздае, но успя само да докара цвета до убито кафяво. Щом спря да се съсредоточава, косата пак си стана каквато си беше. Сири не беше особено добра в обуздаването ѝ. Не беше като Вивена.
   Щом тръгна през града, по петите ѝ се повлякоха няколко хлапета. Тя се усмихна и се престори, че не им обръща внимание, докато едно от тях не се осмели да притича напред и я дръпна за дрехата. Тогава се обърна с усмивка. Изгледаха я със сериозни лица. Идрианските деца бяха приучени още на тази възраст да избягват срамните изблици на чувства. Според поученията на Аустре нямаше нищо лошо в чувствата, но привличането на внимание към себе си с тях беше грешно.
   Сири не беше особено благочестива. Не беше нейна вина, ако Аустре я беше създал неспособна да се подчинява, мислеше тя. Децата зачакаха търпеливо, а Сири бръкна в престилката си и извади китка яркоцветни цветя. Детските очи се ококориха, зяп­нали живите цветове. Три от цветята бяха сини, едното жълто.
   Цветята ярко изпъкваха на фона на преднамерената сивота на града. Освен онова, което можеше да се види в кожата и очите на хората, наоколо нямаше капка цвят. Камъните бяха изтъркани до бяло, облеклото светлосиво и убито кафяво. Само за да няма цвят.
   Защото без цвят не можеше да има Пробуждащи.
   Момичето, което беше дръпнало полата на Сири, най-сетне взе цветята и хукна с тях, а другите деца – след нея. Сири забеляза неодобрителните погледи в очите на няколко минаващи селяни. Никой не я укори обаче. Да си принцеса, макар и незначителна, си имаше предимства.
   Продължи към палата – беше ниска едноетажна сграда с голям двор с утъпкана пръст. Избегна тълпите пазарящи се хора отпред, заобиколи и влезе през кухненския вход. Щом вратата се открехна, Маб, старшата на кухнята, спря да си тананика и я изгледа накриво.
   – Татко ти те търсеше, дете – рече сухо, обърна се, нападна с ножа купчината лук и пак си затананика.
   – Предполагам. – Сири се приближи и подуши едно от котлетата на огнището, от което лъхаше кротката миризма на врящи картофи.
   – Пак по хълмовете си ходила, нали? Бас слагам, че си пропуснала уроците си.
   Сири се усмихна, после измъкна още едно яркожълто цвете и го завъртя между пръстите си.
   Маб извъртя очи към тавана.
   – И пак си покварявала младежта на града, подозирам. Честно ти казвам, трябва да спреш с тези неща. Вече си голямо момиче. Баща ти хубаво ще ти поприказва за бягането ти от отговорностите.
   – Обичам приказките – отвърна Сири. – И винаги научавам по няколко нови думи, когато татко е ядосан. Не бива да пренебрегвам образованието си, нали?
   Маб изсумтя и закълца кисели краставички в лука.
   – Честно, Маб – заговори Сири, докато въртеше цветето, и усети как косата ѝ доби малко по-червеникав оттенък. – Не разбирам какъв е проблемът. Аустре е направил цветята, нали? Той им е сложил цветовете, за да не могат да бъдат зли. Искам да кажа, наричаме го Бог на Цветовете все пак, нали?
   – Цветята не са зли – отвърна Маб и добави в накълцаното нещо, което приличаше на трева. – Стига да си останат където ги е поставил Аустре. Не бива да използваме красотата на Аустре, за да се правим на по-важни.
   – Едно цвете не ме прави по-важна.
   – О? – Маб сипа тревата, краставиците и лука в едно от врящите котлета, почука по него с плоското на ножа, вслуша се и кимна на себе си, а после започна да рови под тезгяха за още зеленчуци. – Я ми кажи – продължи тя с приглушен глас. – Наистина ли мислиш, че като мина през града с такова цвете, не привлече внимание към себе си?
   – Само защото градът е толкова сив. Ако имаше малко цвят, никой нямаше да забележи едно цвете.
   Маб изникна отново, държеше пълна с грудки паница.
   – Искаш да си украсим Бевалис като Халандрен, тъй ли? Може би и Пробуждащи да каним в града си? Много ли ще ти хареса това? Някой дявол да смуче душите на децата и да души хората със собствените им дрехи? Да вадят мъже от гроба и да използват мъртвите им тела за евтин труд? Да принасят в жертва жени на нечестивите си олтари?
   Сири усети как косата й леко побеля от страх. „Престани“, помисли си. Косата сякаш си имаше собствен ум и реагираше на инстинктивни чувства.
   – Онова за девиците, принасяни в жертва, е просто приказка – отвърна тя. – Не го правят наистина.
   – Приказките все идват отнякъде.
   – Да, идват от старици, седнали край огнището зиме. Не мисля, че трябва да сме толкова наплашени. В Халандрен да си правят каквото искат, мен не ме засяга, стига да не ни закачат.
   Маб закълца грудките, без да вдига глава.
   – Имаме си мирния договор, Маб – каза Сири. – Татко и Вивена ще се погрижат да сме в безопасност и Халандрен няма да ни закача.
   – А ако не успеят?
   – Ще успеят. Няма нужда да се тревожиш.
   – Халандренците имат по-добри войски – рече Маб, докато кълцаше, без да вдига очи, – по-добра стомана, повече храна и онези... онези неща. Това тревожи хората. Може би не теб, но благоразумните хора.
   Думите на готвачката трудно можеше да се пренебрегнат току-така. Маб беше разумна жена, с повече мъдрост от инстинкта ѝ за подправки и бульони. Само че имаше склонност да се плаши.
   – Безпокоиш се за нищо, Маб. Ще видиш.
   – Казвам само, че времето не е добро за една принцеса да щъка насам-натам с цветя, да изпъква и да привлича неприязънта на Аустре.
   – Добре тогава – въздъхна Сири и хвърли последното си цвете в котлето с яхния. – Сега вече всички можем да изпъкнем.
   Маб замръзна, после продължи да кълца поредния корен.
   – Предполагам, че беше цвят от ванавел?
   – Разбира се – отвърна Сири и подуши над къкрещото котле. – Не съм толкова глупава да разваля хубава яхния. И все пак казвам, че прекаляваш със страховете си.
   Маб изсумтя и ѝ подаде друг нож.
   – Дръж. Свърши и ти нещо полезно. Тези корени трябва да се накълцат.
   – Нали трябва да се обадя на татко? – подхвърли Сири, грабна един буцест корен от ванавел и закълца.
   – Той просто ще те върне тук и ще те накара да работиш в кухнята за наказание – рече Маб и отново чукна котлето с ножа си. Вярваше твърдо, че може да прецени кога ястието е готово по звука.
   – Аустре да ми е на помощ, ако татко изобщо разбере, че тук долу ми харесва.
   – Просто обичаш да се въртиш близо до храната – отвърна Маб, извади цветето на Сири от яхнията и го хвърли настрана. – Все едно, не можеш да му се обадиш. Той е на заседание с Ярда.
   Сири не реагира – просто продължи да кълца. Косата ѝ обаче изруся от възбуда. „Татковите съвещания с Ярда обикновено траят часове. Няма много смисъл просто да си седя тук и да го чакам да приключи“.
   Маб се обърна да вземе нещо от масата и преди да погледне отново, Сири изхвърча през вратата и забърза към кралските конюшни. Само след минути вече препускаше в галоп далече от палата, облечена в любимото си кафяво наметало и обзета от онази възбуждаща тръпка, от която косата ѝ ставаше тъмноруса. Една хубава бърза езда щеше да е чудесен начин да убие деня.
   В края на краищата наказанието ѝ бездруго сигурно щеше да е същото...

