Алберто Моравия >> Нови римски разкази

Човешка комедия (1954-1959)

Разкази за проститутки и крадци, за любовта и егоизма, за страха от обвързване и ужаса на самотата.

Трагикомични истории, които не показват красивия Рим, Рим на Колизеума, на модата, на богатите.

Градът на Алберто Моравия е грозен, истински и населен с обикновени хора, които не водят бляскав живот, но точно заради това ценят кратките мигове на щастие – танците, разходките с мотопед, следобедите на плажа и откраднатите целувки от любимата жена.

Преводач Велимира Костова-Върлакова
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Ф. Скот Фицджералд >> Красиви и прокълнати

парите, властта и срутването на кулите

   През 1913-а, когато Антъни Печ беше на двадесет и пет, бяха изминали две години, откакто иронията, Светият Дух на съвремието, го бе озарила, поне на теория. Иронията беше лустрото, последното мацване на четката, нещо като интелектуалното „Еврика!“ – и все пак, на прага на настоящата история, той не бе стигнал по-далеч от стадия на съзнанието. Първото впечатление от него бе, че често се питаше дали не е човек без чест и леко луд, или пък по повърхността на света не лъщи някакъв безсрамен и противен слой, подобно на нефт върху повърхността на бистро езеро. Разбира се, тези случаи се редуваха с други, в които той се смяташе за изключителен младеж, безкрайно изискан и с богат житейски опит, добре приспособен към средата си и по някакъв начин по-значим от всичките си останали познати.
   Това бе по-нормалното му състояние, което го правеше весел, приятен и много привлекателен за интелигентните мъже и за всички жени. В подобни моменти той смяташе, че един ден може би ще извърши някое изтънчено и възвишено дело, което богоизбраните ще оценят по достойнство и с течение на времето ще се присъедини към блещукащите звезди в мъглявия неопределен небосклон, някъде по средата между смърт та и безсмъртието. Докато дойде времето за това усилие, той щеше да бъде Антъни Печ – не портретът на някакъв човек, а определено динамична личност, твърде своеволна, надменна, подвластна на времето – човек, който съзнаваше, че не може да съществува чест, и въпреки това имаше своя чест; който познаваше софистиката на храбростта и въпреки това беше смел.

Един достоен човек и неговият надарен син

   Антъни изпитваше чувство за социална сигурност от факта, че е внук на Адам Дж. Печ, каквото би изпитвал и ако корените на родословното му дърво водеха към кръстоносците отвъд океана. Това е неизбежно: жителите на Вирджиния и Бостън в известен смисъл държаха на аристокрацията, основана изцяло на принципите на парите, и вярваха, че тя води към богатство.
   Адам Дж. Печ, по-известен като „Крос Печ“, бе заминал от фермата на баща си в Теритаун през 1861 година, за да постъпи в Нюйоркския кавалерийски полк. След войната се беше върнал вкъщи като майор, бе скочил във водовъртежа на Уолстрийт и сред врява, възбуда, възхищение и зложелателства бе успял да натрупа седемдесет и пет милиона долара. Той изразходваше енергията си за тези занимания до петдесет и седем годишна възраст. Тогава, след тежка атака от склероза, реши през остатъка от живота си да се съсредоточи върху духовното възраждане на света и стана пръв реформатор сред реформаторите. В стремежа си да надмине величавите усилия на Антъни Комсток, на чийто внук беше кръстен, той нанесе поредица от различни удари и поражения на алкохола, литературата, порока, изкуството, медицината и неделните театри. Под влиянието на коварната болест, която поразява в крайна сметка повечето от нас, умът му гневно се отдаде на всички негодувания на епохата. От едно кресло в кабинета на своето имение в Теритаун той водеше битка срещу мощен хипотетичен враг – битка, продължила цели петнадесет години, и през това време се бе проявил като яростен маниак, обладан от идея-фикс, като непредсказуем нарушител на обществените порядки и непоносим досадник. В годината, начало на настоящата история, той беше уморен, кампанията му се бе оказала безполезна, 1861 бавно пълзеше към 1895 година, мислите му често се рееха по посока на Гражданската война, понякога към починалите му жена и син, и почти никога към внука му Антъни...

