Джонатан Суифт >> Пътешествията на Гъливер

От най-ранна възраст заедно с джуджетата и великаните от приказките в нашето съзнание влиза този неспокоен мореплавател, чиято участ винаги го изхвърля на някакви необикновени брегове... Александър Шурбанов

   Ще бъдете готов, надявам се, да признаете публично, ако Ви призоват да сторите това, че с неотстъпна и упорита настойчивост Вие ме убедихте да публикувам едно много разхвърляно и неуточнено описание на моите пътешествия; и че аз поисках да наемете някой млад господин, било от единия, било от другия университет, който да тури в ред записките ми, тъй както по моя съвет постъпи братовчед ми Дампиър със своята книга, озаглавена „Пътуване около света“. Но аз не си спомням да съм Ви упълномощавал да се съгласявате да се изхвърля нещо от тях, още по-малко пък да се допълва каквото и да било; затова с настоящото аз се отричам от всички подобни допълнения и особено от пасажа, отнасящ се до покойната благочестива и славна кралица Ана; макар наистина да я почитах и уважавах повече от всеки друг представител на човешкия род. Но Вие – или господинът, който е вмъкнал този пасаж – трябваше да имате пред вид, че не съм имал никакво желание, пък и не би било прилично да възхвалявам което и да е човешко животно пред хоинъма, моя господар; освен това твърдението е изцяло невярно, тъй като, доколкото ми е известно – аз бях в Англия през част от Царуването на нейно величество, – тя управляваше успешно чрез един пръв министър, дори чрез двама последователно: първият беше лорд Гъдолфин, а вторият лорд Оксфорд; а според вашата редакция излиза, че съм казал „нещото, което не е така“. Също така в описанието на Академията на проектантите, както и в няколко пасажа от словото ми пред хоинъма, моя господар, Вие или сте пропуснали някои подробности от съществено значение, или сте ги смекчили и изменили по такъв начин, че едва мога да позная собственото си съчинение. Когато, преди известно време Ви намекнах за това в едно мое писмо, Вие благоволихте да отговорите, че сте се страхували да не засегнете някои хора, че властта много строго следяла печата и можела не само да изтълкува неправилно всичко, което прилича на „инсинуация“ (мисля, тази дума именно употребихте), но и да Ви наложи наказание. Но моля Ви се, как може това, което съм казал преди толкова години, на повече от пет хиляди левги разстояние и при друго царуване, да важи за някои яхуси, за които сега се чува, че управляват стадото; особено по онова време, когато нито се сещах, нито се плашех, че ще имам нещастието да живея под тяхна власт. Нямам ли пълно основание да се възмущавам, когато виждах хоинъми да теглят коли, в които седят яхуси, като че ли хоинъмите са животни, а яхусите – разумни същества? И действително, тази чудовищна и отвратителна гледка беше главната причина да се завърна тук.
   Смятам, че е уместно да Ви кажа всички тези неща, които се отнасят до Вас самия и до доверието, което Ви бях оказал.
   На второ място, дълбоко съжалявам, че имах крайното неблагоразумие да отстъпя на настойчивите Ви молби и да се поведа по неверните доводи, с които Вие и някои други ме убедихте въпреки нежеланието ми да публикувам пътните си бележки. Моля Ви да си припомните колко пъти настоявах – когато Вие изтъквахте като мотив обществената полза – да имате пред вид, че яхусите са животински вид, крайно неподатлив на облагородяване чрез поучения или примери; както впоследствие се оказа. Вместо да видя, че поне в този малък остров на злоупотребите и покварата се туря край, както имах основание да очаквам, ето че повече от шест месеца след излизането на книгата ми не съм чул тя да е оказала дори едно от въздействията, които очаквах. Бях Ви помолил да ми съобщите писмено, когато се премахнат партиите и котериите; когато съдиите станат образовани и честни; адвокатите почтени и скромни и проявят капчица здрав смисъл; когато на Смитфийлд лумнат пламъци от купища празни съчинения; когато образованието на младите благородници се промени основно; когато лекарите бъдат изгонени от страната; когато яхусите се научат на добродетел, чест, истина и здрав смисъл; когато вечерните и сутрешни светски приеми, давани от министрите, бъдат премахнати завинаги; когато умът, заслугите и учеността бъдат възнаградени; когато всички онези, които с проза или стихове позорят печата, бъдат осъдени да не ядат нищо друго освен собствените си бълвочи и да утоляват жаждата си със собственото си мастило. На тези и хиляди други реформи аз разчитах, осланяйки се на Вашето насърчение; защото те наистина можеха да бъдат извлечени от поученията, дадени в моята книга. А трябва да се признае, че седем месеца са достатъчно дълго време, за да се поправят всички пороци и глупости, от които страдат яхусите, ако у тях по природа имаше и най-малката склонност към добродетел или мъдрост. И все пак Вашите писма далеч не оправдаха моите очаквания; напротив, всяка седмица куриерът пристига при мен, натоварен с клеветнически писания, „ключове“, посочващи уж истинските имена на действуващите лица, коментарии, бележки и „продължения“ на моите пътешествия, в които ме обвиняват, че съм порицавал големи държавници, че съм принизявал човешката природа (те самонадеяно продължават да я назовават така) и че съм оскърбявал женския пол- Откривам също така, че писачите на тези купища хартия не са единодушни: някои от тях не ме признават за автор на собствените ми пътни бележки, докато други ме изкарват автор на книги, с които нямам нищо общо.
   Откривам също, че Вашият печатар е бил дотолкова немарлив, щото е объркал времената и е сгрешил датите на отделните ми пътувания и завръщания, като не е посочвал точната година, месец и ден; а чувам, че след като е излязла книгата, моят оригинален ръкопис е бил унищожен изцяло. Аз също нямам у себе си никакъв препис, но все пак Ви изпращам някои поправки, които бихте могли да вмъкнете, ако някога има второ издание; не мога обаче да гарантирам за точността им и ще предоставя на моите проницателни и непредубедени читатели да ги съгласуват, както им е угодно...

