Стивън Кинг >> Търси се

Човек, който постъпва така, не заслужава да живее...

   Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
   Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
   – Не ми се прави на литературен критик, момчен­це! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
   – Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. – В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. – И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
   До болка познатата критика – как смееш да се от­казваш от славата? – разпали искрицата яд в пламен­на ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
   – Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
   – Млъкни! Говориш като майка ми.
   – Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама ни­кога не ще можеш да продадеш!
   – Млъкни, гений! Предупреждавам те да си дър­жиш езика зад зъбите!
   „И какво като натисне спусъка? – помисли си Ротстийн. – Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от сма­зани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пъ­тека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер – кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страни­ци, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в „Тайм“... и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолеве­ния.“
   – Да, наистина си кръгъл глупак – заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. – Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разби­рат, че парите могат да бъдат похарчени. – Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. – Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
   – Последно предупреждение! – процеди Мори.
   – Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
   Морис Белами го застреля.

Преводачи Весела Прошкова, Даня Доганова
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

Роджър Зелазни >> Джак от Сенките

В Здрача, между Светлината и Мрака

   Това се случи, когато Джак, чието име чуваха сенките, пристигна в Иглес, в земите на Здрача, за да посети Адските Игри. Тъкмо там го видяха за първи път, докато разглеждаше замислено Адския Пламък.

   Всъщност Адския Пламък е изящно гравирана урна от сребристи огньове, върху чиито сияещи пръсти се крепи рубин с размер на юмрук. Пръстите стискат рубина с невероятна сила, което не му пречи да озарява околността с хладна червеникава светлина.
   През този ден Адския Пламък бе изваден на показ, за да му се любуват всички присъстващи, ала самият факт, че бяха видели Джак край него, бе причина за известно безпокойство. Току-що пристигнал в Иглес, отпърво го зърнаха да се скита по озарените от опушени фенери коридори, сред многолюдните тълпи зяпачи, които се носеха като мудна река към изложбения павилион. Двамината, които го разпознаха, се наричаха Смадж и Квазер, дошли тук на свой ред да си съперничат за този безценен трофей. Те незабавно потърсиха Разпоредителя на Игрите, за да го уведомят за случката.
   Смадж пристъпваше от крак на крак и придръпваше нервно мустаци, докато очите му се наляха със сълзи и започна да премигва. Едва тогава ги втренчи в своя спътник Квазер – коса, очи, плът все в еднакъв сив оттенък, – за да избегне пронизващия поглед на Бенони, Разпоредителя на Игрите, чиято воля бе закон по тези места.
   – Какво искате вие двамата? – попита ги той.
   Смадж продължи да го зяпа и да си дърпа мустаците. Накрая Квазер реши да вземе нещата в свои ръце.
   – Трябва да ви съобщим нещо – каза той.
   – Това го чух. Казвай нататък.
   – Разпознахме един, чието присъствие тук е особено обезпокоително.
   – Кой?
   – Преди да ви кажа, трябва да отидем на някое осветено място.
   Разпоредителят на Игрите завъртя глава и втренчи кехлибарените си очи първо в единия, после в другия.
   – Ако това е някаква шега... – поде той.
   – Не е – прекъсна го Квазер, без да мигне.
   – Добре, тогава. Последвайте ме. – Той въздъхна, завъртя копринената си оранжево-зелена пелерина, обърна се и пое към ярко осветената палатка.
   Вътре отново ги погледна.
   – Тук достатъчно светло ли ви е?
   Квазер се огледа.
   – Да – кимна той. – Той няма да ни чуе тук.
   – За кого говорите? – настоя Разпоредителят на Игрите.
   – Познавате ли един, когото наричат Джак и който винаги чува името си, ако е произнесено в сенките?
   – Джак от Сенките? Крадецът? Да, чувал съм много истории.
   – Тъкмо затова пожелахме да разговаряме на някое ярко осветено място. Той е тук. Само преди няколко минути двамата със Смадж го видяхме. Разглеждаше Адския Пламък.
   – О, божичко! – възкликна уплашено Разпоредителят на Игрите. – Той ще го открадне!
   Смадж престана да суче мустаци и кимна няколко пъти.
   – А пък ние дойдохме да го спечелим – изръмжа той. – Няма да можем, ако го открадне.
   – Трябва да го спрем – заговори Разпоредителят на Игрите. – Какво според вас да направя?
   – Думата ви е закон тук – рече Квазер.
   – Вярно... Може би не е зле да го прибера в някоя килия, докато свършат Игрите.
   – В такъв случай – подметна Квазер – постарайте се мястото да е лишено от всякакви сенки. Казват, че било изключително трудно да бъде задържан – особено в присъствието на сенки.
   – Но тук навсякъде има сенки!
   – Така е. Това е основната пречка да бъде заловен и затворен.
   – В такъв случай нито ярките светлини, нито пълната тъмнина са подходящо решение.
   – Ако всички светлини не бъдат нагласени под строго определен ъгъл – произнесе Квазер, – той пак ще може да създаде сенки, от които да се възползва. В мрака пък му е достатъчна съвсем слаба светлинка, за да се сдобие с каквото му е нужно.
   – И каква сила черпи от сенките?
   – Не зная това да е известно някому.
   – Той е обитател на Тъмната страна, нали? Не е човек.
   – Според някои идва от Здрача, но близо до Мрака – там, където винаги има сенки.
   – Все си мисля дали няма да е най-добре, ако го изпратим на пътешествие в Торните Ями на Гливе.
   – Страховито – каза Смадж и се изкиска зловещо.
   – Елате да ми го посочите – нареди им Разпоредителят на Игрите.
   Тримата напуснаха палатката. Небето над тях бе сиво, на изток се променяше в сребристо и ставаше съвсем черно на запад. Звездите пронизваха мрака над веригата от сталагмитни планини. Облаци нямаше.
   Пресякоха озарения от светлините на факлите тунел и свърнаха право към павилиона на Адския Пламък. За миг далеч на запад, в граничните земи, където пустеят светилищата на безпомощните богове, проблесна светкавица...

Издателство Бард (2015)

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Нийл Геймън >> Внимание, психоспусък

Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места...

