Алберто Моравия >> Нови римски разкази

Човешка комедия (1954-1959)

Разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата.

Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите.

Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот, но точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с мотопед, следобедите на плажа и откраднатите целувки от любимата жена.

Преводач Велимира Костова-Върлакова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Лола Монтескьо >> Лола – секс, мусака и революции

леко объркваща лудо автентична [ или обратното ] Капка

   Не съм щастлива! Не че съм нещастна, но и щастлива не съм. На години станах, а още не съм сигурна как точно да конципирам живота си. Изборът голям, а животът кратък, така да се каже.
   Дали да съм щастлива майка на три-четири-пет деца, която сади биоморкови в саксиите на балкона, става сутрин в 6 да прави закуски за училище, а вечер играе домашен куклен театър, докато къщата ухае на гювеч и банички?
   Или по-добре да се откажа от мечтите за семейна идилия и малка къща в прерията и да се отдам на някаква кариера? Просто си представям: перфектен костюм и висок ток по перфектното ми тяло, строг поглед, лаптоп и чанта с документи, голям офис с кожен стол (моля, нека да е въртящ се), два пъти в седмицата служебни полети насам-натам, дълги конференции, на които всички треперят от мен и изпадат във възторг от идеите ми. И разбира се, всяка сутрин кафе в картонена чашка, щото нали съм бизнесдама и нямам време за закуски и прочие простотии.
   Обаче на мен и изкуството ми се отдава. Мога да пея, а могаи д а свиря. Изкарвам от воле котешкия марш на пианото, но всички се просълзяват, когато ме чуят – толкова чувство влагам. Може нещо на сцената да се реализирам. Я тия на Евровизия, да не би да могат да пеят? Сред тях и аз ще съм като истинска певица.
   Обаче па баба казва: „Музикант къща не храни“. Не знам дали да не се ориентирам към туризма нещо. Мога да продавам апартаменти по морето.
   Не ми се вижда трудно да си брокер. Що па и аз да не стана? Сутрин едно плажче, после развеждам няколко клиенти из бургаските гарсониери, следобед пак плажче, а вечер показвам панелките из Слънчев бряг. След това право в дискотеката.
   Ама пък цял живот тука в България ли да гния?
   Ще взема да емигрирам. Много романтично ми се вижда, а и печелившо. Пълня куфара на дядо, пътувам седмица с кораб към Америка, накрая измършавяла от глад и жажда и пълна с въшки и надежди съзирам Статуята на свободата. Разплаквам се. Скачам в морето с куфара и плувам към късчето свидна американска земя. Падам на колене и го целувам. Финални букви. Тъмнина в залата.
   Като казах зала – бе най-добре актриса да стана. В сериал. Аз съм бедно момиче от крайния квартал, а той е таен милионер. Толкова таен, че даже не си купува самобръсначка и ходи все брадясал. Сутрин се обичаме, вечер даваме интервюта. Печелим награди и ни водят по фестивали. Любовта пред камерата прераства в любов и в живота.
   Ужас, не мога да се спра на нито една възможност. Вече повече от 30 години. Мъка си е това, казвам ви. Не знам дали е възможно да комбинирам всичките тези концепции в един живот. Примерно в понеделник съм бизнесдама. Ставам в 6, за да тичам на фитнес пътечката пред телевизора и гледам CNN. Понеже нямам пътечка, тичам на място, но съм си сложила лента в косите като във филма за Роки. CNN е скучна, затова обръщам на „Планета“. Тъкмо да се подготвя за вторника, че тогава ще съм певица. После тегля душ, обличам костюма и си правя кафе, което сипвам в картонената чашка. Че в „Красно село“ кафето на спирката е в пластмасови. Не ми се връзва с концепцията. Взимам маршрутка, то все едно си със самолет. Подскачаме си вътре и си представям, че има турбуленции. Денят започва с адреналин.
   Във вторник ще съм човек на изкуството. За целта съм си сменила боята за коса и вече ходя перхидролено руса. Имам и ноктопластика. Тренирам с микрофона, да знам от коя страна се държи. Мога да подвиквам и „Айдееееехе! Ръцете горррееее!“ Засега е добре. А и външният ми вид е много универсален – ставам и за фолкпевица, и за съдийка. Може в сряда примерно да съм съдийка. Така и сексуалният ми живот ще е балансиран – един път мене ще ме..., друг път аз ще ги... Важно е клиентите да си плащат.
   В четвъртък и петък може да съм майка. Там трябват две неща: да гледам мило и просълзена от любов да казвам: „Недей да дърпаш косичката на леличката с пръстчетата си, че са омазани със сладоледче и ще има проблемче! Остави лопатката на момченцето и не го удряй по главичката, че ще има оле-оле и ще викаме линейчицата с докторчетата да му правят превръзчица“Или пък ще гледам лошо и ще крещя: „Е к’во толко, омазал ви със сладолед фризурата. То па егати и фризурата! После що не раждали деца хората! Ми как да раждат, като е пълно с такива детемразци като вас, бе ГОСПОЖА!“ В останалото време ще си седя на площадката, ще пия кафенце, ще пуша цигарки и ще си чета „Блясък“. Това с гювеча и баничките мога да го отпиша от концепцията, тия пицарии за какво са?
   Събота и неделя ще си почивам. Въпросът само е какво да правя с децата от понеделник до сряда, кога да си разуча песните за вторника и дали мога да ходя на работа само в понеделник? А и трябва да отделям време за пътечката сутрин, че да не напълнея. Много е сложно, казвам ви! Затова вече толкова години нищо не съм решила. Седя си вкъщи, гледам сериали и се карам на съседските деца да не викат, че ми пречат. Одумват ме, че съм мързелива и не работя. Поне едно семейство, вика майка ми, свърти като хората. А, не! Семейство, деца, пране, гювечи... А кариерата? Как се прави кариера със семейство на шията? Баща ми вика намери си най-сетне работа, стига си клечала в къщи пред телевизора. Много му е лесно на него – ще почна работа, ще забременея, ще родя и тия деца после кой ще ги гледа?!? А?

Концепции за живота

Издателство Труд (2015)

Джордж Р. Р. Мартин >> Приказни песни

Антология

Сенки безмълвни в мрачината танцуват,
създания страшни сред тях се реят;
твари призрачни в тъмнината ловуват,
злодеи крилати в небето вилнеят.
В мъглата злокобна и призрачно сива
бездушни чудовища стръвно лудеят;
техен дом е земята на злото мъждива,
Корлос е светът, в който живеят.

Надпис, открит в пещера в Централна Европа,
служила някога като храм на тъмна секта; авторът неизвестен

