събота, 27 юни 2015 г.

>> Японски разкази

Двуезично издание

Сборникът с къси разкази на знаменитите японски писатели от края на XIX и началото на XX век Акутагава Рюноске, Аришима Такео, Куникида Доппо, Масаока Шики, Шига Наоя и Шимаки Кенсаку, среща почитателите на японската литература както с вече издавания у нас Акутагава Рюноске, така и с по-малко известни до този момент у нас майстори на словото.
Разказите (с изключение на Мандарините) в книгата са преведени за пръв път на български език.

Съставители и преводачи са Людмила Холодович (доктор на филологическите науки, дългогодишен преподавател по съвременен японски език и японска литература в Софийски университет „Св. Климент Охридски“) и Александър Киров (докторант по съвременен японски език, завършил специалност „Японистика“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, многократно специализирал в различни японски университети и Центъра за японски език към Японската фондация).

Издателство Изток-Запад (2015)

петък, 26 юни 2015 г.

Александер Сьодерберг >> Андалуският приятел

Още едно момиче, играещо си с огъня...

   Стилът и външният ѝ вид караха мнозина да се питат наистина ли е медицинска сестра. Никога не можеше да усети дали подобни коментари представляваха комплимент, или подигравка. Имаше дълга тъмна коса и зелени очи – понякога създаваха усещане, че всеки миг ще прихне в смях. Това бе единствено илюзия, сякаш се бе родила с усмивка в погледа.
Стълбата скърцаше под краката ѝ. Къщата – този малък дървен дом от 1911 година с разделени на четири прозорци, със стари дървени блестящи подове и една твърде малка градина, бе нейният пристан на тази земя, осъзна го в мига, в който я видя. Кухненският прозорец бе отворен сред тихата пролетна вечер. Въздухът миришеше на лято. То щеше да настъпи едва след няколко седмици, но подранилото топло време отказваше да си отиде. Бе покрило целия свят като тежко застинало одеяло. Тя бе щастлива, нуждаеше се от топлината, наслаждаваше се на възможността да държи вратите и прозорците отворени, да може да се движи свободно вътре и вън.
   В далечината се чу мотопед, косът пееше от близкото дърво, останалите птици му пригласяха, не знаеше названията им. Софи извади порцелановия сервиз и нареди масата за двама с най-красивите си чинии, прибори и чаши, искаше да прогони напълно всекидневието. Знаеше, че ще вечеря сама, Алберт се хранеше единствено когато усещаше глад, рядко бяха в синхрон. Чу стъпките му по стълбата, чу как маратонките докосваха старите дъбови греди, стъпките му бяха твърде тежки, твърде силни – за Алберт нямаше значение, че вдига шум. Усмихна му се, когато влезе в кухнята, той ѝ отвърна с детска усмивка, отвори рязко вратата на хладилника, задържа се дълго там и огледа внимателно съдържанието му.
   – Затвори хладилника, Алберт.
   Момчето не помръдна. Софи преглътна няколко хапки, докато разглеждаше разсеяно някакво списание. Отново вдигна поглед и повтори същата реплика, вече с известно раздразнение в гласа.
   – Не мога да помръдна – прошепна ѝ той театрално.
   Софи се разсмя не заради сухия му хумор, а заради комичната му натура, изпълваше я с радост... може би дори я караше да се чувства горда.
   – Какво прави днес? – попита го тя.
   Софи видя, че го избива на смях. Реакцията му й бе добре позната, намираше шегите си за смешни. Алберт извади бутилка минерална вода от хладилника, трясна вратата и седна на кухненския плот. Въглеродният двуокис изсвистя изпод отворената капачка.
   – ѝсичка са луди – рече Алберт и отпи една глътка.
   После ѝ разказа за деня си, насечено, като следваше полета на откъслечните си мисли. Софи слушаше в захлас как се поднася с учителите си и с всички други, за които се сетеше. Виждаше ясно каква наслада черпи от шегите си. Разказът му секна изведнъж. Софи никога не можеше да предугади кога щеше да настъпи краят, просто в един момент млъкваше и това бе всичко, сякаш се уморяваше от гласа и от хумора си. Искаше ѝ се да протегне ръка към него, да го помоли да остане при нея, да продължи да ѝ споделя шегите си, белязани от човещина, доброта и злост. Нямаше как да го постигне. Бе се опитвала преди, но ставаше по-лошо, затова го пусна да си тръгне. Алберт изчезна в коридора. Настъпи мигновена тишина, може би сменяше обувките си.
   – Дължиш ми една хилядарка.
   – За какво?
   – Чистачката мина днес.
   – Не я наричай така.
   Чу как затваря ципа на якето си.
   – А как да я наричам тогава?
   Софи не знаеше. Алберт вече бе отворил външната врата.
   – Целувка за довиждане, мамо. Гласът му се изпълни с внезапна нежност.
Вратата се затвори, долови стъпките му по чакълената пътека под отворения прозорец.
   – Обади ми се, ако закъснееш! – извика Софи след него.
   После се върна към обичайните си задължения. Разтреби масата, подреди кухнята, погледа телевизия, обади се на една приятелка, за да си поговорят малко празни приказки, и изпрати вечерта. Легна си и прочете няколко страници от книгата на нощното шкафче, в която се разказваше за жена, намерила нов смисъл в живота си, след като започнала да помага на бездомни деца в Букурещ. Книгата бе скучна, а героинята – превзета, двете със Софи нямаха нищо общо. Затвори я и заспа сама, както обикновено.
   Осем часа по-късно стрелката на часовника спря на шест. Софи стана, приготви се, изми огледалото в банята и прочете тайното послание, което се появи по замъглената повърхност: Алберт, АИК. Имаше и още цяла редица непонятни думи, които синът ѝ бе изписал, докато си миеше зъбите. Бе му казала да престане с това. Явно не му пукаше особено, дълбоко в душата си Софи приемаше бунта му с радост.
   Облече се и хапна лека закуска на крак, докато прочете първата страница на сутрешния вестник. Скоро щеше да тръгне за работа. Извика три пъти на Алберт, че е време да става, а четвърт час по-късно възседна колелото си и позволи на топлия утринен бриз да я разсъни.

