събота, 28 юни 2014 г.

Дан Кийрън >> Изкуството да пътуваш [ бавно ]

Добрият полет се оценява по негативни признаци: не са те отвлекли, не си паднал, не си повърнал, не си закъснял, не си се натровил от храната. И си благодарен за което. Пол Теру

   На пръв поглед мързелът и пътуването са две несъвместими неща. По дефиниция ленивият е домошар, бездеен човек, който предпочита да пътешества през древни земи по-скоро с пръст по картата или с книга в ръка, отколкото да премине през неудобствата на истинското пътешествие. Паскал има една мъдра мисъл, която гласи: „Всички нещастия на човека произтичат от това, че не умее да седи тихо в усамотение.“ Проблемите започват с прекрачването на прага. Самата дума „пътешествие“ произлиза от друга, която на латински означава „тривръх инструмент за мъчения“.
   И все пак въпреки всички трудности на реалното пътешествие, мързелуващият може да бъде подтикнат да се впусне на път. И може да стане любител на странстванията, бродяга, изпълнен с любопитство, наблюдател на живота около него – известно е, че някои от най-великите пътешественици и автори на пътеписи всъщност са били големи мързеливци. Сещам се за всеизвестния д-р Джонсън – ленивеца, който се излежавал всеки божи ден в леглото си до обяд, но тръгнал на изключително трудно пътешествие в планините на Северна Шотландия в компанията на младия Бозуел. Друг подобен пример е Робърт Луис Стивънсън, който – въпреки че на 26 години написал есе в прослава на леността – страстно обичал да пътува. Пътеписът му „Пътуване с магаре в Шевен“ е същински шедьовър и вероятно е произведението, оказало най-силно влияние върху един от най-великите английски съвременни автори на пътеписи – Пол Теру.
   Така че страстта към пътуването и мързелът всъщност са доста свързани – повече, отколкото може би предполагате. Изглежда ще е по-точно, ако кажем, че проявяващият леност изпитва отвращение към тази форма на пътешествия, която ни предлага съвременната туристическа индустрия. И по-специално – почивките. Не че критикуваме туризма сам по себе си. В края на краищата никой не отрича, че е истинско удоволствие да се скиташ безцелно в италианската провинция или просто да се излежаваш на брега, близо до прибоя. Но не може да се отрече, че има и нещо разочароващо в почивка, прекарана само в слънчеви бани, както отбелязаха „Секс Пистълс“ преди доста време. Да, това си е фантазия, доста скъпа при това. Но е и просто утешителна награда за роба, заклещен в капана на своята скучна работа.
   Същото можем да кажем и за изтърканата от употреба модерна дума „изживяване“. Вместо да се захванем с трудната задача наистина да изживеем живота си смислено, предпочитаме скучното, изпълнено с труд всекидневие, от време на време пронизвано от високоволтови искри от „изживявания“, които сме планирали и които отмятаме по списък. Всички сме чели в списанията онзи списък от „100 неща, които трябва да направиш, преди да умреш“. Да караш „Ферари“, да отседнеш в хотел „Роял Аскот“ в Дубай, да участваш в рали Париж-Дакар, а също и в „Голямото надпушване“ в Амстердам, и така до втръсване. Жалко че Дейв Фрийман, чиято идея е този списък, умря само на 47 години.
   Запознах се с Дан Кийрън, когато дойде в офиса на списание „Idler“ в Камдън. Възложихме на този жизнерадостен човек задача и той започна често да идва и да ни помага. Малко по малко се ангажираше все повече със списанието и дълги години беше помощник-редактор. В редакцията не само се забавлявахме, но водехме и философски диспути. Лаская се да мисля, че годините на Дан в „Idler“ му помогнаха да оформи мирогледа си, който той излага в тази книга... Из Въведение от Том Ходжкинсън

Преводач Камен Велчев

Издателство Сиела

Богомил Герасимов >> Капки в морето

Мистерията – онова, което ни води...