Преводач Силвиана Златева

Художник Виктор Паунов

Издателство Enthusiast (2015)

Арчибалд Кронин >> Северна светлина

Всичко ли е за продан?

Хенри Пейдж, собственикът на най-стария и уважаван вестник в Хедълстън, получава щедра оферта да продаде „Северна светлина“ на лондонски магнати, които искат да наложат в родния му град всекидневник на име „Кроникъл“. Когато разбира, че новият вестник ще бъде пълен с жълти сензации по лондонски образец, Хенри, който вярва, че пресата трябва да отразява честно и почтено новините, отказва офертата и започва дълга и трудна борба с конкуренцията – борба, която ще го изправи не само срещу „Кроникъл“, но и срещу по-голяма част от населението на областта, в това число и собственото му семейство.

Но дали си струва да пожертваш всичко в името на своите идеали?

Преводач Борис Миндов
Издателство Фама (2015)

Форд Мадокс Форд >> Добрият войник

Приказка за страстта

Две семейни двойки, чието дългогодишно приятелство се пропуква заради прелюбодейство.

Доуъл, главният герой на романа, разказва една любовна история, изпълнена със страст, злоупотреба, морал, блясък и смърт.

История за любовта, която я няма, за потисканата и забранена сексуалност, за живота, в който навлизаме и който чезне като силует...

Мнозина смятат Добрият войник за първия роман на модернизма, който експериментира с разказвача и неговата функция, с повествованието, разчитащо на потока на съзнанието.

Преводач Йордан Костурков

Художник Капка Кънева

Издателство Панорама (2015)