   Наричаха го Джинси. Вярваха, че това е истинското му име. Смееха се и сочеха панталона му. Джинси!
   Всъщност се казваше Йенс и в момента седеше край една маса в колиба в джунглата на Парагвай заедно с трима руснаци. Шефът се казваше Дмитрий, бабаит на около трийсет години, с доста момчешко лице – родителите му сигурно бяха братовчеди. Приятелите му, Гоша и Виталий, бяха на същата възраст, може би техните родители бяха брат и сестра. Смееха се непрестанно, без да излъчват радост, имаха голямо разстояние между очите, а устните им бяха постоянно леко отворени, сякаш не разбираха нищо.
   Дмитрий забърка сухо мартини в една пластмасова туба, пусна вътре няколко маслини, разклати я добре и напълни измитите кафени чаши, разля малко отстрани и вдигна тост на руски. Приятелите му подвикнаха радостно и отпиха едновременно от напитката с привкус на дизелово гориво.
   Йенс не ги харесваше, нито един от тях. Бяха отблъскващи, нечестни, невъзпитани и нервни... Напразно се опитваше да прикрие погнусата си, винаги неволно издаваше чувствата си.
   – Искате ли да видите стоката? – попита ги той.
   Руснаците се превъзбудиха като малки деца на Коледа. Йенс излезе от колибата и тръгна към джипа, който бе паркиран на прашния слабо осветен двор.
   Нямаше представа защо руснаците бяха дошли чак до Парагвай заради стоката му. Обикновено клиентите му поръчваха каквото им потрябва, а той им го доставяше, получаваше си парите и толкова, никога не се срещаха. Ала с тези мъжаги бе различно, сякаш подобна оръжейна сделка бе един вид голямо весело приключение. Не знаеше с какво се занимават, а и не искаше да разбере. Нямаше значение, бяха дошли, за да разгледат стоката му, да изпробват оръжията, да смъркат кокаин, да чукат курви и да му платят втората от три вноски.
   Взе една картечница MP7 и един автомат Steyer AUG. Останалите оръжия бяха опаковани в склада на пристанището Суидад дел Есте, готови да отпътуват.
   Руснаците грабнаха оръжията и започнаха да се обстрелват един друг наужким. Ръцете горе... ръцете горе! Заливаха се от смях, а движенията ми бяха някак насечени. По брадата на Дмитрий бе полепнал кокаин.
Гоша и Виталий започнаха да се карат за картечницата, дърпаха я и се удряха силно с юмруци по главата. Дмитрий ги разтърва и извади тубата с мартинито.
   Йенс ги наблюдаваше отдалеч, бяха на път съвсем да подивеят, парагвайците щяха да се върнат всеки момент с курвите в знак на добра воля. Руснаците щяха още повече да се надрусат и да започнат да стрелят наистина. Знаеше какво щеше да се случи, ала не можеше да го предотврати, очакваше ги пълна касапница. Искаше да изчезне, но трябваше да изчака слънцето да изгрее, да остане буден и да не пие, искаше да получи парите си, когато Дмитрий преценеше, че е време да му плати.
   – Джинси! Къде, по дяволите, са патроните?
   Йенс посочи към джипа. Руснаците отвориха яростно вратите и започнаха да търсят. Йенс пъхна ръка в джоба на якето си, бе му останала малко никотинова дъвка. Отказа тютюна преди два месеца, а цигарите – преди три години. Сега се намираше в джунглата на четиресет километра от Сиудад дел Есте. Мозъкът му крещеше за никотин. Лапна последната дъвка и я задъвка енергично, вгледа се с нескрито отвращение в руснаците, не се съмняваше, че скоро щеше да пропуши отново.

