Халед Хосейни >> Хиляда сияйни слънца

Две жени, обединени от една-единствена цел – да извоюват така жадуваната свобода...

   Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.
   Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спомняше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и ѝ маха, Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай – единствения спомен на нана, майка ѝ, останал от нейната майка. Тя бе умряла, когато дъщеря ѝ била на две годинки. На нана ѝ беше скъпа всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чайника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарницата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изплъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.
   Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето ѝ пламна, горната ѝ устна затрепери, а очите ѝ — и мързеливото, и здравото, се заковаха върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Мариам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото ѝ. Но той не се появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и просъска през зъби:
 – Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.
   Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Нито пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единствен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе от колибата.
   После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усещаше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е незаконно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което другите имат – обич, семейство, дом, уважение...

Издателство Обсидиан

Хиляда сияйни слънца в Хеликон

Хиляда сияйни слънца в Books.bg

Халед Хосейни >> Ловецът на хвърчила

Разказ за семейството и приятелството, за предателството и спасението...

Романът ни пренася от последните дни на монархията в Афганистан, през режима на талибаните до наши дни.

Амир и Хасан – две афганистански деца, чието детство умира в деня, в който реалността ги връхлита и ги принуждава да платят висока цена, за да продължат своя път в живота – единият, оставайки в Афганистан, принадлежащ на талибаните, другият, бягащ от съвестта си в далечната Америка, се срещат отново след години в „празните очи на една детска душа“. Анелия Ангелова

Издателство Обсидиан

Ловецът на хвърчила в Хеликон

Ловецът на хвърчила в Books.bg

Халед Хосейни >> А планините ехтяха

Мъдра книга за възможността и надеждата да намерим в някой друг изгубена частица от себе си...

И тъй, искате приказка. Ще ви разкажа една. Но само една. Да не сте посмели да ме молите за повече. Късно е, а утре с теб, Пари, ни чака дълъг път. Трябва хубаво да се наспиш тази нощ. И ти, Абдуллах. На теб разчитам, момче, докато ни няма със сестра ти. И майка ти на теб разчита. Добре, разбрахме се, една приказка. Отваряйте си ушите и двамата и не ме прекъсвайте.
Някога, когато по земята бродели демони, джинове и великани, имало един земеделец на име Аюб баба. Заедно със семейството си той живеел в селцето Майдан Сабз. Много гърла изхранвал Аюб баба, затуй превивал гръб от зори до мрак, орял нивата си, прекопавал я и се грижел за хилавите си дръвчета. Все на полето можело да го видиш, прегънат надве, извил гръб като косата, която размахвал по цял ден. Дланите му били мазолести и се разранявали често, а вечер заспивал още щом помиришел възглавницата.
Е, не бил само той. Всички в Майдан Сабз живеели трудно. На север, в долините, където растели овошки и цветя и въздухът бил свеж и уханен, а водата в потоците – студена и бистра, имало по-богати села. Майдан Сабз обаче било тъжно място и името му – Тучно поле – никак не му подхождало. Селото се намирало насред прашна котловина, заобиколена от високи чукари. Вечно духал горещ вятър и пълнел очите с прахоляк. Борбата за вода била постоянна, защото и най-дълбоките селски кладенци нерядко пресъхвали. Да, имало река, но пътят до там отнемал половин ден, пък и водата ѝ била мътна целогодишно. А след десетгодишната суша реката станала доста плитка. Да кажем просто, че хората от Майдан Сабз работели два пъти по-усилно за два пъти по-оскъдната си прехрана.
При все това Аюб баба се чувствал късметлия, защото имал семейство, което му било по-скъпо от всичко. Обичал съпругата си и никога не я ругаел, камо ли да ѝ посегне. Ценял съветите ѝ и разговарял с нея с истинско удоволствие. А децата… благословен бил с толкова, колкото пръста има ръката: с трима синове и две дъщери, които обичал от все сърце. Дъщерите му били кротки и вежливи, добродушни и хрисими. Синовете си бил научил да ценят честността, смелостта и приятелството и да се трудят усърдно, без да се оплакват. Те му се подчинявали, както подобава на добри синове, и помагали на баща си на нивата. Аюб баба обичал всичките си деца, но голямата му слабост бил най-малкият му син, тригодишният Кайс...

Издателство Обсидиан

А планините ехтяха в Хеликон

А планините ехтяха в Books.bg