Жан Жьоне >> Дневник на крадеца

Един маргинален свят от първо лице

   Облеклото на затворниците е на розови и бели райета. Ако по волята на сърцето си съм избрал света, който ми харесва, значи, мога и да открия в него каквито си искам значения: да, съществува тясна връзка между цветята и каторжниците. Първите са толкова крехки и нежни, колкото вторите са брутално безчувствени. Наложи ли ми се да нарисувам затворник – или престъпник, – ще го окича с много цветя, така че да изчезне под тях и сам да се превърне в цвете, ново, гигантско. От любов към така нареченото зло се впуснах в приключение, което ме отведе в затвора. Отдадените на злото мъже невинаги са красиви, но притежават всички мъжки добродетели. Сами или по избора на случая те се хвърлят съзнателно и без да се оплакват, в осъдителната, позорна стихия, подобна на онази, в която любовта, ако е дълбока, запраща човешките създания. Еротичните игри откриват една неназовима вселена чрез нощния език на любовниците. Този език не се пише. Той се шепне нощем на ухо с дрезгав глас. Призори вече са го забравили. Като отричат добродетелите на света ви, престъпниците с отчаяние приемат да създадат забранена вселена. Приемат да живеят в нея. Въздухът вътре вони, но те знаят как да го дишат. Те са далеч от вас. Както и в любовта, те се отдалечават и ме отдалечават от света и законите му. Техният свят мирише на пот, сперма и кръв. На прежаднялата ми душа и на тялото ми той предлага всеотдайност. Настървих се да живея в злото тъкмо защото то притежава тези условия за еротика. До ден днешен приключението ми, а то не е обусловено нито от бунт, нито от незадоволени изисквания, е само дълго съешаване, натоварено, усложнено от тежък еротичен церемониал (фигуративни церемонии, които водят до каторгата и я предизвестяват). Ако този церемониал е наказание, а в моите очи и оправдание за най-гнусни престъпления, то той е и знак за най-крайно принизяване. Тази окончателна точка, до която води неодобрението на хората, навярно ми е изглеждала като идеалното място за най-чисто, тоест най-смутно любовно съгласие, където се вдигат знаменити сватби по време на пости. И понеже искам да възпея затворниците, аз употребявам това, което ми предлага най-изящната естествена чувствителност, вече събудена от облеклото им. Освен с цветовете си то напомня с грапавата си тъкан някои цветя, чиито листенца са леко мъхести – подробност, достатъчна, за да свържа с представата за сила и позор онова, което е по природа прекрасно и крехко. Тази съпоставка, която ме осведомява за самия мен, не би се натрапила на друг ум, но моят не може да я избегне. Така че предложих на каторжниците нежността си, пожелах да ги назова с чаровни имена, да обознача престъпленията им – от целомъдрие – с най-изтънчените метафори (под чието було не бих могъл да не забележа разкошните мускули на убиеца, буйния му член). Не предпочитам ли да си ги представям в Гвиана като най-силните, най-надървените, най-безмилостните, прикрити от тюла на мрежата против комари? И всяко цвете отлага в мен такава тежка печал, че всички заедно сигурно означават мъка и смърт. Та значи, потърсих любовта в нейната зависимост от каторгата. Всяка от страстите ми ме караше да я желая, да я предугаждам, предлагаше ми престъпници, предлагаше мен на тях или ме приканваше към престъпление. Докато пиша тази книга, последните каторжници се прибират във Франция. Така съобщават вестниците. Кралският наследник изпитва подобно чувство за празнота, ако републиката го лиши от коронясване. Краят на каторгата ни пречи да навлезем с живо съзнание в митичните подземни области. Отнели са ни най-драматичното пътуване: заминаването, качването на кораба, пътешествието по море, извършвано с наведена глава. Завръщането, същото това пътешествие в обратна посока, вече няма смисъл. Вътре в мен унищожаването на каторгата съответства на нещо като наказание за наказанието: кастрират ме, оперират ме от позора ми. Събуждат ни без време и не ги е грижа, че обезглавяват сънищата ни от славата им. Централните затвори имат власт, но тя не е същата. По-малка е. Те не притежават онази елегантна, леко притъпена грация. Атмосферата в тях е така тежка, че човек едва се влачи. Пълзи. Централните затвори са по-втвърдени, по-черни и строги, докато в тържествената и бавна агония на каторгата низостта достигаше най-съвършената си форма на разцвет. Сега централните са подути от злобни самци, станали са черни от тях като от инжектирана с въглероден двуокис кръв. (Пиша „черни“. Дрехите на задържаните – пленници, пленничество, дори затворници са твърде благородни названия за нас – ми го налагат: те са от кафяв шаяк.) Към тях ще насоча желанието си. Знам, че в каторгата или в затвора мъжете често изглеждат комични. Върху масивния и звучен цокъл на дървените обувки телосложението на наказаните е винаги леко мършаво. Силуетът им глуповато се прекършва над ръчната количка. Пред надзирателя те навеждат глави и държат в ръка голямата си сламена капела – с негово разрешение по-младите я украсяват, ще ми се да е така, с някоя открадната роза – или кафява шаячна барета. Стоят в поза на жалко смирение. Когато ги бият, в тях все пак нещо сигурно се надига: подлецът, мошеникът, подлостта, мошеничеството – поддържани в състояние на най-голяма твърдост, на най-голяма чистота – са втвърдени от „закалката“ (както мекото желязо се втвърдява при закаляване). Все едно, те упорстват в угодничеството си. Без да пренебрегва хромите и недъгавите, нежността ми предпочита най-красивите престъпници.