   Когато бе в болницата, не ѝ оставаше време за друго освен за работа. Задълженията ѝ я поглъщаха напълно, а и не обичаше да пие кафе с колегите си, чувстваше се неловко. Не че бе срамежлива, може би нещо ѝ липсваше, не бе способна да си общува на по чашка кафе. Работеше тук заради пациентите, не заради някакво вродено чувство на смиреност или вътрешна нужда да обгрижва някого. Работеше в болницата, за да може да си говори с тях, да си общува с тях. Те бяха болни и следователно сами. Откровени, човечни и честни. Създаваха ѝ усещане за сигурност, караха я да се чувства способна. Към това се стремеше, това я привличаше. Пациентите рядко я занимаваха с глупости, не и преди да оздравеят, тогава се разделяха по взаимно съгласие. Може би това бе причината да избере именно тази професия.
   Да не би да черпеше енергия от чуждото нещастие? Не бе изключено да е така, но това чувство ѝ бе непознато. По-скоро ставаше дума за един вид зависимост. Зависимост от чуждата откровеност, зависимост от чуждата нужда от общуване, зависимост от възможността да надзърне в дълбините на нечия душа, поне от време на време. Пациентите, които ѝ го позволяваха, се превръщаха в нейни любимци. Те бяха величествени хора. Точно тази дума използваше – величествени. Те ѝ разкриваха истинската си същност, а тя оставаше за миг при тях и ги наблюдаваше, изпълваше се с възхищение и смътна надежда. Винаги успяваше да открие тези горди хора, които не се свеняха да се усмихнат на делника с най-истинското величие, разпознаваше ги от пръв поглед, не знаеше как или защо. Имаше чувството, че тези хора позволяваха на душата си да разцъфне, че винаги се стремяха към най-доброто, че имаха куража да признаят всичките си страни, дори най-скришните и тъмните.
   Вървеше с поднос в ръце към Хектор Гусман в стая 11. Постъпи в болницата преди три дни, след инцидент с кола на пешеходна пътека. Десният му крак бе счупен под коляното. Лекарите имаха съмнения, че и далакът му е пострадал, и решиха да го оставят за наблюдение. Хектор бе на около четиресет и пет, бе хубав, без да е красив, едър, без да е дебел. Бе испанец, но лицето му издаваше и северни черти. Косата му бе светлокафява на руси кичури. Носът, скулите и брадичката му бяха остри, а кожата – по-скоро бронзова. Говореше перфектно шведски и бе един от величествените – може би заради проницателните си очи, които красяха лицето му, или заради лекотата, с която се движеше въпреки едрия си бой. А може би заради непрестореното безразличие, с което ѝ се усмихваше всеки път, щом влезеше в стаята му – сякаш разбираше, че тя го разбира, което си бе истина. Затова и тя му се усмихваше в отговор. Преструваше се, че чете, седнал изправен в леглото с очила на носа. Винаги играеше подобен театър, когато го посещаваше, преструваше се, че не я вижда, преструваше се на зает.
   Приготви лекарствата му и ги подреди в малки пластмасови чашки, подаде му първата. Пациентът я пое, без да вдига поглед от книгата, изсипа хапчетата в устата си, взе чаша вода и ги глътна, напълно съсредоточен върху четивото си. Софи му подаде и втората доза, последва същата процедура.
   – Все така вкусни – промълви той тихо и вдигна очи. – Сменила си обиците, Софи.
   Софи посегна несъзнателно с ръка към ухото.
   – Може би – рече му тя.
   – Не, не може би, това е факт. Отиват ти.
   Софи тръгна към вратата и я отвори.
   – Може ли да ми донесеш малко сок? Ако имаш време?
   – Да – отвърна му тя.
   На вратата се сблъска с мъжа, който по-рано се представи като братовчед на Хектор. Двамата изобщо не си приличаха, бе слаб, но мускулест, чернокос, доста висок на ръст, с будни ледено сини очи, които забелязваха всеки детайл. Братовчедът ѝ кимна леко. Каза на Хектор нещо на испански, Хектор му отговори и започна да се смее. Софи усети, че шегата бе по неин адрес, и забрави за сока...