   Изкачвахме се по полегат хълм в една лятна вечер. Беше станало осем и половина, но имах чувството, че е още средата на следобеда. Небето беше синьо. Слънцето висеше ниско над хоризонта и обагряше облаците в златно, бледорозово и пурпурно-сиво.
   – Е, и как свърши всичко? – попитах водача си.
   – Никога не свършва – отвърна той.
   – Но ти каза, че вече го няма – рекох. – Лабиринта.
   Бях разбрал за лунния лабиринт от интернет – малка бележка под линия в един уебсайт, който ти съобщаваше какво интересно и забележително има в тази част на света, където се намираш. Необичайни местни атракции: колкото по-просташки и сътворени от човешки ръце, толкова по-добре. Не знам защо ме привличат тези неща: подобия на Стоунхендж, изградени от коли или жълти училищни автобуси, полистиренови модели на огромни пити сирене, неубедителни динозаври от ронлив бетон и всякакви такива.
   Имам нужда от тях, те ми дават повод да спра колата, където и да съм, и да поговоря с хората. Хората са ме канили в домовете и в живота си, защото оценявам с цялото си сърце зоологическите градини, които са направили от машинни части, къщите, които са построили от консерви и каменни блокове и са ги покрили с алуминиево фолио, историческите сцени, подредени от пластмасови манекени с лющеща се боя по лицата. И те, тези хора, които създават крайпътните атракции, ме приемат какъвто съм.
   – Изгорихме го – каза водачът ми. Беше възрастен и се подпираше на бастун, докато вървеше. Бях го открил да седи на една пейка пред градската железария и той се съгласи да ми покаже мястото, където някога се е намирал лунният лабиринт. Придвижването ни през ливадата не беше бързо. – Така дойде краят на лунния лабиринт. Лесно беше. Розмариновите храсти подхванаха огъня, запращяха и лумнаха. Пушекът беше гъст, понесе се надолу по хълма и накара всички ни да си мислим за печено агне.
   – Защо му викат лунен лабиринт? – попитах. – Просто заради звучността ли?
   Той се замисли върху въпроса ми.
   – Ами де да знам – рече. – Не твърдя ни едното, ни другото. – После продължи: – Имаше си традиции. Тръгвахме да го обхождаме в деня след пълнолунието. Започва се от входа. Стигаш до центъра, после се обръщаш и се връщаш по същия път. Както казах, тръгвахме да го обхождаме в деня, когато пълната луна почне да намалява. Все още е достатъчно светло да се върви. Минавахме по него всяка вечер, докато луната е достатъчно ярка, за да виждаме. Идвахме тук. Вървяхме. Най-вече по двойки. Обикаляхме го, докато дойде новолунието.
   – Никой ли не го е минавал по новолуние?
   – О, някои са го минавали. Но те не бяха като нас. Бяха хлапаци и си носеха фенерчета, щом луната се скрие. Обикаляха го, лошите деца, лошите семена, онези, които искат да се плашат взаимно. За тях нощта на Вси светии идваше всеки месец. Обичаха да се плашат. Някои от тях разправяха, че видели инквизитор.
   – Какъв инквизитор? – Думата ме изненада. Човек не я чува често, не и в обикновен разговор.
   – Ами някакъв, дето измъчва хора, предполагам. Аз никога не съм го виждал.
   Откъм върха на хълма повя ветрец. Подуших въздуха, но не усетих мирис на горящи треви, нито на пепел – нищо, което да ми се стори необичайно за лятна вечер. Някъде цъфтяха гардении.
   – По новолуние ходеха само хлапетата. Когато се покажеше полумесецът, идваха и по-малките деца, родителите им също се качваха на хълма и се разхождаха с тях. Родители и деца. Заедно стигаха до центъра на лабиринта и родителите сочеха новата луна, как прилича на усмивка в небето, голяма жълта усмивка, и малките Ромул и Рем, или както там се казваха децата, се усмихваха, смееха се и махаха с ръце, сякаш се опитват да свалят луната от небето и да я сложат на малките си личица.
   После, с нарастването на луната, идваха двойките. Млади двойки се качваха тук да се ухажват, както и по-възрастни, просто за да се насладят на компанията си, макар че дните им на ухажване бяха отдавна забравени. – Той се подпря тежко на бастуна си. – Не забравени – промълви. – Това никога не се забравя. Сигурно е заради нещо вътре в теб. Дори умът да е забравил, може би зъбите помнят. Или пък пръстите.
   – Те носеха ли фенерчета?
   – В някои нощи да. В други не. Най-популярни винаги са били нощите, когато няма облаци да скриват луната и можеш просто да минеш през лабиринта. И рано или късно всеки го правеше. Докато луната растеше, ден след ден – или май трябва да кажа нощ след нощ. Онзи свят беше толкова прекрасен.
   Паркираха колите си там долу, където и ти остави своята, в края на имота, и се качваха по хълма пеш. Винаги пеш, освен онези в инвалидните колички или мъничетата, които родителите им ги носеха. После, на билото на хълма, някои спираха, за да се гушкат. Те също минаваха през лабиринта. Имаше пейки, места, където да поспреш, докато го обхождаш. Там те спираха и пак се гушкаха. Сигурно си мислиш, че само младите са се гушкали, ама и старите го правеха. Плът до плът. Понякога можеше да ги чуеш от другата страна на храстите как издават звуци като животни и това ти подсказваше да забавиш ход или може би да проучиш за кратко друго разклонение на пътя. Туй не се случваше прекалено често, но се случваше и мисля, че сега го оценявам повече, отколкото някога. Устни, докосващи кожа. Под лунната светлина.
   – Колко години е стоял тук лунният лабиринт, преди да бъде изгорен? Преди къщата ли е направен, или след нея?
   Водачът ми изпръхтя пренебрежително.
   – Преди, след... всички тия неща са били много отдавна. Разправят за лабиринта на Минос, но той не е нищо в сравнение с този. Просто някакви тунели и един рогат тип, дето броди из тях самотен, уплашен и гладен. Той всъщност не е имал бича глава. Нали знаеш?
   – Защо си толкова сигурен?
   – Заради зъбите. Биковете и кравите са преживни животни. Не ядат месо. А минотавърът е ядял.
   – Не се бях замислял за това.
   – Хората не се замислят.
   Хълмът вече ставаше по-стръмен.
   „Инквизитори няма, не и в наше време“, помислих си. Аз също не бях инквизитор. Но казах само:
   – Колко високи бяха храстите, които образуваха лабиринта? Истински ли бяха?
   – Да, истински. И бяха толкова високи, колкото е нужно.
   – Не знам до каква височина стигат розмариновите храсти по тези места. – Наистина не знаех. Бях далеч от дома.
   – Ние имаме меки зими. Тук розмаринът вирее добре.
   – И защо всъщност го изгориха хората?
   Той се поколеба.
   – Ще разбереш по-добре как стоят нещата, щом стигнем билото.
   – И как стоят?
   – На билото.
   Хълмът ставаше все по-стръмен. Бях си контузил коляното предната зима при падане на леда, което означаваше, че вече не можех да тичам бързо, и напоследък хълмовете и стълбищата ме уморяваха. При всяка крачка коляното ме пробождаше, напомняйки ми гневно за своето съществуване.
   Много хора, щом узнаят, че местната чудатост, която са искали да посетят, е изгоряла преди няколко години, просто ще се качат обратно в колата си и ще продължат към крайната си цел. Аз не се отказвам толкова лесно. Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места: затворен увеселителен парк, в който влязох, като подкупих нощния пазач с пари за едно питие; изоставена плевня, в която фермерът твърдеше, че предното лято живели половин дузина Големи стъпки. Каза, че виели нощем и смърдели, но си тръгнали преди близо година. В плевнята беше останала остра животинска миризма, но може да са били и койоти.