Издателство Бард

Спиращият войната в Хеликон

Спиращият войната в Books.bg

Съмърсет Моъм >> Луна и грош

Той е убеден, че трябва да рисува, въпреки че никога не го е правил

   Трябва да призная, че когато се запознах с Чарлс Стрикланд, не забелязах нито за миг нещо необикновено в него. Днес обаче малцина са тези, които ще отрекат, че той бе велик. Тук не става дума за величието на преуспелия политик или прославения воин. То е отличителна черта по-скоро на заеманото положение, отколкото на самия човек, и всяка промяна в обстоятелствата го свежда до съвсем незабележими размери. Твърде често излиза, че един свален министър-председател не е бил нищо повече от помпозен оратор, а генералът, останал без армия – безобиден пазарен герой. Величието на Чарлс Стрикланд бе истинско. Може и да не харесвате творбите му, но едва ли ще можете да му откажете да ги почетете с интереса си. Той тревожи и завладява. Мина времето, когато му се присмиваха, и вече не е признак на ексцентричност да го защищаваш, нито на извратеност да го величаеш. Недостатъците му се приемат като неизбежно допълнение към неговите достойнства. Би могло още да се спори за мястото му в изкуството – възхвалите на почитателите му са вероятно също тъй изменчиви, както и пренебрежението на неговите хулители, но едно не ще подлежи никога на съмнение и то е, че той бе гениален. За мен най-интересното нещо в изкуството е личността на твореца; ако тя е неповторима, склонен съм да простя хиляди недостатъци. Предполагам, че Веласкес е бил по-добър художник от Ел Греко, но традицията охлажда възторга ни от него, докато критянинът, чувствен и трагичен, принася тайнството на душата си като една постоянна жертва. Всеки човек на изкуството – художник, поет или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности; ала това по своята първичност се доближава до половия инстинкт, защото художникът неизменно ни поднася един още по-голям дар – самия себе си. Проникването в неговата тайна крие нещо от очарованието на детективския роман. Това е една загадка, която дели с вселената достойнството да няма отговор. И най-незначителните творби на Стрикланд разкриват една личност странна, сложна и изтерзана, и точно това не позволява дори и на онези, които не харесват картините му, да останат безразлични към тях; точно това разпали такъв дълбок интерес към неговия живот и личността му.
   Едва четири години след смъртта на Стрикланд Морис Юре написа онази статия в „Mercure de France“, която спаси неизвестния художник от забрава и прокара дирята, поета от повече или по-малко верни на автора последователи. Дълго време във Франция никой друг критик не се бе радвал на такъв неоспорим авторитет – твърденията на Юре грабнаха публиката; на пръв поглед те изглеждаха екстравагантни, ала по-късно оценката му се потвърди. И сега славата на Чарлс Стрикланд твърдо се крепи на онези редове, които написа Морис Юре. Изгревът на тази слава е едно от най-романтичните явления в историята на изкуството. Ала аз смятам да се занимавам с творчеството на Стрикланд само дотолкова, доколкото то засяга личността му. Все пак не мога да се съглася с художниците, които надменно твърдят, че любителят не разбирал нищо от живопис и най-добре можел да изрази своята почит към творбите им чрез мълчание и чекова книжка. Нелепо заблуждение, според което изкуството е само занаят, понятен единствено за своя майстор; не – изкуството е израз на чувство, а чувството говори на език, разбираем за всички. Ще призная обаче, че критикът, който няма практически познания за техниката, рядко може да оцени истинската художествена стойност на едно произведение. А моето невежество по отношение на рисуването е изключително. За щастие не се налага да поемам подобен риск, тъй като приятелят ми Едуард Легат, способен писател и възхитителен художник, е разгледал изчерпателно делото на Чарлс Стрикланд в една малка книга, прелестен образец на стил, какъвто в Англия не владеят тъй добре, както във Франция.
   В прочутата си статия Морис Юре направи сбито изложение на живота на Стрикланд, достатъчно добре премерено, за да изостри интереса на любознателните, В своята безкористна страст към изкуството той искрено желаеше да насочи интереса на посветените към един изключително оригинален талант; но като добър журналист той знаеше, че „жаждата за сензации“ ще му помогне да постигне по-лесно своята цел. И когато хора, общували със Стрикланд в миналото – разни писатели, познавали го от Лондон, художници, срещали го в монмартърските кафенета, – откриха с изненада, че са имали работа не с един от многобройните неуспели художници, а с истински гений, във френските и американските списания започнаха да се появяват една след друга статии: ту спомени на един, ту възхвали на друг, които допринесоха за известността на художника и подхранваха любопитството на публиката, без да го задоволят докрай. Темата бе благодатна и усърдният Вайтбрехт-Ротхолц в своята внушителна монография успя да представи забележителен списък от имена на специалисти, писали за Стрикланд.
   Склонността към създаване на митове е дълбоко присъща на човека. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на онези, които са изпъкнали по някакъв начин над своето обкръжение, и си сътворява легенда, в която след това сам фанатично започва да вярва. Това не е нищо друго освен бунта на романтизма срещу баналното в живота. Събитията в тази легенда се превръщат в най-сигурния паспорт на героя за безсмъртие. Ироничният философ размишлява с усмивка, че сър Уолтър Рали е по-дълбоко запечатан в паметта на човечеството с това, че е постлал плаща си, за да мине по него кралица Елизабет I, отколкото с това, че е наложил името на Англия в неоткрити дотогава земи, Чарлс Стрикланд водеше затворен живот. Той си печелеше повече врагове, отколкото приятели. Ето защо онези, които пишеха за него, трябваше да допълнят оскъдните си спомени с живо въображение, а очевидно в малкото, което се знае за този човек, има достатъчно храна за романтични писания; в живота му са се случвали много странни и ужасни неща, в самия него се таеше нещо свирепо, а съдбата му бе покъртителна. Мина време и се появи легенда, и то толкова обстоятелствена, че мъдрият историк би се поколебал да я оспори.
   Само че преподобният Робърт Стрикланд най-малко би могъл да се нарече мъдър историк. Той написа биографията, както сам твърди, „за да отстрани някои погрешни схващания“, свързани с по-късния период от живота на баща му, които бяха „причинили голяма болка на още живи хора“.
   Очевидно много от онова, което се разпространяваше за живота на Стрикланд, можеше да смути едно почтено семейство. Прочетох книгата и доста се позабавлявах, а после поздравих самия себе си за търпението, защото тя беше всъщност скучна, безцветна. Мистър Стрикланд е нарисувал портрета на един отличен съпруг и баща, човек с благ нрав, трудолюбив и строго морален. Изучавайки науката, наречена, доколкото си спомням, ехе-gesis, този съвременен духовник е придобил изумителната способност да разбира и обяснява всичко, но изкусността, с която той не пропуска да „изтълкува“ тъкмо онези факти от живота на своя баща, които могат да се окажат изгодни за един предан син, ще го нареди сигурно, когато му дойде времето, сред най-почитаните сановници на църквата...

Издателство Хермес

Луна и грош в Хеликон

Луна и грош в Books.bg

Пламен Димитров >> Безредици около старата бъчва

Енокулинарни етюди и старомодни разкази

Прогнозата за виното

На всички е добре известно, а и много златни човеци до днес ме убеждават да продължа хрониките за виното, като се позовават на това, че хора, изпаднали в безвинонапътствие, следователно в безвинокултурие и обикновено униние, потиснати, загрижени и болни от това, четейки моите скромни, но доста умни опуси, прогонват тъгата, прекарват по-весело времето си, откриват в тях източник на радост и нова утеха. И аз, какво да правя, нали обичам удоволствията и правилната разтуха, реших да продължа. Защото искам да помогна малко на страдащите просветени, с каквото мога и колкото мога. Не от суета и тщеславие да се понравя на ближния, а за да го убедя да не се гневи безанализно на неправдите и да не се натъжава излишно. И защото вярвам, че ведрият човек най-естествено се стреми към съвършенството, въпреки лъжите, клеветите и оскърбленията, на които е подложен всекидневно в нашата любима татковина...

Издателство Култура на виното

Безредици около старата бъчва в Хеликон

Безредици около старата бъчва в Books.bg

Иван Славов >> Модерната скука

Темата за човека-чужденец в нашето съвремие

В днешния парадоксален свят човекът е несигурен. Самата действителност го обезверява, а после той се съмнява в нейната реалност. Презадоволеността и модернизацията водят до принизяване на духа и неволно дават живот на неосъзнати страхове.

