Ани М. Х. Шмит >> Виплала магьосникът

На кого не му се е искало да полети над града върху гърба на птица?...

Един ден в дома на семейство Цветини през дупчица в кухненския шкаф внезапно нахлува мъничко човече. То се казва Виплала, идва от страната на виплалите и е магьосник.

Татко Цветин и децата му Нела Дела и Йоханес веднага го приемат в семейството си, макар набързо да е превърнало котката им в камък.

Виплала омагьосва всичко и всеки, застрашаващ него или новото му семейство, но се оказва, че е забравил как се правят обратни магии, което, естествено се, води до разни перипетии, много забавни ситуации и извършването на някои добри дела...

Издателство Емас

Виплала магьосникът в Хеликон

Виплала магьосникът в Books.bg

Конфуций >> Беседи и размисли

Напразно е учението без мисъл, опасна е мисълта без учение.

За Пътя на разума

Човекът има три пътя, за да постъпва разумно: първият, най-благородният – размишлението, вторият, най-лекият – подражанието, третият, най-горчивият – на опитът.

За разговорите

Да не говориш с човек, с когото може да се говори, значи да изгубиш човека; да говориш с човек, с когото не бива да се говори, значи да загубиш думите си. Умният човек не губи нито човека, нито думите си.

Издателство Рата – София

Беседи и размисли в Хеликон

Беседи и размисли в Books.bg

Ванда фон Захер-Мазох >> Живот с първия мазохист

Имаше толкова жени, че с тях можеше да се запълни животът на няколко мъже. В. ф. З-М

   ... С необичайно скромни изрази, които моментално ме очароваха и с треперещ глас, пълен с дълбоко чувство и убедителна искреност, той ми разказа приблизително следното: въображението му рисувало два женски идеала – единия добър, а другия лош. Под влияние на майка си, която смятал за най-благородната и възвишена жена, той първоначално търсел и се прекланял пред първия идеал, но бързо се убедил, че никога няма да намери подобна жена. Средата, възпитанието и обществените условия правели жените лоши и лъжливи. Най-добрата от тях е само карикатура на онова, което би могла да бъде, ако са ѝ били предоставени условия за нормално развитие. Нравствеността и добротата не са нищо друго, освен проста сметка или липса на темперамент. Той нищо не презирал толкова, колкото преструвката и измамата, и затова предпочитал лошата жена, чиято грубост и егоизъм поне били истински. Неговата мечта, която винаги е търсил, била силната и благородната жена. Тези дирения обаче му донасяли само разочарования, поради което той неволно се обърнал към другия идеал. Сега предпочитал напълно пропадналите жени и намирал, че много по-добре е да загинеш с красив демон, отколкото да затъпееш и да се провалиш с някоя от така наречените добродетелни, жени. Ценността на живота била само в това, което ние му приписваме. Предпочитал един час страстно опиянение пред цяла вечност опустошителна тъпота.
   Предавам казаното от Захер-Мазох съвсем лаконично. Всъщност той; се изразяваше красиво и пространно. Това не беше случаен набор от изящни фрази. Мисълта му беше напълно завършена и ми се стори, че изслушах цяла лекция. Без излишни думи, без излишни ефекти, речта му звучеше уверено и убедително й беше ясна, както и мисълта му.
   Всичко това беше ново за мен и аз бях очарована. След като спря да говори, той обърна бледото си лице. Беше почти изкривено от страст. Той очакваше моята реакция. Какво можех да му отговоря?
   Бях толкова далече от действителния, реалния живот. Цялото ми нравствено чувство беше възмутено и аз отказах да му повярвам, но някъде дълбоко в себе си осъзнах, че всичко, което каза бе искрено. Освен това ми хареса, че речта му звучеше простичко и ненатрапчиво. Нещо повече, той се държеше така деликатно и скромно, като че се извиняваше заради несъответствие на своите възгледи е моите и едва ли не търсеше обяснение за това в моята доброта. Бях трогната, увлечена, развълнувана, изгубила обичайната си находчивост.
   – Нима ви наскърбих? – попита той, когато забеляза моето мълчание. Тонът му изразяваше искрено опасение.
   – Не, вие не ме обидихте, но всичко това е ново за мен, за да мога веднага да съобразя какво да ви отговоря. Не съм свикнала да мисля толкова бързо…
   Той отново се вгледа съсредоточено в мен. Тъмните му, дълбоки, очи горяха, чертите на лицето бяха заострени, устните трепереха.
   – Вашето писмо ме развълнува и аз не устоях на желанието да видя тази, която го е написала… Сега мисълта, че няма да се видим повече никога, ме разстройва. Нима така трябва да стане?
   – Да, мисля, че така трябва.
   – А ако разберете, че с това ми причинявате неизразимо страдание… че аз се чувствам като корабокрушенец, заливан от вълните, които всеки момент ще ме погълнат, а вие ми отнемате единствената ръка, която може да ме спаси… Нима ще ме оставите да загина?
   Не можех да разбера, дали това е шега или любовно обяснение? Най-вероятно нито едното, нито другото. Лицето му беше лице на човек, който вижда някаква смъртна опасност и отчаяно търси спасение...

Издателство Кралица Маб; БГкнига

Живот с първия мазохист в Хеликон

Живот с първия мазохист в Books.bg

Лайош Грендел >> Камбаните на Айнщайн. История от Абсурдистан

Сатиричен роман, разказващ с неподражаема насмешка за времето на комунизма в Унгария

Понякога иронията е деликатна и едва-едва загатната, а понякога е задушаващо остра.

Невъобразимостта на случките по пътищата на героите, сблъсъците им с една власт, която обезличава и потиска дори най-естествените пориви на човека, се откроява още по ясно на фона на по-лиричните и деликатни пасажи, когато повествованието все още не се е разпаднало от своята абсурдност.