Хартиено издание и екнига

Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Колибри (2015)

Андалуският приятел в Pimodo

четвъртък, 25 юни 2015 г.

Никола Баро >> Париж винаги си заслужава

Една очарователна Парижка книжарница и нейната вироглава собственичка

Розали Лоран отваря книжарница, в която освен другите красиви неща продава и собственоръчно нарисувани „картички с пожелания“. Нейните собствени желания обаче
остават несбъднати. На всеки неин рожден ден от Айфеловата кула политат бутикови картички със съкровено желание. Напразно.
В живота на Розали настъпва рязък обрат, когато в магазина ѝ нахлува възрастен господин и се препъва в статива с картички. В суматохата тя не разпознава в лицето на начумерения посетител прочутия автор на детски книжки Макс Марше. Когато той ѝ предлага да илюстрира последната му книжка, Розали възторжено приема. „Синият тигър“ получава висока оценка от публиката и почетно място на витрината в книжарницата на Розали. Малко по-късно красив непознат нахлува вътре и се препъва в статива с картичките и младата жена усеща помахване от съдбата. Но преди да успее да се влюби в професора по литература от Ню Йорк, тя спретва с него първия им скандал. Защото този човек упорито твърди, че историята за синия тигър е негова...

Преводач Людмила Костова
Дизайнер Кристина Круц
Издателство Enthusiast (2015)

Париж винаги си заслужава в Pimodo

сряда, 24 юни 2015 г.

Жан Кокто >> Ужасните родители

Всеки със всеки, всеки срещу всеки

Пиесата на Жан Кокто, написана през 1938 г., още с появата си предизвиква скандал сред френското общество, независимо че е създадена в една наситена с модернистични изяви среда. Актьор в представлението тогава е Жан Маре (отгледан от майка си като „мъжествена девойка“), който играе и е прототип на главния персонаж в тази история. В нея се проследяват безумните и перверзни отношения в едно семейство, в което любовта на майката към сина преминава в страстна влюбеност, бащата е любовник на приятелката на нежния син, лелята е отхвърлената годеница на бащата, а на финала майката се самоубива като последен ексцентричен жест към несподелената ѝ любов към сина ѝ. Тези така любими на Фройд отношения интересно съвпадат и с биографията на Кокто... Гергана Пирозова

Исках да напиша комедия или драма, оплетена във водевил... ЖК

Преводач Мария Коева
Издателство Фама (2015)

вторник, 23 юни 2015 г.

А. С. Байът >> Обладаване

Романтична и иронична, интелектуална и детективски забавна, завладяваща...

Всичко започва, когато младият и потиснат учен Роланд Мичъл открива в Британската библиотека неизвестни писма на великия викториански поет Рандолф Хенри Аш...

Навремето издателите на Обладаване са убедени, че книгата ще има скромен прием. В нея има много поезия, при това в стила на Викторианската епоха. Стига се до искането много от тези стихове да бъдат орязани. Именно те обаче правят книгата шедьовър. Придават специфичен размах на творбата, която за едни е любовен роман, а за други – чист мистицизъм.

Какво бе приказната Мелюзина?
Твърдят: среднощ до кулата на замъка
чер въздухът се дипли край крилата
на змей грамаден, с люспеста опашка
зашибал раздвоеното небе
през облаците, черни като сажди;
навремени пронизващ писък яха,
понесъл загуба и болка, вятъра,
завихря се в плача му и заглъхва.