   – Когато луната намаляваше, хората обхождаха лунния лабиринт с любов – каза водачът ми. – Докато растеше, го обхождаха с копнеж, не с любов. Трябва ли да ти обяснявам разликата? Между овцете и козите?
   – Не мисля.
   – Болните също идваха понякога. Увредените и инвалидите идваха и някои от тях се налагаше да ги бутат в колички през лабиринта или да ги носят. Но дори те трябваше да избират пътя си сами, а не хората, които ги бутаха или носеха. Никой друг не избираше пътя им, освен тях. Когато бях момче, хората ги наричаха сакати. Радвам се, че вече не им викаме сакати. Нещастно влюбените също идваха. Самотниците. Лунатиците – и тях понякога ги водеха тук. Получили са името си от луната, така че е съвсем редно тя да има възможност да ги оправи.
   Вече наближавахме билото на хълма. Беше се спуснал здрач. Небето имаше цвят на вино, а облаците на запад пламтяха от светлината на залязващото слънце, макар че гледано от мястото, където се намирахме ние, то вече се беше скрило зад хоризонта.
   – Ще видиш, като стигнем горе. Съвсем равно е – билото, де.
   Искаше ми се да дам своя принос към разговора, затова рекох:
   – Там, откъдето идвам, преди петстотин години местният лорд отишъл на гости при краля. Кралят му се похвалил с огромната си маса, със свещите си, с прекрасните фрески на тавана, но каквото и да му показвал, вместо да го възхвалява, лордът отвръщал просто: „Аз имам по-голямо и по-хубаво“. На краля му се приискало да разобличи празнодумието му, затова казал, че следващия месец ще дойде да яде на неговата маса, по-голяма и по-хубава от кралската, озарена от свещи в свещници, по-големи и по-хубави от кралските, под таван с фреска, по-голяма и по-хубава от кралската.
   Водачът ме прекъсна:

   – Да не би да е проснал покривката върху равното било на един хълм, с двайсет напети момци да държат свещите, и да са вечеряли под звездите на самия Господ Бог? По тукашните места също разказват подобна история.
   – Същата е – признах, малко засегнат, че приносът ми е отхвърлен така небрежно. – И кралят признал, че лордът е бил прав.
   – А после не накарал ли да го затворят и изтезават? – попита моят водач. – Така гласи тукашната версия на историята. Разправят, че човекът дори не стигнал до изискания десерт, приготвен от готвача му. Открили го на следващия ден с отсечени длани, отрязаният му език бил прибран грижливо в джоба на гърдите му, и с един последен куршум в челото.
   – Тук ли? В къщата там отзад?
   – Мили боже, не. Оставили трупа му в неговия нощен клуб. В града.
   Изненадах се колко бързо се беше сгъстил здрачът. На запад още се виждаше сияние, но в останалата част от небето цареше нощ, лилава като слива и величествена.
   – Дните преди пълнолунието в лабиринта – поде той. – Те бяха отделени за болнавите и за хората в нужда. Сестра ми имаше женска болест. Казаха ѝ, че ще я убие, ако не ѝ изстържат всички вътрешности, а може би дори тогава. Коремът ѝ се беше подул, като че ли носеше бебе, а не тумор, макар че сигурно вече наближаваше петдесетте. Тя дойде тук ден преди пълнолунието и мина през лабиринта. Извървя го отвън навътре под лунната светлина, а после обратно, без грешни стъпки и без отклонения.
   – Какво стана с нея?
   – Оживя – отговори той кратко.
   Стигнахме до билото, но не можех да разбера какво гледам. Беше прекалено тъмно.
   – Извадиха онова нещо от нея. То също живя известно време. – Той млъкна. После ме потупа по ръката. – Виж ей там.
   Обърнах се и погледнах. Размерите на луната ме смаяха. Знаех, че е оптична илюзия, че луната не се смалява, докато се издига в небето, но тази луна заемаше такава голяма част от хоризонта, че се сетих за старите илюстрации на Франк Фразета на мъже с вдигнати мечове, очертани на фона на гигантски луни, спомних си рисунки на вълци, виещи от върховете на хълмове, черни силуети на фона на кръглата снежнобяла луна. Великанската луна, която изгряваше в момента, беше с бледожълтия цвят на прясно бито масло.
   – Пълнолуние ли е? – попитах.
   – О, да, пълнолуние е. – Той не изглеждаше доволен. – А ето го и лабиринта.
   Тръгнахме към него. Бях очаквал да видя пепел по земята или пък нищо. Вместо това в жълтеникавата лунна светлина видях лабиринт, сложен и елегантен, съставен от кръгове и завъртулки в гигантски квадрат. На тази светлина не можех да преценя добре разстоянията, но ми се стори, че всяка от страните на квадрата е поне двеста стъпки.
   Растителността, очертаваща лабиринта, обаче беше ниска. Никъде не се издигаше на повече от стъпка. Наведох се и вдигнах едно листо с игловидна форма, черно на лунната светлина. Смачках го между палеца и показалеца си. Вдишах и ароматът ме накара да си помисля за сурово агнешко, внимателно разфасовано, приготвено и поставено във фурна върху постеля от клонки и листа, които миришат именно така.
   – Мислех, че сте го изгорили до основи – рекох.
   – Изгорихме го. Вече няма храсти. Само че нещата израстват пак, като им дойде сезонът. Някои неща не можеш ги уби. Розмаринът е жилава работа.
   – Къде е входът?
   – Стоиш точно на него – отвърна той. Беше старец, който върви с бастун и си приказва с непознати. Нямаше да липсва на никого.
   – Е, и какво ставаше тук горе при пълнолуние?
   – Тогава местните не обхождаха лабиринта. Това беше нощта, която плаща за всички останали.
   Пристъпих в лабиринта. Нямаше нищо трудно. Храстите, които го очертаваха, стигаха едва до прасците ми, не по-високи от зеленчукова леха. Ако се изгубех, можех просто да ги прекрача и да изляза. Но засега последвах пътя навътре. Различаваше се лесно на светлината на пълната луна. Чувах водача си, който продължаваше да говори.
   – Някои смятаха, че дори тази цена е прекалено висока. Ето защо дойдохме тук и изгорихме лунния лабиринт. Качихме се по хълма по новолуние, понесли пламтящи факли, като в старите черно-бели филми. Всички заедно. Дори и аз. Но не можеш да убиеш всичко. Нещата не стават така.
   – Защо розмарин? – попитах.
   – Розмаринът е за памет – отвърна ми той.
   Масленожълтата луна се издигаше по-бързо, отколкото съм си представял или очаквал. Вече приличаше на блед призрачен лик в небето, спокоен и състрадателен, и цветът ѝ беше бял, бял като кост.
   Мъжът каза:
   – Винаги има шанс да излезеш невредим. Дори и в нощта на пълнолунието. Първо трябва да стигнеш до центъра на лабиринта. Там има фонтан. Ще видиш. Не можеш да го сбъркаш. После трябва да се върнеш обратно. Без отклонения, без задънени проходи, без никакви грешки на влизане или на излизане. Сега вероятно е по-лесно, отколкото когато храстите бяха високи. Все е някакъв шанс. Иначе лабиринтът ще те избави от всичките ти тревоги. Разбира се, ще трябва да тичаш.
   Погледнах назад. Не можех да видя водача си. Вече не. Пред мен имаше нещо, зад шарката от храсти – черна сянка, която пристъпваше тихо по края на квадрата. Беше с размерите на голямо куче, но не се движеше като куче.
   Тя отметна глава и зави срещу луната с удоволствие и веселие. Огромното плоско било на хълма заехтя от радостен вой и с коляно, болящо ме от дългото катерене, аз се запрепъвах напред.
   В лабиринта имаше модел; можех да го проследя. Над мен луната грееше ярка като ден. В миналото тя винаги бе приемала даровете ми. Не би ме изиграла в края.
   – Тичай – каза някакъв глас, който звучеше почти като ръмжене. Лунен лабиринт