Обществото страда от обезличаването, превърнато в самоцел (Оруел) и все пак спонтанната му съпротива продължава да се пази в топлите усмивки на героите...

Издателство Гутенберг

Камбаните на Айнщайн. История от Абсурдистан в Хеликон

Камбаните на Айнщайн. История от Абсурдистан в Books.bg

Матю Нийл >> Английски пасажери

Хаплив хумор, приключение и исторически детайл в един завладяващ разказ...

   Да речем човек получи куршум в черепа във война, подхваната от друг, та къде ще е началото на тая история? Ще кажете, това е лесно. Този кратък миг води началото си от деня, в който нашият герой е тръгнал на бой с маршова стъпка заедно със своите нови другари войници, все умници, хилещи се и махащи с ръце на момичетата. Но така ли е наистина? Защо да не е моментът, когато той за първи път взема кралския шилинг, ченето му зейнало като на настъпена жаба, докато слуша примамливите обещания на сержанта? А какво ще кажете за ясната слънчева утрин, когато тъкмо е станал на шест и вижда по селската улица войници, които крачат свирепо дрънкващи с оръжия? Но като се замисля, защо да не се върнем направо към началото, към онази дълга тиха нощ, когато се ражда малко бебе, ококорено и чисто, с крехки, мънички ръчички? Ръчички, за които никога не би ти и минало през ум, че един ден ще пораснат достатъчно здрави да вдигнат дълга тежка пушка и да пуснат куршум през мозъка на клетото ни мъртво приятелче.
   Ако трябва да избера начало за всички тия любопитни нещица, които ми се случваха напоследък, ами вероятно бих избрал оная сутрин, когато се отдалечавахме в северна посока от едно дискретно френско пристанище, където тютюнът и брендито бяха направо евтиния. Не че в оня момент нещата ми изглеждаха като начало, а по-скоро като край, или поне аз така се надявах. Вятърът беше постоянен, корабът се държеше добре и докато вършехме работата си, мога да кажа, че всеки на борда си прекарваше времето чудесно, унесен в мечти за пари, дето още не беше получил и удоволствията, които може да си купи с тях. Някои щяха да ги изръсят по-бързо и от пикня през борда, представяйки си юнашки запой, а след това вероятно и услугите на някоя намусена кръчмарска повлекана. Неколцина навярно си представяха как похарчват всяко пени за палто и ботуши, та да шашнат град Пийл с мода за ден-два. Други, по-разсъдливи, сигурно виждаха как парите потъват в наеми платени и съпруги умирени.
 

   А Илям Кюли?
   

   Докато „Искреност“ подскачаше и се люшкаше върху вълните, аз си представях Касъл стрийт в съботна сутрин – пълна с народ, който щъка нагоре-надолу и всеки оглежда всички останали, Ийлисад върви до мен в красива нова рокля, двамата сме вирнали глави като господари и никой не казва: „Гледай, ей ги Кюли – едно време родът им беше голяма работа.“ Или пък си представях моя прадядо Хуан, известен като Големия Кюли заради това, че е единственият Кюли, дето някога е направил пари, вместо да ги губи. Ето го, ясен като ден, навежда се от небесата с телескоп и вика с глас по-висок и от гръмотевица: „Я го погледнете него, Илям Куилян, моя собствен правнук. Ей ви един кадърен човек.“...

Издателство Сиела

Английски пасажери в Хеликон

Английски пасажери в Books.bg

Елиф Батуман >> Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат

Есетата на Батуман не са познатите ни от училище или университета скучни лекции по литература, а забавни и духовити текстове с вплетени в тях лукав хумор и дори абсурд...

В Изстъпления Елиф Батуман разследва евентуално убийство, извършено в семейното имение на Толстой; пътуванията ѝ я отвеждат в Станфорд, Швейцария, Самарканд и Санкт Петербург; върви по стъпките на Пушкин в Кавказ, научава защо в древния език на узбеките има сто различни думи за „плач“… Седемте есета в сборника трудно могат да бъдат отнесени към определена категория – изкуството на литературната критика се прелива в личния опит, в академичната работа и във всекидневието. Макар че свързващият елемент е обожанието на руската литература.

Изстъпления е автобиографично четиво, чиито главни герои са Толстой, Исак Бабел и Пушкин. Интригуващо съчетание между пътепис, автобиография и литературна критика, което предлага един много новаторски поглед върху произведенията на някои от най-великите писатели на Русия.

Издателство Сиела

Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат в Хеликон

Изстъпления. Приключения с руските книги и с хората, които ги четат в Books.bg

Джефри Арчър >> Четвъртата власт

Две фамилии вкопчени в епичен сблъсък за господство...

Десетилетия назад във времето на Втората световна война започва съперничеството между двама амбициозни мъже. Постепенно те достигат върховете на световния медиен бизнес. Стремежът им за победа на всяка цена води до използването на манипулации, клевети, корупция и финансови измами... Маргарита Аргирова

Ричард Армстронг и Кийт Таунсенд нямат нищо общо. Единият е син на неграмотен селянин, роден в най-затънтения край на опустошената от война Европа. Другият е отгледан в имение в Австралия, където войната просто е поредната новина. Единият е брутален, крадец, готов да промени дори името си, ако това му донесе изгода. Другият е потомък на прочут род, подготвян отрано за обществена роля – бунтар, който не се интересува дали някой одобрява действията му. Единият се стреми към богатство, признание и обществено положение. Другият бързо открива, че истинската власт се крие в анонимността.
Но и двамата обичат хазарта...