Преводач Димана Илиева
Превод на стиховете Валентин Кръстев и Ангел Игов
Издателство Агата-А (2015)

понеделник, 22 юни 2015 г.

Ерих Мария Ремарк >> Живот назаем

Двама души без бъдеще...

   Клерфе спря колата пред една бензиностанция, където снегът бе разчистен, и даде сигнал с клаксона. Над телефонните стълбове грачеха врани, а откъм малката работилница зад бензиностанцията долиташе чукане върху ламарина.
   Чукането престана и от работилницата излезе момче на около шестнадесет години в червен свитер и с очила със стоманени рамки.
   – Напълни резервоара – каза Клерфе и слезе от колата.
   – Супер?
   – Да. Тук може ли човек да хапне някъде?
   Момчето посочи с палеца си към отсрещната страна на пътя.
   – Ей там. Днес за обед имаха свинско със зеле по бернски. Да сваля ли веригите от гумите?
   – Защо?
   – Пътят нагоре е още по-заледен и оттук.
   – Из целия проход?
   – През прохода не може да се пътува. От вчера отново е затрупан. А пък с тази ниска спортна кола въобще не си правете илюзии, че ще преминете.
   – Сериозно ли? – каза Клерфе. – Само разпалваш любопитството ми.
   – А пък вие – моето – отвърна момчето.
   Гостилницата не бе проветрявана отдавна и миришеше на прокиснала бира и дълга зима. Клерфе си поръча месо по швейцарски, хляб, сирене и гарафа бяло местно вино. Поиска да му сервират на терасата. Навън не бе много студено. Небето изглеждаше огромно и имаше цвят на тинтява.
   – Да пръсна ли колата с маркуча? – викна момчето от бензиностанцията. – Закопняло е старчето за водица!
   – Не. Почисти само предното стъкло.
   Колата не бе мита отдавна и това веднага се набиваше на очи. Проливният дъжд, връхлетял го след Екс, бе превърнал червения прах от крайбрежието на Сен Рафаел по капака на мотора и калниците в някаква мръсна, разядена тъкан. Към нея се бяха прибавили варовитите пръски от локвите на Средна Франция, а също и калта, запокитена върху каросерията от колелата на безчислените камиони, които трябваше да задмине.
   „Всъщност, какво ме накара да се домъкна тук? –– мислеше Клерфе. – За ски без друго е вече късно.“ Нима причина бе състраданието? Знаеше, че състраданието е лош спътник, но още по-лошо ставаше, когато то се превърне в цел на едно пътуване. „Защо впрочем не заминах за Мюнхен? Или за Милано? Но какво ще търся в Мюнхен или в Милано? Или където и да е другаде? Аз просто съм уморен – мислеше той. – Уморен съм от застоя, уморен съм и от честата промяна. А може би съм уморен само от необходимостта постоянно да взимам решения? Но какво има тук чак толкова да решавам?“
   Клерфе изпи виното си и влезе отново в гостилницата.
   Момичето зад тезгяха миеше чаши. Препарираната глава на една дива коза се пулеше със стъклените си очи над главите на посетителите към отсрещната реклама на някаква цюрихска пивоварна.
   Клерфе извади от джоба си едно плоско шише, обвито в кожа.
   – Бихте ли ми го напълнили с коняк.
   – С „Курвоазие“, „Реми-Мартен“ или „Мартел“?
   – С „Мартел“.
   Момичето започна да мери коняка с чаша. Една котка се приближи и се загали в краката на Клерфе. Той поиска също два пакета цигари и кибрит и заплати сметката си.
   – Километри ли са това? – попита навън момчето в червения свитер, като посочи спидометъра на колата.
   – Не, това са мили.
   Момчето подсвирна.
   – Но какво търсите тогава в Алпите? Защо не летите с таратайката си по автострадата?
   Клерфе го погледна. Видя бляскащите стъкла на очилата му, вирнатия нос, пъпчиците по лицето и щръкналите му уши. Същество, заменило меланхолията на детството през войната с всички заблуждения на полузрелостта.