Издателство Бард (2015)

Роджър Зелазни >> Създания от светлина и мрак

Египетските богове на сайбърпънка...

   Мъжът следва пътя си във ВЕЧЕРТА на своята Хилядна година в Дома на мъртвите. Ако можехте да огледате огромната зала, през която той върви, нямаше да видите нищо. Тя е прекалено тъмна, за да послужат очите.
   В това мрачно време ще го наречем просто „мъжа“.

   Има две причини, за да постъпим така.
   Първата е, че той отговаря на общото и общоприетото описание на същество от немодифициран модел на човек от мъжки пол, а именно: върви изправен, палците му противостоят на другите пръсти и той притежава останалите типични белези на себеподобните си. Втората причина е, че някога името му било отнето.
   Няма смисъл да бъдем по-обстойни на този етап.
   В дясната си ръка мъжът носи жезъла на своя Господар, който го води в тъмнината. Притегля го ту в една, ту в друга посока. Жезълът изгаря ръката му, пръстите и противостоящия им палец, ако кракът му се отклони дори само на една крачка от предопределения път.
   Когато мъжът стига до някакво място посред тъмнината, той изкачва седем стъпала до каменен подиум и леко почуква три пъти по него с жезъла.
   Появява се съвсем слаба и мъждива оранжева светлина, която се скупчва в ъглите. Тя очертава краищата на огромната, отчасти изпълнена зала.
   Той обръща жезъла и го завърта в някаква вдлъбнатина в камъка.
   Ако имахте уши в тази зала, щяхте да чуете нещо като шум от хвърчащи насекоми, които обикалят около вас, отдалечават се и се връщат.
   Единствено мъжът ги чува. Тук има повече от две хиляди души, но всички те са мъртви.
   Те се появяват в просветващи правоъгълници, очертани по пода; появяват се бездиханни и немигащи, положени хоризонтално върху невидими отворени катафалки на височина от шейсет сантиметра, като одеждите и кожите им са във всички цветове, а телата им са на всякаква възраст. Ето че някои са с крила, а други имат опашки; някъде се виждат рога, а другаде – дълги нокти на хищни птици. Известна част от тях разполагат с всичко споменато, в някои са вградени машинни части, а при други липсват. Мнозина изглеждат като мъжа, защото са немодифицирани.
   Мъжът носи жълти панталони и риза без ръкави със същия цвят. Коланът и наметалото му са черни. Застанал е до светлеещия жезъл на своя Господар и гледа мъртвите под себе си.
   – Станете! – извиква той. – Всички вие!
   Думите му се смесват с жуженето във въздуха и се повтарят отново и отново, но не като ехото, което заглъхва, а са постоянно и периодично повтарящи се като звъна на електрически алармен сигнал.
   Въздухът се изпълва със суматоха. Чува се пъшкане и скърцане на крехки стави, след което започва движение.
   С шумолене, прищракване и разтриване те се надигат, а след това се изправят.
   После движенията и звуците стихват, а те застават като незапалени свещи до откритите си гробове.
   Мъжът слиза от подиума, спира за миг пред него, след което казва:
   – Следвайте ме!
   И тръгва обратно по пътя, по който е дошъл, като оставя жезъла на своя Господар да вибрира в сивия въздух.
   По пътя си стига до една жена, която е висока, златна и самоубийца. Той поглежда в невиждащите ѝ очи и пита: „Познаваш ли ме?“. Оранжевите устни, мъртвите устни, сухите устни помръдват и тя прошепва: „Не“. А той продължава да гледа и пита: „Познавала ли си ме?“. Думите му не спират да звънтят във въздуха, докато тя отново казва: „Не“, и той я отминава.
   Пита двама други – мъж, който отдавна е бил стар и в лявата му китка е вграден часовник, както и едно черно джудже с рога, копита и козя опашка. И двамата казват: „Не“, а после го последват извън огромната зала, за да влязат в друга, под чийто каменен под лежат още мнозина, които всъщност не вярват, че ще бъдат повикани да излязат за неговата Вечер на Хилядната му година в Дома на мъртвите.
   Мъжът ги води. Той води мъртвите, които е призовал и върнал към движение, а те го следват. Следват го през коридори, галерии и зали, нагоре по широки и прави стълби и надолу по тесни и вити стълби, докато най-сетне стигат до Голямата зала в Дома на мъртвите, където неговият Господар се разпорежда в своя съд.
   Той седи на черен трон от полиран камък, а от лявата и дясната му страна има метални гърнета с огън. На всяка от двестата колони, наредени в редици в неговата Голяма зала, свети и примигва по един факел, пушекът от който, пронизан от искри, се вие и кълби нагоре, за да стане най-сетне част от сивия диплещ се облак, изцяло покриващ тавана.
   Той не помръдва, а гледа мъжа, приближаващ през Залата с пет хиляди мъртви зад себе си, и червените му очи се спират върху него, когато мъжът излиза напред.
   Мъжът се просва в краката му и не помръдва, докато не чува за себе си следното:
   – Можеш да ме поздравиш и да станеш.
   Всяка от дрезгавите думи е като остро пробождане посред едно ясно доловимо издишване.
   – Привет, Анубис , Господарю на Дома на мъртвите! – казва мъжът и се изправя.
   Анубис навежда малко черната си муцуна и кучешките му зъби белеят в нея. Езикът му се стрелва напред и се прибира обратно в устата му като червена светкавица. После се изправя и сенките плъзват надолу по голото му тяло с човешка форма.
   Той повдига лявата си ръка и жужащият звук изпълва Залата и разнася думите му сред играещата светлина и пушека.
   – Вие, които сте мъртви – казва той, – ще се забавлявате тази вечер за мое удоволствие. Храна и вино ще минават през мъртвите ви уста, но няма да долавяте вкуса им. Мъртвите ви стомаси ще ги задържат в себе си, докато вашите мъртви нозе ще отмерват такта на танца. Мъртвите ви устни ще изричат думи, които не ще имат никакво значение за вас, и вие ще се прегръщате един друг без удоволствие. Ще пеете за мен, ако го поискам. И отново ще легнете по местата си, когато аз поискам.
   Повдига и дясната си ръка.
   – Нека пирът да започне – казва той и плясва...

Преводач Александър Бояджиев

Издателство Бард (2015)

Тери Пратчет >> Смрък

Казват, че накрая всички грехове се опрощавали. Да, ама не съвсем всички...

Общоизвестно е, че всяко ченге в отпуск открива поне един труп още преди да си разопакова багажа.

Командир Сам Ваймс от анкх-морпоркската Градска стража отива на почивка в приятната и невинна провинция. Само че на него не може да му се размине просто с един труп в гардероба. По-скоро са купища... и едно старо престъпление, по ужасно от убийство.