   Какво иска да каже Сатаната с това “в нашата родина”? Дали няма предвид прословутия рай? Едва ли. Защото той се отнася с явна насмешка и презрение към нашата представа за рая, както ни се внушава от църквата и светите писания.
   Според Сатаната измисленият от човека рай прилича на самия него – странен, интересен, поразителен, смешен. От второто му писмо излиза, че в този измислен рай няма нищо от това, което на човека се харесва, и има всичко, което не му харесва. Няма го в рая например половия акт, докато на Земята човек непрекъснато си мисли за него. И удаде ли му се възможност за полово сношение, нищо не може да го спре: нито седмата Божа заповед да не прелюбодейства, нито рискът за живота или репутацията си...
   Значи, това, което човек най-много обича, няма да го намери в рая, а онова, което най-много мрази, там му се предлага в изобилие. При това в рая не само че няма да се размине с омразните му неща на Земята, но на онзи свят те ще му и харесват. Така например човек си въобразява, че там, в рая, всички пеят, всички свирят на арфа, всички непрекъснато се молят и хвалят Всевишния...
   Сатаната, скъпи Марк, ако си спомняш в края на второто си писмо, прави лек намек, че раят всъщност е истински ад. Как иначе могат да се изтълкуват тези негови думи: “... в човешкия рай няма място за разума, няма никаква храна за него..., защото само един светец може да изтърпи радостите на подобен приют за малоумни”. Из Първо писмо до Марк Твен

Издателство Труд

петък, 27 юни 2014 г.

Цочо Бояджиев >> Философия на фотографията

Лекционен курс

   Представеният по-долу текст представлява лекционен курс в най-буквалния смисъл на думата. Неговото предназначение е да въведе студентите в тематиката на съответната дисциплина и да предложи един възможен прочит на проблемите, свързани с естеството на „фотографското“. Тези проблеми, прочее, са обсъждани интензивно в рамките на избираемата дисциплина „Философия на фотографията“, предлагана вече в продължение на няколко години на студентите по философия и водена съвместно с изкуствоведката Катерина Гаджева и фотографа Николай Трейман. Както е присъщо на един академичен курс лекции, изложението черпи охотно идеи и примери от – впрочем немногобройни – изследвания върху теорията и философията на фотографията, както и от писмените свидетелства на някои от най-значимите майстори на жанра. единството и органичността на текста са, надявам се, съхранени в резултат на усилието да бъдат удържани поне две водещи тези, които могат да бъдат формулирани съвсем лапидарно по следния начин. Първо, че фотографията, която е един сравнително нов визуален език, се опира в голяма степен на някои предмодерни (и същевременно – парадоксално – хипермодерни) светогледни представи. Второ, че фотографското изображение възниква като резултат от съвместната инициатива и балансираното взаимодействие на различните „актанти“ (Бруно Латур), сиреч едновременно на обекта, техническото средство, фотографа и зрителя.
   Разбира се, аз гледам на този текст най-вече като на провокация за продължаването на дискусията за природата на фотографията, за нейното своеобразие и за различеността ѝ от другите изобразителни стратегии. Надеждата ми е, че след като придобием известна яснота относно тази природа, ние ще съумеем и по-основателно да осмислим както социалния, така и собствено естетическия начин на нейното функциониране. Ц. Б.

Издателство Изток-Запад

Джон Лукач >> Кратка история на двайсети век

Векът на демократичното разрастване, но и на национализма и популизма

   Нашето историческо знание, подобно на почти всяко човешко знание, е персонално и пристрастно. Няма как да овладеем изцяло истината, но въпреки това трябва да я търсим. А има твърде много половинчати истини за историята на ХХ век, които си струва да бъдат обсъждани и допълвани.
   Основното, често пъти наричано „научно” схващане за историята е, че тя, особено в демократичната епоха, е резултат от важни материални и икономически фактори, които определят действията и мисленето на хората. Но за мен това е по-малко от половината истина. През 1933 г. Хитлер идва на власт в Германия не просто поради икономическата криза, а поради политическите настроения на повечето германци по онова време. Не състоянието на икономиката възпира британското правителство да се противопостави по-остро на Хитлер през 30-те години. Не ниското качество на въоръжението довежда до краха на Франция през 1940 г. Дж. Л.

Издателство Обсидиан

Ерик Кержан >> Адмирал Канарис – върховният шпионин на Хитлер

Кой е той – враг на фюрера или убеден нацист?

Хитлер лично изисква „незабавното унищожение на предателя“.