... Една от главите разглежда как скуката, вътрешната опустошеност, липсата на духовни задръжки доведе до чувство на безнаказаност. До желанието да отмъщаваш на някого, без да си сигурен, че той е виновен. В сегашния период скуката идва не толкова от недостиг на преживявания и разнообразие, а от пресищане. От това, че всичко се консумира бързо, безогледно и безконтролно. Стига се до състояние, в което всичко избухва. Този тип натрупвания, са до голяма степен наследствени, някакъв синдром в това семейство, тази среда, по някакъв начин се предава в едно дете, което не може да го поеме. Ние винаги се стряскаме, когато нещата вече са свършили. Нямаме изпреварващо мислене. Реагираме винаги пост фактум и то с неща, които са обидни... Професор Иван Славов

Издателство Архимед

Модерната скука в Хеликон

Модерната скука в Books.bg

Марко Ганчев >> Цар и Говедар

Поема из българския живот в девет песни, два пролога и два епилога

И не че ме изпълва жлъч!
(кого ли с нея ще нахраним?),
ама анализ да подхванем –

защо голяма паплач, джанъм,
от малък уж народ излиза,
и то при демографска криза?

Издателство Жанет 45

Цар и Говедар в Хеликон

Цар и Говедар в Books.bg

Жорж Сименон >> Котаракът

Той: Котаракът; Тя: Папагалът...

Емил и Маргьорит.

Дебнеха се взаимно.
От години се наблюдаваха така – прикрито, неизменно привнасящи нови лукавства в играта...
Емил се усмихна доволно.
Не на нея. Не на огъня.
На идеята, която му хрумна.
Не бързаше да я реализира.

Имаха време – и той, и тя.

Цялото време до момента, в който един от тях не умре...

Издателство Унискорп

Котаракът в Хеликон

Котаракът в Books.bg

Тодор Г. Влайков >> Дядовата Славчова унука

Разкази и повести, биография и статии, анализиращи творчеството на Т. Влайков от Елин Пелин, К. Константинов, Г. Константинов и П. Анчев

   На тоя свят всичко минува и се заборавя. Времето всичко заличава. Какви по-тежки загуби не са се случвале! Какви по-големи напасти не са дохождале на хората! Па всичко се е заборавяло и заличавало. И тука тъй. И мъчно беше дяду Славчу, и тежко му беше. Плака като дете, жали като жена; па най-напокон, като човек, привикна и на тая нужда. “Божа работа – си казваше той. – Бог дал, Бог зел. Ех, сполай му! Какво може да сторим преди Бога?”
   Той се тешеше и благодареше Бога, че се пак ептен самичек не го е оставил, ами му е дал снаха и унучка. Други, виж, и това немат. Па и снахата, каквато му беше добра и разумна, и както го слушаше и почиташе, дядо Славчо немаше и за какво много да жали. Работата си му вървеше пак наред. Той си гледаше невястата и си я имаше за дъщеря намясто. А пък унучката си, ней пък може ли се изказа, как се радваше и колко си я обичаше!

   А Райка растеше като цвете в градина. И ей я вече и мома! Дочака дядо Славчо и това. Неговата Христинка не живя да ù се радва и да я види мома, а то е че дядо Господ му продължи дните, та дочака пък унучката му да се замомува.
   А и каква мома беше станала Райка, и какво беше чудо! Една стройна, па гиздава — да ù се не нагледаш! Оная тънка, па висока снага, като се завие и закърши – като топола! Па едни отсечени плещи, едни равни рамена, едни заоблени гърди – да ти останат очите по тях! Лицето ù като пълна месечинка. И тъй мило, тъй хубаво, дето не можете и да си го помислите! Бузичките ù бели и червени, сякаш че са росни трендафилчета. Алените ù устица като с пара разрязани. Кога се засмее, показват се в два реда ония ситни и бели като бял маргарец зъби, а от страните ù в това време се откройват две малки трапчинки. Пък очите! Че то такива черни и живи очи и такъв мил и благ поглед може ли да ги има на друго място! Като дигне дългите си клепаче и те стрелне с оние живи въглене, сякаш че те прикове на място – такъва сила имаха! Ала в същото време сящаш, че тоя поглед те и упойва с някаква тиха сладост, с някаква приятна омая. Кафявата ù коса, гъста и мека като коприна, се спуща отзад на дълга плитка, а отпред изпод забрадката ù се подават като ластовичи крилца от само себе завити къдрици.
   Каквато си беше хубава, още по-хубава я правеха гиздавите ù премени и наките. Дядо Славчо нищо не жалеше за нея. Той настаяше да ù се нагоди всичко, както му е реда и както е по хората, по предните хора, да не бъдат те по-доле от другите. Нали тя им е едничка за всичко! А и майка ù обичаше да кити и труфи своята жадена дъщеря. Тя умееше да приготви и натъкми всичко от хубаво по-хубаво.
   Празник е. Ето я Райка, че е тръгнала с дружки за хорото, натруфена с оная хубава и гиздава премяна. Тя е с един китен от скъпата боя сукман, обшит със сърмени гайтане и с копринени кенета. Изпод него се подават кенарлиовите поли на бялата ù риза, шити с тютюрмета. Въз сукманя е облякла един къс гиджелик от морав джамфес. Запасала е въз него извезан с пъстри коприни поес и отпреди е закопчала позлатени чопразе. Превързала е въз кенаровите нагръдки, шити с кенета и тютюрмета, гердан жълтици като огън и наниз от ален като кръв бисер. Забрадила е назад една тънка, филибелишка пиринка, зехтиньова, с гълъбчета на челото. Возсукала е до под лактето бели като сняг ръкаве. Обула е воз тънките памучни с едри шарки чорапе ония чохени чехли с копринени китчици. Така накитена и пременена, па и както беше хубава, като иде на хорото, ех, то вече не можеш да ù се нагледаш!
   Ала не беше само хубостта на Райка. Колкото бе хубава и прилична, толкова беше и разумна, и паметна, па и мурафетлийка. Че майка ù от малка я учеше на ум и разум, и на всякакви мурафете — и кенета да шие, и млин да точи, и везани възглавници да тъче. Тя беше превзела и майчиния си мурафет, и майчиния си разум.
   Като майка си бе и сладкодумна. Доде ли у тях някоя роднина на-госте, тя ще я посрещне, както прилича, и ако нема майка ù, тя ще я разпита и разговори за всичко. И такива мъдри хоратù ще ù заприказва, и така сладко, така сладко, щото на роднината им се доиска и други път да пододе у тях.
   А каква беше пък песнопойка и какъв чуден глас имаше! Една заран дядо Славчо, като бе свършил и разправил навънка работите си, седнал бе воз огъня и си пушеше луличката. Райка в това време бе вляла в градинката да полива, па бе запяла безгрижно една кръшна и весела песен. Ама тъй сладко и милно пееше, че дядо Славчо, стария дядо Славчо, който в това време накак си се беше заслушал в това пеене, се просълзи. Често се е случвало зимна вечер, кога си работят в къщи сами с майка си, и тя запее някоя на седянка – или „Милен Милици думаше“, или „Либат се Бальо и Янка“, или друга някоя, – случвало се е да се спират хора на пътя под стрехата им да слушат нейната песен.
   Райка беше хрисима и срамежлива мома. Тръгне вечер на-вода с бели менци, чистичко облечена, с възсукани бели ръкаве и навтикана с росно цвете. Пред техния вратник обикновено се събират по това време прекарале мъже да си приказват. Мине ли тя покрай тях, всякога ще им рече: „добро вечер“ и ще климне с глава. А пък близо до чешмата, при малкия мост, стоят ергене и причакват момите да им пият вода. Райка и тям ще рече „добро вечер“, ама тъй нисичко, щото едвам се чуе; и очите си не подига да погледне някого. Ако ли пък ергенин я запре да ù пие вода, тя ще се засрами и причерви вече дотам: и пита ли я, хоратù ли ù нящо, тя му отговаря с половин глас и се в земята гледа.
   А да знаете пък и каква беше чистница и уредница тая Райка! Щом влезеш в малкия двор, дето е пред къщата им, тоя час ще познаеш, че тука пипа моминска ръка. Двора изметен и изчистен, нема нищо да ти се изпречи на пътя: всичко прибрано, всичко на мястото си. Къщата излепена и измазана с една бяла като вар глина; отдоле, малко над земята, мината права като конец ивица с червена глина; под нея прекарана пък друга, тъй също права, с жълта глина; а пък по кюшетата и под праговете като направила от червената и жълта глина едни кенета – за хубост, тъй е!
   В градинката ù пък да влезеш, та да се смаеш! Че то как се насадиха тия цветя и как се накитиха тия лехи и тия колела! Тука един куп трендафил, и бял, и червен, изкастрен и изравнен като китка, а наоколо заграден с нисичек плет от чемшир. Таме други куп ружа, се от гъстата и от шарената, а окол купа насадени на колело червените и бели паренца. Таме пък една лехичка само карамфил, всякакъв вид; покрай лехичката една шарена ивица от стамболско цвете, от копринка и от теменужка, а на четирите кюшета по едно купче шибой. По-нататък едно кошерище крем и златовръх, а наоколо посадени кокичета, лалета и зимбил. Тука покрай стобора се проточила цяла леха здравец, божо-дърво и седеф, а по края заградено с шарена игличина. По-таме пък... та може ли да се изкаже всичко? То така наредено и накитено, щото само да си я гледаш тая градинка и да ù се радваш!
   Райка много обичаше и почиташе дяда си и всякак гледаше и радеше да му угажда и да го слуша. Тя познаваше по очите, какво иска той и какво му трябва, и всякога бързаше да го превари; никога не чакаше да ù рече „това и това направи“ или „това и това ми дай“. Дядо ù обичаше всички да припкат и да залягат като него и всичко навреме да се върши; и Райка припкаше и залягаше по цял ден и знаеше се, кога какво ще трябва да се върши из къщи и кога е време за женска работа. Когато обядват или вечерят, тя ще да шъта и приноси и чак като се прекръсти дядо ù и зафане, тогава и тя ще седне, и се ще бърза преди него да стане. А кога имат гостенин, нема и да сяда. Вечер тя отрано още ще приготви дяду си за лягане, ще му постеле и нагоди и, дорде той се кръсти пред куностаса, тя се права ще седи пред леглото му с чергата в ръка, па като си легне, ще го завие, ще му рече “лека нощ, дядо” и тогава чак ще седне при майка си да работи нящо.
   Ех, каква беше, наистина, мома и какво беше чудо тая дядова Славчова унука!...

