Стоян Райчевски >> Строителният гений на българите през вековете

Илюстрована енциклопедия

Много ярки пера са възпявали строителния гений на българина, и нашенци и чужденци се удивляват пред сътвореното от българските строители от древността до днес, прекланят се пред майсторските ръце и изобретателния им ум. Но за първи път в родната книжовност кацва „бялата лястовица“, каквато е книгата на Стоян Райчевски. Тя е първият опит да се огледат въплъщенията на българския строителен гений от древността до наши дни. Очертани са различните периоди на строителството по българските земи, показани са школите и най-ярките им творения, разкрити са особеността на дюлгерската професия и организацията на труда, запознава ни и със строителните традиции в различни краища на българските земи.

Издателство Захарий Стоянов

Строителният гений на българите през вековете в Pimodo

Стоян Райчевски >> Момчил юнак

Само три исторически персонажа от XIV век имат привилегията да влязат освен в историческите съчинения, и в историческата памет на българите – Момчил, Крали Марко и цар Йоан Шишман

Народът го наричал Момчил, Момчило, Момчил войвода, цар Момчил, Момчил храбра войвода, Момчил добър юнак. Императори даряват с високите санове „деспот“ и „севастократор“ този „българин по род“, потомък на „неуки хора от незнатен род“. Момчил Юнак е имал рядкото историческо щастие да стане герой в епоса на южните славяни. Българите според проф. Христо Матанов възпяват само онези исторически фигури, които чувстват близо до себе си и в чиято съдба виждат да се отразява собственото им битие.
Къде се крие обаянието на тази необикновена историческа личност, живяла в кръстопътна епоха, когато над Балканския полуостров се е надвесил ятаганът на османлиите? Когато малоазиатските пълчища „чукат“ на Балканските порти, когато царе и императори в късогледството си не виждат по-далече от своето благополучие и хвърлят народите си в безсмислени и губителни войни, вместо да се изправят единни срещу зловещия враг, единствен синът на Родопа Момчил съзира прозорливо пагубната опасност.
Наричат го „разбойник“. Момчил пък е бог, цар и господар на Родопа. Неговата столица Ксанти и днес зоват Царево. Момчил не е войвода и хайдутин като другите. Той е и пълководец, и държавник, и дипломат. Той е съвременник на византийския император Йоан Кантакузин, на българския цар Иван Александър и на сръбския крал Стефан Душан, но макар и от незнатен род, стои не по-ниско от тях. Обвиняват го, че често се отмята от дадената дума, че нарушава договореното. Но не славолюбието кара Момчил да приема императорски санове и да мени приятелствата си, а желанието да спаси родната земя от нашествениците, да промени съдбата на планинците.
Момчил е знаменит пълководец. Във войските на крал Душан след него върви отбрана двехилядна дружина от „отчаяни бедни сърби и българи“. Момчиловият отряд връхлита като светкавица върху турската флотилия, предвождана от емир Умур. Йоан Кантакузин по чудо избягва гнева на Момчиловия меч. И когато през пролетта на 1344 г. войводата „закръгля“ своето княжество, присъединявайки към Меропа и големи области от Мора (Момчилградско и Кърджалийско), войската му наброява пет хиляди конници – сила гръмотевична, „все видни и отбор юнаци“.
И не най-сетне: Момчил е нечуван юнак. Този родопски богатир, този храбрец, този „неуморим в гнева си и суров“ българин се изправя дръзко срещу превишаващите го шест пъти войски на Кантакузин и Умур паша. И загива като герой на 7 юни 1345 г. А е могъл да приеме предлаганата му милост или просто да изчезне в непроходимите гори на Родопа. Загива така, че дори враговете се прекланят пред юначнината му: „Всички, които го виждаха, оставаха изумени, /всички се удивляваха на неговия величествен вид. /Той бе висок колкото двама души, /гледан, наподобяваше минаре.“ Тези думи са изписани от ръката на турския поет Енвери, летописец на османските победи.
Ако имах син, бих го кръстил Момчил, но не би. Антон Дончев неслучайно във „Време разделно“ е нарекъл Момчил своя знаменит герой, дал главата си курбан за българщината, а и село Момчилово има в трагичния епос. Тодор Коруев

Двуезично издание – на български и английски

Издателство Тангра ТанНакРа

Стоян Райчевски >> Странджа. Етноложки изследвания

Странджа е загадъчна планина, разположена между две морета – на главния път, свързващ Европа с Мала Азия, по който хилядолетия наред се е осъществявал духовен и стопански обмен между различни цивилизации и култури...

   Първата част на книгата съдържа изследвания и материали за мирогледа и духовното наследство на населението в Странджа. Те разкриват различни аспекти от проявата на античната традиция в народната култура на този планински край. В народните обичаи с маскирани изпълнители на Кукеровден се откриват съхранени през хилядолетията следи от древния култ към тракийския бог Дионис, а в обредното заораване при основаване на ново селище – аналогична антична традиция, практикувана и в древния Рим. Също толкова стари са и обредните практики с водата, използвани и като средство за психотерапия. Показани са отделни етнографски групи на странджанското население с техните специфични отлики и характеристики, като регионални прояви на българската народна култура...
   Вторият раздел на книгата представя традиционната икономика на населението на Странджа с всички нейни отрасли: земеделие, животновъдство, занаяти и допълнителни поминъци.
   Третият раздел проследява сложните етнографски процеси, които протичат в Странджанския край през периода на ХV в. до Руско-турската война през 1877-1878 г. Отделно е разгледан въпросът с пристигането и настаняването на бежанците в Малкотърновско и Царевско след злополучната за България Междусъюзническа война от 1913 г., когато стотици хиляди българи са прогонени от родните им места в Тракия, Мала Азия и Македония. В този раздел се обнародват и архивни материали за изселване на българи от Странджа в Бесарабия и Русия през един по-ранен период – след края на Руско-турската война от 1828-1829 г.

Издателство Захарий Стоянов

Странджа. Етноложки изследвания в Хеликон

Странджа. Етноложки изследвания в Books.bg