   Мрак. Навсякъде цареше мрак. Зловещ, отблъскващ, вездесъщ, надвиснал над равнината като огромна душна мантия. Нито един лъч лунна светлина не успяваше да пробие мрака, нито една звезда не успяваше да озари земята. Нощта бе навсякъде – зловеща и всепроникваща, изпъстрена с вихри от задуш¬ливи сивкави мъгли, които танцуваха неуморно и променяха очертанията си с всяка стъпка.
   Нещо изграчи в далечината, но да се различи силуетът му бе невъзможно. Мъглите и сенките поглъщаха всичко.
   Впрочем не. Нещо се виждаше все пак. Насред равнината, извисила снага сякаш напук на суровите черни планини в далечината, се издигаше тънка като игла кула, устремила се към мъртвото небе. Тя се издигаше на много мили над равнината чак до висините, където бушуваха пурпурни мълнии и отраженията им танцуваха неуморно по лъскавите черни камъни. Единственият прозорец на кулата мъждукаше в приглушена тъмноалена светлина, единствено островче светлина сред океа¬на на нощта.
   Мъгливите вихри долу пристъпяха неловко, смутено; смътно шумолене, блъскане дори, нарушаваха мъртвешката тишина. Нечестивите обитатели на Корлос бяха обладани от страх, тъй като светлината, която идваше от кулата, показваше, че господарят им си е у дома. А от него се страхуваха дори демоните.
   Зловещото създание надзърна през единствения прозорец, разположен високо в черната кула, огледа безкрайния мрак, надвиснал над долината, и ги обсипа с ругателства. Разгневеното създание загърби бушуващите вихри на вечната нощ и обърна взор към добре осветените покои на своята цитадела. Нечий хленч отекна в тишината. Към мраморната стена бе прикован уродлив демон, който напразно се извиваше и гърчеше с надежда да се освободи от веригите. Господарят не остана доволен. Вдигна ръка и я насочи към страховития демон, опънал оковите. От нея излетя поток от черна енергия.
   Вик на агония прониза безкрайната нощ и демонът увисна безпомощно на стената. Окованият звяр бе мъртъв. Нито звук не нарушаваше покоя на кулата и нейния зловещ обитател. Господарят се отпусна върху огромния си трон с формата на прилеп, издялан от един-единствен къс искряща черна скала. Огледа помещението, сетне устреми поглед през прозореца, отвъд който се вихреха едва различими мрачни сенки.
   Демонът поне бе издал силен, пронизителен вопъл, който бе отекнал на много мили около зловещата кула. Бяха го чули дори в тъмниците, разположени дълбоко под земята, и затворените там демони бяха потръпнали в очакване на още по-ужасни мъки, тъй като този вик, този вопъл, бе самото въплъщение на гнева и яростта.
   От вдигнатия юмрук излетя нова струя черна енергия и се устреми към нощта навън. Нещо изпищя и от небето падна смътна сянка, разтърсена от конвулсии. Господарят на кулата се озъби в зловеща усмивка.
   – Нима това може да бъде истинско развлечение? Само в земите на смъртните, където властвах някога, мога да се забавлявам достойно. Да, някога властвах там и ще властвам отново! Ще ловувам човешки души! Но кога най-сетне ще се сбъдне пророчеството, кога ще бъде принесена жертвата, която да ме освободи от това безкрайно изгнание?
   Гръм разтърси мрака. Пурпурни светкавици озариха черните планини. А обитателите на Корлос потръпнаха от страх. Защото Саагаел, принцът на демоните, властелинът на Корлос, кралят на преизподнята, бе разгневен. А когато господарят на мрака не бе в настроение, поданиците му трепереха от ужас, скрити в мъгливите вихри.
   Хилядолетия наред големият храм бе лежал скрит сред пясъците и джунглите, самотен, изоставен. Вековен прах бе покрил пода, вековна тишина бе обладала мрачните му, потънали в сенки ниши. Светилище някога на мрака и злото, той бе обявен за табу от поколения туземци, затова никой не бе прекрачвал прага му от много столетия.
   Сега обаче, след безброй години на забвение, големите черни врати, покрити с издялани върху тях уродливи, но отдавна забравени символи, проскърцаха отново. Нечии стъпки нарушиха покоя на праха, трупал се цели три хиляди години, нечии викове нарушиха тишината на най-мрачните му кътчета. Появиха се двама мъже, които пристъпиха в древния храм бавно и неспокойно, като се оглеждаха предпазливо... 

Само децата се боят от мрака

Издателство Бард (2015)

Густав Майринк >> Голем. Белият доминиканец. Разкази

Отношение към литературата и поезията: никакво. ГМ

   – Ето, виждате ли – извика Цвак – Не е ли въпиюща несправедливост това, че едно творение, което съдържа в себе си ключовете за блаженство и за тълкуване на Библията...
   Хилел го прекъсна:
   – Само някои ключове.
   –Добре, да кажем само някои! Че такова едно творение, поради високата си цена и голяма рядкост, е достъпно днес само за богатите. То съществува, слушал съм, в един единствен екземпляр, който се пази досега в Лондонския музей. И при това на халдейски, арамейски, еврейски и не зная още на какъв език? Та нима в живота си аз съм имал възможност да уча тези езици, или да отида в Лондон?
   – Тъй силни ли са били желанията ви за това? – попита Хилел с лек присмех.
   – Да си кажа искрено, не – призна малко смутено Цвак.
   – Тогава не трябва да се оплаквате – промълви сухо Хилел, – който не жадува познанията с всички клетки на тялото си, както задушаващият се без въздух човек – той не може да прозре тайните на господа... Из Голем

Преводач Светослав Минков

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Голем. Белият доминиканец в Pimodo

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Веселина Седларска >> Пасажерите на Ной

Не се чувствай абсолютно отговорен за абсолютно всичко през цялото време. Все пак това е моя работа. Бог

   Беше нощ без прилагателни. Майка ми умираше. Какво значение имаше, че навън студът беше кучешки, а болницата мизерна, какво значение имат прилагателните, когато глаголът е „умира“?

   Бяхме я довели в болницата с дълъг списък лекарства, игли, спринцовки, банки, чаршафи – както го правят всички. Последното, което поиска, беше хапче бусколизин за болки в корема. Точно бусколизин в дългия списък от лекарства нямаше, болестта ѝ беше белодробна. Беше след полунощ, подавах кислород да облекча последните ѝ вдишвания и всичко, за което се молех, беше едно хапче бусколизин. Няма, каза сестрата. В цялото вътрешно отделение на областната болница нямаше едно хапче бусколизин. Два пъти проверих, каза сестрата. Не може, мислех си, не може един човек, който е работил всеки час от живота си, да си отиде с болката и унижението, че няма едно малко хапче.

   Отиде си.

   Това е, каза сестрата. Това е – какво? – животът или смъртта? Защо не плачех, защо стоях вцепенена, от колко време стоях? Мина доста време, каза сестрата, трябва да се обадите на близките си. Моля ви, каза жената от съседното легло, знам, че не ви е до това сега, но моля ви да ми подарите палтото на майка си, сутринта трябва да отида на рентген в съседната сграда, а нямам палто, така и никога не ми стигнаха парите за... Жената приличаше на майка ми отпреди десетина години и имаше същата болест. Сигурно си мислеше, че наблюдава собствената си бъдеща смърт след десетина години. И тя изглеждаше като човек, който е работил всеки ден, а сега стискаше палтото на майка ми и се чудеше дали да благодари, как да благодари. Боже, какъв грях сторих, та ме наказа да не мога да дам едно хапче на умиращ човек, проплака сестрата.

   И тогава ми се стори, че майка ми, медицинската сестра, жената от съседното легло, аз се носехме в тази най-студена нощ на двехилядната година след Христос над някаква дълбока, тъмна, ледена вода. Миналото ни беше потънало, а бряг отсреща не се виждаше. Плавахме си така вече година, две, пет, десет, като след някакъв потоп, който беше залял всичко, всичко освен върха на отсрещното вледенено дърво. Чувствах как корабът се клатушка под краката ми и няма бряг, няма бряг. Мъртвата ми майка, бавно умиращата жена от съседното легло, безпомощната медицинска сестра, вцепенената аз бяхме пасажери на библейския Ной. И санитарката в коридора, и портиерът долу, и целият заспал град, и съседните градове, всички бяхме в кораба, който трябваше да ни пренесе от един удавен под потопа свят до друг живот. Иска ми се да ви кажа нещо успокоително, каза сестрата, майка ви имаше късмет, че прекара последните си дни в това отделение, защото в другото спряха парното. Плавахме, плавахме...

   Тази книга е албум. В него има снимки на случки и портрети на хора. Моите съпасажери от кораба на Ной. Снимките са бързи и нережисирани, щракнати са с едно мигване. Не претендират за художествена фотография. Понякога не са съвсем на фокус, друг път не е улучена отсечката или ракурсът – не че искам да се оправдавам, но нали вече ви казах, корабът ужасно се клатеше...

Издателство Труд

Етгар Керет >> Седем добри години

Трагикомични хроники

   Близки срещи от втория вид

   Когато някой писател каже за своя книга, че му е особено скъпа, всъщност нищо не казва. За да може дадена книга да просъществува, е необходим поне един човек, комуто тя да е скъпа – при добър късмет, това ще е някой читател, ако ли пък не, авторът винаги е на линия да се развълнува от собственото си произведение като горд баща. Мисля, че ми отне четири книги време, за да разбера това и сега прекрасно го осъзнавам.
   И все пак, настоящата книга наистина ми е особено скъпа. Защото е първият небелетристичен сборник, който издавам след над двайсет и пет години писане. Защото разказва за най-най-скъпите ми хора. Защото като автор ме поставя на ново за мен място. Място интимно, ранимо и непознато. И това ново място е толкова страшно, че реших да не публикувам Седем добри години на езика, на който говоря (иврит), и на мястото, където живея (Израел), а да ги споделя само с хората другаде.
   Откак се помня, са ми известни два вида истории: обичах да разказвам едните на приятели и съседи, а другите – на случайни спътници в самолета или влака. Историите тук са от втория вид: за въпроси, зададени от сина ми, на които съм се сетил как да отговоря; за татко, който винаги беше насреща, за да ме избави от бедите, но когото аз не съумях да избавя, когато изпадна в беда; за мустака, който си отгледах насред физиономията, само и само хората да спрат да ме питат „Как си?“ (нещо, което, докато татко боледуваше, ме сриваше всеки път до основи); за ред неизпълними желания и за една нескончаема война, която, щем, не щем, обсеби детството на малкия ми син.
   В следващите стотина страници ви предстои да попътувате в едно купе с мен. Когато стигнете до последната, аз ще сляза на гарата и вероятно повече никога няма да се видим.
   Надявам се поне малко от това пътуване да остане в спомените ви. Надявам се всички тези неща, които разтърсваха живота ми през седемте години от раждането на сина ми до смъртта на баща ми, да успеят да докоснат и вас.

