Уил Бъкингам >> Произходът на лирата

Началото на XIX век, родопско село Гела, родината на Орфей...

   Музиката била в него още преди да се роди. Свит в утробата на майка си, той слушал как сърцето ѝ бие като тъпан. Очите му били затворени, но душата му тръпнела с ритъма на нейното тяло, с игривата ръченица на смеха ѝ, с по-бавната или забързваща копаница на променливото ѝ настроение, с равното и балансирано право хоро през часовете, които прекарвала над тъкачния стан. Музиката неизменно била там, причаквала го по пътя към живота, очаквала появата му на белия свят.
   Той бил първото успяло да излезе живо от утробата на майка си дете, първото отворило очи и видяло меката зеленина на високите ливади над малкото селце Гела. Година по-рано неговите брат и сестра – близнаци – си отишли при раждането. Затова майка му все повтаряла, че той не е пръв, а трети.
   Музиката била там не само преди раждането, но и преди самото му зачеване. Вуйчото, братът на майка му, бил музикант. Неговото име също било Иван. Пръстите на вуйчо Иван изтръгвали от тамбурата толкова сладки звуци, че дори животните в гората притихвали да го слушат, успявали да укротят сърцата на мечките и вълците и те не влизали в селото и не правели пакости на хората. Но вуйчо Иван се самоубил през пролетта преди раждането на племенника, който по онова време, не по-голям от човешки палец, плувал в корема на майка си в ритъма на нейното сърце.
   Хората открили тялото на вуйчото да виси на ниския клон на една бяла череша, пожълтяло от падащия цветен прашец на цветовете ѝ. Когато плодовете завързали и започнали да зреят, всички били съгласни, че не помнят досега дървото да е давало толкова много череши. Никой не попитал защо вуйчо Иван сложил край на живота си. Във времена, когато из страната върлували бандити, когато хайдуци режели гърла за няколко гроша, а султан Селим II усещал как тронът му се клати заплашително под него и слушал как милиони червеи разяждат основите на империята му, във времена, когато онези, които се трудели по нивите, чакали милостиня от богатите, както винаги са чакали и винаги ще чакат, в такива времена въпросът не бил защо човек искал да умре, а защо продължава да живее.
   Новината за самоубийството на вуйчо Иван била разгласена от едно дете на седем, най-много осем години. Докато си играело на хълма, то видяло тялото да се поклаща от дървото и обляно в сълзи, хукнало към селото. Когато сестрата на мъртвия разбрала какво е станало, притиснала корема си с ръце, върнала се в къщата, затворила вратата и започнала през сълзи да реди молитви за детето си. Затворено в пулсиращия казан на утробата ѝ, то слушало как тя пее името на брат си, как произнася отново и отново двете срички с ударение върху втората, като неравноделен такт на старинен танц: И-ван, И-ван, И-ван.
   Майка му го родила малко преди жътва. Легнала на сламеника в сумрака на зимника и застенала. Акушерката – стара баба, дошла от Широка лъка със сърп, връзка билки и шише сливова ракия в торбата – се засуетила около нея. Първата є работа била да остави всички тенджери и тигани отворени с гърлата нагоре, за да може раждането да мине гладко. Свекървата напалила огън. Акушерката стоплила вода за къпане на бебето, изсипала я в един леген и сложила вътре железни пирони, за да бъде то здраво и ловко, после обляла острието на сърпа с ракията и го поднесла към пламъка. Раждането било не по-трудно от всяко друго, но бебето било хлъзгаво, изхлузило се от ръцете на бабата и паднало върху острата слама. Тогава надало първия си писък. Писъкът бил остър и гневен, без капчица мелодичност в него. Свекървата навела глава. „Това е знамение“, казала тя и пригладила падналия на челото на снаха си мокър от пот кичур. „Това е знамение.“ И си помислила: един ден това дете ще стане хайдутин и ще хване гората. Тази мисъл я изпълнила едновременно с гордост и страх.
   Бабата взела бебето и отрязала пъпната връв със сърпа. После го изкъпала в легена с топлата вода, натрила телцето му със сол и го повила в ризата на баща му. Чак тогава подала вързопа на майката, която го поставила на гърдата си и усетила пулса на крехкия нов живот, отделен от нейния само преди минута.
   Същата вечер бащата взел плацентата, увил я в бяла бродирана кърпа и отишъл при онази череша. Слънцето тъкмо захождало зад хълма, въздухът ухаел на лято. На следващия ден било Кръстовден. Жените в селото плетели кошници, а мъжете точели ножовете си за предстоящия празник.
   Той започнал да копае сухата пръст в основата на черешата. Когато дупката станала дълбока около метър, пуснал кърпата с плацентата в нея и върнал изкопаната пръст отгоре ѝ. Долината вече тъмнеела, започнало да захлажда. Бащата оставил лопатата и се усмихнал. Това бил един от онези редки моменти в живота, когато на човек му се струва, че един-едничък миг на радост е достатъчен да заличи цялата мъка по света. После се пресегнал, откъснал една череша и я сложил в устата си. Вдигнал лопатата на рамо и се върнал в селото...