   – Нещата не винаги стават, както трябва, синко. Дори и да са ти напълно ясни. Но понякога тъкмо в това се състои очарованието на живота. Загряваш ли?
   – Не – отвърна момчето и подсмръкна. – Но телефони на спасителната служба ще намерите из целия проход. В случай че заседнете, достатъчно е само да ни позвъните и ние ще ви измъкнем. Ето ви нашия номер.
   – Вече не изпращате ли сенбернарски кучета с шишенца коняк на врата?
   – Не. Алкохолът е много скъп, а и кучетата се изхитриха. Сами изпиват коняка. Затова си служим само с волове. Яки волове, удобни за изтегляне.
   Момчето издържа погледа на Клерфе през бляскащите стъкла на очилата си.
   – Само ти ми липсваше днес – каза той на края. – Алпийски тарикат на хиляда и двеста метра височина! Може би те наричат още и Песталоци или Лафатер?
   – Не. Казвам се Гьоринг.
   – Какво?
   – Гьоринг. – Момчето се озъби в усмивка – липсваше му един преден зъб. – Обаче малкото ми име е Хуберт.
   – Да не си роднина на онзи...
   – Не – прекъсна го Хуберт. – Аз съм от базелските Гьоринговци. Ако бях от онези, сега нямаше да точа тук бензин, а щях да получавам някоя тлъста пенсийка.
   Клерфе замълча за миг.
   – Странен ден е днес – каза той след малко. – Кой можеше да очаква това? Все пак всичко хубаво, синко, желая ти успех в живота. За мене ти си изненада.
   – А вие за мене не. Вие сте автомобилен състезател, нали?
   – Как позна?
   Хуберт Гьоринг посочи едва забележимия номер под мръсотията върху капака на мотора.
   – Та ти си бил освен всичко друго и детектив! – Клерфе се качи в колата. – Може би е по-добре още отсега да те пратят в затвора, за да се спаси човечеството от някое ново нещастие. Когато станеш министър-председател, вече ще бъде късно.
   Той запали мотора.
   – Забравихте да платите – заяви Хуберт. – За вас – четиридесет и две франкчета.
   Клерфе му подаде парите.
   – Франкчета! – каза той. – Това ме успокоява, Хуберт. В страна, където наричат парите с умалителни имена, не може да има фашизъм.
   Един час по-късно колата заседна. Няколко снежни козирки се бяха срутили по склона и бяха засипали шосето. Клерфе можеше да обърне колата и да се върне обратно, но нямаше никакво желание да среща отново рибешкия поглед на Хуберт Гьоринг. Освен това не обичаше да се връща от пътя си. Затова остана да седи търпеливо в колата, пушеше цигари, отпиваше от коняка, вслушваше се в крясъка на враните и чакаше намесата на провидението.
   Провидението се появи след някое време в образа на малка снегориначка. Клерфе раздели остатъка от коняка с шофьора. После мъжът го задмина, започна със своята машина да разчиства снега и да го трупа встрани от пътя, сякаш разрязваше някакво исполинско повалено дърво, а летящите му стърготини образуваха бяла окръжност, сияеща под лъчите на косото слънце във всички цветове на дъгата.
   Двеста метра по-нататък пътят бе отново свободен. Снегориначката се отмести встрани и колата на Клерфе се промъкна покрай нея. Шофьорът махна с ръка. Както Хуберт, и той носеше червен свитер и очила. Поради това Клерфе не завърза с него разговор, а само размени няколко безопасни мисли за снега и коняка – да се сблъска с втори Гьоринг в един и същ ден му изглеждаше прекалено много.