Етгар Керет, Предговор за българските читатели

Хонконг-Токио, 25 февруари 2014 г.

Преводач Милена Варзоновцева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45 (2015)

Нийл Геймън >> Внимание, психоспусък

Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места...

   Изкачвахме се по полегат хълм в една лятна вечер. Беше станало осем и половина, но имах чувството, че е още средата на следобеда. Небето беше синьо. Слънцето висеше ниско над хоризонта и обагряше облаците в златно, бледорозово и пурпурно-сиво.
   – Е, и как свърши всичко? – попитах водача си.
   – Никога не свършва – отвърна той.
   – Но ти каза, че вече го няма – рекох. – Лабиринта.
   Бях разбрал за лунния лабиринт от интернет – малка бележка под линия в един уебсайт, който ти съобщаваше какво интересно и забележително има в тази част на света, където се намираш. Необичайни местни атракции: колкото по-просташки и сътворени от човешки ръце, толкова по-добре. Не знам защо ме привличат тези неща: подобия на Стоунхендж, изградени от коли или жълти училищни автобуси, полистиренови модели на огромни пити сирене, неубедителни динозаври от ронлив бетон и всякакви такива.
   Имам нужда от тях, те ми дават повод да спра колата, където и да съм, и да поговоря с хората. Хората са ме канили в домовете и в живота си, защото оценявам с цялото си сърце зоологическите градини, които са направили от машинни части, къщите, които са построили от консерви и каменни блокове и са ги покрили с алуминиево фолио, историческите сцени, подредени от пластмасови манекени с лющеща се боя по лицата. И те, тези хора, които създават крайпътните атракции, ме приемат какъвто съм.
   – Изгорихме го – каза водачът ми. Беше възрастен и се подпираше на бастун, докато вървеше. Бях го открил да седи на една пейка пред градската железария и той се съгласи да ми покаже мястото, където някога се е намирал лунният лабиринт. Придвижването ни през ливадата не беше бързо. – Така дойде краят на лунния лабиринт. Лесно беше. Розмариновите храсти подхванаха огъня, запращяха и лумнаха. Пушекът беше гъст, понесе се надолу по хълма и накара всички ни да си мислим за печено агне.
   – Защо му викат лунен лабиринт? – попитах. – Просто заради звучността ли?
   Той се замисли върху въпроса ми.
   – Ами де да знам – рече. – Не твърдя ни едното, ни другото. – После продължи: – Имаше си традиции. Тръгвахме да го обхождаме в деня след пълнолунието. Започва се от входа. Стигаш до центъра, после се обръщаш и се връщаш по същия път. Както казах, тръгвахме да го обхождаме в деня, когато пълната луна почне да намалява. Все още е достатъчно светло да се върви. Минавахме по него всяка вечер, докато луната е достатъчно ярка, за да виждаме. Идвахме тук. Вървяхме. Най-вече по двойки. Обикаляхме го, докато дойде новолунието.
   – Никой ли не го е минавал по новолуние?
   – О, някои са го минавали. Но те не бяха като нас. Бяха хлапаци и си носеха фенерчета, щом луната се скрие. Обикаляха го, лошите деца, лошите семена, онези, които искат да се плашат взаимно. За тях нощта на Вси светии идваше всеки месец. Обичаха да се плашат. Някои от тях разправяха, че видели инквизитор.
   – Какъв инквизитор? – Думата ме изненада. Човек не я чува често, не и в обикновен разговор.
   – Ами някакъв, дето измъчва хора, предполагам. Аз никога не съм го виждал.
   Откъм върха на хълма повя ветрец. Подуших въздуха, но не усетих мирис на горящи треви, нито на пепел – нищо, което да ми се стори необичайно за лятна вечер. Някъде цъфтяха гардении.
   – По новолуние ходеха само хлапетата. Когато се покажеше полумесецът, идваха и по-малките деца, родителите им също се качваха на хълма и се разхождаха с тях. Родители и деца. Заедно стигаха до центъра на лабиринта и родителите сочеха новата луна, как прилича на усмивка в небето, голяма жълта усмивка, и малките Ромул и Рем, или както там се казваха децата, се усмихваха, смееха се и махаха с ръце, сякаш се опитват да свалят луната от небето и да я сложат на малките си личица.
   После, с нарастването на луната, идваха двойките. Млади двойки се качваха тук да се ухажват, както и по-възрастни, просто за да се насладят на компанията си, макар че дните им на ухажване бяха отдавна забравени. – Той се подпря тежко на бастуна си. – Не забравени – промълви. – Това никога не се забравя. Сигурно е заради нещо вътре в теб. Дори умът да е забравил, може би зъбите помнят. Или пък пръстите.
   – Те носеха ли фенерчета?
   – В някои нощи да. В други не. Най-популярни винаги са били нощите, когато няма облаци да скриват луната и можеш просто да минеш през лабиринта. И рано или късно всеки го правеше. Докато луната растеше, ден след ден – или май трябва да кажа нощ след нощ. Онзи свят беше толкова прекрасен.
   Паркираха колите си там долу, където и ти остави своята, в края на имота, и се качваха по хълма пеш. Винаги пеш, освен онези в инвалидните колички или мъничетата, които родителите им ги носеха. После, на билото на хълма, някои спираха, за да се гушкат. Те също минаваха през лабиринта. Имаше пейки, места, където да поспреш, докато го обхождаш. Там те спираха и пак се гушкаха. Сигурно си мислиш, че само младите са се гушкали, ама и старите го правеха. Плът до плът. Понякога можеше да ги чуеш от другата страна на храстите как издават звуци като животни и това ти подсказваше да забавиш ход или може би да проучиш за кратко друго разклонение на пътя. Туй не се случваше прекалено често, но се случваше и мисля, че сега го оценявам повече, отколкото някога. Устни, докосващи кожа. Под лунната светлина.
   – Колко години е стоял тук лунният лабиринт, преди да бъде изгорен? Преди къщата ли е направен, или след нея?
   Водачът ми изпръхтя пренебрежително.
   – Преди, след... всички тия неща са били много отдавна. Разправят за лабиринта на Минос, но той не е нищо в сравнение с този. Просто някакви тунели и един рогат тип, дето броди из тях самотен, уплашен и гладен. Той всъщност не е имал бича глава. Нали знаеш?
   – Защо си толкова сигурен?
   – Заради зъбите. Биковете и кравите са преживни животни. Не ядат месо. А минотавърът е ядял.
   – Не се бях замислял за това.
   – Хората не се замислят.
   Хълмът вече ставаше по-стръмен.
   „Инквизитори няма, не и в наше време“, помислих си. Аз също не бях инквизитор. Но казах само:
   – Колко високи бяха храстите, които образуваха лабиринта? Истински ли бяха?
   – Да, истински. И бяха толкова високи, колкото е нужно.
   – Не знам до каква височина стигат розмариновите храсти по тези места. – Наистина не знаех. Бях далеч от дома.
   – Ние имаме меки зими. Тук розмаринът вирее добре.
   – И защо всъщност го изгориха хората?
   Той се поколеба.
   – Ще разбереш по-добре как стоят нещата, щом стигнем билото.
   – И как стоят?
   – На билото.
   Хълмът ставаше все по-стръмен. Бях си контузил коляното предната зима при падане на леда, което означаваше, че вече не можех да тичам бързо, и напоследък хълмовете и стълбищата ме уморяваха. При всяка крачка коляното ме пробождаше, напомняйки ми гневно за своето съществуване.
   Много хора, щом узнаят, че местната чудатост, която са искали да посетят, е изгоряла преди няколко години, просто ще се качат обратно в колата си и ще продължат към крайната си цел. Аз не се отказвам толкова лесно. Най-хубавите неща, които съм виждал, са мъртви места: затворен увеселителен парк, в който влязох, като подкупих нощния пазач с пари за едно питие; изоставена плевня, в която фермерът твърдеше, че предното лято живели половин дузина Големи стъпки. Каза, че виели нощем и смърдели, но си тръгнали преди близо година. В плевнята беше останала остра животинска миризма, но може да са били и койоти.
   – Когато луната намаляваше, хората обхождаха лунния лабиринт с любов – каза водачът ми. – Докато растеше, го обхождаха с копнеж, не с любов. Трябва ли да ти обяснявам разликата? Между овцете и козите?
   – Не мисля.
   – Болните също идваха понякога. Увредените и инвалидите идваха и някои от тях се налагаше да ги бутат в колички през лабиринта или да ги носят. Но дори те трябваше да избират пътя си сами, а не хората, които ги бутаха или носеха. Никой друг не избираше пътя им, освен тях. Когато бях момче, хората ги наричаха сакати. Радвам се, че вече не им викаме сакати. Нещастно влюбените също идваха. Самотниците. Лунатиците – и тях понякога ги водеха тук. Получили са името си от луната, така че е съвсем редно тя да има възможност да ги оправи.
   Вече наближавахме билото на хълма. Беше се спуснал здрач. Небето имаше цвят на вино, а облаците на запад пламтяха от светлината на залязващото слънце, макар че гледано от мястото, където се намирахме ние, то вече се беше скрило зад хоризонта.
   – Ще видиш, като стигнем горе. Съвсем равно е – билото, де.
   Искаше ми се да дам своя принос към разговора, затова рекох:
   – Там, откъдето идвам, преди петстотин години местният лорд отишъл на гости при краля. Кралят му се похвалил с огромната си маса, със свещите си, с прекрасните фрески на тавана, но каквото и да му показвал, вместо да го възхвалява, лордът отвръщал просто: „Аз имам по-голямо и по-хубаво“. На краля му се приискало да разобличи празнодумието му, затова казал, че следващия месец ще дойде да яде на неговата маса, по-голяма и по-хубава от кралската, озарена от свещи в свещници, по-големи и по-хубави от кралските, под таван с фреска, по-голяма и по-хубава от кралската.
   Водачът ме прекъсна:

   – Да не би да е проснал покривката върху равното било на един хълм, с двайсет напети момци да държат свещите, и да са вечеряли под звездите на самия Господ Бог? По тукашните места също разказват подобна история.
   – Същата е – признах, малко засегнат, че приносът ми е отхвърлен така небрежно. – И кралят признал, че лордът е бил прав.
   – А после не накарал ли да го затворят и изтезават? – попита моят водач. – Така гласи тукашната версия на историята. Разправят, че човекът дори не стигнал до изискания десерт, приготвен от готвача му. Открили го на следващия ден с отсечени длани, отрязаният му език бил прибран грижливо в джоба на гърдите му, и с един последен куршум в челото.
   – Тук ли? В къщата там отзад?
   – Мили боже, не. Оставили трупа му в неговия нощен клуб. В града.
   Изненадах се колко бързо се беше сгъстил здрачът. На запад още се виждаше сияние, но в останалата част от небето цареше нощ, лилава като слива и величествена.
   – Дните преди пълнолунието в лабиринта – поде той. – Те бяха отделени за болнавите и за хората в нужда. Сестра ми имаше женска болест. Казаха ѝ, че ще я убие, ако не ѝ изстържат всички вътрешности, а може би дори тогава. Коремът ѝ се беше подул, като че ли носеше бебе, а не тумор, макар че сигурно вече наближаваше петдесетте. Тя дойде тук ден преди пълнолунието и мина през лабиринта. Извървя го отвън навътре под лунната светлина, а после обратно, без грешни стъпки и без отклонения.
   – Какво стана с нея?
   – Оживя – отговори той кратко.
   Стигнахме до билото, но не можех да разбера какво гледам. Беше прекалено тъмно.
   – Извадиха онова нещо от нея. То също живя известно време. – Той млъкна. После ме потупа по ръката. – Виж ей там.
   Обърнах се и погледнах. Размерите на луната ме смаяха. Знаех, че е оптична илюзия, че луната не се смалява, докато се издига в небето, но тази луна заемаше такава голяма част от хоризонта, че се сетих за старите илюстрации на Франк Фразета на мъже с вдигнати мечове, очертани на фона на гигантски луни, спомних си рисунки на вълци, виещи от върховете на хълмове, черни силуети на фона на кръглата снежнобяла луна. Великанската луна, която изгряваше в момента, беше с бледожълтия цвят на прясно бито масло.
   – Пълнолуние ли е? – попитах.
   – О, да, пълнолуние е. – Той не изглеждаше доволен. – А ето го и лабиринта.
   Тръгнахме към него. Бях очаквал да видя пепел по земята или пък нищо. Вместо това в жълтеникавата лунна светлина видях лабиринт, сложен и елегантен, съставен от кръгове и завъртулки в гигантски квадрат. На тази светлина не можех да преценя добре разстоянията, но ми се стори, че всяка от страните на квадрата е поне двеста стъпки.
   Растителността, очертаваща лабиринта, обаче беше ниска. Никъде не се издигаше на повече от стъпка. Наведох се и вдигнах едно листо с игловидна форма, черно на лунната светлина. Смачках го между палеца и показалеца си. Вдишах и ароматът ме накара да си помисля за сурово агнешко, внимателно разфасовано, приготвено и поставено във фурна върху постеля от клонки и листа, които миришат именно така.
   – Мислех, че сте го изгорили до основи – рекох.
   – Изгорихме го. Вече няма храсти. Само че нещата израстват пак, като им дойде сезонът. Някои неща не можеш ги уби. Розмаринът е жилава работа.
   – Къде е входът?
   – Стоиш точно на него – отвърна той. Беше старец, който върви с бастун и си приказва с непознати. Нямаше да липсва на никого.
   – Е, и какво ставаше тук горе при пълнолуние?
   – Тогава местните не обхождаха лабиринта. Това беше нощта, която плаща за всички останали.
   Пристъпих в лабиринта. Нямаше нищо трудно. Храстите, които го очертаваха, стигаха едва до прасците ми, не по-високи от зеленчукова леха. Ако се изгубех, можех просто да ги прекрача и да изляза. Но засега последвах пътя навътре. Различаваше се лесно на светлината на пълната луна. Чувах водача си, който продължаваше да говори.
   – Някои смятаха, че дори тази цена е прекалено висока. Ето защо дойдохме тук и изгорихме лунния лабиринт. Качихме се по хълма по новолуние, понесли пламтящи факли, като в старите черно-бели филми. Всички заедно. Дори и аз. Но не можеш да убиеш всичко. Нещата не стават така.
   – Защо розмарин? – попитах.
   – Розмаринът е за памет – отвърна ми той.
   Масленожълтата луна се издигаше по-бързо, отколкото съм си представял или очаквал. Вече приличаше на блед призрачен лик в небето, спокоен и състрадателен, и цветът ѝ беше бял, бял като кост.
   Мъжът каза:
   – Винаги има шанс да излезеш невредим. Дори и в нощта на пълнолунието. Първо трябва да стигнеш до центъра на лабиринта. Там има фонтан. Ще видиш. Не можеш да го сбъркаш. После трябва да се върнеш обратно. Без отклонения, без задънени проходи, без никакви грешки на влизане или на излизане. Сега вероятно е по-лесно, отколкото когато храстите бяха високи. Все е някакъв шанс. Иначе лабиринтът ще те избави от всичките ти тревоги. Разбира се, ще трябва да тичаш.
   Погледнах назад. Не можех да видя водача си. Вече не. Пред мен имаше нещо, зад шарката от храсти – черна сянка, която пристъпваше тихо по края на квадрата. Беше с размерите на голямо куче, но не се движеше като куче.
   Тя отметна глава и зави срещу луната с удоволствие и веселие. Огромното плоско било на хълма заехтя от радостен вой и с коляно, болящо ме от дългото катерене, аз се запрепъвах напред.
   В лабиринта имаше модел; можех да го проследя. Над мен луната грееше ярка като ден. В миналото тя винаги бе приемала даровете ми. Не би ме изиграла в края.
   – Тичай – каза някакъв глас, който звучеше почти като ръмжене. Лунен лабиринт

Издателство Бард (2015)

Махмуд ал-Римауи >> Обаждане посред сън

Пестеливо, нюансирано, проникновено...

   Робът!

   Господарят е тежко болен, страда от безсъние и загуба на апетит. Не приема и вода, след като хората въстанаха срещу него и обсадиха стените на двореца му, като стегната гривна на китката. Скоро заудряха с все сила по портите му.
   Роб е, въпреки случващото се наоколо, не можа да изтърпи повече и накрая помоли господаря си да го освободи за кратко, за да може да грабне оръжието и да защитава, както е редно, своя вечен господар и неговия дворец.
   Господарят е проницателен. Съгласи се веднага с голяма радост и уточни, че ще премахне оковите от глезените на своя роб. Ще гледа също така да удължи веригите, за да може робът да пълзи по-удобно.