Той е извън юрисдикцията си, в съвсем небрано лозе, без сандвичи с бекон, сериозно възпрепятстван и изваден от равновесие. Но никога без хъс. Където има престъпление, трябва да има улики, трябва да има преследване и трябва да има наказание.

Преводач Катя Анчева

Издателство Архонт - В (2015)

Тери Пратчет >> Опаричване

Животът не е непременно дългосрочен проект

На тази оферта не можете да откажете.
Кой не би искал да е управник на анкх-морпоркската Кралска монетарница и на банката до нея?
Това е доживотна работа. Но както бившият мошеник Мокр фон Ментебрад научава, животът не е непременно дългосрочен.
Главният касиер почти сигурно е вампир. В подземието има нещо неизразимо (а самото подземие е доста неизразимо) и се оказва, че Кралската монетарница е на загуба.
Един тристагодишен магьосник е хвърлил око на приятелката му, на път е да бъде разобличен като измамник, но Гилдията на убийците може да се добере първа до него.
Всъщност доста хора желаят смъртта му.
О, и всеки ден трябва да извежда председателя на разходчици.
Накъдето и да се обърне, Мокр си създава врагове.
Онова, което трябва да прави, е... Пари!

Преводач Катя Анчева

Издателство Вузев

Опаричване в Pimodo

Дан Симънс >> Ендимион

Време е за разплата...

   Вие не четете това, което трябва.
   Ако го четете, за да разберете какво означава да се любиш с месия – с нашия месия, – не продължавайте, защото едва ли сте нещо повече от обикновен воайор.
   Ако го четете, защото сте почитатели на „Песните“ на стария поет и сте любопитни какво е станало по-нататък в живота на хиперионските поклонници, ще останете разочаровани. Аз не знам какво се е случило с повечето от тях. Те са живели и умрели почти три века преди да се родя.
   Ако го четете, защото се стремите към по-голямо проникновение в посланието на Онази, която учи, също ще се разочаровате. Признавам, че се интересувах от нея повече като от жена, отколкото като от учител или месия.
   И накрая, ако четете, за да откриете нейната съдба, или дори моята съдба, вие не четете верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а докато пиша тези думи, моята собствена съдба все още очаква развръзката си.
   Ще се удивя, ако изобщо четете това. Но събитията не за пръв път ме удивяват. През последните няколко години се редуваха невероятност след невероятност, всяка следваща все по-чудата и като че ли по-неизбежна от предишната. Причината да пиша сега е, че искам да споделя тези спомени. Навярно мотивът ми дори не е да ги споделя – тъй като знам, че този документ почти сигурно няма да бъде открит, – а просто да изложа разказа за събитията, така че да мога да ги подредя в собствения си ум.
   „Как да разбера какво мисля, преди да съм видял какво ще кажа?“ – е написал някакъв дохеджирски автор. Съвършено точно. Трябва да видя тези неща, за да знам какво да мисля за тях. Трябва да видя събитията, превърнати в мастило и чувствата в букви, за да повярвам, че са били действителни и са се докоснали до мен.
   Ако четете по същата причина, поради която пиша аз – за да приведа в някаква система хаоса на последните години, да внеса някакъв ред в тази по принцип случайна поредица от събития, която властваше над живота ни през изминалите стандартни десетилетия – то в края на краищата, вие може би четете това, което трябва.
   Откъде да започна? От смъртната присъда, навярно. Но чия – моята смъртна присъда или нейната? Мога да избирам от няколко възможности. Сигурно последната е най-подходяща. Да започна от края.
   Пиша това в Шрьодингерова котешка кутия във висока орбита около поставения под карантина свят Армагаст. Котешката кутия не прилича на кутия, а по-скоро на овоид с гладък корпус с размери точно шест на три метра. Това ще е целият ми свят до края на моя живот. Светът ми представлява спартанска килия, състояща се от черната кутия на устройството за рециклиране на вода и отпадъци, мястото ми за спане, синтезатора на храна, маса и накрая тоалетната, мивката и душа, които са разположени зад фибропластмасов параван поради благоприлични причини, които ми убягват. Защото никой никога няма да дойде при мен.
   Имам текстова плоча и перо. Щом свърша поредната страница, аз я прехвърлям върху микропергамента, произведен от устройството за рециклиране. Бавното натрупване на тънките листове е единствената видима промяна в обстановката.
   Стъкленицата с отровния газ не се вижда. Тя е поставена в статично-динамичния корпус на котешката кутия и е свързана с устройството за филтриране на въздуха така, че цианидът да се задейства при всеки опит за докосването є, както и при всеки опит за разбиване на самия корпус. Радиационният детектор, броячът и изотопният му елемент също са разтворени в замръзналата енергия на корпуса. Не ми е известно кога случайностният брояч ще активира детектора. Не ми е известно кога случайностният му елемент ще отвори оловния щит към мъничкия изотоп. Не ми е известно кога изотопът ще произведе частица.
   Но ще разбера кога се активира детекторът в мига, в който изотопът произведе частица. Ще усетя мириса на горчиви бадеми в онези една-две секунди преди газът да ме убие.
   Надявам се, че ще са само една-две секунди.
   Според древната загадка на квантовата физика от техническа гледна точка сега аз не съм нито мъртъв, нито жив. Намирам се в междинното положение на застъпващи се вероятностни вълни, запазени някога за котката в теоретичния експеримент на Шрьодингер. Тъй като корпусът на котешката кутия едва ли е нещо повече от течна енергия, готова да експлодира при най-малкото смущение, никой никога няма да погледне вътре дали съм мъртъв, или жив. На теория никой не е пряко отговорен за моята екзекуция, тъй като неизменните закони на квантовата теория ме оправдават или осъждат с всяка поредна микросекунда. Наблюдатели няма.
   Освен мен.
   Ако четете това, вие почти със сигурност не четете каквото трябва. Но както с толкова много неща в живота ни, причината да правим нещо не е най-важното. Накрая остава самият факт на извършването му.
   Откъде да започна? С нея ли? Тя е онази, за която искате да прочетете, и единственият човек в живота ми, когото искам да си спомням над всичко и всички други. Но навярно би трябвало да започна със събитията, които ме отведоха при нея, а после и дотук по пътя из тази галактика и извън нея... 

Преводач Крум Бъчваров

Издателство Бард (2015)

Ендимион в Pimodo

Рей Бредбъри >> Смъртта е занимание самотно

В едно мъгливо калифорнийско градче, в което времето е спряло, млад писател среща Смъртта...

   Вече валеше из ведро, големият червен трамвай залиташе през тъмните крайпътни ливади, а пороят шибаше по стъклата и скриваше от погледа околния простор. Преплувахме край Кълвър сити, без да видим филмовите студиа, и продължихме, грамадният вагон пъхтеше, дъските на пода скимтяха, скърцаха празните седалки, свирката пищеше пронизително.
   Ужасна смрад лъхна зад мен, когато невидимият изкрещя:
   – Смъртта!
   Свирката заглуши думите му и той пак подхвана:
   – Смъртта...
   Ново изсвирване.
   – Смъртта – изрече гласът зад гърба ми – е занимание самотно!
   Стори ми се, че ще се разплаче. Взирах се напред в поройния дъжд, който се втурваше да ни посрещне. Трамваят забави ход. Човекът се надигна разгневено, готов сякаш да ме напердаши, ако не го изслушам и не погледна най-сетне към него. Искаше да бъде видян. Искаше да ме удави в тая своя нужда. Усетих ръцете му да се протягат, но като юмруци ли или като остри нокти – за да ме одере или да ме удари, това не разбрах. Вкопчих се в облегалката пред мен. Гласът му избухна:
   – О, смъртта!
   Трамваят спря.
   Давай, казах си, довърши го!
   – Е занимание самотно! – изрече той със зловещ шепот и слезе на спирката...

Преводач Жени Божилова
Издателство Сиела (2015)

Смъртта е занимание самотно в Pimodo

Валтер Мьорс >> Румо & Чудесата в тъмното

Има чудеса, които трябва да се случат в тъмното. проф. д-р Абдул Песнопойни

   Румо можеше добре да се бие.
   Но в момента, когато започна неговата история, той не го знаеше, както не знаеше и че е волпертингер и че ще стане най-великият герой на Замония. Той не знаеше нито как е името му, нито кои са родителите му. Не знаеше откъде идва и накъде отива и знаеше само, че селският имот, в който живее, е неговият дом.
   За Румо всяка сутрин започваше с цялата селска фамилия – седемчленно семейство от Радпичхахен-джуджета, която се събираше около кошничката му, възхищаваше се на спящото зверче и го събуждаше със сладка песничка. А после го заливаха с нежности. Милваха го зад ушите, люлееха го на ръце, гладеха го по козинката, мачкаха изпъкналите подутини по тила му, на което той отвръщаше с доволно ръмжене. В мига, в който Румо се изправеше на четирите си непохватни крачета, моментално ставаше център на вниманието. Приветстваха всяко негово действие и гальовно го милваха и потупваха дори когато се препънеше в собствените си лапи. За Румо заделяха най-прясното мляко, на дървени въглища препичаха най-хрускавите наденички, запазваха най-хладното място на сянка и най-топлото място до камината. Когато провеждаше следобедната си дрямка, всички ходеха на пръсти, а щом се събудеше с прозевки, го подсилваха с топъл ябълков пай, какао и сладка сметана. Винаги имаше някой готов да си поиграе с Румо, да се поборичка с него или да се остави да бъде нахапан от беззъбата му уста. А вечер, щом Румо се изтощеше от лудориите, сресваха козината му с мека четка и му пееха, докато заспи. Да, Румо беше неявният господар на селския двор.
   В двора имаше още много животни – и дойни крави, и полски коне, и блатни свине – всичките до едно бяха по-големи, по-силни или по-полезни от Румо, но никое от тях не се радваше на толкова популярност. Единственото създание, което не признаваше единовластието на Румо, беше черната гъска, която заради дългия си врат бе два пъти по-висока от него и го съскаше винаги, когато минеше покрай нея. Затова той колкото се можеше, я избягваше.
   Една сутрин Румо се събуди в кошничката си не от сладката песен на Радпичхахените, а от остра болка. Усети нещо чуждо в устата си. Вътрешността на муцуната му за него винаги е била слузесто и влажно пространство, в която плъзгаше езика си по обла, гладка и мека повърхност, но днес там имаше нещо ново и обезпокояващо. В горната част на небцето, недалеч от горната устна, венецът се беше разцепил. Отдолу изглежда растеше някакво остро и гърбаво нещо, което му причиняваше пулсираща болка, и това никак не му харесваше.
   Затова той реши да сподели неразположението си с широката общност, за да получи нужната доза нежност и състрадание.
   Но наблизо нямаше никого...