Издателство Захарий Стоянов

Дядовата Славчова унука в Хеликон

Дядовата Славчова унука в Books.bg

Матю Райли >> Турнирът

Малката принцеса Бес ще се превърне в кралица Елизабет, тази, която познаваме...

Негово сияйно величество
Сюлейман Великолепни,
халиф на синовете
и дъщерите на Аллах,
султан на земите на османците,
господар на владенията на ромеите,
персите и арабите,
герой на всичко съществуващо,
гордост на славния Кааба
и озарената Медина, на благородния
Йерусалим и трона на Египет,
господар и владетел на всичко под неговия взор,
ви праща най-сърдечни поздрави.
Като почитаем крал на Ангалия
ви каним да изпратите
най-добрия си играч
на играта, известна като шатрандж,
Ludos Scacorum, ешекс, шахшпил,
скакчи, жачи или шах,
да участва в турнир,
който ще определи шампиона
на познатия свят.

   Изсумтях.
   – За велик султан, който е господар и владетел на всичко под взора му, английският му е направо за оплакване. Не може да напише дори „Англия“ правилно.
   Господин Аскам, който все още държеше поканата, ме погледна.
   – Нима? Кажи ми, Бес, ти говориш ли неговия език? Знаеш ли арабски или турско-арабски?
   – Знаете, че не знам.
   – Тогава колкото и за оплакване да е английският му, той все пак говори твоя език, докато ти не можеш да говориш неговия. За мен това означава, че той има значително преимущество пред теб. Винаги се замисляй, преди да критикуваш, и никога не критикувай незаслужено някой, който е направил усилие, каквото дори не ти е хрумвало да предприемеш.
   Намръщих се на учителя си, но беше невъзможно да го мразя дори когато ме порицаваше по такъв начин. Имаше си особен стил. В начина, по който се държеше, в начина, по който говореше, в начина, по който ме порицаваше – благ, но същевременно и твърд.
   Тогава господин Роджър Аскам беше на трийсет и една, но дори по онова време, много преди да напише труда си „Учителят“, с който си спечели заслужена слава след смъртта си, той вече бе един от най-изтъкнатите преподаватели по класически гръцки и латински в Кеймбридж.
   И въпреки това, ако можех да пожелая нещо за него, то щеше да е да беше по-красив. Той бе със средно телосложение и среден ръст и в света на богатите млади жребци с широки рамене, изсечени лица и надменност, идваща от наследеното богатство, изглеждаше дребен, мек и безобиден. Имаше голям топчест нос, гузно гледащи кафяви очи и прекалено големи уши, които криеше под гъстата си кафява коса. Веднъж чух някой да казва, че на един бал нито една млада дама не приела любезните му покани за танц. Плаках за него, когато научих. Онези глупачки дори не подозираха какво са изпуснали.
   Но докато аз ронех сълзи заради него, той сякаш не обръщаше внимание на подобни неща. Интересуваше се най-вече от изкуството на знанието и преследваше страстта си пламенно. Всъщност беше пламенен и всеотдаен в почти всичко, с което се занимаваше, било то любимите му упражнения по стрелба с лък, обсъждане на държавни въпроси, четене или преподаване. За Роджър Аскам знанието бе най-благородното от всички начинания – при това активно начинание.
   Просто казано, той беше най-любопитният човек, когото съм срещала.
   Господин Аскам знаеше какви ли не странни тайни, от теории за древните каменни кръгове в равнината на Солсбъри до най-новите научни похвати в медицината и математиката. А онова, което не знаеше, се опитваше да научи. Независимо дали посещаваше кралския астроном, кралския лекар или някой пътуващ знахар, продаващ чудодейно лекарство, господин Аскам винаги задаваше остри въпроси – питаше кралския астроном дали твърденията на Америго Веспучи за определяне на географската дължина по Луната и Марс са верни, питаше лекаря на баща ми защо определени растения причиняват определен вид обриви, или питаше знахаря дали си дава сметка, че всъщност е шарлатанин.
   Познанията на господин Аскам се простираха в толкова много области, че по времето му в Кеймбридж се случваше професори от други дисциплини да идват в кабинета му, за да се съветват с него по въпроси от тяхната специалност.
   В свят, в който всички твърдяха, че намират висша мъдрост в Бог или Библията, моят скъп наставник се молеше на два олтара – на знанието и логиката. „Всичко – каза ми веднъж той – се случва поради логична причина, от това, че водата тече надолу, до болестите и постъпките на хората. Просто трябва да намерим тази причина. Придобиването на знания, чистото удоволствие от откриването на нещо ново е най-големият дар в живота ни“.
   Помня един станал известен случай, при който едно местно момче, получаващо припадъци с пяна на уста, внезапно умря. Местният абат твърдеше, че припадъците се дължали на обсебване от Дявола, а господин Аскам поиска да види мозъка на момъка. Да, мозъка му! Черепът на мъртвото момче беше отворен и господин Аскам намери загнездено в мозъка му чуждо тяло с размерите на ябълка. По-късно ми каза следното във връзка със случая: „Преди да наричаме нещо свръхестествено, Бес, трябва да изчерпим всички естествени обяснения“. Абатът не му проговори цяла година. Не всички споделяха удоволствието на господин Аскам от откриването на нови неща.
   И тогава, в зенита на университетската си кариера, той бе дошъл да обучава мен, някакво си дете, трето поред за престола. Дори на онази крехка възраст имах впечатлението, че забележителният господин Роджър Аскам е прекалено компетентен, за да бъде просто наставник на едно тринайсетгодишно момиче, та било то и принцеса. Чудех се защо ли го прави. Какво виждаше в мен, което не виждаше в никой друг?
   Както и да е, размяната на реплики относно английския на мюсюлманския султан не беше нещо необичайно. Аз грешах, а той беше прав – за пореден път.
   Отново насочихме вниманието си към поканата. В нея се добавяше, че шахматният турнир ще се проведе след един месец в столицата на султана, древния Константинопол.
   Заедно с поканата дойде и бележка от баща ми, адресирана до господин Аскам.

   Аскам,

   Разбирам, че вашият колега господин Гилбърт Джайлс бил най-добрият играч на шах в Кеймбридж­. Бихте ли проверили дали това все още е така и ако е, пратете ми го веднага. Не друго, а репутацията на християнския свят изисква участието на нашия първенец на този турнир.

   Хенри, К.

   Между другото, оценявам усилията ви относно сина на Къмбърланд. Делата ви не остават незабелязани.

