Прочетете книгата, моля... ПБ
Питър Бенчли публикува своята книга през 1974 година – същата година, в която излиза и дебютът на Стивън Кинг Кери. Кери обаче е твърде различна от следващия роман на Кинг – Сейлъмс Лот...
Показват се публикациите с етикет психотрилър. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет психотрилър. Показване на всички публикации
понеделник, 8 декември 2014 г.
Питър Бенчли >> Челюсти
Мръщите се и се питате: Любовна интрига? Мафия? За какво говори той?
Всяко лято малкото курортно градче Амити се превръща в истински рай за летовниците. Но дали и тази година ще е така? Готови ли са жителите и гостите на града за сблъсъка със заплахата, дошла от дълбините? Що за мрачни тайни се крият зад безупречната фасада на привидно сплотеното градско общество... и дали чудовищният Левиатан ще се окаже единственото зло, което трябва да сразят?
сряда, 30 юли 2014 г.
Юси Адлер-Улсен >> Жената в капан
Едно мазе, комисар Мьорк и купчина стари папки...
– Честит рожден ден, Мереде Люнгор. Днес навършваш трийсет и две години. Тук вече си прекарала сто двайсет и шест дни. Като подарък за теб решихме през следващата година да не изгасяме осветлението.
– О, божичко, не! Не го правете! – простена тя. – Защо ми причинявате всичко това?
– Успокой се, Мереде – нареди жената с хладен глас, по-дълбок от последния път. – Няма да те изтезаваме. Отговори ми на един много важен въпрос: защо сме те затворили в тази клетка като звяр?...
Преводач Ева Кънева
Художник Борис Драголов
– О, божичко, не! Не го правете! – простена тя. – Защо ми причинявате всичко това?
– Успокой се, Мереде – нареди жената с хладен глас, по-дълбок от последния път. – Няма да те изтезаваме. Отговори ми на един много важен въпрос: защо сме те затворили в тази клетка като звяр?...
Художник Борис Драголов
Издателство Емас
Жената в капан в Pimodo
петък, 25 октомври 2013 г.
Томас Харис >> Мълчанието на агнетата
Най-просто казано заковаващ, блестящ трилър. Дейли Мирър
– Чувала ли си за ПЗООП?
– Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.
Крофорд кимна.
– Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. – Той ѝ подаде купчина листа в папка. – Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви – ако изобщо ги има. Сините са за убиеца – да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.
Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна – замириса ѝ на предложение за работа, най-вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много ѝ се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но, от друга страна, й беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица – измъкване няма. Предстоеше ѝ да избира, а тя не искаше да сгреши.
Крофорд я чакаше да каже нещо – изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си.
– Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазният, който разработиха в Минесота, и на Роршах.
– С многофазния съм работила, но с „Роршах“ – никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала „Бендер-Гещалт“.
– Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?
– Засега не съм забелязала такова нещо.
– Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора.
Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат – мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят – нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.
Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.
– Кой е обектът?
– Психиатърът, доктор Ханибал Лектър – отвърна Крофорд.
Кратко мълчание последва произнасянето на това име – както винаги, когато присъстващите бяха цивилизовани човешки същества.
Старлинг погледна Крофорд в очите – неподвижна, скована.
– Ханибал Канибала – изрече тя.
– Да.
– Ами... да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.
– Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник – директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела...
– Знам, че е Програмата за залавяне на особено опасни престъпници. В служебния бюлетин писаха, че работите върху някаква база данни, но още не сте приключили.
Крофорд кимна.
– Разработихме един въпросник. Отнася се за всички известни съвременни серийни убийци. – Той ѝ подаде купчина листа в папка. – Единият раздел е за следователите, вторият е за оцелелите жертви – ако изобщо ги има. Сините са за убиеца – да отговори, ако желае, а розовите са поредица от въпроси, които изследователят задава на убиеца, като отбелязва не само отговорите, но и реакциите му. Голямо писане пада.
Голямо писане. Кларис усети как нещо в нея се стегна – замириса ѝ на предложение за работа, най-вероятно досадно и продължително вкарване на данни в някоя нова компютърна система. Много ѝ се искаше да се добере до каква да е работа в този отдел, но, от друга страна, й беше добре известно каква съдба очаква жена, веднъж уловена на секретарската въдица – измъкване няма. Предстоеше ѝ да избира, а тя не искаше да сгреши.
Крофорд я чакаше да каже нещо – изглежда, беше задал въпрос. Старлинг се напрегна да го възстанови в паметта си.
– Какви тестове си използвала? Интересува ме многофазният, който разработиха в Минесота, и на Роршах.
– С многофазния съм работила, но с „Роршах“ – никога. Прилагала съм и тематичния аперцептивен тест, а на деца съм давала „Бендер-Гещалт“.
– Лесно ли настръхваш от ужас, Старлинг?
– Засега не съм забелязала такова нещо.
– Интересувам се, защото разпитахме всичките трийсет и двама серийни убийци, които сега държим в затвора.
Въз основа на данните в компютъра се опитахме да изградим психологичен профил на неразгаданите случаи. Много от убийците се съгласиха да ни сътрудничат – мисля, че повечето го правят, за да се самоизтъкнат. Двайсет и седем участваха в проучването. Четирима са осъдени на смърт и са подали молби за обжалване на присъдите, така че отказаха да говорят – нещо обяснимо. Ала има един, до когото най-много искам да се добера и който засега мълчи като риба. Молбата ми е утре да отидеш при него в психиатрията и да си опиташ късмета.
Кларис Старлинг усети радостно примиране в гърдите, но и някакво тревожно предчувствие.
– Кой е обектът?
– Психиатърът, доктор Ханибал Лектър – отвърна Крофорд.
Кратко мълчание последва произнасянето на това име – както винаги, когато присъстващите бяха цивилизовани човешки същества.
Старлинг погледна Крофорд в очите – неподвижна, скована.
– Ханибал Канибала – изрече тя.
– Да.
– Ами... да, добре, съгласна съм. Но не мога да не се запитам защо се спряхте на мен.
– Главно защото си ми на разположение. Не очаквам, че той ще се съгласи да сътрудничи. Вече отказа веднъж, но тогава го запитахме чрез посредник – директора на болницата. Трябва обаче да отбележа, че наш правоспособен психоаналитик е бил при него и лично го е помолил. За това си имаме причини, които не те засягат. А нямам свободен човек в отдела...
Хартиено издание и е-книга
Издателство Колибри
Мълчанието на агнетата в Хеликон
Мълчанието на агнетата в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)