Продължението на Вълци. Епохата на Тюдорите – Кромуел, Ан Болейн, Хенри VIII... Интриги, борба за власт и влияние, задкулисни игри...
Томас Кромуел сега е петдесетинагодишен. Има тяло на работник, набито, годно за труд, със склонност към пълнеене. Косата му е черна, сега вече сивее, и поради неизменно бялата му кожа, която сякаш отблъсква и дъжда също като лъчите на слънцето, хората говорят с присмех, че баща му е бил ирландец, но всъщност той беше пивовар и ковач в Пътни, занимаваше се и със стригане на овце, вреше си носа навсякъде – скандалджия, пияница, грубиян и побойник, човек, когото често изправяха пред съдиите да отговаря за побой или измами. Как синът на такъв човек успя да се добере до сегашния си висок пост е въпрос, който си задава цяла Европа. Някои казват, че се е издигал заедно със семейство Болейн, роднините на кралицата. Други твърдят, че дължи издигането си изцяло на кардинал Улзи, някогашния му покровител; Кромуел беше негов довереник, трупаше пари за кардинала и познаваше тайните му. Други пък разправят, че общувал с магьосници. Напуснал е кралството още като момче, бил е наемник, търгувал е с вълна, работил е в банка. Никой не знае къде точно е бил и какви хора е познавал, а и той не припира да разказва. Раздава се изцяло в службата си на краля, знае отлично цената и заслугите си и не пропуска да си осигури съответно възнаграждение: високи длъжности, допълнителни възнаграждения, нотариални актове, имения и ферми. Умее да постига онова, което желае, има си метод; може да очарова един човек или да го подкупи, да го убеди или да го сплаши, да му обясни как да постъпи, ако действително иска да защити интересите си, да покаже на същия този човек някои аспекти от собствената му личност, за чието съществуване самият човек не е подозирал...
***
Сега Ан Болейн е трийсет и четири годишна, елегантна жена, чийто финес прави обичайната хубост излишна. Навремето гъвкаво, сега тялото ù е станало мършаво. Съхранила е своя мрачен блясък, макар и малко помътен, като на поолющена тук-там вещ. Умее да си служи ловко с тъмните си, леко изпъкнали очи – и го прави така: поглежда някой мъж право в лицето, а после погледът ù отскача от него, сякаш отегчено, безразлично. Кратка пауза – може би колкото да си поемеш дъх. После бавно, сякаш по някаква принуда, тя насочва отново очите си към него. Погледът ù се спира върху лицето му. Тя започва да изучава мъжа. Оглежда го така, сякаш той е единственият мъж на света. Гледа го така, сякаш го вижда за първи път, и обмисля най-различни начини, по които той може да ù бъде полезен, всякакви възможности, за които самият той дори не се е досещал досега. Жертвата ù има чувството, че този момент се проточва цял век, и през цялото време тръпки пълзят по гърба му. Макар че всъщност трикът е лесен, евтин, ефикасен и тя го повтаря постоянно, нещастният човек има чувството, че го е отличила от всички останали мъже. Ухилва се. Започва да се перчи. Става сякаш малко по-висок. И значително по-глупав...
Издателство Еднорог