Преводач Хайри Хамдан

Художник Иво Рафаилов

Издателство Ерго (2015)

Обаждане посред сън в Pimodo

Чарлс Буковски >> Най-красивата жена в града

28 разказа

   От пет сестри Кас беше най-младата и най-красивата. Кас беше най-красивата жена в града. Полуиндианка, с гъвкаво и странно тяло, с тяло змийско и огнено, и с очи, които му отиваха. Беше дух, затворен в лампа, но не можещ да бъде задържан в нея. Косите ѝ бяха черни, дълги и копринени, със свой собствен живот, така както и тялото ѝ. Кас или имаше прекрасно настроение, или въобще нямаше. Никога не беше равнодушна. Някои я мислеха за луда. Глупаците го мислеха. Глупаците никога нямаше да разберат Кас. Мъжете смятаха, че тя е просто машина за секс и пет пари не даваха дали е смахната или не. А Кас танцуваше, флиртуваше, целуваше мъжете, но щом дойдеше време да го прави с тях, Кас винаги намираше начин да им се изплъзне и да офейка.
   Сестрите ѝ я обвиняваха, че съсипва красотата си и че въобще не използва ума си, а Кас имаше и ум, и душа: рисуваше, танцуваше, пееше, правеше някакви малки фигурки от глина, а когато някой носеше в сърцето или в тялото си рана, Кас искрено страдаше за него. Просто умът ѝ беше нещо различно, умът ѝ просто не беше практичен. Сестрите ѝ я ревнуваха, защото привличаше техните мъже и се сърдеха, че не ги използва достатъчно. Най-често беше добра с по-грозните. От красавците се гнусеше. „Нямат душа – казваше, – нямат живец вътре. Само дето са направени от съвършени малки ушни извивки и нарисувани нослета… Повърхност и нищо под нея...“ Имаше характер, граничещ с лудостта. Имаше характер, който някои наричаха лудост.
   Баща ѝ го бе уморил алкохолът, а майка ѝ бе избягала, оставяйки момичетата сами. Отишли при някакъв роднина, който ги изпратил в манастир, за да се образоват някак си. Манастирът бил тъжно място по-скоро за Кас, отколкото за сестрите ѝ. Момичетата ревнували Кас и Кас ги биела. По цялата ѝ лява ръка имаше следи от бръснач, спомен от две кавги. Имаше и един зараснал белег на лявата буза, който, вместо да намалява красотата ѝ, я подчертаваше още повече.
   Срещнах я една вечер в бара Уест Енд, скоро след излизането ѝ от манастира. Понеже беше най-малката от сестрите, излезе последна оттам. Влезе и седна до мен. Бях най-грозният мъж в града и сигурно затова ме избра.
   „Едно питие?“ – я попитах.
   „Да, може.“
   Струва ми се, че не сме говорили нищо особено онази вечер. Ако имаше нещо необикновено, това беше красотата на Кас. Тя ме избра и това е всичко. Никакъв натиск. Обичаше да пие и пи доста. Сервираха ѝ, макар да не изглеждаше пълнолетна. Може би имаше фалшив паспорт, не знам. Но винаги, когато излизаше от тоалетната и идваше да седне до мен, аз се надувах. Беше не само най-красивата жена в града, но и една от най-красивите жени, които бях срещал. Прекарах ръката си около кръста ѝ и я целунах.
   „Мислиш ли, че съм хубавица?“ – попита.
   „Да, разбира се, но има и нещо друго... нещо повече от това...“
   „Всички ме обвиняват, че съм хубавица. Какво ще кажеш, вярно ли е?“
   „Хубавица не е точната дума, не с достатъчна за теб.“
   Кас отвори чантата си. Помислих, че търси носната си кърпичка. Извади оттам дълга игла за шапки. Преди да успея да я спра, прекара иглата през носа си, малко над ноздрите. Бях ужасен и омерзен. Погледна ме и се усмихна.
   „Сега красива ли съм? Не е ли така, момче?“
   Издърпах иглата и сложих кърпичката си на раната. Няколко клиенти и барманът я бяха видели. Барманът се приближи към нас.
   „Виж какво – каза на Кас, – ако го повториш още веднъж, ще те изхвърля. Тука нямаме нужда от твоите спектакли.“
   „А бе приятел, я се еби в гъза.“ – му каза.
   „Защо не я оправиш.“ – ми каза барманът.
   „Сама ще се оправи.“ – казах.
   „Този нос си е мой – каза Кас – и мога да правя с него каквото, по дяволите, ми скимне!“
   „Недей – казах, –– боли ме.“
   „Искаш да кажеш, че теб те боли, когато пъхам игла в собствения си нос?“
   „Да, това имам предвид.“
   „Добре де, няма да се повтори. Усмихни ми се сега!“
   Целуна ме, смеейки се, като държеше кърпичката на носа си. Когато барът затвори, тръгнахме за вкъщи. Имах малко бира, която изпихме, приказвайки. Тогава разбрах, че тя е човек, изпълнен с добрата и нежност. Раздаваше се, без да го разбира. И едновременно се въргаляше в мрака на дивотата и несвързаността. Шизофреничка. Една прекрасна и чувствена шизофреничка. Може би някой мъж или нещо друго щеше завинаги да я унищожи. Не ми се искаше да съм аз.
   Легнахме и, след като угасих светлината, Кас ме попита:
   „Сега ли искаш или сутринта?“
   „Сутринта“ – казах и ѝ обърнах гръб.
   Сутринта станах, направих две кафета, сервирах ѝ едното в леглото. Усмихна се.
   „Ти си първият мъж, който не пожела да го направим вечерта.“
   „О’кей – казах, – никой не е казал, че трябва да го направим непременно.“
   „Не, чакай, искам го сега. Само малко да се пооправя.“
   Кас влезе в банята. Излезе бързо. Беше съвършена – дългата ѝ черна коса блестеше, очите и устните ѝ блестяха, цялата блестеше. Със спокойни жестове ми показа тялото си и се мушна под чаршафа.
   „Ела, любовнико!“
   Приближих се.
   Приемаше целувките ми с всеотдайност, без да бърза. Ръцете ми потърсиха нейното тяло, погалиха косите ѝ. Влязох. Беше топла и тясна. Започнах да се движа бавно, исках да продължим много. Очите ѝ бяха заковани в моите.
   „Как се казваш?“ – попитах.
   „Какво, по дяволите, те интересува?“ – попита.
   Засмях се и продължих. След това се облече, заведох я пак в бара, но не можах да я забравя. Тъй като по онова време не ходех на работа, спах чак до два часа на обяд, после станах и четох вестник. Бях в банята, когато влезе с едно огромно, като ухо на слон, листо.
   Разтвори ми листото.
   „Откъде знаеш, че ще съм в банята?“
   „Знаех.“
   Почти всеки ден Кас идваше, когато бях в банята. Беше по различно време, но тя много рядко бъркаше и винаги ми носеше по едно огромно листо. После се любехме.
   Един-два пъти ми се обадиха по телефона през нощта и тичах да платя гаранция, за да я извадя от затвора, където я бяха вкарали за пиянство и неприлично държание.
   „Кучета мръсни – казваше, – мислят, че като те черпят по едно питие, ще им легнеш в леглото.“
   „Щом приемаш черпенето, сама си търсиш белята.“
   „Мислех, че се интересуват от МЕН, а не от тялото ми.“
   „Аз се интересувам и от теб, и от тялото ти. Но се съмнявам дали повечето мъже могат да видят в теб нещо повече от едно тяло.“
   Заминах от града за шест месеца, поскитах малко и се върнах. Не бях забравил Кас, но имахме няколко караници, пък и ми се щеше да мръдна малко, да попътувам. Когато се върнах, мислех, че е заминала някъде, но след половин час я видях да влиза в бара Уест Енд и да сяда до мен.
   „Върна ли се бе, копеле?“
   Поръчах ѝ едно питие. Погледнах я. Носеше рокля с висока яка. Никога не я бях виждал облечена така. А под всяко око беше мушнала по една карфица със стъклена глава. Виждаха се само стъклените глави, но там бяха и двете карфици, забити, пъхнати в кожата ѝ.
   „Дявол да те вземе, още ли се опитваш да разрушиш красотата си?“
   „Не бе, глупчо, това е мода!“
   „Ти си луда.“
   „Стана ми мъчно за теб.“ – каза.
   „Има ли някой друг?“
   „Не, никой няма, само ти си. Но правя пиаца. Струва десет долара. За теб обаче – без пари.“
   „Махни тези карфици!“
   „Не, много са на мода.“
   „Правят ме нещастен.“
   „Сигурен ли си?“
   „Да те вземат мътните, да, сигурен съм.“
   Кас бавно издърпа карфиците и ги сложи в чантата си.
   „Защо се караш с красотата си? – я попитах. Защо не щеш да се сприятелиш с нея?“
   „Защото хората смятат, че това е единственото нещо, което имам. Красотата не е нищо, красотата изчезва. Не можеш да разбереш какъв късмет имаш, че си грозен, защото, когато някой те харесва, знаеш, че е за нещо друго.“
   „Добре – казах, – страшен късметлия съм.“
   „Не искам да кажа, че си грозен. Просто така смятат хората. Имаш много интересно лице.“
   „Благодаря.“
   Обърнахме още по едно.
   „Какво вършиш сега?“ – попита.
   „Нищо. Нищо не мога да върша. От нищо не се интересувам.“
   „Аз също. Ако беше жена, би могъл да станеш проститутка.“
   „Не мисля, че бих могъл да понасям тесни контакти с толкова много непознати. Уморително е.“
   „Прав си, уморително е, всичко е уморително.“
   Тръгнахме си заедно. По пътя се заглеждаха по нея. Беше прекрасна, може би още по-красива от преди.
   Пристигнахме вкъщи, отворих една бутилка вино, разприказвахме се. С Кас винаги си лафехме много добре. Говореше тя малко, после замълчаваше, започвах аз. Разговорът вървеше лек и свободен. Много тайни откривахме заедно. Когато говорехме за нещо красиво, Кас се смееше, смееше се от сърце. Беше като голямата радост, която излъчва огънят. Говорейки, започнахме да се целуваме, притиснахме се един в друг. Бяхме възбудени и искахме да легнем. Тогава Кас съблече роклята си и го видях – един грозен и извит белег на гърлото ѝ. Дълъг и дълбок.
   „Дявол да те вземе – казах, – дявол да те вземе, какво си направила?“
   „Опитах със счупена бутилка една вечер. Не ти ли харесвам вече? Не съм ли красива?“
   Дръпнах я в леглото и я целунах. Тя се отдръпна и се засмя.
   „Някои клиенти дават десетарката, а след като се съблека, отказват да го правят. Но вече са платили. Много е смешно.“
   „Да – казах, – ще пукна от смях... Кас, моя мила кучко, обичам те, стига си се самоунищожавала. Ти си най-живата жена, която познавам.“
   Целунахме се пак. Кас плачеше без глас. Усещах сълзите ѝ. А дългите ѝ коси се вълнуваха върху мен като черното знаме на смъртта. Любихме се и любовта ни беше бавна, спокойна и прекрасна.
   Сутринта Кас стана и приготви закуската. Изглеждаше спокойна и щастлива. Пееше. Бях още в леглото и се наслаждавах на нейното щастие. Дойде при мен и ме дръпна.
   „Ставай, копеле! Измий си лицето и пишката и ела да се забавляваме!“
   Онзи ден я заведох на плаж. Беше делник, лятото беше още далече и наоколо беше пусто, по прекрасен начин. Скитници, загърнати в дрипите си, спяха по пясъка. Други, седнали на дървените пейки, си поделяха бутилка вино. Наоколо летяха чайки, обезумели и безгрижни. Възрастни дами по на седемдесет-осемдесет години, насядали по пейките говореха за продажби на наследства от земи на мъртви съпрузи, убити от монотонното и тъпо живуркане. Някакво странно спокойствие се простираше навсякъде и вървяхме, и лягахме, и не приказвахме много-много. Толкова просто и толкова красиво беше да сме заедно. Купих два сандвича, пиене и пуканки и похапнахме, седнали върху пясъка. Прегърнах Кас и така сме заспали за около час. Беше по-хубаво и от любене. Беше един непрекъснат поток, без никакво напрежение. Когато се събудихме, се върнахме вкъщи и приготвих нещо за вечеря. Предложих на Кас да заживеем заедно. Гледаше ме известно време неподвижна и накрая бавно каза: „Не.“ Заведох я в бара, почерпих я едно питие и си тръгнах. На другия ден намерих работа в един завод и бачках цяла седмица. Бях много уморен, за да излизам, но в петък вечер минах през Уест Енд. Седнах и зачаках Кас. По едно време, когато вече бях доста пиян, барманът ми каза:
   „Съжалявам за гаджето ти.“
   „Какво се е случило?“ – попитах.
   „Съжалявам. Не знаеш ли?“
   „Не.“
   „Самоубийство. Вчера я погребаха.“
   „Погребаха ли я?“ – попитах. Бях сигурен, че всеки момент ще я видя да влиза.
   „Сестрите ѝ я погребаха.“
   „Самоубийство ли? Би ли ми обяснил как?“
   „Преряза си гърлото.“
   Пих, докато барът затвори. Кас, най-красивата от петте сестри, най-красивата жена в града. Успях да стигна някак си до вкъщи и отчаяно се упреквах, че не настоях достатъчно да заживеем заедно, а приех нейното „не“. Цялото ѝ държание ми подсказваше, че и тя го желае. Просто не бях го взел на сериозно, бях мързелив и нехаен. Бях заслужил моята и нейната смърт. Бях куче. Не, защо да обиждам кучетата. Станах, намерих една бутилка вино, пих много. Кас, най-красивото момиче в града, на двайсет години, бе мъртва.
   Вън някой натискаше клаксон. Силно и продължително. Оставих бутилката и изревах:
   „ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ, КОПЕЛЕ, ЧУПКАТА!“
   А нощта продължаваше и аз вече не можех да направя нищо.