Канарис превръща Абвера в страховита военна машина на Третия райх, но същевременно още от 1941 г. се утвърждава като емблематична фигура на съпротивата в лоното на Вермахта. Истината не е толкова проста. Майстор в контрашпионажа и двойната игра, той нарочно оставя своята служба да се превърне в щаб на опозиционерите, за да може по-добре да ги контролира, манипулира и да възпрепятства действията им.
Това доказва, въз основа на документи и свидетелства, френският историк Ерик Кержан в настоящата книга.

Издателство Фама

четвъртък, 26 юни 2014 г.

Хорас Маккой >> Уморените коне ги убиват, нали?

Морето блъска под тях, танцът продължава безкрайно... и няма друг изход освен смъртта

В този жесток свят оцеляването е всичко.
Бунтарката Глория е избягала от „ужасно място“ и не може да реши дали иска да стане звезда, или да се самоубие. За да оцелеят, двамата с Робърт трябва да продават душите си, като участват в убийствен танцов маратон. Ще имат храна и подслон, само ако никога не спират.

Докъде може да стигне човек, за да остане жив?

Романът е филмиран от режисьора Сидни Полак и получава девет номинации за Оскар и Златен Глобус.

Издателство Бард

Теодор Драйзер >> Изкушенията на Кари Мийбър

Да преуспееш или да умреш беден...

Богатство и бедност, преуспяващи и низвергнати, възход и падение – животът такъв, какъвто е.
Изумително правдива, раняваща и незабравима история.

Чаровната красавица Кари Мийбър тръгва от малкия град и завладява Бродуей.
Тя вкусва от благата на висшето общество и милионери наддават за нея.

Но това ли е щастието?
Щастлива ли е Кари Мийбър?


Издателство Световна библиотека – София

Ивелина Иванова >> 50 неустоими десерта

Сладкиши и торти, сладки и бонбони, кремове и сладолед, веган десерти

Той взе едно шоколадче и го сложи на тезгяха, за да се знае за какво се препират, а после почна да приготвя лекарството по рецептата на Карлсон. Той сложи в една чашка няколко бонбончета, няколко захаросани лешничета, прибави късче шоколад, счука всичко това и го размеси. После разтроши няколко курабии, наречени бадемови раковинки, и ги изсипа в чашката. Такова лекарство Дребосъчето не беше виждал в живота си, но то изглеждаше толкова апетитно, че той сам би се съгласил да заболее леко, за да вземе такова лекарство... Астрид Линдгрен

Издателство Гурме Пи Си Ти И

сряда, 25 юни 2014 г.

Даниил Хармс >> Избрани произведения

Даниил Хармс – предтеча на западноевропейския абсурдизъм

   Един графолог, който изключително много обичаше водка, седеше на пейка в парка и си мислеше колко хубаво би било сега да отиде в голямо просторно жилище, в което да живее голямо мило семейство с младички дъщери, които да свирят на пиано. И там да посрещнат графолога много сърдечно, да го поканят в трапезарията, да го настанят в кресло до камината и да сложат пред него малка масичка. А на масичката да има гарафа с водка и чиния с горещи пирожки с месо. И графологът да си седи и да си пие водката, като си замезва с горещите пирожки, а миловидните дъщери на домакините да свирят в съседната стая на пианото и да пеят красиви арии от италиански опери. (1940 година) (анекдотът е в превод на Ася Григорова)

Издателство Факел експрес

Паул Карел >> Непознатата операция „Барбароса“ [ Книга 2 ]

Източният фронт: 1941 – 1943 година

Хрониката започва с началния час на операция „Барбароса“ на 22 юни 1941 и завършва с капитулацията на най-мощната армия на Вермахта в Сталинград на 2 февруари 1943 година. Между тези две дати са грандиозните сражения край Смоленск, Минск, Киев, Москва, Ленинград, Харков, Ростов, Сталинград...
Всъщност операция „Барбароса“ постига крайната си цел – немските войски стъпват на брега на Волга. И планираната победа се превръща в катастрофа.

Преводачи Ленко Веселинов, Бойко Ставрев

Издателство Прозорец

вторник, 24 юни 2014 г.

Херман Хесе >> Сидхарта

Историята на Буда преди Буда...