   Хуберт го бе излъгал – горе проходът не бе затворен. Колата бързо набираше височина и внезапно пред очите на Клерфе се откри дълбоко долу долината – синкава и мека в припадащия здрач, с пръснати като в детска кутия за играчки селски къщици с побелели покриви, една островърха църковна камбанария, заледени пързалки, няколко хотела и първите светлинки по домовете. За момент Клерфе спря колата и загледа надолу. След това започна бавно да се спуска по завоите. Някъде там долу в един санаториум се лекуваше Холман, неговият втори пилот, разболял се преди една година. Лекарят бе установил туберкулоза, а Холман само се бе изсмял – заяви, че подобни неща едва ли могат да съществуват още във века на антибиотиците, а и да съществуват, заболелите получават шепа таблетки, няколко инжекции и всичко се оправя. Но чудотворните средства съвсем не бяха толкова ефикасни и бързодействуващи, както ги рекламираха, особено когато се прилагаха върху хора, израснали през войната и не винаги имали какво да ядат. Холман бе получил своя кръвоизлив по време на състезанието на хиляда мили в Италия – малко преди Рим – и Клерфе се бе видял принуден да го остави в депото. Лекарят бе настоял да бъде изпратен за няколко месеца на планина. Отначало Холман се бе разбунтувал, но на края трябваше да се примири. Няколкото месеца обаче се бяха превърнали в цяла година.
   Изведнъж моторът задави. „Пак свещите!“ – помисли Клерфе. Това му се случваше винаги щом престанеше да мисли за пътуването. Измина последната отсечка от наклона със загасен мотор и когато стигна равния път, спря и отвори капака.
   Както винаги свещите на втория и четвъртия цилиндър бяха зацапани. Клерфе ги отвинти, почисти ги, постави ги наново и запали мотора. Сега той работеше добре и Клерфе няколко пъти натисна с ръка педала за газта, за да изгони от цилиндрите излишното масло. Когато се изправи, видя, че отсреща по пътя се задава шейна, чиито коне се бяха подплашили от резките изревавания на мотора. Те се бяха изправили на задните си крака и влачеха шейната напреко на шосето, право към колата. Клерфе се хвърли насреща им, улови левия кон за юздата и увисна на нея.
   След още няколко скока животните спряха на място. Те трепереха, а главите им бяха обвити в парата от тяхното дишане. Очите им бяха диви и ужасени, сякаш очи на някакви допотопни същества. Клерфе предпазливо отпусна ремъците. Конете не помръдваха от мястото си, само пръхтяха и подрънкваха със звънчетата си. Забеляза, че не бяха обикновени впрегатни коне.
   Един висок мъж с черен кожен калпак се изправи в шейната и заговори успокоително на конете. До него седеше млада жена, заловила се здраво за перилата на седалката. Лицето й бе обгоряло от слънцето, а очите ѝ бяха необикновено светли.
   – Съжалявам, че ви изплаших – каза Клерфе. – През ум не ми мина, че конете в този край не са свикнали на автомобили.
   Мъжът продължи да се занимава с животните, след това отпусна юздите и полуизвърнат към Клерфе, каза хладно:
   – Поне не на автомобили, вдигащи такъв шум! Но аз можех и сам да се справя с шейната. Благодаря ви все пак за опита да ни спасите.
   Клерфе вдигна очи. Видя една високомерна физиономия, в която проблясваше едва доловима подигравка, сякаш непознатият учтиво се надсмиваше над Клерфе, че съвсем ненужно се е вмъкнал в ролята на герой. Отдавна не му се бе случвало да изпита такава неприязън към някого от прав поглед.
   – Исках да спася не вас – отвърна той сухо, – а само колата си от плазовете на шейната ви.
   – Надявам се, че при това не сте се изцапали ненужно. Мъжът отново се извърна към конете. Клерфе погледна жената. „Ето каква била работата – помисли си той. – Иска сам да изглежда герой!“
   – Не, не се изцапах – отвърна той бавно. – Имах работа само с конете ви, но не и с вас!...