(Превод Румен Баросов, Панос Статоянис, 1991)

Преводач Марин Загорчев
Издателство Фама (2015)

Елка Стоянова >> Петъчни истории

Баба има непоколебима вяра в неограничените ми мистични възможности

   Иванжелина на седем:

   Зимата, лепнала е настинка. По настояване на баба ми решавам да ѝ направя разтривка с ракия. Но се оказва, че нямам нито капка. И отивам до магазина, влачейки вкиснатата и болна Ива за ръка. Тя самата не е никак щастлива от предстоящата манипулация и в момента, в който взех бутилка от рафта, заплака:
   – Мамо, моля те, не купувай ракия, МОЛЯ ТЕ МАМО! Не ти трябва! Недей да купуваш ракияяяяяяяаааааааа недей мамооооо остави ракиятаааааааа.
   Мда. Гледаха ме с презрение, съжаление, отвращение, укор, възмущение – мен, пияницата!

Издателство Либра Скорп

Бойка Асиова >> Лудовица

Тези разкази са като угнили круши – когато крушата е най-сладка...

   ... Като изделието на медникар са – дълъг труд с леко търпеливо почукване на длетото. Вътре има хора от различни времена, които са толкова пълнокръвни, че можеш да ги пипнеш. И такъв хубав език, че изведнъж разбираш – гласът на Бойка Асиова не е само нейният авторски глас, а идва от много дълбоко. Или, ако цитираме от книгата, тези разкази са като „баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта. Деян Енев