Издателство Бард

Четвъртата власт в Хеликон

Четвъртата власт в Books.bg

Ран Босилек >> Приказки за животни

Ран Босилек беше чуден човек. Той умееше да открие талантливо произведение и да насърчи млад даровит автор. На него нашата детска литература дължи своя разцвет през годините след Първата световна война... Ангел Каралийчев

Задави се Меца

   Както Меца яла, в тясното ѝ гърло крива кост се спряла.
   Ревнала Мецана:
   – Тичайте! Умирам, братя и сестрици!
   Дошъл Кумчо Вълчо.
   – Какво ти е, Мецо?
   – Лошо, Вълчо, лошо! В гърлото ми тука една кост се спряла…
   – Не плаши се, сестро! Туй често се случва. Бързичко си яла.
   – Ти брат, ти сестрица! Кажи, Кумчо Вълчо, как да се избавя?
   – Преглътни водица!
   – Гълтах. Не минава.
   – Щом е тъй, почакай. Ще повикам Лиса. Тя от тия болки по-добре разбира.
   Тича Кумчо Вълчо, Лисана намира.
   – По-скоро, Лисанке, че Меца умира!
   –– Не ѝ вярвай, Вълчо! Тя си е плашлива. С трънче да се бодне, гората събира!
   – В гърлото ѝ сега крива кост е спряла. Не е шега. Докато отидеш, виж, умряла.
   – Ще ѝ мине, куме! Аз цера му зная.
   Отишли при Меца.
   – Не бой се, сестрице! – рекла Кума Лиса. – Лесно ще ти мине. Хайде съвземи се! Най-напред кажи ми меда къде криеш. Аз ще се покача горе на дървото. Вълчо ще подигне меденото гърне. Аз ще го поема. Три пъти ще лапна. Ти глава ще дигнеш и клетва ще сториш. Три пъти без отдих към мен ще повториш: „Проклета да бъда, ако хапна кости през велики пости!“
   Както Лиса рекла, тъй Меца се клела. Повтаря, потретя. Кумата до капка медеца облизва, па току отсича:
   – Грешна си, сестричко! Костта не излиза, Но дръж си душата, – ще повикам Ежка. Той на тия болки знае леснината.
   Повикала Ежко. Той дошъл и рекъл:
   – Право да ти кажа, тая болка тежка мъчно се лекува. Но ти, Бабо Мецо, недей се страхува. Всичко ще направя, за да те избавя. Само ще ме слушаш. Каквото ти кажа, точно туй ще вършиш.
   – Ох, жив да си, Ежко! – изпъшкала Меца. – Много ми е тежко! Ако ми помогнеш, доброто ти нивга няма да забравя. Казвай сега, братко, що трябва да правя!
   – Какво ли? Ще станеш, очи ще затвориш. Щом ти кажа „сядай“, ти ще се засилиш, уста ще отвориш, на същото място ще седнеш отново. Ала нито дума няма да говориш. И догде погледнеш – хайде хоп, – готово! Костта ще изскочи. Сега почвай вече!
   И става Мецана, затваря очите. А Ежко под нея подлага бодлите.
   – Сядай, Мецо! – виква.
   Меца се отпуща, отваря устата… Но гласът ѝ страшен разлюлял гората:
   – Олеле, що стана! Умирам, горкана!
   – Ти си жива още – отговорил Ежко, – но костта остана! Така ли се вика! Но ще пратя щърка. В гърлото направо той майсторски бърка.
   Щъркелчо пристигнал.
   – Какво има, Мецо?
   – В гърлото ми, братко, крива кост се спряла. Който я извади, каквото поиска, всичко бих му дала.
   – Аз много не искам. Ти си, Мецо, наша. Ще ми дадеш само едно гърне каша.
   – Ще ти дам, щом искаш, и десет гърнета, стига да извадиш тази кост проклета.
   Запретнал се щъркът, с клюн в устата бръкнал и костта отвътре без мъка измъкнал.
   Тръгнал си, па рекъл:
   – Плащай, Бабо Мецо!
   Меца изръмжала:
   – Я го виж ти него! Смее да говори! От мечешки зъби си спасил главата, а иска награда на това отгоре… Глупчо дългокраки, дириш си белята!
   Щъркелчо отвърнал:
   – Кой каквото дири, това ще намери!
   И крила разперил, литнал над гората.
   Един ден наскоро, както Меца яла, в тясното ѝ гърло пак кост се завряла.
   – Тичайте за щърка! – заревала Меца. – В гърлото направо той майсторски бърка.
   Щъркелчо пристигнал.
   – Как си, Бабо Мецо?
   – Лошо, Щърко, лошо. Ти брат, ти сестрица! Пак ще ме избавиш. Но ти клещи носиш. С тях какво ще правиш?
   – Ех, Бабо Мецано, глупчо дългокраки не е глупав вече! Знае да се варди. Пипа отдалече.
   – Кажи, що ще сториш?
   – Най-напред, Мецано, уста ще разтвориш, с клещите ще бръкна. Зъбите ти остри навън ще измъкна. След туй ще обадя какво ще ти взема, костта да извадя.
   Ревнала Мецана:
   – Не мога изтрая, не мога изтрая! Два зъба си имам, без зъб ще остана!
   – И тях ще извадя, щом за добрината така, Мецо, плащаш.

Издателство Пан

Приказки за животни в Хеликон

Приказки за животни в Books.bg

Стивън Кинг >> Джойленд

ENJOYLAND

Най-нежният роман на Стивън Кинг след „Сърца в Атлантида“.

До всички, които презрително ще се поусмихнат на наречието „нежен“ използвано за творба на Краля на ужаса: Кинг използва свърхестественото само като фон при описването на събитията. Спомнете си „Последното стъпало“ и „Късметлийското петаче“ – няма нито ужаси, нито вампири... само човещина. Анонимен автор

   Тези събития се разиграха много отдавна, през вълшебната година, когато нефтът се продаваше за единайсет долара барела. Годината, през която сърцето ми беше разбито, изгубих девствеността си, спасих малко момиченце от задушаване и неприятен старец от инфаркт (от първия поне), а един безумец едва не ме уби. Годината, през която исках да видя призрак и не ми се случи... макар че най-малко един беше видял мен. Беше също и годината, през която се научих да говоря на таен език и да танцувам с кучешки костюм. Годината, през която открих, че има по-лоши неща от това гаджето да те зареже.