Илюстрации Валтер Мьорс
Преводач Светослав К. Коев

Издателство Оргон

Джейкъб Грей >> Дивогласи

Момче, притежаващо силата да командва враните...

Блекстоун бе проспериращ мегаполис. Това обаче бе преди да настъпи Тъмното лято – вълна от насилие и престъпност, която помете града преди осем години, дирижирана от страховития Предача. Сега последователите на Предача отново тръгват да сеят разруха, а момче на име Коу е на път да се оплете в мрежите им.

Коу никога не се е съмнявал в способността си да комуникира с гарваните. Но когато се задава опасността от ново Тъмно лято, Коу разкрива подземния свят на дивогласите от Блекстоун – тези, притежаващи силата да говорят с животните и да ги контролират. Коу е един от тях. За да спаси града си, той трябва бързо да овладее способности, които никога не е подозирал, че притежава, и да се подготви за битка срещу зла сила, каквато никой не може да си представи.

Преводач Александър Маринов

Художник Стоян Атанасов

Издателство Егмонт

Дивогласи в Pimodo

Агоп Мелконян >> Нагоре по стълбата към Бога

Избрано

   До Генералния Секретар на Обединените нации

   Господин Секретар,

   Събрах смелост да Ви пиша, макар да знам, че това послание никога няма да стигне до Вас. Вероятно то ще потъне в чекмеджетата на някой от десетките Ви секретари и Вие никога няма да научите, че аз, Алфред Медухов, първи клас пилот от фондацията „Спейс Ризърч“, обвинявам Вас, подобните на Вас, цялото човечество, но преди всичко себе си в това, че сме виновни за близката гибел на нашата цивилизация. Вероятно Вие никога няма да узнаете, че над планетата Земя виси едно проклятие и този път то не се казва чума, термоядрена гъба, рак или енергиен глад. Този път Смъртта се казва Алфред Медухов...

Мортилия

Издателство Сиела

Нагоре по стълбата към Бога в Pimodo

Алистър Рейнолдс >> Домът на слънцата

Хиляда клонинга, изстреляни в галактиката, натрупат спомени и мъдрост...

   Пъхнах ръка в отворения слот на създателя и затворих пръсти около приклада на енергийния пистолет. Новосътвореното оръжие тежеше така, сякаш е натъпкано със сложни машинарии с ненормална плътност. Да го държа ми позволяваха леватори, но въпреки това беше с масата на малка скала. Адептите, които използваха подобни оръжия, по принцип обличаха и силова броня, с която да преодолеят остатъчната инерция, но не исках да посрещам госта си изглеждаща досущ като друг вид робот.

   Продължавах да си повтарям да не съм толкова нервна, но веднага щом успявах да прогоня един страх, мястото му заемаше друг. Никой машинен човек не бе наранявал човешко същество, тъй че оръжието можеше да бъде сметнато едновременно за прекомерна мярка и за обида. Но пък се канех да освободя затворник, който не само притежаваше свръхчовешка скорост и сила, но и след прекарано под грижите на Атешга време можеше да се окаже с наполовина изгърмяло съзнание.

   Просто се надявах, че ако се стигне до стрелба, оръжието ще бъде в състояние да остави нещо повече от вдлъбнатина в златната броня.

   – Убедени ли сме в това, което правим? – попита Кемпиън.
   – Не – отвърнах. – Изобщо не сме. Но все пак смятам, че така е редно.

   Положих длан на пусковия механизъм, след което бързо отстъпих назад от изправената кутия на клетката на робота.

   Задържащото поле разхлаби постепенно хватката си върху него, така че Хесперъс се спусна на земята като на забавен кадър. Стъпалата му се докоснаха до палубата и ръцете му се отпуснаха покрай хълбоците му. Остана изправен, но в течение на няколко се- кунди липсваха видими признаци, че в действителност е жив, а не просто балансиращ в това положение. После златното му лице, до момента извърнато встрани, се надигна, за да ме погледне в очите.

   Хесперъс беше възхитителна машина.

   Приличаше на човек в костюм от плътно прилепнала броня, макар че беше всъщност твърде строен, за да се побере някой под кожата му. Черепът му бе изграден от елегантни плоскости и блякави криви. Машинният човек беше едновременно студено роботизиран и сърцераздирателно човечен, досущ преувеличена и стилизирана рисунка на поразително красив мъж от древните легенди, скулптиран в злато и хром. Очите му представляваха гъсто осеяни с фасетки механизми, които се меняха от опалено до тюркоазено в зависимост от точния ъгъл на погледа му. Имаше широка брадичка с трапчинка. Скулите му бяха успоредни фланци от хром, щръкнали през кожата, сякаш играеха ролята на охладителни елементи. Имаше нос, който, изглежда, не изпълняваше друга функция, освен да допълва пропорциите на лицето му. Устата му беше пухкава, златните устни – разделени от тесен процеп, зад който се криеха сложните хромирани механизми на системите му за генериране на реч. Черепът беше от злато, като изключим двата панела от закалено стъкло, точно над източените миди на ушите му. Панелите бяха покрити със сложна паяжина от хром. Зад стъклата се вихреха танцуващи пастелни светлинки.

   Останалата част от Хесперъс не бе по-малко красива; практически нямаше участък от него, който да не е естетически балансиран спрямо цялото. Имаше изваяна гръдна плоча, стегнат хромиран стомах, тънки бедра и дълги, мускулести крайници. Единствената му странност и нещо, което не изглеждаше напълно пропорционално, беше лявата му ръка – под лакътя беше по-дебела от дясната, а и лявата му длан бе по-масивна, сякаш носи метална ръкавица, надяната върху собствената му броня.

   Това беше и единствената набиваща се в очите част от него, всичко останало бе хармонично. Машинните хора се показваха като мъже и жени, понякога като деца и от време на време като асексуални, лъскави метални същества. Лицето и телосложението на Хесперъс не оставяха място за съмнение, че се представя за мъж. Имаше дори намек за гениталии, оформени в изискан златен релеф. Но във вида му нямаше нищо зловещо или заплашително. Той беше изключителен – предмет, на който да се възхищават и прекланят.

   Беше също така и жив. Освен това – силен и бърз, и потенциално най-смъртоносната и умна твар, стъпвала някога на „Дребен флирт“.

   – Коя си ти? – попита той, устните му се движеха, макар лицето му до този момент да бе изглеждало като скована златна маска. Гласът му бе изумителен, звучеше като плавна имитация на птича песен, оркестрирана в звуци на човешка реч. Беше най-прелестното нещо, което някога съм чувала.

   – Аз съм Пърслейн, дяловек от линията Джентиан, част от Гражданството – посочих спътника си. – Това е Кемпиън, мой другар дяловек от същата линия. Сега си на борда на неговия кораб. Бил си държан в плен от същество, което се нарича Атешга. Току-що се договорих за освобождаването ти.

   – Боите ли се от мен, дяловеци?

   – Вероятно – казах.
   – Няма причина за това. На твое място бих оставил оръжието. Интелектът ми е разпределен из тялото, така че ще ти е необходим повече от един изстрел, за да ме убиеш. Можеш да ме нараниш, разбира се, но не и преди пренасочените енергии да са нанесли значителни щети на превозното ти средство... – Хесперъс се огледа полека, вратът му се въртеше със странната гладкост на оръдейна кула. Преминавайки без усилие на Транс, той попита: – Ще помогне ли за привикването ви, ако говоря на езика на Гражданството? Не смятам, че ще ми причини непреодолими затрудения.

   Ние, джентианците, обичаме да си мислим, че никой във Вселената не разбира Транс по-добре от самите нас. Но с едно изречение Хесперъс беше разбил цялата ми увереност.

   – Добър е – прошепна Кемпиън. – Много е добър!

   – Много добре говориш Транс – похвалих го.

   – За машина.

   – За всеки един, комуто не е майчин. Моля – не съм имала предвид да те обидя!

   Хесперъс ме огледа с блесналите си опалови очи. Наклони микроскопично глава и те просияха в тюркоазено.