Издателство Труд

Пътешествията на Гъливер в Хеликон

Пътешествията на Гъливер в Books.bg

Миямото Мусаши >> Ръкопис за петте стъпала

Миямото Мусаши, майстор на меча – непознаващ поражението, – но и на перото

Старо кимоно и два самурайски меча били цялото имущество на Мусаши, по време на обиколките му из Япония, но това не му попречило да се превърне в живата легенда на ХVІІ век. Наблюдавайки движенията на барабанчика в будисткия манастир, Мусаши разработил техниката за бой с два меча, което направило неговата защита непробиваема. Майсторството му достигнало такава висота, че той станал неуязвим и когато бил въоръжен само с дървен меч. На шейсетгодишна възраст се оттегля в планината Ивато, където в аскетично уединение пише книгата Ръкопис за петте стъпала. Перото на Мусаши се оказва не по-малко остро от неговия меч. Създадената от него книга надхвърля рамките на кендо и с основание се разглежда като философия на победата...

Издателство Изток-Запад

Ръкопис за петте стъпала в Хеликон

Ръкопис за петте стъпала в Books.bg

Вилхелм Хауф >> Малкият Мук. Приказки

Приказките на Вилхелм Хауф – почерпили от мъдростта на немското народно творчество и източните приказки

   В Никея, любимия ми роден град, живееше един човек, който се наричаше Малкия Мук. И макар че тогава бях още дете, образът му е останал много жив в паметта ми, особено защото веднъж заради него баща ми едва не ми смъкна кожата от пердах. Самият Малък Мук от времето, когато го познавах, беше вече стар човек, обаче ръстът му не надвишаваше три-четири стъпки и видът му беше много чудноват, защото тялото му – малко и нежно – трябваше да крепи глава, много по-голяма от обикновено. Живееше сам в една голяма къща и дори сам си готвеше. Ако по обедно време от къщата му не се издигаше гъст пушек, хората в града нямаше откъде да научат дали е още жив, защото излизаше само веднъж на четири недели. Но вечер често го виждаха да се разхожда напред-назад по равния покрив и от улицата изглеждаше така сякаш голямата му глава сама се движи отгоре.
   Аз и моите другари бяхме пакостливи момчета и обичахме да се закачаме и надсмиваме над всеки. Затова всеки път, когато Малкия Мук излезеше из града, за нас беше празник. На този ден се сбирахме пред неговата къща и изчаквахме, докато се покаже. Когато се отвореше вратата и навън първо се подадеше голямата глава с още по-големия тюрбан, последвана от телцето, стъкнато в износено наметало, широки шалвари и голям пояс, на който висеше дълъг ятаган – толкова дълъг, че човек се чудеше дали Мук беше закачен на него или той на Мук, въздухът прокънтяваше от радостната ни глъчка, хвърляхме фесчетата си нагоре и скачахме като луди наоколо. А Малкия Мук ни поздравяваше със сериозно кимване на глава и с бавни крачки тръгваше надолу по улицата. Като вървеше, си влачеше нозете, защото имаше такива големи и широки чехли, каквито не бях виждал дотогава. Ние, момчетиите, подтичвахме след него и все крещяхме: „Малък Мук, Малък Мук!“ Бяхме съчинили и весело стихче, което понякога пеехме в негова чест. То бе следното:

   Малък Мук, Малък Мук,
   в голям дом живееш тук,
   излизаш на четири недели веднъж,
   добро малко джудже,
   с глава – планина,
   озърни се и ни виж,
   затичай се, хвани ни, Малък Мук!

   Така често прогонвахме скуката си и за мой срам трябва да призная, че аз бях най-дръзкият. Често го подръпвах за наметалото, а веднъж така го настъпих по големите чехли, че той падна. Това ми се стори безкрайно смешно, но смехът ми секна, като видях как Малкия Мук се запътва към бащиния ми дом. Той влезе право вътре и се застоя там. Бях се скрил зад пътната врата и го видях, когато излезе, изпроводен от баща ми, който почтително го беше хванал за ръката и като му се поклони няколко пъти, се сбогува с него на вратата. Прилоша ми и останах дълго в скривалището си. Но най-накрая гладът, който ми се струваше по-суров и от боя, ме накара да изляза и да се явя пред баща си, смирено навел глава.

   – Както чух, си се подигравал с Малкия Мук? – заговори той със сериозен глас. – Искам да ти разкажа историята на същия този Мук и ти със сигурност повече няма да му се присмиваш, но преди и след това ще си получиш обичайното.
   А „обичайното“ бяха двайсет и пет удара, които той имаше навика да отброява твърде точно. За тази цел взе дългия си чибук, отвъртя кехлибарения мундщук и ме наложи по-сурово от всеки друг път.Когато отброи двайсет и пет удара, ми нареди да слушам и да запомня историята за Малкия Мук и започна...

Издателство Захарий Стоянов

Малкият Мук. Приказки в Хеликон

Малкият Мук. Приказки в Books.bg