   Годината, през която бях само на двайсет и една, още млад и зелен.

   Не отричам, че светът ми дари добър живот оттогава, но все пак го мразя. Дик Чейни, този апологет на въжеиграчеството, твърде дълго време служил като главен проповедник в Светата църква на Нагаждачеството, получи ново сърце, докато пишех тези редове – какво ще кажете, а? Живее си, докато толкова други достойни мъже умряха. Талантливи хора като Кларънс Клемънс. Умни като Стив Джобс. Свестни като стария ми приятел Том Кенеди. Общо взето човек свиква. Не че има избор. Както изтъква У. Х. Одън, „Жетварят отвежда и онези, които тънат в пари, и свежите веселяци добри, и надарените с размер дори.“ Но Одън не започва изреждането с тях. Започва с „Дечица, ненаситили се на игри…“

   Което ни отвежда към Майк.

***

   Да приключим през един слънчев априлски ден на 1974. Да приключим на онази къса крайбрежна ивица в Северна Каролина между градчето Хевънс Бей и Джойленд, увеселителният парк, който щеше да затвори врати две години по-късно; големите паркове все пак го докараха до фалит, въпреки усилията на Фред Дийн и на Бренда Рафърти. Да приключим с красива жена с избелели джинси и млад мъж с тениска с логото на Университета на Ню Хампшир.

   Застанах до Ани и вдигнах хвърчилото с Исус, към което според инструкциите на Майк бях прикрепил малък джоб, колкото да побере половин чашка фин сив прах.

   „Летя!“ – беше извикал Майкъл през онзи паметен ден. Тогава не носеше шини, които да му пречат, нямаше ги и сега. Нима е имало дете инвалид, което не е пожелавало да полети поне веднъж?

   Погледнах Ани. Тя кимна, че е готова. Вдигнах хвърчилото и го пуснах. То мигом се издигна, понесено от хладния океански ветрец. Майк щеше да го наблюдава докрай, за да види колко високо ще се издигне, преди да изчезне, затова и аз го исках.

   И аз го исках.

24 август, 2012 година

Още откъси от романа: Откъс 1 | Откъс 2

Издателство Плеяда

 Джойленд в Хеликон

 Джойленд в Books.bg

Кърт Вонегът >> Точния мерник

Провокативен, странен, предизвикващ размисъл – кой друг, ако не Вонегът...

   Към още неродените, към всички невинни прашинки от безликото небитие: Бъдете нащрек за признаци на живот!
Аз се заразих от живот. Прихванах го. Дотогава бях прашинка от безликото небитие и ето че най-неочаквано се отвори малка прозирка. Струйнаха светлина и звуци. Гласове започнаха да описват мен и моето обкръжение. Нито дума от онова, което казваха, не подлежеше на съмнение.
   Рекоха, че съм момче на име Рудолф Уолц, значи бе така.
Рекоха, че годината е 1932, значи бе така. Рекоха, че се намирам в Мидланд Сити, щата Охайо, значи бе така.
Не млъкнаха. Година след година трупаха подробност след подробност. Та чак до ден днешен. И знаете ли какво казват сега? Казват, че годината е 1982 и аз съм навършил петдесет.
Дрън-дрън!
   Баща ми се казваше Ото Уолц и когато през 1892 година се отворила неговата прозирка, разбрало се, че покрай другото е наследник на богатство, спечелено главно от производството на едно шарлатанско лекарство, известно като „Церът на свети Елмо“. То представлявало лилаво оцветен чист спирт, ароматизиран с карамфил и корени от зарзапарила и смесен с опиум и кокаин.
   

   Както казват майтапчиите, съвсем безвредно, ако не го спреш!

   Баща ми също е кореняк от Мидланд Сити. Бил единствено дете и майка му решила, без всякакво основание, че е втори Леонардо да Винчи. Нямал още десет години, когато тя наредила да пригодят галерията на сградата за карети зад семейния дом за ателие и наела един пройдоха – мебелист от немски произход, който на младини бил учил живопис в Берлин, да преподава на татко уроци по рисуване след училище и в почивните дни.
И за учителя, и за ученика това било сладка работа.
Учителят се казвал Огъст Гънтър и прозирката му трябва да се е отворила някъде около 1850 година в Германия.
От уроците печелел колкото от дърводелството, при това можел да се напива когато си поиска.
След като гласът на татко взел да мутира, Гънтър започнал да го води със себе си до Индианаполис, Синсинати, Луисвил, Кливланд и други градове с влак под претекст, че ще посещават галерии и ателиета на художници.
Двамата между другото успявали да се напият и станали любимци в най-луксозните публични домове из Средния запад.

   Да не са били луди да признаят, че татко бил кръгла нула като художник.

