Издателство Сиела
Черни маслини и двама мъже в Хеликон
Черни маслини и двама мъже в Books.bg
вторник, 18 юни 2013 г.
Силвия Томова >> Черни маслини и двама мъже
Разкази за това, което се случва отвъд видимото, зад маската на злободневното и далеч от модата на деня...
Обичам черните маслини. В огромния скъп магазин те са наредени до плодовете. Първи са дългите и жълти банани, след това зелените и кисели ябълки, сините сливи, потъмнялото грозде, авокадото, оранжевите портокали. Моите черни маслини са пакетирани в прозрачни опаковки. Твърди. Пълни с течност. Зелените маслини са нещастни. Без костилки. Присаждат им чесън, бадем или морков. Те нямат сърце. Черните маслини имат дълги, елипсовидни костилки. Остри от двете страни. По дължина. Затова черните маслини са истински. Те са чисти. Изящни. Като очите на жена от Средиземноморието. Огледални и дълбоки. Когато умра, ще поискам в ковчега ми да поставят маслини. Не искам нищо от това, което имам сега да ми липсва. Отвъд не искам да имам желания. Не искам и да се тревожа. Затова ще напиша завещание и ще наредя да ме заровят с маслини. Черни. Така ще мога да си представям, че до мен са поставени очите на хиляди жени. Извадени специално за мен. За да бдят и ме пазят. От посегателство. От поругаване с трупа ми. Зная, че ако поискам всичко това, то ще се изпълни. Като мое последно желание. Както зная, че не бих могла да се доверя на мъже. Затова ще поискам сама да избера маслините. За да приличат на очите на жени. И за да мога да им се доверя. Да съм единствената сред тях, която имам тяло. Ако поискам, ще мога да го разменя. Ще извадя собствените си сини очи и ще сложа на тяхното място маслини. Винаги съм искала да имам черни очи. Като очите на испанка. Или на гъркиня. Като погледа на туркиня, мернат случайно на ъгъла на някоя улица в Измир. Когато духа вятърът от Сахара...
неделя, 16 юни 2013 г.
Кирил Кадийски >> Сонети
Кирил Кадийски има особени поетически предразположения. В поезията му парадоксално, ала органично се сплитат лирическа поза и болезнена чувствителност, литературна ерудираност и творческа спонтанност. Симеон Хаджикосев
О, мрачни кораби, въоръжени с дъжд...
И жерави навързани – с невидими въжа ли? –
по тях се веят: флагове, от влага натежали.
И тъмното предчувствие, че всичко ще се срути изведнъж.
Черешово-разцъфналите възгласи на вълнолома
не ще ни върнат в пролетта все пак.
Вода и суша, светлина и мрак
и най-жестокото – живот и кома.
Остава поривът – обречен бунт срещу небето!
И ето голият делфин – какъв
изящен гол в разкапаната мрежа на небитието.
А там – в гърдите на надигащата се тревожно буря –
като сърце, обляно в кръв,
се мята някаква самотна шамандура.
Джовани Бокачо >> Елегия на Мадона Фиамета
Често човек си мисли, че е далече от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него. Джовани Бокачо
„Елегия на мадона Фиамета“ прилича на прелестна и печална старинна приказка.
Но макар романът да има форма на женска изповед, която цели да разплаче милозливите дами, под нея кипи океанска дълбочина.
Преди всичко в страниците откриваме предизвестието на новото ренесансово съзнание с неговата най-значителна съставка хуманизма.
Издателство Захарий Стоянов
Абонамент за:
Публикации (Atom)