   На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виждаше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредбата на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плаваше като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, облаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на росата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бледи, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечината винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недоверие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намираше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, диреше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, реката и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пеперудата!
   Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събудило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохлада горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бързо, като платно по морската шир, а под платното плаваше кораб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя стадо от маймуни да минава по високия свод от короните на дърветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца, а после да ѝ се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи, малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необузданият ловец оставяше след себе си.
   Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забелязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.
   Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе преживял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвишения, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаутама, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неизразимото и непредаваемото чрез учението, което той е преживял в часа на своето просветление – това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Сега той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същината, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да и хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се създават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.
   Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спира пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо, където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, нито свещените къпания и молитвите, нито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необходимо, всичко останало не беше необходимо.
   През нощта, докато спеше в сламената колиба на един лодкар, Сидхарта видя в съня си Говинда да стои пред него в жълтото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?“ Тогава той прегърна Говинда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се подаваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше – млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на жена и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнанието. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко прозвуча зловещият крясък на кукумявка.
   Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прехвърли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с червеникавите оттенъци от утринната зора.
   – Красива е тази река – каза той на спътника си.
   – Да – отвърна лодкарят, – много е хубава, аз и обичам повече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите ѝ и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.
   – Благодаря ти, благодетелни човече, – каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. – Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.
   – Разбрах – каза лодкарят, – и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.
   – Вярваш ли? – попита Сидхарта весело.
   – Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.
   Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда – помисли си усмихнат Сидхарта, – всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“... (откъсът е по превода на Любомир Илиев)

Издателство Фама

Рут Озеки >> Създания от време

Задочната среща на Рут от северноамериканския континент и Нао от японските острови...

   – Не, не е същото. Поне за сърфиста.
   – Да – съгласи се тя. – Права си. Не е същото. – Нагласи очилата си и добави: – Не е и различно. Разбираш ли ме сега?
   – Различно е, бабо. Целта на сърфиста е да се задържи върху вълнàта, а не да е под нея.
   – Сърфист, вълнà, все същото е.
   Защо изобщо си правех труда!
   – Глупости! Сърфистът е човек. Вълнàта си е вълнà. Как така ще е все същото?
   Джико погледна към океана, където водата и небето се сливаха.
   – Вълнàта е породена от дълбоките условия на океана – каза тя. – Човекът е породен от дълбоките условия на света. Човекът изниква от света и се носи като вълнà, докато не дойде моментът отново да потъне. Нагоре, надолу. Човек, вълнà.
   Тя посочи стръмните канари по брега...

Хартиено издание и е-книга

Преводач Надежда Розова

Оформление Ина Бъчварова и Владимир Венчарски

Издателство Millenium



Невяна Кънчева >> Картофки

Какво ли не от този „ботанически шедьовър“ и „вторият хляб на планетата“

Розовите картофки са за пържене, жълтите и кафявите за готвене, а от най-светлите се получава пухкаво пюре.

От картофки могат да се приготвят повече от 3000 блюда – от салати и предястия до хляб и десерти.

Култивирани преди повече от 12 500 години в Перу и Боливия, едва през 16 век картофите са пренесени в Европа. Първите европейци, запознали се с Господин Картоф са моряците на Колумб, които го взимат със себе си в Испания.

На стария континент картофът е посрещнат с огромно недоверие. Дори не знаели какво да правят с него и първоначално го отглеждали за красивите му цветове.

Странстванията му из Европата са мъчителни. Едва ли има зеленчук, подлаган на толкова кулинарни изтезания – правели салата от листата му, ядели го суров...

Издателство Колхида

понеделник, 23 юни 2014 г.

Рей Бредбъри >> Зелени сенки, бял кит

Ирландска му работа...

   Погледнах от палубата на ферибота за Дън Лири и видях Ирландия.
   Земята беше зелена.
   Но не просто обикновено зелено, а всяка една нотка и вариация. Дори сенките бяха зелени, както и светлината, играеща по кея на градчето и по лицата на митническите инспектори. И аз пристъпих към това зелено – един млад американец, наскоро прехвърлил трийсетте, страдащ от два вида депресия и мъкнещ пишеща машина под мишница и почти нищо друго...

Симпатични терористи от ИРА, подпийващи свещеници, дяволити драматурзи и компанията от кръчмата на Хийбър Фин. В една страна, където митовете са реалност, поезията е в изобилие, а превратностите на съдбата винаги са повод за празнуване.