Издателство Жанет 45

Лудовица в Pimodo

Ангел Каралийчев >> Ръж

50 разкази и приказки

   Навън виелицата, гребеше сняг, затрупваше заспалото мирно село и виеше като бясно куче – тъжно и проточено. Под нейния напор клоните на дърветата пращяха.
   – А ставай да си ходиш! Среднощ мина. Тук не е хан. Седнал си до печката, разположил си се като някой бей и не ти иде на ума, че трябва да си вървиш.
   – Чакай, Пъшо, остави ме да си понатопля още мъничко ръцете. Студено ми е.
   Дядо Божил протегна към отвореното гърло на печката, където нямаше живи въглени, а само топла пепел, двете свои старешки ръце и взе да трепери целият.
   Пъшо открехна вратата на кръчмата.
   – Малее, каква виелица е завила! Сипе, сипе. Един човешки бой сняг ще натрупа. Дядо Божиле, тази нощ в твоята градина, нали нямаш плет като света, вълците ще играят на прескочи магаре. Кога ги усетиш, да вземеш една главня и да излезеш насреща им. Пет пари да не даваш – вълкът бяга от огън като дявол от тамян.
   – Де огън в моята къща, синко. За цяр да търсиш, няма да намериш съчица под стряхата. Нямам дръвца, Пъшоо, нямам!
   – И няма да имаш съчица, додето ходиш с този ум. Абе ти си станал чуден човек! Защо не го продадеш? Парички ще ти начетат хората.
   – Мило ми е – рече дядо Божил.
   – Дрън, дрън-ярина!. Мило ти било. Стар човек си, деветдесет лазарника мъкнеш на гърба си, а приказваш като вчерашно дете. Толкова твои хора лежат сега затрупани в гробищата – тях как можа да прежалиш, а туй нищо и никакво не можеш. Защо ти е? На оня свят ли ще го носиш? Да не мислиш, че в гроба ще ти стане по-топло? Я гледай каква страшна виелица е забучала. Иди го продай утре в Оряховица. Там в чаршията има един златарин. Той купува тъкмо тези работи. Много е богат. Да го стиснеш за гушата – жълтици ще падат от устата му. Като му го дадеш, ще напълни калпака ти с пари. Че да тръгнеш по пазара, че да си купиш един хубав кожух, че да си вземеш едни хубави ботуши с два пръста гьон – да не ти мокри снегът краката. Я се погледни! Тръгнал си със свински цървули, пробити отдоле, и навои нямаш, ами си увил краката си с две скъсани дрипи. Че остави цървулите, ами де ти ризата? Месата ти се виждат под антерията. Срамота е да ходиш гол. Послушай ме, па си гледай животеца. Зле ли ще ти бъде?
   – Добре де, всичкото, дето го приказваш, хубаво, ами ако тръгна сега, как ще стигна в този сняг до Оряховица?
   – По железницата. Нали затуй са направили хората железница.
   – Отде ще намеря пари за из път? Кой е луд да ме по качи без пари на машината.
   – Лесна работа. Аз ще ти дам, стига да се решиш. Ще ти заема двайсет и пет лева. Защо да не ти дам? Ти си човек, дето не ламти по чуждото. Когато се върнеш, ще ми ги дадеш. За насам пари не ти трябват – кесията ти ще набъбне.
   Дядо Божил стана. Огъна се в антерията, закърпена и на лактите с парчета от чувал, и тръгна да си ходи.
   – Е, как е? – изпроводи го Пъшо до вратата. – Утре, ако сме живи и здрави – на път, а?
   – Ще си помисля тази нощ, че утре пак ще се видим. И него като дам, какво ще ми остане на този свят.
   Виелицата погълна, прегърбения, свит от студ старец, а Пъшо заключи вратата, подпря я с брадвата, духна свещта и се прибра в топлата стая при челядта си.
   Дълго време дядо Божил се блъска в снежната буря, додето стигне в къщи. Като влезе, отърси снега от дрехите си, протегна ръка в тъмнината, пристъпи и седна под камината да си помисли. Заклюма над студеното огнище. Душата му се върна в миналото. Прехвърли хълма на годините и слезе в едно далечно село, над което грееше червена месечина и духаше топъл есенен вятър. Тръгна старецът по една улица, упъти се към мегдана и когато стигна, спря онемял. Напреде му мигом израсна една бесилка от дялани четвъртити дървета и на бесилката се люшна едър мъж с увиснали дълги мустаци и сива конопена риза. В краката на обесения стоеше търкулнат неговият чер калпак, а на калпака светеше златно лъвче.
   – Тате – прошепна глухо старецът и затрепера, – аз съм твоят Божил.
   И старецът се видя такъв, какъвто беше него ден.
   Едно босоножче, прескочило съседния градски плет, изправило се срещу обесения, впило очи към неговите и замръзнало от страх. С ужас детето почна да прегръща и целува краката на мъртвеца.
   – Тате, аз съм твоят Божил, обади ми се!
   Но мъртвият не се обади. Тогава детето уплашено се озърна, грабна калпака и се изгуби в пустата нощ...
   Сълзите задавиха дяда Божила. Той ги избърса с ръкав и утихна. Отвън вятърът налягаше вехтата къща и надуваше закнижените прозорци. Над селото се носеха писъци и вой. Сякаш някой викаше за помощ, сякаш биеше някъде камбана...
   На другия ден, когато се пробуди и погледна през прозореца, видя сняг до гърди. Не се шегува зимата.
   – Ех, да имах кожух, едни ботуши и една кола дърва –– въздъхна той, — да си наръшкам огъня, да си събуя ботушите, че да си постеля в къта под камината кожуха и да си полегна, малее! Огънят пращи! Искри светулкат нагоре в комина, пък аз стоя, гълтам топлинка и се протягам... Прав е Пъшо. Ще трябва да вървя днес. Ако не ида, може да обърне колата и да каже: няма хляб.
   Наистина бяха я наредили двамата – Пъшо ще му дава хляб, додето е жив, а когато умре – за Пъша ще остане къщата и разграденият двор. Ама де да го знаеш кучето: може да му хрумне друго и да рече: няма хляб!
   Тогава дядо Божил се реши, дигна се, отиде към килера, извади от пояса си ключа на раклата, отключи я, напипа го и пак затрепера...
   Пъшо му начете двайсет и пет лева за влака и на тръгване му рече:
   – Хем да не забравиш да си купиш един шал, вълнен, от меките, да има с какво да си загърнеш ушите. А на мене купи един вестник, да прочета новините. Душата ми взе да се стяга за новини. Не съм аз за туй диво село, ама тъй ми било писано.
   Къде пладне дядо Божил се изправи пред оряховската златарница, дълго отърся снега от цървулите си и нерешително почука на вратата. Посрещна го самият златарин, с широк златен ланец на корема и лъскави чепици, които скърцаха. По пръстите му блещукаха елмази.
   – Какво има? – попита златаринът.
   – Дойдох за малко да...
   – Защо си дошел? Да не би да купуваш армаган за Коледа?
   – Не ща. Имам за продан нещо.
   – Какво е?
   – Едно лъвче от старо време. Когато се бихме с турчина, то ми беше на калпака. Аз съм от четата на дяда Капитан Никола, дето го убиха при село Колиби. Ти знаеш ли, го? Капитан Никола – песен има за него, как ще да го не знаеш. От неговата чета съм. Байрака съм носил. Ако беше жив дели Пеню, лясковчанинът, можеше да го попиташ, той да ти разкаже за мене. От бунталъка ми е туй златно лъвче. Най-напред го е носил баща ми Иван Божилов, старият комита, дето го обесиха турците насред село. Ти трябва да си чувал за него. Той ми е баща. От него ми е туй лъвче.
   – Ами защо го продаваш? – попита златаринът.
   – От нужда, синко, от нямане. Голям сиромашлък ме е налегнал. Откак е паднал дълбокият сняг, огън не съм виждал на огнището си. Лани ме научиха да направя едно прошение до царя. Да му обадя кой е дядо Божил, аз де да му се оплача от немотията и да му пиша за лъвчето, дано ми отпусне някоя пенсийка.
   – Направи ли прошението?
   – Направих го зер, петнайсет лева ми взе адвокатинът за него.
   – Ами царят?
   – Нищо. Малко го е еня царят, че някой си дядо Божил от Опъка нямал риза на гърба си и сечал гвоздеи от студ.
   – Я дай да видя лъвчето!
   Старецът бръкна в пазвата си, извади една кърпа, развърза я полека и внимателно подаде на златарина едно жълто малко лъвче с почернели изкривени крака и пробито с гвоздей око.
   Златаринът го пое, сложи очилата си, погледна го от лице, обърна го от опакото, почука го с пръст и рече:
   – Имаш грешка, дядо.
   – Защо?
   – Не е златно туй лъвче, не е.
   – Как? – зина старецът.
   – Не е златно, казвам, тенеке е.
   – Що думаш? Може ли да бъде!
   – Не струва пукнато петаче. Хвърли го на боклука. Сбъркал си, дето си тръгнал чак от село да ми го носиш и да харчиш пари. От кое село беше ти?
   Дядо Божил нищо не отвърна. Попримига, пое лъвчето, завърза го пак в кърпата като нещо безкрайно скъпо, мушна кърпата в пазвата си и излезе.
   Златаринът се засмя подире му.
   – Защо не попита в село някой човек, дето е виждал злато през живота си, ами си тръгнал в тоя студ за града...
   На улицата бедният старец дълго стоя изправен, гледа високите снежни хълмове и мъка като порой течеше в душата му...
   Ей какво било. Туй лъвче, което му беше останало подир толкова гробове на близки хора, тази негова последна радост и надежда, не струва пукнато петаче. Тенеке било. Как тъй може лъвчето да бъде тенеке...
   И нали нямаше пари за назад да се върне с железницата, той тръгна пеша към Опъка. Когато излезе на открито поле и вървя донякъде, изведнъж пътят се свърши. Виелицата го беше заринала. Сега накъде да върви? Нагази старецът дълбоката пъртина, повървя малко, умори се и седна.
   Доде отпочине, лютата виелица емна хълмовете и го затрупа.