***

   Трябва да е бил голям хубавец тогава, тъй като дори четвърт век по-късно, т.е. по времето, от което аз го помня, той бе най-привлекателният мъж в Мидланд Сити. Остана си слаб и с изправена стойка до самата си смърт. Беше висок метър и осемдесет, синеок, със златисторуса къдрава коса, която не оредя до деня, в който се затвори прозирката му и му бе позволено да престане да бъде Ото Уолц, като се превърне отново в една от многото прашинки от безликото небитие.
   И така, явил се след две седмици при един професор, който му върнал папката и заявил, че работите му са абсурдни.
Имало още един дрипав младеж, чиято папка също била върната с насмешка.
Казвал се Адолф Хитлер и бил австриец по произход.
Идвал от Линц.
Татко така се ядосал на професора, че си отмъстил незабавно. Помолил да види някои от работите на Хитлер в присъствието на професора. Избрал наслуки една от рисунките, произнесъл се, че е блестяща, и я закупил от Хитлер, като платил в брой повече, отколкото професорът вероятно печелел за месец.
Само час преди това Хитлер продал балтона си, въпреки че настъпвала зима, за да си купи нещо за ядене. Възможно е да допуснем следователно, че ако не е бил баща ми, Хитлер е можел да умре от пневмония или недояждане още през 1910 година.
Татко и Хитлер другарували известно време, както става в такива случаи – утешавали се и се развличали взаимно, присмивали се на учебното заведение по изкуствата, което ги било отритнало, и прочие. Зная, че неколкократно са правели дълги разходки насаме. Научих за тези техни приятни преживявания от мама. В навечерието на Втората световна война бях достатъчно голям, за да се интересувам от миналото на баща си, но тогава той вече мълчеше като риба на тема дружбата си с Хитлер.
Помислете си само – баща ми е можел да удуши най-страшното чудовище на века или поне да го остави да умре от глад и студ. А той станал пръв приятел с него.
Ето това е главното, което имам против живота – човек твърде лесно прави най-ужасни грешки, докато е жив.
   Акварелът, който татко купил от Хитлер, по общо мнение е най-доброто, създадено от това чудовище като художник. Дълги години картината висеше над леглото в спалнята на родителите ми в Мидланд Сити, щата Охайо. Беше озаглавена: „Църквата на миноритите във Виена“.
   Татко се радвал на такава популярност във Виена, където минавал за американски милионер, предрешен като дрипав гений, че прекарал там близо четири години във веселие и гуляи. Когато през август 1914 избухнала Първата световна война, той си въобразил, че маскарадът ще се превърне в костюмиран пикник, тоест че всичко само ще се премести сред природата. Бил толкова щастлив, наивен и влюбен в себе си, че помолил влиятелни приятели да го зачислят в Унгарския лейбгвардейски полк, чиято офицерска униформа включвала кожа от леопард....

Издателство Колибри

Точния мерник в Хеликон

Точния мерник в Books.bg

Фредерик Форсайт >> Набелязаните

Световният тероризъм има ново име – Проповедника: загадъчна личност, която разпраща призива си за свещена война чрез интернет...

   Ако някой изобщо го беше попитал, Джери Дермот щеше да се закълне с ръка на сърцето, че никога в живота си не е причинявал съзнателно зло никому и следователно не заслужава да умре. Не че това го спаси.
   Времето бе средата на март, а мястото – Бойзи, Айдахо, и зимата неохотно отпускаше прегръдката си. Но по върховете около столицата на щата все още имаше сняг, а вятърът, който се спускаше от тези върхове, все още щипеше. Пешеходците по улиците се гушеха в топли палта. Щатският сенатор излезе от сградата на съда на Джеферсън Стрийт номер 700.
   Излезе от централния вход на Капитола и заслиза по стъпалата към улицата, където бе паркирана колата му, готова за тръгване. Кимна по обичайния за него доброжелателен начин на полицая на пост при стъпалата до вратата с колоните и забеляза, че Джо, верният му шофьор от години, заобикаля лимузината, за да от­во­ри задната врата. Изобщо не обърна внимание на сгушената фигура, която се надигна от скамейката на тротоара и тръгна към него.
   Човекът беше с дълго тъмно разкопчано отпред палто, но го притискаше затворено около тялото си с ръце в джобовете. На главата му имаше някаква прилепнала по черепа му шапчица и единственото странно нещо в него, ако някой се беше загледал – не че имаше такъв човек, – бе, че под палтото не се виждаха обути в джинси крака, а някаква бяла роба. По-късно щеше да се установи, че това е арабска дишдаша.
   Джери Дермот почти беше стигнал до отворената врата на колата, когато нечий глас го извика: „Конгресмен...!“. Той се обърна. И последното, което видя на този свят, бе мургаво лице с втренчени очи, някак изпразнени от поглед, сякаш гледаха някого далеч оттук. Палтото се разтвори и под него се показаха цевите на рязана ловджийска пушка.
   По-късно полицията щеше да установи, че от двете цеви е било стреляно едновременно и че патроните са били пълни с едрокалибрени сачми, а не със ситната разновидност за лов на птици. Обхватът бе около три метра.
   Късите рязани цеви означават голямо разсейване. Някои от сачмите прелетяха от двете страни на конгресмена, но повечето го улучиха и той се завъртя и залитна назад. Той, разбира се, носеше пистолет под сакото си, но вдигна ръце пред лицето си и така и не го използва.
   Полицаят на стъпалата видя всичко, извади револвера си и хукна надолу по стълбището. Нападателят вдигна ръце във въздуха – дясната продължаваше да стиска ловджийската пушка – и закрещя нещо. Полицаят не беше сигурен дали е стреляно и с втората цев, затова стреля трикратно. От шест метра разстояние беше просто невъзможно да пропусне.
   Трите куршума улучиха крещящия в центъра на гръдния кош, отхвърлиха го назад и той се удари в лимузината, отскочи от нея, падна по очи и умря с лице в канавката. Между колоните на входа изникнаха някакви хора, видяха двете паднали тела, гледащия невярващо окървавените си ръце шофьор и изправения над нападателя полицай, който продължаваше да стиска уставно револвера с две ръце, насочил дулото надолу. После хората изтичаха обратно вътре, за да повикат помощ.
   

   Двата трупа бяха откарани в градската морга, а Джо бе закаран в болницата, за да извадят трите забити в лицето му сачми. Конгресменът беше мъртъв, с гръден кош на решето от двайсетте метални топчета, пронизали сърцето и дробовете му. Мъртъв беше и неговият убиец.
   Последният, проснат чисто гол на плочата в моргата, не издаваше с нищо самоличността си. В дрехите му не бяха открити лични документи, а най-странното бе пълното отсъствие на телесно окосмяване, с изключение на брадата му. Но публикуването на снимката му във вечерните вестници доведе до обаждането на двама информатори: декана на колеж в покрайнините на града, който идентифицира студент от йордански произход, и хазайката на пансион, която разпозна един от наемателите си.
   