   В онези дни залогът далеч не бе само репутацията на християнския свят – мюсюлманският султан заплашваше самото християнство.
   Империята му се простираше от Персия на изток до Алжир на югозапад и неотдавна бе пресякла Дунав. Осем години по-рано, през 1538 година, султанският флот под командването на блестящия Барбароса беше постигнал немислимото – бе нанесъл поражение на европейския флот, флота на Християнския съюз, при Превеза. Въпросният Християнски съюз, свикан от самия папа Павел ІІІ, изгуби над четирийсет кораба, повече от три хиляди души попаднаха в плен и след като османският султан получи откуп от триста хиляди златни дуката, Европа изгуби и голяма част от гордостта си.
   После войските на Сюлейман превзеха град Буда, а сега се насочваха към портите на Виена. Говореше се, че ерцхерцог Фердинанд Австрийски, най-близкият­ европейски съсед на Сюлейман, не бил на себе си от ярост заради нахлуването на султана в негови земи, но не можел да направи нищо повече от това да прати още шпиони, които да следят придвижването на мюсюлманските войски. Империята на Сюлейман беше два пъти по-голяма от целия християнски свят и продължаваше да расте с всеки ден.
   И всичко това без да става дума за самия Сюлейман. За него се казваше, че бил мъдър и проницателен владетел, владеещ цели пет езика. Бил надарен поет и покровител на изкуствата, коварен стратег и, за разлика от заклетия си враг ерцхерцог Фердинанд и мнозина европейски крале и кралици, бил направо обожаван от поданиците си.
   Неведнъж наставникът ми беше изтъквал, че докато владетелите на Англия, Франция и Испания се боричкат помежду си за надмощие, на изток се надига огромна сянка. И че ако не се вземат мерки, един ден благородните фамилии ще се откъснат от кавгите си и ще открият, че плащат данък на мюсюлмански господар.
   Другото неизречено предизвикателство в позлатената покана бе неизбежното съревнование между верите. Точно както бе направил при Превеза, Сюлейман поставяше своя бог срещу нашия. А в Превеза неговият беше победил...

Издателство Бард

Турнирът в Хеликон

Турнирът в Books.bg

>> Сборник за народни умотворения и народопис [ Книга LXV ]

Народни песни от Странджанския край

1146 песни и 6 инструментални мелодии.

Съставителството е дело на Тодор Тодоров, един от най-активните български теренисти, дешифратори, съставители и редактори на сборници.

Песните са събирани от Тодор Тодоров, Николай Кауфман, Елена Стоин и Ценка Йорданова, а инструменталните мелодии са дешифрирани от Тодор Тодоров и Иван Кумичин.

В сборника са включени както изключително ценни модели на архаично фолклорно мислене, така и високо развити мелодически образци.

АИ Проф. Марин Дринов

Сборник за народни умотворения и народопис [ Книга LXV ] в Хеликон

Сборник за народни умотворения и народопис [ Книга LXV ] в Books.bg

Дж. Р. Р. Толкин >> Легенда за Сигурд и Гудрун

... изпитвам и до днес напълно неудовлетворения копнеж да стрелям добре с лък... Дж. Р. Р. Толкин

...
Боговете се сбраха
на било високо,
за смъртта, за съдбата
се сурово замислиха.
Слънцето спретнаха,
сребърната луна,
задружно заплаваха
по звездни моря.

Фрейр и Фрея
фиданки насадиха,
жилави треви
и живи цветя;
Тор в колесницата
трещеше отгоре им,
през дверите бързаше
към бърдата от камък.

По земята зелена
закрачи Один,
морен от мъдрост,
мора предвидил,
Господ на господарите,
гордите богове,
пръсна семето си,
прадед на герои.

Съгради Валхала,
величава и бляскава,
с колони от копия,
с керемиди от щитове.
Оттам засноваха
над земята гарвани,
а орел на вратите
остана да чака.

Многото гости
мрачно пееха,
медовина преглъщаха
и месо от глиган:
могъщи воини
в метални ризници,
сбрани в чертога,
чакат Избраника...

Под редакцията на Кристофър Толкин

Издателство Сиела

Легенда за Сигурд и Гудрун в Хеликон

Легенда за Сигурд и Гудрун в Books.bg

Захари Златев >> Завръщането на Ирник

Престолонаследникът трябва да се завърне в родната си страна, за да поеме управлението...

   Жителите на няколко от големите крепости, които все още не бяха превзети и разрушени напълно от хуните, бяха също в относителна безопасност. Но те щяха да бъдат в безопасност само докато хуните не вземат решение да обсадят крепостите и да ги атакуват. Те, непревзетите от хуните крепости, бяха силно укрепени, но въпреки това нямаше да издържат дълго време, след като бъдат обсадени, защото напоследък гарнизоните в тях бяха прекалено много отслабени. Повечето от защитниците на тези крепости бяха преди около седмица призовани да се присъединят към главните сили на армията и да участват в днешната решителна битка. След тежкото поражение нямаше никаква възможност тези войници да се завърнат в своите крепости. Те бяха принудени да отстъпят в долината заедно с останалите български полкове.
   Владетелят въздъхна тежко, когато неговият служител изказа предположение, че има все пак доста хора, които са се спасили въпреки тежкия разгром на българите днес по обяд. Той беше съгласен с него.
   Твърдението на кавкана беше сигурно съвършено вярно, но това не успокояваше много Бориси. Никак не го успокояваше, защото не намаляваше ни най-малко нито неговото голямо безпокойство, нито тягостните чувства на печал, на безсилие и на безнадеждност, които го бяха обзели с огромна мощ след загубената решителна битка и, даже с още по-голяма сила, след пристигането им тук, на върха на този хълм, и след като видяха какво беше станало с цветущите села, докато войници и народ се оттегляха на юг, към природно добре защитената долина, която беше разположена зад хълма.
   – Ти си вероятно съвършено прав, приятелю. Без съмнение, някои от обитателите на горящите долу села са сполучили все пак да избегнат смъртта. Но тези, които са успели да се спасят, са малко, те са много малко. И не това е най-важното. Многократно по-отчайващ е фактът, че днес ние още веднъж бяхме победени. Но нашите беди не свършват даже и с нещастното ни поражение. Армията ни, това, което все още е останало от нашата армия, е прекалено отслабено. Ти разбираш много добре, че този извод е съвършено правилен. Да, за съжаление, армията ни е вече прекалено малка. Затова от днес нататък ние двамата с теб няма да бъдем в състояние да продължаваме съпротивата срещу нашите врагове. Никога вече няма да ни се отдаде да спрем нашествието на хуните, Корсис, никога! Нашата държава скоро ще престане да съществува. Всъщност смятам, че може съвсем спокойно да се каже, че България вече не съществува.
   Кавканът гледаше със загриженост и тъга напълно обезсърчения владетел. Необходимо беше да го успокои по някакъв начин, защото в действителност нещата не бяха чак толкова безнадеждни, колкото ги представяше Бориси.
   – Още веднъж съм длъжен да ви уверя, че не съм напълно съгласен с вас, Ваше Величество! Нашето положение е тежко, много тежко. Ние действително не сме в състояние да продължим успешно войната срещу хуните. Дотук вашите изводи са съвършено правилни. Но не е вярно, съвсем не вярно, че всичко е вече безвъзвратно загубено.
   Бориси го гледаше с недоверие. Той съвсем не можеше да разбере откъде идва оптимизмът на неговия спътник. Готвеше се да направи своите възражения, но не успя. Корсис бързо и самоуверено продължи да го успокоява:
   – Ние все още имаме шансове за спасение, Ваше Величество! Държавата ни все още не е обречена на загиване, както вие твърдите. Ще можем да я спасим, ако действаме решително и смело. Но трябва да бързаме, трябва много да бързаме!...