   – Не съм се обидил, дяловек. Дали ще си така любезна да ми обясниш какво се е случило? Спомена някой на име Атешга и името пробужда спомен в паметта ми, но все още не съм в състояние да разбера как съм се озовал тук.

   – Значи не помниш как са те заловили?

   – Спомням си подробности, но не и цялото събитие. Струва ми се, че пътувах... – той допря длан до гърдите си, разперил пръсти. – За нещастие нещо се случи с кораба ми – техническа повреда.

   – Предполагам мога да се досетя какво става по-нататък. Поровил си в съкровищницата на борда и си научил за съществуването на продавач на кораби, намиращ се в тази система. Атешга те е примамил и после е решил, че може да изкара по-голяма печалба, ако открадне кораба ти, вместо да вземе парите ти.

   – Това ли се случи с теб?

   – Атешга не осъзнаваше, че е хванал в мрежата си двойка джентианци. Обяснихме му, че ако не ни пусне, може да очаква отмъщение от останалите от линията.

   – Забележителна заплаха – съгласи се Хесперъс. – Как успяхте да го убедите да пусне и мен?

   – Веднъж освободил ни, нямаше избор – щеше да нагази още по-дълбоко в блатото, ако станеше известно, че държи в плен машинен човек.

   – В такъв случай ти дължа благодарността си! И все пак съжалявам, че си счела за нужно да донесеш оръжие.

– Притеснявах се, че може да си дезориентиран.

   – Тогава загрижеността ти е разбираема. Паметта ми е увредена. Може ли да запитам коя е днешната дата?

   – Стандартно време по Рака – шест милиона трийсет и три хиляди четиристотин осемдесет и пета година. Намираш се в ръкава Щит-Кръст, в системата Нелюмбий.

   – Бил съм пленник на Атешга значителен брой години. Последната ясна дата, която си спомням, в човешката система, започва с петица...

Преводач Елена Павлова

Издателство Изток-Запад

Домът на слънцата в Pimodo

Ан Леки >> Правдата на Торен

Космическа опера

   Тялото лежеше по очи, голо, със сивкавия цвят на смъртта, пръски кръв шареха снега около него. Температурата на въздуха беше минус петнайсет градуса по Целзий, поредната буря бе утихнала само преди часове. Снегът се стелеше гладък под умърлушената светлина на изгрева и нищо не нарушаваше повърхността му освен няколко разровени пътечки към една постройка от ледени блокове наблизо. Кръчма. Или каквото минаваше за кръчма в този град.
   Имаше нещо влудяващо познато в проснатата ръка, в линията от рамото до хълбока. Но нямаше начин да познавам човека. Не познавах никого тук, в този вледенен заден двор на една студена и изолирана планета, далече от радчайските представи за цивилизация. Дошла бях тук, в този град, на тази планета, защото имах спешни лични дела. Труповете по улиците не бяха моя грижа.
   Понякога не знам защо правя едно или друго. Мина толкова време, а още не мога да свикна с липсата на информация, на заповеди, които да следвам. Затова не мога да обясня защо спрях и повдигнах с върха на ботуша си голото рамо, колкото да зърна лицето.
   Беше замръзнала, пребита и окървавена, но въпреки това я познах. Казваше се Сейварден Вендаай и преди много време беше служила като моя офицера, младша лейтенанта, повишена по-късно в капитана и преместена на друг кораб. Мислех, че е мъртва от хиляда години, но ето че беше тук, съвсем неоспоримо.
   Клекнах до нея и потърсих пулс, следа от дихание.
   Още беше жива.
   Сейварден Вендаай вече не беше моя грижа, не беше моя отговорност. А и докато служеше при мен, не беше сред любимите ми офицери. Бях изпълнявала заповедите ѝ, разбира се, а и тя никога не бе злоупотребявала с поддържащите системи, нито бе наранявала мой сегмент (което други офицери се бе случвало да правят). Нямах причина да ѝ имам зъб. Напротив, правила ми бе впечатление на образована и възпитана издънка на добро семейство. Не че маниерите ѝ ме засягаха – аз не бях човек, а оборудване, корабна част. Но и никога не ми е била по сърце.
   Станах и тръгнах към кръчмата. Помещението беше тъмно, пластове мръсотия криеха бялото на ледените стени. Миришеше на алкохол и повръщано. Зад високия бар стоеше местна – ниска и дебела, с бледа кожа и големи очи. Три клиенти мързелуваха около мръсна маса. Въпреки студа бяха облечени само с панталони и подплатени ризи – в това полукълбо на Нилт беше пролет и трите явно се наслаждаваха на затоплянето. Не поглеждаха към мен, все едно ме няма, макар че несъмнено ме бяха видели на улицата и знаеха защо съм влязла. По всяка вероятност имаха пръст в нападението – една от тях, или и трите. Сейварден едва ли лежеше отдавна навън, иначе щеше да е мъртва.
   – Искам шейна под наем – казах. – Ще купя и един хипотермичен комплект.
   Една от клиентите зад мен се изкиска и рече подигравателно:
   – Смело момиче.
   Обърнах се да я погледна. По-висока от повечето нилтийци, но дебела и бледа като всичките. Телесната ѝ маса надвишаваше моята, но аз бях по-висока и значително по-силна, отколкото изглеждах. Представа си нямаше в какво се забърква. Вероятно беше от мъжки пол, ако се съдеше по ъгловатия рисунък на шевовете, които кръстосваха като лабиринт подплатената ѝ риза. Не бях сигурна обаче. Ако бяхме в космическото пространство на Радч, това не би имало значение. Радчаите слабо се интересуват от половата принадлежност, а езикът им – моят първи език – не използва родови маркери. Но езикът, който говорехме в момента, имаше родове и можех да си навлека неприятности, ако използвах неправилна форма. Не можех да разчитам и на другите, невербални сигнали, които подсказваха половата принадлежност, защото те варираха според географията, понякога драстично, и аз рядко успявах да ги разчета.
   Реших да не казвам нищо. След няколко секунди тя сякаш откри нещо интересно върху плота на масата. Можех да я убия на място, при това без особено усилие. Идеята ми допадаше. Но в момента основният ми приоритет беше Сейварден. Обърнах се към барманата.
   Подпряла небрежно лакът на бара, тя каза, все едно не са ни прекъсвали:
   – Какво е това място според теб?
   – Място – отвърнах аз, здраво стъпила на езикова територия, която не изискваше родови маркери, все още, – където мога да взема шейна под наем и да си купя хипотермичен комплект. Колко?
   – Двеста шени. – Най-малко два пъти над обичайната цена, без съмнение. – За шейната. Отзад е. Ще трябва да си я вземеш сама. Още сто за комплекта.
   – Искам пълен – казах аз. – Да не е втора ръка.
   Тя бръкна под бара и извади един комплект, печатът изглеждаше непокътнат.
   – Приятелчето ти отвън не си плати сметката.
   Може да лъжеше. А може и да не лъжеше. Във всеки случай сумата щеше да е пълна измишльотина.
   – Колко?
   – Триста и петдесет.
   Сигурно имаше начин да заобиколя езиково пола на барманата. Или можех да рискувам. Така де, шансът беше петдесет на петдесет.
   – Много си доверчив – рекох, залагайки на мъжки пол, – щом си допуснал такъв голтак да натрупа подобен дълг. – Тук не можех да сбъркам, знаех, че Сейварден е от мъжки пол. Барманата не каза нищо. – Шестстотин и петдесет покрива ли всичко?
   – Ми да – каза тя. – Повече или по-малко.
   – Не. Всичко. Искам да сме наясно. Защото ако някой тръгне след мен да иска още или се опита да ме обере, умира.
   Мълчание. После чух как някоя зад мен изсумтя:
   – Радчайски боклук.
   – Не съм радчаи. – Съвсем вярно. Трябва да си човек, за да си радчаи.
   – Той обаче е – каза барманата и кимна към улицата. – Ти може и да не говориш с техния акцент, но иначе вониш на Радч.
   – Вонята е от помията, която сервираш на клиентите си. – Трите около масата зад мен взеха да дюдюкат. Бръкнах в джоба си, извадих шепа чипове и ги хвърлих на бара. – Задръж рестото. – И се обърнах към изхода.
   – Дано по сметката ти има пари.
   – Дано шейната е там, където каза. – И си тръгнах.
   Първо хипотермичният комплект. Обърнах Сейварден по гръб. Разкъсах печата, откъснах една таблетка от картата и я пъхнах в разкървавената ѝ полузамръзнала уста. Щом индикаторът на картата светна в зелено, разгънах тънкото фолио, проверих заряда, увих Сейварден с фолиото и го включих. После отидох за шейната.
   Никоя не ме чакаше, което беше добре. Не исках да оставям трупове след себе си, още не, целта ми не беше да създавам неприятности. Изтеглих шейната отпред, натоварих Сейварден на нея, зачудих се дали да не си сваля якето и да я завия с него, но реших, че хипотермичното фолио е достатъчно. Запалих шейната и потеглих.
   Наех стая в покрайнините на града, един от десетината двуметрови кубове, сглобени от мръсна сивкавозелена полуготова пластмаса. Чаршафи нямаше, одеялата струваха допълнително, отоплението – също. Платих – Сейварден вече ми струваше скъпо и сумата продължаваше да расте.
   Почистих я от кръвта, доколкото беше възможно, проверих пулса ѝ (още го имаше) и температурата (покачваше се). Навремето щях да знам телесната ѝ температура, без дори да се замислям, пулса в минута, кислорода в кръвта, хормоналните нива. Щях да видя всичките ѝ наранявания, поотделно и като цяло, без никакво усилие от моя страна, просто като го поискам. Сега бях сляпа. Очевидно я бяха пребили – лицето ѝ беше отекло, имаше синини и ожулвания по торса. Ако се съдеше по другите ѝ наранявания, вероятно я бяха изнасилили, но не можех да кажа със сигурност.
   Хипотермичният комплект включваше базов коректив, но само един, и то такъв за спешна помощ. Сейварден може да имаше вътрешни наранявания или тежка черепна травма, а аз разполагах с коректив за порязвания и навяхвания. Ако имах късмет, проблемите ми щяха да се ограничат само до измръзването и раните от побоя. Уви, вече не разполагах с големи медицински познания. Можех да проведа само най-елементарна диагностика.
   Пъхнах още една таблетка в гърлото ѝ. Прегледах я отново – кожата ѝ не беше по-студена, отколкото можеше да се очаква предвид обстоятелствата, не лепнеше. Цветът ѝ, предвид кръвонасяданията, се завръщаше към по-нормално кафяво. Внесох контейнер със сняг да се стопи, оставих го в един ъгъл – надявах се, че Сейварден няма да го изрита неволно, ако се събуди, – излязох и заключих вратата.
   Слънцето се беше издигнало, но светлината не беше по-силна отпреди. Наветият от снощната буря сняг беше разровен тук-там, по улицата се движеха местни. Откарах шейната до кръчмата и я паркирах отзад. Никоя не ме заговори, нито звук не излизаше от тъмния вход. Тръгнах към центъра на града.
   Тук имаше повече хора, всеки по работата си. Дебели бледи деца с панталони и подплатени ризи ритаха снега, но като ме видяха, спряха играта си и ме зяпнаха.
   Възрастните се правеха, че не съществувам, но усещах, че ме следят с поглед. Влязох в един магазин, тъмен – не че навън беше много светло – и студен, разликата с температурата на улицата едва ли беше повече от пет градуса.
   Десетина души стояха в магазина и си приказваха, но щом влязох, млъкнаха до един. Осъзнах, че лицето ми е безизразно, и нагласих лицевите си мускули в нещо приятно и неутрално.
   – Какво искате? – изръмжа продавачата.
   – Всички тези хора са преди мен – отвърнах, заобикаляйки капана на родовете, пък и групата беше достатъчно голяма да включва както жени, така и мъже. Отвърна ми мълчание.
   – Добре. Значи четири хляба и парче сланина. Също два хипотермични комплекта и два универсални коректива, ако имате.
   – Имам десетки, двайски и трийски.
   – Трийски, моля.
   Тя струпа покупките ми на тезгяха.
   – Триста седемдесет и пет. – Някоя се изкашля зад мен. Очевидно пак ме таксуваха отгоре.
   Платих и си тръгнах. Децата все така търчаха по улицата и се смееха. Възрастните все така ме подминаваха, все едно не съществувам. Отбих се в още един магазин – на Сейварден щяха да ѝ трябват дрехи. След това се върнах в стаята.
   Сейварден още беше в безсъзнание, но не виждах признаци на шок. Снегът в контейнера се беше поразтопил и аз сложих в него един от твърдите като камък самуни хляб да се накисне.
   Черепна и коремна травма бяха най-опасните вариан­ти. Отворих двата нови коректива, махнах одеяло­то и сложих единия върху корема на Сейварден. За броени секунди корективът се втечни, разля се и се втвърди в прозрачна кора върху кожата ѝ. Другия прити­снах отстрани на лицето ѝ, там, където отокът беше най-голям. Когато и той се втвърди, съблякох якето си, легнах и заспах.
   След малко повече от седем часа и половина Сейварден се размърда и аз се събудих.
   – Будна ли си? – попитах. Корективът затваряше едното ѝ око, покриваше и половината от устата, но отокът по лицето ѝ беше спаднал значително. Замислих се кое лицево изражение би било най-подходящо предвид ситуацията и си го нагласих. – Намерих те в снега пред една кръчма. Реших, че имаш нужда от помощ. – Тя издиша хрипливо, но не обърна глава към мен. – Искаш ли да хапнеш нещо? – Никакъв отговор, само все същият празен поглед. – Силен удар по главата?
   – Не – отвърна тя, лицето ѝ бе отпуснато.
   – Ще хапнеш ли?
   – Не.
   – Кога яде за последно?
   – Не помня. – Гласът ѝ звучеше спокойно, равно.
   Подпрях гърба ѝ на сиво-зеленикавата стена, издърпах я бавно, като внимавах с нараняванията ѝ, страх ме беше да не се катурне. Стори ми се стабилна, затова смачках напоения с вода хляб на каша, загребах и пъхнах лъжицата в устата ѝ, като внимавах да не разместя коректива.
   – Глътни – казах ѝ и тя преглътна. Нахраних я с половината каша в паницата, изядох останалото, после внесох още сняг да се разтопи.
   Тя ме гледаше как слагам още хляб да се накисне, но не каза нито дума; лицето ѝ ми се стори ведро, спокойно.
   – Как се казваш? – попитах, но не получих отговор.
   Предположих, че е взела кеф. Повечето хора ще ви кажат, че кеф потиска емоциите, и това е вярно, но не е цялата истина. Имаше време, когато можех да ви обясня как точно действа кеф, но вече не съм каквото бях.
   Доколкото знам, хората вземат кеф, за да потиснат някакво чувство. Или защото вярват, че разкарат ли емоциите от пътя си, ще постигнат окончателното прозрение, чистия разум, божествената логика. Но не става така.
   Измъкнах Сейварден от снега с цената на време и пари, каквито нямах в излишък, и за какво? Ако зависеше от нея, сигурно щеше да си намери нова доза кеф, да се озове в друга мръсна кръчма и така, докато не я убият успешно. Ако това искаше, аз нямах право да ѝ преча. Но ако наистина бе искала да умре, защо не го беше направила по чистия начин, защо не беше регистрирала желанието си и не беше отишла при някоя медика, както биха постъпили други на нейно място? Не разбирах.
   Много неща не разбирах. Вече деветнайсет години се правех на човек и би трябвало да разбирам повече, но – уви...