Издателство Enthusiast

Произходът на лирата в Хеликон

Произходът на лирата в Books.bg

Кристин Димитрова >> Сабазий

Чужденецът, освободителят, кръвожадният, пияният, лъжецът, разгулникът, аскетът, красивият, лудият, непризнатият бог

   Не очаквах, че ще го видя отново. Мислех го за мъртъв, а може би така ми е било по-удобно. Истината е, че сам отидох при него.
   Беше избрал за офис една стара къща в центъра на София. Докато вървях към адреса и пресмятах номерата, вече знаех коя точно ще излезе къщата. Познавах съборетината от дете и когато ме пращаха на учител по музика, редовно минавах край нея. На прозореца на партера стоеше една бабичка с дълги нокти и контролираше кой прекосява бариерата на погледа ѝ. Присъствието ѝ беше толкова постоянно, че за мен къщата, старицата и смрадта, която повяваше от прозореца ѝ, се сливаха в триединство като тяло, дух и душа. В топлите дни на лятото мирисът на коса, неизмита от години насам, и напикани дрехи, несменени от последния случай, в който загрижена съседка е подарила старите си парцали, се смесваше с дълбок дъх на изба от вътрешността на гнилите стени. Още докато се приближавах по тротоара, старицата вкопчваше очи в мен и започваше да говори разни фантасмагории за приеми с посланици. Беше готова да разказва на всеки бурната си история и да му пее изветрели шлагери. Естествено, никой не се спираше да я слуша, освен може би аз. Някак си ме вцепеняваше. Къщата беше обрасла с бръшлян и ако на места не се виждаше опадалата ѝ мазилка, то беше защото зелените листа пълзяха като кожна болест по стените и висяха на гирлянди по фасадата ѝ. А около прозореца на бабичката сплитаха нещо като пожизнен венец.
   Тъй като уроците ми по цигулка продължиха до края на гимназията, бях свидетел на постепенния разпад на старицата. Всъщност сега, като си помисля, не съм сигурен на каква възраст беше тя. Над опънатата ѝ кожа се тресяха бели кичури и всичко беше приведено в общ сив тон от мръсотията. Историите ѝ постепенно някак се разделиха на части, разбъркаха се и започнаха да се свързват помежду си по нехарактерни начини - като кентаври, сирени или фавни. Заминала с мъжа си, пък любовникът ѝ я изоставил, после тя си отмъстила на най-добрата си приятелка, защото я подвела в труден момент, но всъщност въобще не успяла да си отмъсти. Слушах я как прескача от пласт на пласт във времето, мъчех се да възстановя какво наистина се е случило и закъснявах за урока по цигулка.
   Шлагерите се застояха най-дълго в главата ѝ. През последните месеци, в които я виждах, тя можеше само да пее. По онова време, веднага след промяната, хората се събираха на тълпи и скандираха политически лозунги. Нощем лепяха плакати, а в малките улички около митингите се млатеха с дръжките на знамената.
   Една есен, когато се връщах от цигулка около седем вечерта, чух тъпи удари и нещо като сподавено мучене пред къщата ѝ. Двама мъже ритаха трети, който беше паднал на земята. Имаше и четвърти, който беше стъпил върху гърдите му, за да не избяга. Дишаха задъхано, като при тренировка. Интересно, че групата не издаваше почти никакъв звук въпреки енергичните си движения - битият също мълчеше. Скрих се зад едно дърво, хипнотизиран от мастилените им силуети. Сърцето ми, което никога не е било особено здраво, започна да поема кръвта на едри глътки, но тогава още не взимах лекарства и нямах какво друго да направя. В един момент точно над главите им се отвори партерния прозорец и мъжете се вкамениха. Бабичката се надвеси над тях и вдигна пръст, като човек, който има да им казва нещо важно.