Издателство Захарий Стоянов

Ръж в Pimodo

А. П. Чехов >> Дамата с кученцето и други разкази

41 измежду най-хубавите Чехови разкази

   Казваха, че на крайбрежната улица се появило ново лице: дама с кученце. Дмитрий Дмитрич Гуров, който беше вече от две седмици в Ялта и бе свикнал с всичко тук, също беше започнал да се интересува от новите лица. Като седеше в павилиона на Верне, той видя как по крайбрежната улица мина млада дама, средна на ръст, блондинка, с барета; след нея тичаше бял шпиц.
   После започна да я среща по няколко пъти на ден в парка и градската градинка. Разхождаше се сама, все със същата барета и белия шпиц; никой не знаеше коя е, и я наричаха просто дамата с кученцето.
   „Ако е тук без мъжа си и без познати – размишляваше Гуров, – няма да е излишно да се запозная с нея“.
   Той нямаше още четиридесет години, но вече имаше дванадесетгодишна дъщеря и двама синове в гимназията. Оженили го бяха рано, още като студент във втори курс, и сега жена му изглеждаше почти два пъти по-възрастна от него. Беше висока, с тъмни вежди, изправена, важна, солидна и както сама се наричаше – мислеща жена. Четеше много, не пишеше в писмата си ъ, наричаше мъжа си не Дмитрий, а Димитрий, а той я смяташе за посредствена, ограничена, неизящна, страхуваше се от нея и не обичаше да стои вкъщи. Започна да ѝ изневерява много отдавна, изневеряваше ѝ често и сигурно затова почти винаги се изказваше лошо за жените и когато пред него говореха за тях, ги наричаше „низша раса!“
   Струваше му се, че има достатъчно горчив опит, за да ги нарича, както си иска, но все пак без „низшата раса“ не можеше да изкара и два дни. В мъжка компания му беше скучно, неловко, беше неразговорлив, сдържан, но когато се намираше сред жени, се чувстваше свободно и знаеше за какво да говори и как да се държи, не му тежеше дори да мълчи с тях. Във външността му, в характера, в цялата му природа имаше нещо привлекателно, неуловимо, което предразполагаше жените към него, привличаше ги; той знаеше това, а и самия него някаква сила го теглеше към тях.
   Многократният опит, всъщност горчивият опит, отдавна го беше научил, че всяка близост, която отначало така приятно разнообразява живота и изглежда мило и невинно приключение, у порядъчните хора, особено у московчаните, които не умеят да рискуват, нерешителни са, неизбежно се превръща в цял проблем, извънредно сложен, и най-накрая положението става тягостно. Но при всяка нова среща с интересна жена този опит се изплъзваше от паметта му, искаше му се да живее и всичко му се струваше толкова просто и забавно.
   И ето, веднъж привечер той се хранеше в парка, а дамата с баретата идеше бавно насам, за да заеме съседната маса. Изразът ѝ, походката, облеклото, прическата му подсказваха, че е от добра среда, омъжена, в Ялта е за пръв път и е сама, че ѝ е скучно тук... В историите за порочността на местните нрави имаше много лъжа, той ги презираше и знаеше, че такива истории се съчиняват в повечето случаи от хора, които сами на драго сърце биха съгрешили, стига да можеха; но когато дамата седна на съседната маса на три крачки от него, той си спомни тия истории за леки победи, за разходки из планината и съблазнителната мисъл за близка мимолетна връзка, за приключение с непозната жена, на която не знаеш името и презимето, изведнъж го завладя...

(Откъсът е по превода на Илиана Владова)

Преводачи Лиляна Минкова, Пенка Кънева
Издателство Фама (2015)

Е. Л. Доктороу >> Цялото време на света

[ Разкази за ] хора, които по една или друга причина се различават от заобикалящата ги среда, хора в несъгласие с останалия свят. ЕЛД

   – Каква кола беше?

   – Не знам. Стара кола. Какво значение има?

   – Някакъв мъж седи в колата си в продължение на три дни пред къщата, а ти не можеш да я опишеш.

   – Американска кола.

   – Браво.

   – Такава една квадратна с издължен капак на мотора. Някак дълга и плавна.

   – Форд ли?

   – Може би.

   – Но със сигурност не е кадилак.

   – Не. Изглеждаше второ качество. Старовремска кола. С избелял червен цвят. И големи кръгли ръждиви петна по броните и вратата. И пълна с покъщнината му. Сякаш вътре е наблъскал всичко, което притежава.

   – Е, какво искаш да направя? Да си остана вкъщи и да не ходя на работа ли?

   – Не. Няма нищо.

   – Щом няма нищо, защо ми го казваш?

   – Май не трябваше.

   – Гледаше ли те?

   – Моля?

   – Гледаше ли те?

     – Когато се обърнах, запали колата и потегли.

   – Какво искаш да кажеш? Че преди да се обърнеш...

   – Усещах погледа му. Бях се навела да оплевя градината.

   – Навела си се?

   – Ето, пак почваш.

   – Знаеш, че тоя мръсник спира пред къщата всяка сутрин, и въпреки това излизаш в градината и се навеждаш, така ли?

   – Добре, добре, край на разговора. Чака ме работа... (Из Еджемонт драйв)

Подбор на разказите ЕЛД
Преводач Иглика Василева
Издателство Изток-Запад (2015)

Цялото време на света в Pimodo

>> Петдесет велики разказвачи [ Том 2 ]

Следващото поколение

Джон Стайнбек, Ърскин Колдуел, Константин Паустовски, Андре Мороа, Албер Камю, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Уилям Сароян, Франк О’Kонър, Карел Чапек, Хайнрих Бьол, Алберто Моравия, Съмърсет Моъм, Ъруин Шоу, Алън Силитоу, Карлос Фуентес, Рей Бредбъри, Херман Хесе, Иво Андрич, Ромен Гари, Греъм Грийн, Маргарет Драбъл, Джон Ъпдайк, Кърт Вонегът, Милан Кундера.

Издателство Кронос

Петдесет велики разказвачи. Том 2 в Pimodo

>> Петдесет велики разказвачи [ Том 1 ]

За мрачните и светли проявления на противоречивата човешка душа

Антон Павлович Чехов, Джек Лондон, О.Хенри, Ги дьо Мопасан, Проспер Мериме, Марк Твен, Луиджи Пирандело, Рюноске Акутава, Йордан Йовков, Бранислав Нушич, Ярослав Хашек, Исак Бабел, Хенри Джеймс, Мигел де Унамуно, Д. Х. Лоурънс, Саки, Кетрин Мейсфилд, Джуничиро Танидзаки, Хърбърт Уелс, Август Стринберг, Джеймс Джойс, Артур Шницлер, Вирджиния Улф, Скот Фитцджералд, Зигфрид Ленц.

Издателство Кронос

Петдесет велики разказвачи. Том 1 в Pimodo

Михаил Вешим >> Текила на разсъмване

Някъде край морето, където бирената пяна е повече от морската

   ... Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона... Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен психоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като истински непукист.
   Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмняваше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, повечето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...
   В „Лапината“ бизнесразговорите продължаваха с високи децибели – никой никого не слушаше, а просто го надвикваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен симпатяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гутенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в мастики, делово, от сутринта – така до финала...
   – Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.
   – Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
   – Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И тази се доди...
   – Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...
   Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха внимание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
   Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди – бързи, сребърни тела... (Из Есенен риболов)

Издателство Сиела

Текила на разсъмване в Pimodo

Роберто Боланьо >> Кучки вероломни

Мирогледът на Боланьо може да бъде смущаващ, мрачен, но не и студен – хуморът и състраданието са винаги някъде наблизо. The Guardian

Дяволска дузина разкази на Роберто Боланьо (1953–2003), един от най-впечатляващите писатели от началото на новото хилядолетие: „скитникът чилиец, превърнал се в мексикански поет бохем, който прекосява океана, за да стане в Каталония един от най-оригиналните следвоенни европейски прозаици“ (по The Independent).

За Хитлер като коридорно привидение и футболисти, вкарващи голове със заклинания; за ултраси, отвлечени от момичета на мотоциклет, и цвета на пръстта в Африка; за ядене на игуани и среднощни срещи между самотници; за индийски бардаци и душеспасителни бягства; за Призрак с Патрик Суейзи и Андрей Рубльов на Тарковски; за Пабло Неруда, Никанор Пара, Алехандро Ходоровски и много други артисти, поети, емигранти и духове.

След Телефонни обаждания това е вторият сборник на Боланьо в поредицата Кратки разкази завинаги. Изданието включва и очерк от Хуан Вильоро, мексикански публицист, писател и приятел на автора.

Преводач Нева Мичева
Оформление Люба Халева
Издателство Жанет 45

Кучки вероломни в Pimodo

Пол Боулс >> Всички папагали говорят

Истории от Индия, Тайланд, Северна Африка...

Големият американски писател Пол Боулс започва да пътува още в младежките си години, когато се отправя към Париж, без да разкрие на никого намеренията си.

След Втората световна война той се заселва в Мароко, където остава до края на живота си.

В този сборник са представени текстове, описващи впечатленията му от различни места като Индия, Тайланд, Северна Африка.

Поднесени с характерния му лек и увлекателен стил, тези пътеписи развеселяват, карат те да се замислиш и представят една различна гледна точка към познати и към екзотични кътчета на света.

Преводач Петя Петкова
Издателство Прозорец

Всички папагали говорят в Pimodo