   Детективите, които претърсиха жилището на атентатора, иззеха лаптоп и много книги на арабски. Компютърът беше предаден в лабораторията на полицията и разкри нещо, което никой в централата на полицията в Бойзи не беше виждал през живота си. На твърдия диск бе записан цикъл лекции или проповеди, изнесени от маскиран човек, втренчил в екрана пламтящия си поглед и говорещ на безукорен английски.
   Посланието бе просто и брутално. Истинският вярващ трябва да се подложи на изпитанието да премине от ереста към мюсюлманската истина. Той трябва, без да се доверява никому, да приеме в душата си джихада и да стане истински и предан войник на Аллах. След това трябва да открие видна личност, служеща на Сатаната, да я прати в ада, а на свой ред да се възнесе завинаги в рая на Аллах. Имаше десетки подобни лекции, всичките с едно и също послание.
   Полицията предаде веществените доказателства на офиса на ФБР в Бойзи, а оттам на свой ред ги изпратиха в сградата „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон, окръг Колумбия. В националната щабквартира на Бюрото никой не се изненада. Там вече знаеха за Проповедника...

Издателство Бард

Набелязаните в Хеликон

Набелязаните в Books.bg

Ф. Скот Фицджералд >> Завръщане във Вавилон

Не се тревожи, че някой може да те изпревари
Не се тревожи за триумфа
Не се тревожи за грешките, освен ако не са по твоя вина...

   – А къде е мистър Камбъл? – попита Чарли.
   – В Швейцария. Мистър Камбъл е много болен, мистър Уейлс.
   – Съжалявам, че е така. А Джордж Харт? – попита отново Чарли.
   – Завърна се в Америка да се хване на работа.
   – А къде е наркоманът?
   – Преди една седмица идва тук. Но във всеки случай неговият приятел, мистър Шефър, е в Париж.
   Само две познати имена от дългия списък отпреди година и половина. Чарли написа бързо някакъв адрес в бележника си и откъсна листчето.
   – Ако видиш мистър Шефър, предай му това – каза той. – Това е адресът на баджанака ми. Все още не съм се настанил в хотел.
   Всъщност той не беше разочарован, че заварваше Париж така безлюден. Но тишината в бара на хотел „Риц“ му се стори странна и зловеща. Този бар не беше вече американски – в него се почувства благовъзпитан, а не като собственик. Заведението бе станало отново френско. Долови тази замрялост още в мига, в който слезе от таксито и видя как портиерът, който в този час обикновено бе в стихията си, бъбри с едно от пиколата пред служебния вход.
   Докато минаваше по коридора, Чарли дочу един-единствен отегчен глас откъм някога гъмжащата дамска тоалетна стая. Когато влезе в бара, по стар навик премина разстоянието от двайсет фута по зеления килим, приковал поглед право напред, а после, когато опря твърдо крак на металната пръчка, се обърна и огледа помещението; срещна само един чифт очи, които потрепнаха над разтворения вестник в ъгъла. Чарли попита за главния барман Пол, който бе дошъл тук на работа в последните дни по време на покачването в борсата със собствения си, направен по поръчка автомобил – беше пристигнал със съответната точност на най-близкото безопасно място. Но днес Пол бе във вилата си извън града и Аликс му даваше информация.
   – Не, повече не – каза Чарли. – Вече пия по-малко.
   Аликс го поздрави:
   – Преди година-две си пийвахте доста яко.
   – Ще продължа да се въздържам – увери го Чарли. – От година и половина вече не пия.
   – Как ви се струват условията в Америка?
   – Не съм ходил в Америка от месеци. Работя в Прага, представям няколко фирми. Там не ме познават.
   Аликс се усмихна.
   – Спомняш ли си ергенската вечеря на Джордж Харт тук? – попита го Чарли. – Между другото, какво стана с Клод Фесенден?
   Аликс понижи доверително глас:
   – В Париж е, но не идва повече тук. Пол не разрешава. Натрупа сметка от трийсет хиляди франка, като включваше всичко, което пиеше, обедите си и почти всички вечери в продължение на цяла година. И когато накрая Пол му каза, че трябва да плати, той му даде фалшив чек.
   Аликс поклати тъжно глава.
   – Не мога да разбера – беше толкова елегантен. Сега се е разплул… – Той изобрази с ръцете си едра ябълка.
   Чарли се загледа в една ярка групичка от хомосексуалисти, която се настани в ъгъла.
   „Нищо не ги засяга – помисли си той. – Акциите се покачват или падат, хората безделничат или работят, но те са вечни.“ Заведението му действаше потискащо. Той поиска заровете и ги хвърлиха с Аликс, за да видят кой ще черпи.
   – За дълго ли сте тук, мистър Уейлс?
   – Дойдох за четири-пет дни да видя дъщеря си.
   – Ооо! Вие имате дъщеря?
   Навън огненочервените, газено-сини и призрачно зелени надписи проблясваха неясно през спокойния дъжд. Беше късен следобед и улиците бяха оживени; бистрата светеха. На пресечката с Булеварда на капуцините той взе такси. Плас дьо ла Конкорд премина край него в розовото си величие; прекосиха логичната Сена и Чарли почувства резкия провинциализъм на Левия бряг...

Издателство Пергамент прес

Завръщане във Вавилон в Хеликон

Завръщане във Вавилон в Books.bg

Терез Ан Фаулър >> Романът на Зелда Фицджералд

Амбициозна, красива, модна икона на 20-те години – и част от парижкия артистичен елит в Ерата на джаза, – но и балерина, художничка и писателка, съпругата и муза на Скот Фицджералд преследва собствените си мечти...