   Престъплението, казвам си, наистина е трябвало дълго да се лута, преди да достигне до съвършената сполука, каквато са Пилорж или Анж Солей. Стечение от многобройни случайности е било необходимо, за да ги довърши (какъв жесток термин!): към красотата на лицето, към силата и финеса на тялото е трябвало да се прибавят вкусът им към престъплението, обстоятелствата, които създават престъпника, моралната твърдост, нужна, за да се приеме подобна съдба, наказанието най-сетне, жестокостта му, онова негово вътрешноприсъщо качество, което позволява на престъпника да засияе. Ако героят пребори нощта, ако я победи, нека късове от нея да останат отгоре му. Същото лутане, същата кристализация на щастливи обстоятелства лежат в основата на сполучливия, на чистия полицай. Милея и за единия, и за другия. Но ако обичам престъплението, то е заради съдържащото се в него наказание, „присъда“ (защото не предполагам, че не са я предугаждали. Един от тях, бившият боксьор Льоду, усмихнато отговорил на полицаите: „За моите престъпления бих могъл да съжалявам, преди да ги извърша“), в която искам да придружа извършителите, за да може любовта ми да бъде задоволена по всички начини.
   В този дневник няма да скрия другите причини, които ме накараха да крада – най-простата от тях бе необходимостта да ям; но изборът ми никога не е бил обусловен от протест, горчивина, гняв или друго по-добно чувство. С маниакална грижа, „ревниво“ подготвях приключението си, както приготвяме постелята, стаята за любовта: надървях се при мисълта за престъпление.
   Наричам способност за насилие спокойната дързост, влюбена във всичко пагубно. Можете да я доловите в нечий поглед, в походка, усмивка, а водовъртежът се завихря във вас. Вие сте развълнуван. Способността за насилие е безметежност, която ви разтърсва. Понякога казват за някого: „Лови окото“. Деликатните черти на Пилорж говореха за крайно насилие. В самата им деликатност се четеше насилие. Както и в рисунъка на единствената ръка на Стилитано, неподвижна, просто поставена върху масата, от което самият покой ставаше тревожен и опасен. Работил съм с крадци и сутеньори, чиято властност ме привличаше, но малцина от тях се проявяваха като наистина сърцати, докато най-сърцатият от тях, Ги, бе чужд на насилието. Стилитано, Пилорж, Михаелис бяха страхливци. Ява също. От тях, дори да стояха спокойно, неподвижни и усмихнати, се излъчваше – през очите, ноздрите, устата, през дланта, издутия копчелък, през арогантното хълмче на прасеца под завивката или плата – лъчезарен и мрачен гняв, приел видимата форма на лека мъгла.
   Склонността към насилие почти винаги се познава единствено по липсата на обичайните признаци. Лицето на Рьоне е преди всичко чаровно. Чипата извивка на носа му придава палав вид, само дето оловната бледност на неспокойното му лице тревожи. Очите му са твърди, жестовете – спокойни и сигурни. В кенефите той кротко набива педалите, пребърква ги, обира ги, понякога за последно ги изритва в мутрите. Не го обичам, но съм покорен от спокойствието му. Той действа през най-смутната част на нощта покрай писоарите, край моравите, сред храстите, между дърветата по Шанз-Елизе, в близост до гарите, в района на Порт-Майо, в Булонския лес (винаги нощем) със сериозност, която изключва всякаква романтичност. Когато се прибира към два или три часа призори, усещам, че се е запасил с приключения. Всяка част от нощното му тяло е била замесена – ръцете, краката, тилът. Но той не съзнава тези чудеса и ми ги разправя на делничен език. Вади от джоба си пръстени, венчални халки, часовници, плячката от вечерта. Поставя ги в голяма чаша, която скоро ще се напълни. Педалите не го учудват, нито навиците им – те съществуват само за да го улеснят, когато реши да направи някой обир. Докато седи на леглото ми и говори, ухото ми долавя откъслеци от приключения: офицерът по долни гащи, чийто портфейл отмъква и който с насочен показалец му нарежда: „Излезте!“. Рьоне подигравателно отговаря: „Да не си мислиш, че си в армията“; прекалено силното кроше, което забива в черепа на някакъв дъртофелник; онзи, дето припада, когато разгорещеният Рьоне отваря едно чекмедже, пълно с ампули морфин; ошушкания педал, когото кара да коленичи. Вслушвам се в тези разкази. Животът ми в Анверс укрепва, продължава – вече в едно по-твърдо тяло, готово за по-брутални методи. Насърчавам Рьоне, съветвам го, той ме слуша. Казвам му никога да не говори пръв.
   – Изчакай го, остави го да се поусуче около теб. Направи се на учуден, че ти предлага любов. Научи се пред кого да се правиш на невежа.
   Чутите нощем думи ми носят ново знание. Въображението ми не се спира на думите. Безпокойството ми е по-скоро породено от двойната роля на жертва и престъпник, която в себе си съм приел да играя. Дори всъщност нощем самият аз излъчвам, изхвърлям произлезлите от мен жертва и престъпник, карам ги да се съберат някъде вън, а призори с вълнение научавам, че още малко, и жертвата е щяла да бъде убита, а престъпникът – заточен или гилотиниран. Така тревогата ми се разпростира до онази област от мен, която наричам Гвиана.
   Без да го правят нарочно, действията на тези момчета, съдбите им са бурни. Душата им е понесла насилие, което не е желала. И го е опитомила. Тези, за които насилието е обичаен климат, се отнасят просто със себе си. От поривите, които съставят бързия им и разрушителен живот, всеки е прост, прав, отчетлив, като линия на умел чертожник; когато обаче тези поривисти линии се срещнат, избухва бурята, пада мълнията, която ги убива и ме убива. Но какво е тяхното насилие в сравнение с понесеното от мен, който приех тяхното, усвоих го, пожелах да е мое, да го уловя, да го употребя, да си го наложа, да го опозная, да го запланувам, да различа и поема пагубните му последствия? И какво е понесеното от мен, желано и необходимо за самозащитата ми, за твърдостта ми, за суровостта ми в сравнение с насилието, изтърпяно от тях като проклятие, съградено от вътрешен огън и външна светлина, която ги възпламенява и която ни озарява? Знаем, че в приключенията им има нещо детинско. Че самите те са глупци. Приемат да убият или да бъдат убити заради игра на карти, при която противниците – или самите те – са се опитали да мамят. И все пак благодарение на точно такива момчета трагедиите стават възможни.
Такова определение – чрез толкова противоположни примери – на насилието ви показва, че смятам да употребявам думите не за да обрисуват по-добре дадено събитие или героя му, а за да ви накарат да ме опознаете. За да ме разбере, читателят трябва да ми бъде съучастник. Във всеки случай навреме ще го предупредя, ако от много лирика загубя почва под краката си...