Преводач Венцеслав Константинов
Издателство Сиела (2012)

неделя, 21 юни 2015 г.

Пиер Льометр >> Ще се видим там горе

Трима мъже след края на Първата война...

   Тези, които мислеха, че войната ще свърши скоро, отдавна бяха мъртви. По причина на самата война. Затова през октомври Албер прие доста скептично слуховете за примирие. Не им повярва повече, отколкото на пропагандата от началото на военните действия, според която куршумите на швабите са толкова меки, че ще се размажат като презрели круши върху униформите и ще накарат френските полкове да вият от смях. За четири години Албер беше видял сума ти войници, застигнати от немски куршум и умрели от смях.
   Даваше си сметка, че отказът му да повярва в предстоящо примирие се дължи на суеверие – колкото повече се надяваме да настъпи мир, толкова по-малко вярваме в новините, които го възвестяват. Това е начинът ни да предотвратим злата участ. Само дето от ден на ден въпросните информации все повече се множаха, прииждаха на талази и вече всички взеха да разправят, че войната скоро наистина ще свърши. Държаха се дори речи, направо не е за вярване, относно необходимостта да се демобилизират най-старите войници, които от години влачеха крак по фронта. Когато примирието най-после се превърна в разумна перспектива, надеждата да се измъкнат живи започна да обсебва и заклетите песимисти. В резултат на което въпросът с евентуалната офанзива престана да въодушевява когото и да било. Разправяха, че 163 пехотна дивизия ще се опита да премине от другата страна на река Мьоза. Някои още говореха за боеве с неприятеля, но глобално погледнато, отдолу, откъм Албер и другарите му, след победата на съюзниците във Фландрия, освобождаването на Лил, разгрома на австрийците и капитулацията на турците, настроението сред войниците бе далеч не толкова френетично, колкото сред офицерите. Успехът на италианската офанзива, англичаните в Турне, американците в Шатийон... ясно бе кой държи козовете. Така че почти всички взеха да броят часовете и скоро се установи много ясна разделителна линия между тези, които като Албер охотно биха изчакали края на войната, като спокойно седят до раниците си, пушат и пишат писма, и другите, които горяха от нетърпение да се възползват от последните дни и още малко да се побият с швабите.
   Точно тази демаркационна линия всъщност разделяше офицерите от всички останали хора. Нищо ново, казваше си Албер. Началниците искат да завоюват колкото се може повече територия, за да участват в преговорите от позиция на силата. Още малко и ще ви рекат, че да напреднеш още трийсет метра може наистина да реши изхода от конфликта и че да умреш днес е още по-полезно, отколкото да си умрял вчера. Към тази категория принадлежеше лейтенант Д’Олне-Прадел. Когато говореха за него, всички пропускаха малкото име, частицата, „Олне“-то и тирето и казваха само „Прадел“ – знаеха, че това го вбесява. С което нищо не рискуваха, тъй като за него бе въпрос на чест да не показва гнева си. Класов рефлекс. Албер не го обичаше. Може би защото беше красив. Висок, строен, елегантен, с гъста, къдрава, тъмнокестенява коса, прав нос, възхитително очертани фини устни. И тъмносини очи. Според Албер имаше гадна мутра. Освен това винаги бе ядосан. Нетърпелив тип, който никога не караше със средна скорост – или ускоряваше, или удряше спирачка. Между двете – нищо. Вървеше с едното рамо напред, сякаш искаше да отмести някоя мебел, и сядаше рязко – такъв му беше нормалният ритъм. Странна бе тази смесица – с аристократичния си вид Прадел изглеждаше едновременно ужасно цивилизован и изначално брутален. Малко като войната. Може би затова се чувстваше така добре в нея. А и един широкоплещест такъв, гребане сигурно или тенис.
   Албер не харесваше и космите му. Черни косми навсякъде, дори по пръстите, с кичури, които излизаха над яката изпод адамовата ябълка. В мирно време сигурно се бръснеше няколко пъти на ден, за да има приличен вид. Положително имаше жени, на които действаха всички тези космалаци, тази негова мъжкарска, дива, смътно испанска страна. Дори Сесил... Така де, дори без да говорим за Сесил, Албер не можеше да го понася този лейтенант Прадел. И главно, нямаше му доверие. Защото лейтенантът обичаше да напада. Да щурмува, да атакува, да завоюва, истински му харесваше.
   И наистина, от известно време не беше толкова напет, колкото обикновено. Очевидно перспективата за примирието му понижаваше самочувствието, пресичаше патриотичния му порив. Убиваше го мисълта за края на войната нашия лейтенант Прадел.
   Може би затова проявяваше обезпокоително нетърпение. Липсата на въодушевление сред войниците много му тежеше. Когато обикаляше окопите и се обръщаше към хората си, влагайки всичкия ентусиазъм, на който бе способен, колкото и да обясняваше как ще смажат окончателно врага, получаваше в отговор почти само неубедително ръмжене, войниците предпазливо кимаха, свеждайки глави към обущата си. Не беше само мисълта, че може да умрат, мисълта бе, че може да умрат сега. Да умреш последен, казваше си Албер, е все едно да умреш пръв, няма нищо по-тъпо.
А точно това щеше да се случи.
   Докато досега, в очакване на примирието, доста спокойно си бяха прекарвали дните, изведнъж всичко се сговни. Отгоре дойде заповед, с която им се нареждаше да следят съвсем отблизо какво правят швабите. А не беше необходимо да си генерал, за да схванеш, че правят същото като французите – чакат да настъпи краят. Все тая, трябваше да отидат и да видят. От този момент нататък никой не успя да възстанови с точност развитието на събитията...

Преводач Росица Ташева
Издателство Колибри (2015)