Издателство Труд

Завръщането на Ирник в Хеликон

Завръщането на Ирник в Books.bg

Зюлфю Ливанели >> Историята на моя брат

Книга за опустошителната любов

   Казах ù:

   – Аз съм инженер, по-скоро бях инженер – строителен. На 58 години съм. Казват, че семейството ни произлиза от Истанбул, но това твърдение, в което личи известна гордост, винаги ми се е струвало малко глупаво. Щом не сме византийци и фамилното ни име не е Палеолог, кой знае откъде сме се преселили в този град. Но, разбира се, може наистина да е минало толкова много време, че първите тук да са вече забравени. Затова е безсмислено да обвинявам майка ми и баща ми, които вече не са сред живите.
   – А... Значи и двамата са починали! – рече тя с израз на съжаление.
   – Да, така е. Единствено братът ми близнак е още жив, казва се Мехмет.
   – Ахмет и Мехмет, така ли? Какви хубави имена са избрали за близнаци!
   – Аз също смятам, че това са най-подходящите имена в този случай. Майка ми и баща ми са постъпили много разумно да ни кръстят Ахмет и Мехмет, но ето че не всичко може да се планира. Не бяха успели да предположат, че ще си отидат от този свят, преди да видят близнаците си пораснали. Но и добре, че не са предполагали, нали?
   Какво по-ужасно може да има от това човек да си знае съдбата? Ако всеки знаеше деня и часа, в който ще умре, помислете си само колко трудно би било очакването на края. Не бихме ли възприемали всяка една изминала минута като пирон в ковчега? Плашещо е дори само откровено да отговорим на въпроса, нали? Особено пък за тези, които умират млади. Ако един ангел на смъртта беше предизвестил на Арзу часа на убийството ù, докато тя се приготвяше за пищния прием, дали щеше така щастливо и лъчезарно да посрещне гостите си? Шест часа и десет минути, четири часа и 23 минути, един час и 51 минути, 38 минути – така щеше да отброява оставащото ù време и да очаква последния си миг като осъдена на смърт.
   – Знаете ли за наказанието, дадено на овчаря, който не си знаел мястото и се влюбил в богинята на луната?
   – Не, не съм чувала – отвърна ми тя.
   Така и бях предполагал.
   – Наказанието, което богините дали на овчаря, било да си знае съдбата. Да знае какво ще преживее в бъдещето, какво ще се случи на следващия ден! Няма по-ужасно наказание на този свят. Ето това им хрумнало на богините, защото искали наказанието му да е по-лошо от смъртта.
   Ако майка ми и баща ми си бяха знаели съдбата, дори и за миг нямаше да могат да намерят покой. Човекът по природа е слаб, раним, смъртен, предразположен към всякакви болести, злополуки и болки, но живее, залъгвайки се, и забравя тези неща. Ето това е ключовата дума, същността на живота, голямата тайна – забрава. Ако я нямаше способност-та да забравяме, и живот нямаше да има. Човек не би могъл да продължи да живее, ако не забравя.
   Попита ме как са починали майка ми и баща ми.
   – Вас какво ви интересува това? – попитах аз на свой ред.
   – Но нали се съгласихте да отговаряте на въпросите ми. Кога... Отдавна ли ги загубихте?
   Казах ù:
   – Когато с брат ми бяхме на десет години, един ден пътувахме с колата от Истанбул към Анкара. Шофираше баща ми, отивахме на гости на дядо и баба. Един тир, за чийто шофьор впоследствие научихме, че не бил спал от дни, излезе от лентата си и връхлетя върху нас. Баща ми загина на място, а майка почина в болницата. Ние с брат ми Мехмет на задната седалка оцеляхме.
   Това, че с Мехмет после следвахме в Близкоизточния технически университет в Анкара, до известна степен също беше резултат от катастрофата. Както казах, аз съм строителен инженер, а Мехмет стана електроинженер. След злополуката заживяхме в Анкара при баба и дядо – пенсиониран чиновник, който се беше заселил там. Те ни отгледаха. След това животът ми премина по строителните площадки, но вече не се занимавам с професията си.
   – Що за човек е Мехмет?
   – Той е... как да кажа... особняк. Всъщност предпочитам да не бяхте задавали този въпрос, защото не съм готов да ви разказвам за него.
   – Но вече веднъж се съгласихте, моля, отговаряйте!
   – Не, не мога да говоря, моля ви, не настоявайте, приключете темата за Мехмет.
   – Добре – примири се кротко с безизходицата тя, – тогава продължете с вашата история.
   И аз продължих:
   – Преди много време изоставих всичко и се заселих в това село на брега на Черно море, чието име повечето истанбулчани дори не са чували. Тук се живее лесно. Никой не се бърка на никого. Ако много се отегчите или имате някаква работа, за два часа сте в Истанбул. А ако тръгнете от селото на запад, след час ще стигнете до границата с България.
   В селото живеят местни хора, които си изкарват прехраната с риболов, преборвайки се с безпощадните бури в Черно море, и малка група хора на изкуството, университетски преподаватели и такива като мен – млади пенсионери, неиздържали на живота в Истанбул и решили да се заселят тук.
   – Разбирате ли се добре с хората от селото?
   – Като се изключат госпожа Хатидже и синът ù, местните не ги познавам много. Не че и тези двамата съм ги опознал, но както и да е.
   Тук се срещнах за пръв път с мъжа на Арзу – Али. Беше следвал в Академията за изящни изкуства, а след като завършил, останал там и станал преподавател. Междувременно започнал да рисува и да прави изложби, името му се прочуло. Когато преди две години се преместиха тук, чул, че някакъв странен инженер от Истанбул също като него е зарязал всичко и се е настанил в селото, и поискал да се запознае с мен. Макар че в началото се опитвах да стоя надалече, доколкото е възможно, Али и Арзу не ми позволиха. Особено Арзу. Самотникът, който живеел сред книги, и тази къща събудили интереса ù.
   Арзу се сближила с преподавателя си Али, докато била последна година в академията. Али се влюбил безумно в това младо момиче, изпълнено с живот, разделил се със съпругата си и се оженил за Арзу. Най-вероятно е решил да се засели в двуетажната къща с голяма градина в Подима, за да не му се налага да се среща с предишното си обкръжение и да получава вечно укорителни погледи. Миналата година им се роди син, кръстиха го Емир. Това е първото дете на Арзу, но четвъртото на Али. Другите три – две момчета и едно момиче, вече са големи и живеят собствения си живот.
   – Трябва да има голяма разлика във възрастта им?
   – Да, така е. Разликата е доста голяма. Мисля... ако сметна грубо... някъде към 30 години.
   – Тогава няма какво да се учудваме – каза тя и поклати разбиращо глава.
   – За кое няма какво да се учудваме? – попитах аз от своя страна.
   – На това, че жената има забежки. И при вас ли идваше със същото извинение? Да посети любовника си...
   – Каква връзка има! На всичкото отгоре ние с Али сме на една възраст. А и тя не ми беше любовница.
   – Добре, що за жена беше?
   – Що за жена беше? Ами такава... Жизнена. Между многото ù поразителни качества, най-напред правеше впечатление енергичността ù. Смехътù, движенията и походката ù сякаш излъчваха някаква животинска енергия. Беше много обаятелна.
   Попита ме дали Арзу е била красива. Отговорих ù, сякаш правех признание, че е била красива, дори много красива.
   Сигурно младите момичета проявяват голям интерес, когато се говори за красотата на друга жена, защото отново се потопи в мислите си за известно време. По лицето ù преминаха трудни за разгадаване сенки. После ме попита:
   – Детето, как му беше името... Емир. Възможно ли е вие да сте баща му?
   – Не, не съм! Откъде ги измисляте тези работи?
   – Сигурен ли сте?
   – Разбира се, че съм сигурен. Не съм аз бащата на детето! После мен ме наричате странен – що за въпроси задавате!
   Попита ме защо съм толкова категоричен.
   – Сигурен съм, защото с Арзу нямахме връзка в смисъла, който вие влагате.
   – Дааа... – рече тя. – Случаят се разплита! Убийство от ревнив съпруг.
   – Не ви разбрах. Как се разплитал случаят?
   – Човекът, като научил за връзката ви със съпругата му...
   – Ще ме прощавате, че се смея, не се ядосвайте, но ако познавахте Али, щяхте веднага да разберете колко е глупава тази теория. Не само с нож, та той дори с четка за рисуване не е способен да посегне на някого.
   – Няма нужда да се смеете така подигравателно – заяви тя, засегната от смеха ми.
   Укори ме, задето се засмях, понеже мислеше, че ù се подигравам.
   – Ама и вие сега, не се засягайте веднага. Направихте предположение, но не хвана. И аз малко се позасмях.
   – Тогава може да е обратното.
   – Какво значи това?
   – Ако не е ревнив съпруг, тогава ревнив любовник?
   – Тоест вие сега убиец ли ме изкарвате?
   – Защо не?
   – Вижте какво, ако пак така скришом се разгневите, отново ще ме напуши смях, а вие отново ще ми се ядосате. Да си кажа право, май доста бързо се поддавате на гняв.
   При тази моя забележка в стаята отново се възцари тишина.
   – Сега е мой ред – казах ù аз. – Коя сте вие, с какво се занимавате, семейна ли сте, или не, кое е семейството ви?
   – Длъжна ли съм да отговарям? – запита разтревожено.
   – Да. Думата си е дума. Аз ви разказах всичко, сега и вие трябва да ми разкажете.
   Започна да ближе устни, чудеше се откъде да започне. После, сякаш искаше да приключи час по-скоро с това, думите ù бързо започнаха да се леят от устата ù. Била завършила журналистика в университета „Мармара“, после започнала работа като репортерка във вестника, заедно с това правела магистратура, не, не била омъжена, живеела със семейството си, баща ù бил зъболекар, имал кабинет в квартал „Кадъкьой“, майка ù била домакиня. Била единствено дете, нямала брат или сестра. „Убийството от Подима“ (веднага го беше кръстила) било първата ù голяма задача; ако се справела успешно, репутацията ù във вестника щяла да се подобри.
   – Имате ли си приятел?
   Този въпрос я хвана много неподготвена. Слиса се, ококори очи и рече:
   – Какво? – После още веднъж повтори: – Какво?
   – Попитах ви дали си имате приятел.
   Това мен въобще не ме засягало, как съм се осмелявал да задам такъв въпрос, що за странен тип съм и така нататък. След като реши, че вече ме е сложила на мястото ми, изведнъж забеляза, че диктофонът все още работи, и възкликна:
   – Не е за вярване просто! Записала съм сама себе си. Виждате ли докъде ме докарахте!
   – Че какво сторих, за да ви ядосам така? – попитах я с усмивка.
   Бил съм я изкарал от нерви, преминал съм границата между журналист и събеседник, така или иначе, в целия си живот не била виждала толкова дразнещ човек. Сега щяла да си тръгне оттук и да се опита дори да не се сеща повече за този странен инженер. А и на какво се дължи упорството ми да не отговарям да въпросите ù, свързани с брат ми Мехмет? Да не би да съм искал да го защитя? Да не би да е имал връзка с Арзу, та затова да не казвам къде е, да не искам да давам информация за него?
   Така мърморейки, завря диктофона в чантата си, стана и се насочи към изхода. Аз също се изправих и я последвах, отворих ù учтиво входната врата; този път не понечи да стисне ръката ми (и слава богу), и довиждане не ми каза, просто излезе навън. Беше направила точно три крачки, когато рекох подире ù:
   – Има още един човек, който живее в онази къща.
   Спря се, но не се обърна. Изчака малко, след което, все още с гръб към мен, попита:
   – В коя къща?
   – В тази на Али и Арзу. Може би ключът към престъплението от любов и ревност, който търсите, е именно в този човек.
   Обърна се към мен. Както се казва понякога, в очите ù пламтеше огън. Гледаше ме, изпълнена с гняв.
   – Кой е този човек?
   – Опитайте се да научите. Ако не успеете, елате пак следобед. Ще ви разкажа много интересни работи. Ще ви е трудно да повярвате.
   – Да дойда още веднъж ли! Да не дава господ, вие да не сте се побъркали! Кракът ми повече няма да стъпи тук.
   Засмях се и се обърнах към кучето:
   – Виж, Цербер, кажи сега на нашата ядосана гостенка „довиждане“, тя следобед пак ще дойде.
   Цербер весело излая и размаха опашка.
   – Както всичко останало, и името на кучето ви е абсолютна антика. Това ли е Цербер?
   – Да! – отвърнах ù аз.
   И така ги запознах официално...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Книгопис