   – Май, май, май Дилайла – изпя тя с тремолиращо сопрано.
   Това свърши работа, защото мъжете се разбягаха. Битият пълзя известно време наоколо, като опипваше тротоара. Накрая успя да се изправи. Движеше се със залитане и се подпираше по стените на сградите. До едно дърво повърна. Стори ми се много млад, макар че мракът ми пречеше да го видя добре. Нямах представа с какво си беше спечелил враждата на тримата. Около него нямаше нито предизборни плакати, нито лепило. Старицата остана облакътена на прозореца.
   Два дена по-късно още се виждаше кървавата следа от дланта на момчето върху обезцветената мазилка на къщата. Петното беше кафяво и закривено нагоре като дебела грахова шушулка. Тогава разбрах, че в кръвта има нещо, което те кара да я забелязваш. Тя свети. Засъхналата кръв е различна от всички други бивши червени цветове и човек не иска да я докосне. Отидох и я докоснах.
   Моят живот продължи непроменен от боя, защото майка ми не искаше и да чуе за спиране на уроците. Вече знаех, че всяко нейно желание, което тя налагаше с желязна ръка, всъщност произтича от баща ми. Досрамя ме да си призная, че съм се уплашил от нещо, което съм гледал иззад дървото, затова им казах, че двама души с неясни лица са ме нападнали с нож. Майка ми се развика „Кога?“, „Къде?“, „Как?“, а баща ми заяви, че ако думата му все още значи нещо в тази разтурена държава, ще уреди служебният му шофьор да ме взема от уроци. Откакто настъпи демокрацията, той делеше шофьора си с още няколко гиганти на словото като него, които се подмотаваха из културния авангард на бившето управление, но заканата му свърши работа. От страх, че ще ме развеждат със служебния мерцедес на баща ми като луксозен военнопленник, казах на бърза ръка, че всичко съм си измислил, за да се отърва от уроците, и преговорите ми се върнаха в точка А.
   И така, продължих да ходя при г-н Лин, който ме чакаше със заредена цигулка в ръка и с церемониалната любезност на оберкелнер. За родителите ми той беше моят път към „духовността“, за него аз бях златната кокошка, която снасяше от валутните яйца на славната ми фамилия, а за себе си бях незабележимият посредник, който свързваше двете партньорски страни. Не че някой от къщи очакваше да стана музикант. Чрез примери и уместни забележки бях поощряван да си намеря „сериозна професия“. Нещо като дипломат, съдия или икономист. Явно нито майка ми, нито баща ми са смятали, че ме бива в нотите. Или може би са знаели, че в изкуството вече няма сигурни доходи. Всъщност така и не разбрах какво мисли баща ми за изкуството. Вероятно той въобще не мислеше нищо. Просто го правеше и оползотворяваше. При мен още оттогава всичко се разбягваше. Изучих се за „сериозна професия“, макар и не каквато те искаха, и запазих музиката напук. Тя вече ми пречеше и затова я заобичах.
   Понякога ми се струва, че в стремежа си да се противопоставям на баща си, цял живот правя точно това, което той е искал от мен. От тази мисъл ме побиват тръпки...

Хартиено издание и е-книга

Издателство INK

Сабазий в Хеликон

Сабазий в Books.bg