Издателство Бард

Правдата на Торен в Pimodo

Дейвид Балдачи >> Довършителката

Никой никога не напуска Горчилище

   Най-кошмарно ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.
   Това ми каза моят дядо, преди да преживее своята Случка и да изчезне завинаги. Мисля, че съм единствената, на която го е споменавал. Аз самата не съм го споменавала на никого. Така ми се стори по-разумно.
   По природа не съм от най-доверчивите Уъгморти. Малцина от нас са такива.
   Бях още Младок, когато дядо изрече тези думи, а малко по-късно го сполетя Случката. Трябва да призная, че тогава не бях сигурна какво има предвид. Не съм съвсем сигурна и сега. Съгласна съм, че едно място може да е кошмарно ужасно, но кое е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно?
   Дядо ми разправяше още и за падащите звезди. Казваше, че всеки път, щом видиш една от тях да прорязва стремглаво небосклона, в живота на някой Уъгморт настъпва промяна.
   Интересна идея за място, където никога нищо не се променя – като Горчилище.
   После задрямвах, за да се пробудя още на разсъмване, недоспала след поредния усилен ден.
   И тогава, естествено, настъпваха виденията.
   Отначало в главата ми цареше непрогледен мрак. От неговите дълбини, преди да видя каквото и да било, неизменно извираше писъкът. Толкова силен и ужасяващ, сякаш се разнасяше досами ухото ми. Той пронизваше черепа ми като куршум от морта и правеше мозъка ми на пихтия. Имах чувството, че откъсва нещо от мен – нещо, което някога съм притежавала, но съм изгубила безвъзвратно. Само че нямах представа какво е то. Как тогава изобщо си го спомнях?
   След звука идваше образът – синева, наситена синева. Тя се стелеше по земята като мъгла, обгръщаше съзнанието ми, изтиквайки оттам всички мисли, всички спомени. Когато накрая се разсейваше, заедно с нея си отиваше и объркването ми. И все пак неизменно оставах с усещането, че нещо липсва, нещо от изключителна важност.
   Сега рязко се изправих върху площадката сред клоните на моето Дърво. Видението вече се бе изпарило,заедно с последните останки от съня. Изгревът често ме заварваше тук – сред гъстата, бухнала корона на моята сигурна, права като стрела топола. Двайсет къси летви, заковани за ствола ѝ, оформяха пътя ми нагоре.Осем широки, напукани дъски бяха моят под. А къс непромокаемо зебло, което сама бях намазала с катран и завързала здраво с парчета крадено въже, образуваше покрива ми. Но сега не мислех за тези неща, защото писъкът още звънтеше в ушите ми – и това не бе обичайният писък от синята мъгла.
   Надвесих се през ръба на площадката и се взрях надолу към земята. Реалните писъци все така се разнасяха оттам, вече придружени и от лая на кучета стръвници. Звуците разкъсваха покоя на дрезгавото утро.
   Уъгмортите по принцип нямат обичая да пищят по разсъмване, нито по което и да било друго време на деня и нощта.
   Спуснах се бързо по летвите, заковани за дънера на моето Дърво. Щом подметките ми удариха в земята, се озърнах наляво и надясно. Трудно беше да се прецени откъде идват писъците и лаят. Тук, сред гората, всеки звук отекваше, носейки се сякаш от всички страни.
   В мига, в който видях какво ме приближава, се обърнах и си плюх на петите. Кучето стръвник връхлетя откъм гъстака с оголени зъби и запенени хълбоци, свидетелстващи за усърдието,което влагаше.
   Като за Женска Уъгмортка ме биваше в краката, но няма Уъг, бил той Мъжки или Женски, който да може да надбяга куче стръвник. Вече подготвях кожата и костите си за щракването на неговите челюсти,когато то ненадейно се стрелна покрай мен и удвои усилията си, изгубвайки се скоро от погледа ми. Очевидно не бях неговата нарочена жертва за деня.
   Обърнах глава наляво и видях нещо тъмно да се мярка между две дървета. Черна туника.
   Съветът се беше размърдал. Тези кучета стръвници явно бяха насъскани от него.
   Но по каква причина? Съветът, само с едно изключение, се състоеше от Мъжки Уъгове, повечето на преклонна възраст. Те рядко се показваха навън – творяха своите закони, наредби и други укази, които всички Уъгове трябваше да спазват, но инак всички си живеехме мирно и свободно, макар и не в особен разкош.
   А ето че сега бяха навън, в гората и преследваха нещо със своите кучета. Или може би някого? Първото, което ми хрумна, бе, че е беглец от Валхал, нашия затвор. Но досега никой Уъг не беше бягал оттам. А дори да избягаше, надали членовете на Съвета щяха да тръгнат да го гонят. Те си имаха други начини да прибират лошите.
   Продължих да тичам, следвайки лая и забързаните стъпки на преследвачите, и скоро осъзнах, че те ме отвеждат опасно близо до Мочурището – непроницаемата преграда, обградила като примка нашето Горчилище. Това бе всичко под слънцето – селото и Мочурището, което никой не бе прекосявал, защото то гъмжеше от свирепи зверове, способни да те разкъсат за секунди. А тъй като отвъд него нямаше нищо, в селото никога не бе стъпвал посетител. Едно просто съществуване, което носеше покой на повечето Уъгове. Но аз не спадах към тяхното число.
   Приближих края на ужасното място, което всеки от нас, още от Младок, бе учен да избягва. Забавих крачка и спрях на няколко метра от него. Сърцето блъскаше в гърдите ми и дишах учестено – не само заради тичането, но и заради факта, че се намирах толкова близо до пределите, носещи единствено смърт на онези, проявили достатъчно глупост да навлязат в тях.
   Лаят и стъпките на преследвачите бяха утихнали. Скоро забелязах силуетите на кучетата и членовете на Съвета, взиращи се в дебрите на Мочурището. Не можех да видя лицата им, но си представях, че са също така изпълнени с трепет, както и моето. Дори страховитите хрътки бяха подвили опашки и прискимтяваха.
   Поех си дълбоко дъх и в този миг дочух пропукване на съчка вдясно от себе си. Погледнах тъкмо навреме, за да мярна нечия фигура, изчезваща сред преплетените храсталаци и усукани дървета, издигащи се като стена по границите на Мочурището. И в един потресаващ миг осъзнах, че това е Уъг, когото добре познавам.
   Обърнах се да видя дали членовете на Съвета и кучетата също са го забелязали, но явно не бяха. Секунда по-късно силуетът изчезна и аз се зачудих дали просто не съм си въобразила. Никой Уъг не би влязъл доброволно в това ужасно място.
   Тъкмо тогава нещо ме докосна по рамото и аз едва не изпищях. Всъщност дори щях да се срина на земята, но нещото, което се оказа ръка, ме удържа.
   – Вега Джейн? Така се казваше, нали?
   Над мен се бе надвесило красивото лице на Джурик Кроун – висок и силен, на възраст към четирийсет и пет Сесии, той бе един от големците в селото.
   – Да, така се казвам – успях да промълвя.
   – Какво правиш тук? – Във въпроса му нямаше строгост, само любопитство.
   – Бях горе на Дървото си и се готвех да тръгвам към Комините. Чух писъци и кучешки лай. Видях Уъгове в черни туники да тичат, затова... и аз също се затичах.
   – Ясно – кимна Кроун. – Видя ли и нещо друго? Освен черните туники?
   Взрях се към мястото, където се бе изгубил познатият ми Уъг.
   – Видях Мочурището.
   Пръстите му стиснаха по-здраво рамото ми.
   – Само него ли? И нищо повече?
   Опитах да запазя спокойствие. Всъщност изразът върху лицето на бягащия Уъг преди да изчезне в гъсталака, ме бе поразил като блясък от светкавица.
   – Не, нищо повече.
   Той ме пусна и отстъпи крачка назад, тъй че вече можех да го огледам в цял ръст. Черната туника прилягаше добре на широките рамене и яките му гърди.
   – Какво преследвахте? – попитах.
   – Това е работа на Съвета, Вега – отвърна той. – А сега си върви. Не е безопасно да се намираш толкова близо до Мочурището. Връщай се в Горчилище. Хайде, не се бави. За твое добро е...

Преводач Деян Кючуков

Издателство Сиела

Довършителката в Pimodo

Анджела Картър >> Кървавата шапчица

Модерна митология

Тя се намира и се движи в рамките на невидимия пентаграм на собствената си девственост. Тя е непокътнато яйце; тя е запечатан съд; в себе си тя носи магическо пространство, входът към което е здраво затворен с мембрана; тя е затворена система; не знае как да трепери. Има си нож и не се страхува от нищо.

Баща ѝ навярно щеше да ѝ забрани да тръгне, ако си беше вкъщи, но той е далеч в гората – събира дърва, а майка ѝ не може да ѝ откаже.

Гората се затвори над нея като челюсти...

Преводач Ирина Цанова

Издателство Сиела

Кървавата шапчица в Pimodo

Лорън Оливър >> Реквием

Краят на историята...

   Отново започнах да сънувам Портланд.

   Алекс се появи, възкръснал от мъртвите, но някак изроден, преобразен в чудовище, като онези от историите за призраци, които си разказвахме като деца, и миналото се завърна. При най-малко невнимание от моя страна то подава главата си през пукнатините на съзнанието ми и протяга хищни пръсти към мен.

   През целия ми съзнателен живот са ме предупреждавали за това: за тежестта в гърдите, за кошмарните сънища, които те следват дори и когато не спиш, ако не се излекуваш.
   “Предупреждавах те”, казва леля Каръл в главата ми.
   “Казвахме ти”, поклаща глава Рейчъл.
   “Трябваше да останеш.” Това е Хана, гласът є достига до мен през времето, през плътните слоеве на паметта ми и протяга безплътна ръка към сърцето ми, докато потъвам бавно в тъмните води на подсъзнанието си.
   След прехода от Ню Йорк Сити до северните части на страната от нас оцеляха около двайсетина души: Рейвън, Так, Джулиан, Дани, Гордо и Пайк, плюс петнайсет други, готови да си мълчат и да изпълняват командите на първите.

   И Алекс. Но не моят, а друг, непознат Алекс, Алекс, който никога не се усмихва, не се шегува, дори не говори.
   Останалите, онези, които използваха склада до Уайт Плейнс за база, се разпиляха на юг и на запад. Складът беше опразнен и изоставен. Сега вече никъде не е безопасно за нас. Не и след спасяването на Джулиан. Джулиан Файнман е символ на свободния от делириум свят, затова е много важен за тях. Зомбитата ще го преследват, докато го хванат. Искат да му източат кръвта, за да дадат урок на останалите.
   Затова трябва да си отваряме очите на четири, да не се отпускаме нито за миг.
   Групата знае, че Ловеца, Брам, Лу и още няколко души от старата база в Рочестър ще ни чакат малко пљ на юг от Покипси, ето защо бързаме натам. Отнема ни почти три дни да покрием разстоянието, защото се налага да заобикаляме пет-шест града на валидните.
   Но ето че гората неочаквано свършва и ние се оказваме на ръба на огромно бетонно пространство, насечено от дебели пукнатини, по което все още личат призрачно бледите линии на отделните паркоместа, и това му придава вид на бяла паяжина. По него все още могат да се видят ръждясали коли, лишени от различни неща – гуми, врати и други метални части. От това разстояние ми изглеждат дребни, дори смешни, като захвърлени детски играчки.

   Паркингът несъмнено е стар, бетонната му основа се лее като сива вода във всички посоки, опирайки в голяма конструкция от стомана и стъкло – очевидно някогашен търговски център, пред който има нацвъкан от птиците знак. На него пише със силно наклонени букви: МОЛ ЕМПАЙЪР СТЕЙТ ПЛАЗА.
   Щом зърваме нашите, аз, Так и Рейвън хукваме към тях, полудели от радост. Брам и Ловеца също се затичват към нас и ни пресрещат по средата на паркинга.
   Скачам в прегръдките на Ловеца и започвам да се смея, да пищя от радост. Той ме вдига във въздуха и ме завърта в прегръдките си. Всички се смеем като луди, викаме, крещим и говорим възбудено един през друг.
   Ловеца ме пуска на земята, но аз оставям едната си ръка на врата му, да не би да ми изчезне пак. Другата ми ръка се протяга и прегръща Брам, който в този момент стиска ръката на Так, и не знам как става, но в един миг всички се накачулваме един върху друг и се завъртаме с преплетени на слънцето тела.

   – Брей, брей, брей! Я виж какво ни донесе котаракът! – чуваме някой да казва...

Преводач Маргарита Терзиева

Издателство Enthusiast

Реквием в Pimodo