понеделник, 4 февруари 2013 г.

Валентин Пламенов >> Не се влюбвай привечер

Изречената истина за безнадеждността на квартал "Надежда"...

Онези работнически блокове, в които "авангардът на класата" оставяше подпетените си обувки пред входната врата, а вътре безумно пиеше гроздова по потник.
Една тъжна социална история с главни герои майор Лъчезар Иванов и лейтенант Младен Демирев. Без капчица Шерлок Холмс.
Ромаът носи всички белези на произведение от криминалния жанр - напрегнато повествование, усложнена интрига която задържа вниманието на читателя, неочаквана развръзка: едно на пръв поглед "излишно" убийство, кражби на икони, интересни съдби - ето с какво се сблъсква в първото си самостоятелно разследване лейтенант Младен Демирев.

Издателство Сиела



Павел Матев >> Елегични изповеди

Атмосфера, наситена с тъга по отминалата (или незапомнената) младост, по непостижимото, изобщо с екзистенциалното усещане за края...

Синева

Ти отмина...

Сякаш сън,
сякаш сняг,
сякаш дъжд,
сякаш пролет
и есен
и зима...

Твойта сянка над младата ръж
се изви като кърпичка синя.

Непрежалена тъжна шега
като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга
почна лекичко
да те възражда.

Аз се спрях.
И затворих очи.
Вероятно да те преживея...
А душата виновно мълчи.
Само сянката мина през нея.

Само вятъра вейна едва.
Пиле някакво изписука...

Ах, каква,
ах, каква синева
сме забравили някога тука!

Издателство Жанет-45



Светослав Минков >> Дамата с рентгеновите очи

В една своя гротеска Светослав Минков нарече битовата проза "витаминозна". Неговото капризно въображение е нарисувало една пародия: когато четем подобни книги, в стаята ни пониква буйна трева, тук-там прошарена с метличина, дочува се лай на псета и мучене на крави... Ако решим да му отговорим със същата елегантна пародия, неговите разкази би трябвало да бъдат "авитаминозни", защото, когато ги четем, около нас се появяват апарати, кабели, рентгенови лъчи, фантаскопи... Симеон Султанов

   Работех като разпоредител в един кинематограф, близо до Кралската опера. И непрестанно ме измъчваше мисълта, че новата ми квартира се намира в осемнадесетия бецирк. Защото да живееш в осемнадесетия бецирк и да отиваш на работа в първия - това значи да даваш половината от заплатата си само за поправка на обущата. А по онова време всичките ми разходи бяха тъй старателно изчислени, че даже и трамваите се кичеха с понятието на един завиден лукс.
   Но може би аз щях да се откажа от трите чаши абсент, които пиех всяка вечер у „Дяволската пеперуда“, и да си взема квартира по-близо до центъра, ако не се случиха събития, които ме принудиха да остана.
   Стаята, която бях наел, се намираше на петия етаж на едно грамадно здание и не се отличаваше с особена мобелировка. Една маса, един счупен креват и едно кресло от избеляло червено кадифе. Но за оправдание на думите „добре мобелирана стая“ служеха още и няколко картини, които въпреки позлатените си рамки откриваха баналността на една старомодна безвкусица. Цветя и плодове.
   Всичко това, разбира се, накърняваше твърде много чувството ми към естетика. Но друго едно обстоятелство пращаше по дяволите това чувство: всяка сутрин фрау Марта оставяше на масата ми чаша weisskafe и малко бутерброд. И тоя жест на фрау Марта ме радваше неимоверно, защото за такъв един бродяга като мене сутрешната закуска имаше едно спасително преимущество. Тя заместваше обяда. А може би доволството ми щеше да продължи и за в бъдеще, ако не срещнах онази жена, която хвърли тъмна сянка над светлите дни на моя разпътен живот...

Издателство Захарий Стоянов