Историята на моя брат в Хеликон

Историята на моя брат в Books.bg

Джералд Даръл >> Птици, зверове и роднини

Забавните и смешни истории от „Моето семейство и други животни“ продължават...

   През един топъл пролетен ден, син като перцето на сойка, нетърпеливо чаках Теодор, за да отидем да обядваме сред природата и да повървим две-три мили до едно малко езерце, което ни предлагаше чудесни възможности за събиране на животинки. Тези дни с Теодор, „екскурзиите“, както ги наричаше той, изцяло поглъщаха вниманието ми, но сигурно са били много изморителни за него, защото непрекъснато го обсипвах с въпроси – от момента на пристигането му, докато си тръгнеше.
   Кабриолетът му се появи с тропот и звън. Теодор беше облечен както винаги в най-неподходящото за нашите занимания облекло: спретнат костюм от туид, хубави лъснати ботуши и сива мека шапка, кацнала перпендикулярно на главата му. Единственото нещо, което беше в разрез с джентълменския му вид, бяха преметнатата през рамо колекционерска чанта, пълна с епруветки и стъкленици, и малката мрежа, закачена на края на бастуна му, от която се показваше бутилчица.
   – А, ъъ! – каза той, като ми стискаше силно ръката. – Как си! Виждам, че сме улучили... ъъ... хубав ден за екскурзия.
   Денят не бе някакво изключение, понеже през този сезон имаше седмици наред хубави дни, но Теодор държеше да го отбележи като някакъв специален дар от боговете на колекционирането. Бързо натъкмихме чантата с храната и малките глинени шишета с питие от джинджифил, които мама ни беше приготвила. Нарамихме всичко това заедно с колекционерските ми принадлежности, които бяха малко повече от принадлежностите на Теодор, тъй като трябваше да бъда готов за всякакви изненади.
   Свирнах на Роджър и тръгнахме под шарените сенки на окъпаните в слънце маслинови горички. Пред нас се простираше целият остров, изпълнен с пролетна свежест и светлина. По това време на годината маслиновите горички бяха пълни с цветя: бледоцветни анемони с червени ръбчета на венчелистчетата, като че бяха потапяни във вино; пирамидални орхидеи, сякаш направени от розова глазура; жълти минзухари, плътни и лъскави като направени от восък – човек имаше чувството, че само да доближи кибритена клечка до тичинките им и ще пламнат. Обикновено криволичехме по неравните каменисти пътеки между маслиновите дървета и вървяхме около миля по път, от двете страни на който се издигаха високи стари кипариси като стотици тъмни четки за рисуване, обсипани с прах. Отбивахме се от пътя, изкачвахме се по билото на едно възвишение и под нас лъсваше езерото, голямо около четири акра. Брегът му беше обрасъл с тръстики, а водата му бе зелена от растения.
   Докато се спускахме към езерото, аз вървях пред Теодор и изведнъж спрях, втренчил поглед в поточето край пътеката. То немощно криволичеше надолу към езерото – ранното пролетно слънце бе успяло да го превърне в малка струйка. В коритото му, после нагоре през пътеката и отново в поточето се бе проточило нещо като дебел кабел, загадъчно надарен със свой собствен живот. Като се вгледах по‑внимателно, открих, че кабелът е образуван от стотици малки прашни змийчета.
   Настоятелно викнах на Теодор и му посочих поточето.
   – Аха! – каза той. Брадата му беше настръхнала, а очите му светеха от любопитство. – Ъъ, да. Много интересно. Змиорчета.
   Попитах какви змии са змиорчетата и защо се движат в колона.
   – Не, не. Не са змии. Това са малки змиорки и изглежда, ъъ... разбираш ли, се движат към езерото.
   Учуден се наведох над дългата колона малки змиорки, които неотклонно се провираха през камъните, тревата и трънливите магарешки бодили. Изглежда, бяха милиони. Кой можеше да предположи, че в тая суха прашна местност ще пълзят змиорки?
   – Ъъ... историята на змиорката – каза Теодор, като остави колекционерската си чанта на земята и седна на една удобна скала – е много любопитна. Разбираш ли, в определено време възрастните змиорки напускат езерата и реките, където са живели, и ъъ... се отправят към морето. Всички европейски змиорки правят това, а също и северноамериканските. Дълго време учените се чудеха къде изчезват. Единственото нещо, ъъ... разбираш ли, което знаеха, беше, че те никога не се завръщат, а едни малки змиорки идват и се заселват в същите реки и потоци. Едва след доста време се разбра какво става всъщност.
   Той спря и замислено потри брадата си.
   – Тези змиорки прекосяват Средиземно море и Атлантическия океан, докато стигнат Саргасово море, което, както знаеш, мие североизточния бряг на Южна Америка. Северноамериканските змиорки, разбира се, нямат толкова много път, но се отправят към същото място. Там се размножават и умират. Ларвите на змиорките са много интересни, ъъ... разбираш ли, прозрачни животинки с формата на листа, толкова различни от възрастните змиорки, че дълго време са били класифицирани като друг вид. Същите ларви се връщат бавно към мястото, откъдето са дошли родителите им, и докато стигнат до Средиземно море или до бреговете на Северна Америка, стават ето като тези.
   Тук Теодор млъкна, отново потри брадата си и внимателно вкара края на бастуна си в движещата се колона млади змиорки. Те започнаха да се гърчат с възмущение.
   – Изглежда, имат много ъъ... разбираш ли, силен инстинкт за родното място – каза Теодор. – Трябва да сме на около две мили от морето и въпреки това всички змиорчета си проправят път през тази местност, за да се върнат в същото езеро, което родителите им са напуснали.
   Той спря, огледа се внимателно и после посочи с бастуна.
   – Пътешествието им е доста рисковано.
   Един керкенез, който летеше като малък черен кръст точно над движещата се колона, се спусна и отлетя, сграбчил в ноктите си гърчещо се кълбо змиорки.
   Докато вървяхме покрай колоната, видяхме други грабители – ята свраки и чавки и няколко сойки, а с крайчеца на окото си зърнахме червения силует на лисица, побягнала от нас в миртовите храсти.
   На брега на езерото дълго обсъждахме кое дърво е най-подходящо – кое ще хвърли най-дебела и хубава сянка по обед, за да оставим под него част от екипировката и храната си. След това приближихме езерото, въоръжени с мрежичките и кутиите. Тук прекарахме щастливо до обед. Крачехме бавно и съсредоточено като двойка чапли, търсещи риба, и гребяхме с мрежичките си в пълната с водорасли вода. Теодор беше в стихията си. Нагазил в затънтения край на езерото сред рояк от алени водни кончета, бръмчащи като стрели край него, той разкриваше какви ли не загадки с вълшебство, на което би завидял дори Мерлин магьосникът...