Зелда среща Скот Фицджералд в клуб по танци през 1918 г. Тя е само на 17, а той е лейтенант в американската армия. Макар Фицджералд все още да е никому неизвестен, тя се влюбва в него и увереността му, че писането ще го направи звезда. Баща ѝ не е впечатлен. Когато обаче Скот продава правата за публикуването на първия си роман „Отсам рая” на издателство „Scribner”, Зелда се качва на влака за север, за да се омъжи за него...

„Може би искахме много от всички и всичко от самото начало. Мълвата за нас се разрасна като китайска глициния отвъд границата на коктейлните клюки и започна да придобива мащабите на литературен мит.“

Издателство Обсидиан

Романът на Зелда Фицджералд в Хеликон

Романът на Зелда Фицджералд в Books.bg

Диана Петрова >> Ана

В дебютния си роман Диана Петрова дълбае в душите и вади на показ и най-красивото, и най-грозното, вади човешкото, истинското, това, което не подлежи нито на идеализиране, нито на заклеймяване...

   Илия тъкмо се беше приготвил да си тръгва, когато получи спешно обаждане от мениджъра на Жен Фън. Налагало се да върнат камиона и да отложат изложбата по непредвидени обстоятелства. Какви можеха да са тези непредвидени обстоятелства, питаше се Илия, но отговори студено на английски, че се били готвили много усърдно и са вложили средства да приспособят галерията за новите картини. Може би щеше да му отговори с ледена ирония, но заекването му винаги смекчаваше нещата. Илия все се чувстваше така, сякаш е никой в сравнение с гладкоговорещите и няма право да показва неприятните си чувства. Мениджърът отговори, че сега не можели да обсъждат този въпрос, но в идните дни със сигурност щял да се обади, за да поговорят по клаузите за неустойка.
   Така Илия тръгна към къщи, уморен и отегчен от дреболиите, около които се беше въртял днес. Необходимостта да общува по работа го изтощаваше неимоверно. Ако онзи мениджър знаеше какво му причинява с обажданията си, навярно би предпочел да му напише имейл от най-проста човещина. Хората, които не заекваха и нямаха такива приятели или роднини в обкръжението, наистина нямаха представа на какво мъчение подлагат заекващите с обажданията си. Телефонът всъщност влошаваше нещата. Илия хиляди пъти се беше опитвал да си обясни защо това бе така – чудеше се какво толкова се случва, като не вижда събеседника си.
   Неговата важност придобиваше по-голяма тежест заради това, че бе невидим.
Към всичко това се прибавяше и още нещо. Илия не се ядосваше толкова заради случилото се, а заради факта, че не правеше нищо значително. Беше вложил толкова много от енергията си, за да организира тази изложба, а сега трябваше да прахоса още толкова, за да я отложи. Така сухо и безсмислено преминаваше човешкият живот. Никой нямаше да му плати за тези безвъзвратно загубени дни. Потънал в размисли, той неусетно се прибра у дома, където го очакваше съпругата му, Ана...

Издателство Изток-Запад

Ана в Хеликон

Ана в Books.bg

Еврипид >> Избрани трагедии

Хиполит, Ифигения в Таврида, Елена, Орест и сатирната драма Циклоп

Наречен от Аристотел „най-трагичен от трагиците”, Еврипид е оставил значими последици не просто в развитието на трагедията като драматургичен жанр, но и в световната литературна история като цяло...

Ох, пощурявам за едничка чашка,
ще дам овчиците на вси циклопи,
пък от Левкадската скала в морето
ще скоча пийнал с весело сърце.
Кой се не радва да си пийне, луд е;
то кара всичко в теб да се надигне,
то дава всичко – мачкане на цици,
докосване до влажни долчинки,
танц и забрава...

Циклоп

Издателство Фондация за българска литература

Избрани трагедии в Хеликон

Избрани трагедии в Books.bg

Ина Вълчанова >> Записки на свинята

Записки на свинята е от онази щастливи книги, които ще произведат лаф: за капаците на шахтите, под които се крие каквото си поискаш. Прочетете и ще разберете. Ангел Игов

   Понеже тия хора определено бяха прекалили с огледалата. Две – на гардероба, едно – над тоалетката и едно – на вратата на банята. Всичките цял ръст. И понеже беше ужасно задушно, а аз бях абсолютно зле и почти припаднала, първото, което направих, беше да смъкна всичките си потни, вмирисани дрехи и да ги пусна на пода до куфара. И нямах никакво намерение да се оглеждам точно в този момент, обаче огледалата бяха навсякъде.
   Изобщо не знаех, че имам корем. Изглежда, че всеки път, когато погледна към него, несъзнателно си го прибирам. Напълно безформени бедра и целулит. Тъжно провиснал задник и гърди, които, кой знае защо, напоследък са станали по-големи. Само че това не се е отразило добре на формата им. Никак не се е отразило добре.
   Аз живея с представата, че имам хубаво и запазено тяло. Очевидно много отдавна не съм се поглеждала в огледалото.
   Но ако беше само тялото, просто щях да си помисля, че съм се позапуснала и е време да се стегна. Нали и заради това съм дошла на море.