Преводач Росица Ташева
Издателство Колибри (2015)

Густав Майринк >> Голем. Белият доминиканец. Разкази

Отношение към литературата и поезията: никакво. ГМ

   – Ето, виждате ли – извика Цвак – Не е ли въпиюща несправедливост това, че едно творение, което съдържа в себе си ключовете за блаженство и за тълкуване на Библията...
   Хилел го прекъсна:
   – Само някои ключове.
   –Добре, да кажем само някои! Че такова едно творение, поради високата си цена и голяма рядкост, е достъпно днес само за богатите. То съществува, слушал съм, в един единствен екземпляр, който се пази досега в Лондонския музей. И при това на халдейски, арамейски, еврейски и не зная още на какъв език? Та нима в живота си аз съм имал възможност да уча тези езици, или да отида в Лондон?
   – Тъй силни ли са били желанията ви за това? – попита Хилел с лек присмех.
   – Да си кажа искрено, не – призна малко смутено Цвак.
   – Тогава не трябва да се оплаквате – промълви сухо Хилел, – който не жадува познанията с всички клетки на тялото си, както задушаващият се без въздух човек – той не може да прозре тайните на господа... Из Голем

Преводач Светослав Минков

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад (2015)

Голем. Белият доминиканец в Pimodo

Уилям Текери >> Бари Линдън

Още един панаир на суетата...

Редмънд Бари е темпераментен, красив, обаятелен и харизматичен млад човек, устремил се да спечели много женски сърца и да завоюва високо положение в обществото. Потомък на обеднял благороден род, той се втурва стремглаво по социалната стълбица, извлича дивиденти от благородни каузи, шпионира и мами, усвоява до съвършенство изкуството да съблазнява и да прави кариера.

Когато среща ослепително богатата и красива графиня Хонория Линдън, около която се тълпят поклонници и обожатели, той решава, че това ще е неговата бъдеща съпруга. Тя има още едно качество – стар и болнав съпруг, което прави апетита на пробивния младеж още по-голям...