Издателство Колибри

Птици, зверове и роднини в Хеликон

Птици, зверове и роднини в Books.bg

Дафни Калотай >> Руската балерина

Великолепна история за любов, предателство и изкупление

   Скъпа моя, моля те, прости ми. Не мисля, че ми вярваш, когато казвам, че те обичам. И все пак знаеш, че е така. Ти разбираш какво значи да си завлядян, тази голяма мрежа, толкова необятна и неизбежна – като слънцето на езерото онзи ден, когато не искахме нищо друго, освен да намерим подслон под някое дърво. А после земята беше влажна и ти се тревожеше, че няма да успееш да изчистиш петното смола от полата си. Все още усещам мириса на боровите иглички, скритата зима в тях, хладна, прекрасна, пъстрата сянка на онези клони. Понякога си мисля, че за това живея, за дни като този, съвършени. Ала се появи смолата от дървото, естествено, която изцапа полата ти. Онази жълтеникава смола, като застинали сълзи, сякаш дървото е знаело бъдещето.

   Докато Ушатко четеше писмото, Григори крачеше из стаята с разтуптяно сърце.
   – Очарователно, да – каза Ушатко, когато приключи. После добави: – Но кое те кара да мислиш, че Виктор Елсин го е написал?
   – Подписал го е.
   „Твой и само твой”, така бе подписано всъщност, но съзнанието на Григори смело препускаше напред.
   – Няма име, Григори. Би могъл да е всеки. А ние дори не знаем до кого е адресирано.
   – До съпругата му – каза Григори. – Те често са общували с писма. Тя редовно е обикаляла по турнета, той също е пътувал. И често е отсядал във вилата си в Пределкино. – Селото на писателя недалеч от Москва; Григори бе направил проучване, за да го докаже.
   Ушатко кимна, но се мръщеше.
   – Проблемът е следният: как да сме сигурни, че Виктор Елсин е написал това писмо? Григори, всеки би могъл да го напише, наистина.
   – Но... темата, която написах... там е цялата истина. Там изтъквам как същите неща, които споменава в писмото, ги има и в стиховете!
   – Защото си ги търсил, Григори. Не разбираш ли? Не е трудно да направиш сравненията, когато сам си повтаряш, че те са някъде там. Ще ти е нужно повече от няколко свързани думи или подобни фрази, за да ме убедиш в идеята си. Не е изключено някой просто да е плагиатствал от творбите на Елсин. – Той въздъхна дълбоко.
   Григори бавно затвори очи. Надяваше се, че след като ги отвори...
   – Но...
   – Как си се сдобил с това писмо всъщност? Виждам, че е фотокопие. Някой каза ли ти, че авторът е Виктор Елсин?
   – Сам стигнах до този извод. – Ала в гласа на Григори се усещаше не гордост, а болка.
   – Как стигна до този извод?
   – Принадлежало е на съпругата му, а после...
   – Наистина ли? Е, това вече е нещо конкретно и е добро начало. Ако можеш да осигуриш потвърждение от нея, тогава...
   – Не, не мисля, че бих могъл.
   Ушатко направи гримаса. Онази гримаса, която Григори щеше да вижда отново и отново, години наред, при всяко поредно разочарование. Ушатко притвори клепачи в подигравателно тъжен поглед, устните му се свиха нацупено, по онзи унизителен начин, като към малко дете, направило очарователна беля.
   – Григори. – Той поклати глава. – Без каквито и да било доказателства, това писмо може да е написано от... всеки. Чичо ми Василий може да го е написал! Или някоя бабичка, която и двамата не познаваме. Как изобщо да сме сигурни кое се е появило първо, стихотворението или писмото? Авторът на това писмо може просто да е прочел стиховете на Елсин и да е заимствал някои образи. – Щом видя унилото изражение на Григори, той добави: – Чуй ме, Григори, темата ти е много добре написана, прекрасен пример за ясно обяснен текстов анализ. Оценил съм я с „отличен”.
   Григори кипеше от гняв. Отличен? До това ли опираше всичко? Отличен?
   – Моля те – продължи Ушатко, – приеми поздравленията ми за добре свършената работа. Но аз наистина те съветвам да оставиш нещата така. Докато не намериш по-конкретен начин да подкрепиш предположението си относно този крайно любопитен документ.
   Григори бе изхвърлил есето във вонящата кофа за боклук, пълна с празни консерви от говеждата яхния, която съквартирантът му ядеше непрекъснато.
   И все пак писмото – заедно с другото, което притежаваше – имаше все същото значение за него като преди, дори и частите, които нямаха нищо общо със стихотворенията.

   Обичам да затварям очи и да си спомням. Целувките ни в парка, когато онзи кокалест полицай дойде и ни нахока. Часовете, дните и седмиците не бяха нищо повече от маркировка – между всеки шанс, който щеше да ми се удаде да те целуна.
   Нашият скъп В. казва, че бихме могли да излезем на приятелска разходка заедно. Какви късметлии сме, че имаме такива приятели! Но моля те, скъпа, само ако времето е хубаво. И не забравяй да си вземеш документ за самоличност. В главата ми непрекъснато звучи една песен, за онзи съпруг, чиято съпруга му липсвала така, както на вълната й липсва брегът – всеки път, отново и отново. Ето така ми липсваш ти.

   Всичко звучеше логично и смислено, когато го обясни на Кристин. Тя му повярва още в мига, в който ѝ го показа.

   Колкото до кехлибара, преди се съмнявах, че някога ще срещна жената, която би могла да ме развълнува дотолкова, че да й подаря тези късчета слънце... Особено обеците. Всяко камъче крие свой собствен свят. Напомнят ми за извънградската дача (с всички онези насекоми!) и слънцето късно вечер, което сякаш цопваше право в езерото. Невъзможното съвършенство на онова лято... Изчаквах идеалния момент да ти ги дам. Ще ми се да не бях чакал толкова дълго.

   Настанен зад тясната масичка в хладното помещение, Григори се опита да пропъди тази мисъл, все същия упорит стар спомен...

Издателство Хермес

Руската балерина в Хеликон

Руската балерина в Books.bg