   Лицето.
   Лицето беше страшният шок.
   Лице на свиня.
   Тъмните кръгове под зачервените подути очи, потната лъскава кожа, която е отворила всичките си пори, пълни с някакви мръсни, гнусни и срамни неща. Лъщящият нос и отвесните бръчки от двете страни на устата, чорлавата, залепнала от пот коса и нелепият шарен гердан между увисналите ми цици.
   Но не е и това. Умората, мръсотията. Някога умората правеше лицето ми по-скоро интересно. Одухотворено по някакъв болезнен начин. Одухотворено. Това е, което липсва. От огледалото ме гледа тъпо, злобно, грубо лице на свиня. Махам се от тази отвратителна стая и отварям вратата на банята. Там над мивката, разбира се, също има огледало, но не го поглеждам и пускам душа. Водата е гореща и за няколко секунди го замъглява. Източвам целия бойлер, но така им се пада, да не са ми искали 55 лева за скапаните си огледала.
   Когато излизам, съм не по-малко грозна, но освен това съм и червена като сварен рак.
   Ето от такива неща се получава ракът според мен. Сваряваш дебела, грозна свиня и се получава рак.
   Сега тази отвратителна ракосвиня трябва да си прибере багажа в ненужно огромния и ненужно луксозен гардероб. А багажът е, меко казано, странен. Така изглежда багаж, нахвърлян в пет часа сутринта със зачервени от плач очи, след като през нощта десет пъти си казала, че заминаваш, после, че никъде няма да заминаваш, а рейсът тръгва в шест и до автогарата има половин час път. Така се нахвърля багаж, когато в главата ти звучи само: „Добре, значи се разделяме.” Той го каза, не го казах аз. Аз крещях всякакви други глупости като например: „Мразя те, винаги съм те мразила и винаги ще те мразя. Не искам да те виждам никога повече.” И ако съм изглеждала по начина, по който изглеждам в момента...
   Вадя от куфара някакви глупави дрехи, които подхождат за свиня, защото са мръсни и миришат на пот, но не подхождат за месец юли на море. Например три дебели пуловера и измачкано яке. Два чифта джинси, едните дори кадифени. Взела съм все пак бански и две плажни хавлии. (Защо две?) Взела съм някакви летни дрехи, които силно се надявам да ми станат, като си гледам дебелото шкембе и отпуснатия задник в отвратителните огледала. Забравила съм си четката за зъби и сапуна, но затова пък съм взела четири шампоана, единият от които за кучета.
   Сега би трябвало да ми стане смешно, от такива неща ми ставаше смешно някога. Но не ми става смешно, а съм все по-бясна, окаяна и нещастна. Единствената ми мечта е да си легна и да проспя следващите двайсет и пет години. Нямам нищо против да се събудя направо в гроба или в керамична урна под формата на гаден сивкав прашец. Въпреки че умрелите свине май ги изгарят в екарисажа и правят от тях нещо като туткал...

Издателство Ерго

Записки на свинята в Хеликон

Записки на свинята в Books.bg

>> Бележити българи: От Освобождението до Независимостта

Политиците, владетелите и стопанските дейци на модерна България

Организаторите и защитниците на Съединението и Независимостта

Основоположниците на съвременната българска култура

   Освобождението на България, макар да е помрачено от несправедливия Берлински договор, изпълва душите на нашите предци с вяра и светли надежди. От гледна точка на тогавашната международна политика обаче възкръсването на българската държавност далеч не е събитие „номер едно“... Великите сили, заети със своите противоборства и кроежи, не се интересуват особено от бъдещето на един балкански народ. И затова му отреждат васално княжество със скромна територия, както и една автономна провинция с нелепото име Източна Румелия. Обричат го на разединение, всевъзможни зависимости и неясни перспективи.

   За щастие не така мислят синовете на същия този народ – Стамболов, Петко Каравелов, Стоилов, Греков, Начович, Димитър Петков, Малинов, Захарий Стоянов и Иван Вазов... Депутатите от Учредителното събрание, дейците на Съединението и героите от Сливница са решени да отстояват човешките си права и националните интереси...

   Строителите на съвременна България

Издателство Световна библиотека – София

Бележити българи: От Освобождението до независимостта в Хеликон

Бележити българи: От Освобождението до независимостта в Books.bg

Джонатан Франзен >> Свобода

Дисекция на американското общество и неговите големи провали в началото на ХХI в.

   В първите години, когато човек все още можеше да кара „Волво 240“, без да се притеснява какво ще кажат хората, общата задача в Рамзи Хил беше да се преоткрият някои житейски умения, заради които – или, по-точно, за да ги забравят – родителите ти са избягали в предградията, като например как да накараш кварталните ченгета да си свършат работата, как да предпазиш колелото си от силно мотивиран крадец, дали е разумно да си правиш труда да вдигнеш някой пияница от шезлонга на моравата си, как да предразположиш уличните котки да използват нечий друг пясъчник за тоалетна, как да прецениш дали общинското училище е твърде скапано, или си заслужава да се мъчиш да го оправиш. Имаше и нови, съвременни въпроси, например за текстилните памперси: струват ли си усилието? Вярно ли е, че все още можеш да си поръчаш доставка на мляко в стъклени бутилки? Бойскаутската организация приемлива ли е от политическа гледна точка? Наистина ли е необходим булгурът? Къде се рециклират батериите? Как да отговориш, когато някоя бедна чернокожа жена те обвини, че съсипваш квартала ѝ? Вярно ли е, че порцелановите чинии на „Фиеста“ съдържат опасни количества олово?
   Колко ситен всъщност трябва да е водният филтър в кухнята? Дали волвото ти понякога не успява да превключи на пета? Дали трябва да предложиш на просяците храна, или по-добре направо да ги отпратиш? Възможно ли е да отгледаш самоуверени, щастливи и умни деца и да работиш на пълен работен ден? Допустимо ли е да смелиш кафето вечерта, или трябва да го направиш сутринта? Дали изобщо някой в цялата история на Сейнт Пол е останал доволен от майстор на покриви? А от добър механик, разбиращ от волво? Дали и твоето волво има проблема с преплетеното жило на ръчната спирачка? А онова копче на таблото, обозначено с непонятен символ, което издава толкова приятно шведско щракване, когато го натиснеш, но като че ли не прави нищо: за какво е то?
   Пати Бърглънд беше източник на информация по всички въпроси, ведър преносител на социокултурен полен, приветлива пчеличка. Тя беше една от малкото стоящи си у дома майки в Рамзи Хил и беше известна с това, че не се хвали и не злослови по адрес на никого...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Свобода в Хеликон

Свобода в Books.bg