„Още от начало тъй е било писано, тъй е искало Небето, тъй е трябвало да стане, може ли човек да избяга от съдбата си?“, казва някогашната хунвейбинка Хъдзуо в края на живота си. На мястото на революционния материализъм се е завърнала старинната китайска вяра в мин, съдбата, която всекиму отрежда именно Небето. Цикличността, а не някакъв линеен прогрес, продиктуван от историческа необходимост, показва движението на историята. Представете си кинофилм, пуснат на бърз кадър – представете си живота на всеки един от героите като цвете – едно подир друго тези цветя се раждат от пъпки, разпукват се, преминават през свежата пролет и знойното лято на живота, грее ги слънце, вали ги дъжд, невиждани в човешката история епохи преминават над тях като бързи кадри на разгръщащи се и свиващи се облаци, идва есента, слана попарва цветята, сетните лъчи на слънцето ги изсушават и цветовете един подир друг окапват. „Бездънно чувство за всеобща мимолетност“ пропива целия роман. И все пак, всичко продължава. „Дали ще живееш в плач или в смях – все пак си жив,“ казва Лан Дзиефан в края на книгата, който съвпада с нейното начало – последното изречение всъщност е първото. Цикълът се затваря.
Въпреки заглавието на книгата, въпреки зададената форма на наратива, въпреки дори цитата от Буда в началото, романът не носи религиозно послание – обобщеният зрителен ъгъл на разказване по същината си е хуманистичен, за което говори диалогът между Ямараджа и освободения от кучешкото си превъплъщение Симън Нао (вж. последния откъс по-долу). Съществува определена символична връзка между отрицателните качества, които въплъщават отделните животни и степента на човечност, към която се издига душата на Симън Нао при всяко следващо завъртане на цикъла. В известен смисъл Симън Нао, преминавайки през етапите на най-новата китайска история, очертава животинските измерения на върлуващите във всяка отделна епоха човешки страсти по един трагикомичен, иронично-плачевен начин.
Романът е богато изпъстрен с описания на народни обичаи, на театрални постановки, на народно изкуство, на реалии от стария, а още повече от новия Китай – в някаква степен „Уморен да се раждам и да умирам“ може да се нарече карнавал на познания по китайска народопсихология, етнография и обществознание, преплетени с незабравими пейзажни описания, поетични драски и проникновени портрети на „нашенците“ на превърнатия в жив литературен ареал роден край на Мо Йен, Северозападно Гаоми.
Не на последно, а лично за мен всъщност на първо място, стои великолепното словесно майсторство на Мо Йен. Романът е написан на изключително богат литературен, разговорен, на места нетърпимо вулгарен съвременен, а другаде непостижимо възвишен старинен китайски език. За преводачите на Мо Йен това представлява огромно изпитание – авторът е истински ерудит на китайската словесност, много от изразите и думите, които използва, не могат да се намерят дори в богатите интернет-ресурси на Китай. Неслучайно в английския превод на романа, например, липсват десетки места от оригинала – почти като по правило най-трудните за прочит и превод пасажи, дори цели страници, в които има преки и косвени диалози с класическата литература на Китай, непреводими игри на думи, на йероглифи, смесване на стилове (например използване на старокитайски фрази в един напълно разговорен, дори жаргонен стил) и т. н. Като цяло езикът на романа е близък до народния, с диалектни аромати от родния край на Мо Йен, с типичните за народния език синтактични обрати и прехващания на нова мисъл чрез повторение на част от старата; характерна е употребата на дву- и дори трисмислени думи, йероглифи, фрази, които съм обяснил, неизбежно, под черта; характерна е употребата на литота, хиперболи и други похвати на сатиричния дискурс. Езикът на Мо Йен се характеризира с богата експресивност, труднопреводима образност (поради логическа несъвместимост с европейските езици), пиршество на езиковото богатство на Китай, а същевременно примитивна неовладяност, неочаквани сравнения, непреводими алюзии и подхвърляния без връзка с дискурса, дори наративни сривове, моментни изблици на грубост и дори вулгарност, подхвърлена като лопата тор направо от селския обор. Петко Т. Хинов
Сръчността и умелата ръка на Худжу е всеизвестна. Хубави бяха везаните на цветя стелки за обувки, които кака правеше, ала тези на Худжу бяха още по-хубави. Когато в двора цъфнеше кайсията, тя заставаше под нея и гледаше цветчетата на дървото, а пръстите ѝ се носеха като вихър и тя вежеше и вплиташе кайсиевите цветчета върху стелките. И цветчетата върху стелките ставаха по-гиздави, по-нежни дори от истинските на дървото.
Двойка гнездящи франколини се сепнаха и като пляснаха с криле, отлетяха в нечия друга нива. Те оставиха в небето под месечината две резкѝ, които само миг по-късно отново се напълниха с лунна светлина...
Преводач Петко Т. Хинов
Издателство Летера
Уморен да се раждам и да умирам в Pimodo