Издателство Сиела

Ричард Бах >> Илюзии

Приключенията на един месия по неволя...

   Съвестта ти е мерило за това
   доколко честен си в своята себичност.
   Вслушвай се внимателно
   в нея.

   – Всички ние сме свободни да правим каквото искаме – каза ми той онази вечер. – Не е ли повече от ясно? Не е ли тъкмо това най-великият начин да бъде управлявана една вселена?
   – Почти. Забрави нещо, което е доста важно – възразих аз.
   – Така ли?
   – Всички ние сме свободни да правим каквото искаме, стига да не вредим на другите – рекох доста назидателно. – Знам, че го подразбираш, но сме длъжни да казваме това, което подразбираме.
   Изведнъж от тъмното се чу нещо като тътрузене на крака; стрелнах с очи приятеля си.
   – Чу ли?
   – Да, там май има някой. – Той се изправи и тръгна към мрака. Най-неочаквано се засмя и каза име, което не долових. – Всичко е наред – чух го до изрича. – Не, ще се радваме да те видим при нас.. защо стърчиш тук... ела, де, добре дошъл си, наистина...
   Гласът беше със силен акцент, може би руски или чешки, но по-вероятно трансилвански.
   – Благодаря. Не искам да ви се натрапвам...
   Човекът, когото Дон доведе в светлината на огъня, беше, как ли да се изразя... беше твърде необичайно да срещнеш такъв тип нощем в Средния запад на Щатите. Чувстваше се притеснен в светлината, приличаше на вълк, беше дребничък, изпосталял, уплашен до смърт, беше в официално облекло и с поръбена с червен атлаз черна пелерина.
   – Само минавах оттук – поде той. – През това поле ще се прибера по-бързо вкъщи.
   – Така ли?
   Шимода не му повярва, знаеше, че го лъже, но в същото време правеше всичко възможно да не се изкикоти. Надявах се скоро да разбера каква е работата.
   – Заповядайте! – поканих аз мъжа. – Можем ли да ви бъдем полезни с нещо?
   Не че умирах от желание да му помагам, но той трепереше като листо, та наистина исках да се чувства удобно.
   Мъжът ме изгледа с отчаяна усмивка, от която се вледених.
   – Да, можете. Искам го много, инак нямаше да ви моля. Мога ли да си пийна от кръвта ви? Съвсем мъничко. Имам нужда от човешка кръв, храня се с нея...
   Не знаеше добре английски, говореше с акцент и може би не го бях разбрал, но въпреки това скочих на крака толкова светкавично, че към огъня се разлетяха сламки.
   Човекът се дръпна като попарен. Общо взето, съм безобиден, но инак съм як като канара и сигурно съм го стреснал. Той извърна глава.
   – Извинявайте, драги ми господине! Извинявайте! Забравете, че изобщо съм отварял дума за кръв. Но да ви кажа...
   – Какви ги дрънкате? – Бях си глътнал езика от страх, затова говорех доста ядно. – По дяволите, какви ги дрънкате, господине? Не знам кой сте, да не сте някой ВАМ...
   Шимода ме прекъсна насред думата.
   – Гостът говореше, а ти го прекъсна, Ричард! Продължавайте, господине, приятелят ми е малко припрян.
   – Този тук, Доналд... – подхванах аз отново.
   – Млъкни, де!
   Бях толкова изненадан, че наистина си замълчах, само изгледах ужасено и недоумяващо непознатия, изтръгнат от родния си мрак, за да се озове в светлина на нашия огън...

Издателсво Хермес

Жан Ануи >> Пътник без багаж

Гастон е загубил паметта си през войната и обитава приют за душевноболни...

След 18 години към неговата личност внезапно се развихря бурен интерес. През времето, откакто е загубил паметта си, военната му пенсия се е натрупала и той разполага със значително състояние. За негови близки се представят множество претенденти. Най-големи са шансовете на семейство Рено, у които той гостува в опит да възвърне спомените си. Рено са заможни и не ламтят за богатстото му – но колкото повече научава Гастон за предполагаемия си аз и вероятните си родственици, толкова повече те не му харесват...

Преводач Мария Коева

Издателство Фама