Преводач Емил Минчев
Издателство Персей (2015)

Ъруин Шоу >> Спускане от върха

Майкъл Стор е парашутист, сърфист, парапланерист, безразсъден скиор...

   С Дънки Олдридж се видяха съвсем случайно на Пето Авеню в четвъртък след работа. Поздравиха се сърдечно – свързваха ги хубави спомени и огромно количество бира, изпита заедно, но срещата бе белязана със знака на прокобата. В събота сутринта Олдридж щеше да бъде единият от двамата, загинали при нещастния случай.
   – Къде се губиш, Майк? – попита Олдридж. – От месеци не съм те виждал на полигона. Да не си започнал да скачаш тайно?
   – Ожених се преди три месеца – каза Майк. Очевидно, за него това бе достатъчно уважителна причина само по себе си.
   – Честито! – Олдридж го тупна по гърба. Беше плещест здравеняк, някога играл футбол в колежа. С парашутизъм бяха започнали да се занимават по едно и също време и имаха много съвместни скокове. – Как върви? – попита Олдридж.
   – Бомба – отвърна Майк.
   – Дойде времето за пантофи и камина, а? – подхвърли Олдридж. Засмя се, защото и двамата бяха на трийсет години. – Май зарязваш старите опасни навици?
   – Нещо такова.
   – Една чашка със стар приятел ще наруши ли брачната ти клетва за вярност?
   Майкъл си погледна часовника и отвърна:
   – Имам малко време, след половин час започвам дежурство в кухнята.
   Отидоха в бар „Готъм“ и прекараха там повече от трийсет минути, а чашките скоч бяха повече от три.
   – Все още изглеждаш добре – каза Олдридж по едно време. – Всъщност, ако питаш мен, даже си свалил малко килограми.
   – Е, нали си правя лицевите опори.
   – Слушай, в базата имаме две нови момчета, отлични парашутисти. В събота сутринта правим четворен скок, тоест – ако намерим четвърти човек. Като теб, например.
   Майкъл се замисли. От момента, в който се запозна с Трейси, бъдещата си съпруга, не бе правил скокове. Ако не се смятат служебните задължения, не му оставаше почти никакво време извън часовете и минутите, посветени на нея. Но сега приятелят му разбуди стари спомени. Всъщност, близостта му с Олдридж не надхвърляше обичайната дружба между спортисти-съекипници – включително похожденията в близкия бар. Те дори не бяха вечеряли заедно; Майкъл не бе сметнал за необходимо да го покани на сватбеното си тържество. Нямаше представа дали Олдридж е републиканец или демократ, или пък маоист, дали е женен, богат ли е, или беден; дори не знаеше откъде произхожда прякорът му, Дънки. Но винаги се бяха разбирали добре и Майкъл му имаше доверие.
   – Добра идея – каза той.
   – Вземи и булката. Ще ѝ достави истинско удоволствие. Нека да види как благоверният ѝ съпруг се спуска от висините като ангел небесен.
   – Може да я доведа. Стига да я измъкна от леглото. В събота сутрин е по-различно, нали знаеш?
   – Кажи ѝ, че това е нейният шанс да срещне едни чудесни, енергични, истински американски момчета.
   – Ще предам посланието – каза Майкъл. Той си записа служебния номер на Олдридж и обеща да му се обади сутринта.
   Олдридж настоя да плати сметката, като един вид сватбен подарък, и излязоха. Майкъл взе такси и се отправи към дома си, надявайки се, че от него не лъха прекалено силно на уиски.

   Докато вечеряха на масата пред камината, той съзерцаваше жена си прехласнат, представяйки си как очите на Олдридж и на другите момчета от базата ще светнат, когато я видят. Разказа ѝ за плановете си за събота. Тя леко се намръщи и каза:
   – Скокове от самолет? Това не е ли за деца?
   – Всички са мъже на моя възраст.
   – Защо го правите?
   – За удоволствие – отвърна той. Познаваше я вече от пет месеца, но нито веднъж не бе говорил за любимите си занимания, преди да се оженят. „Време е да започвам“, помисли си той. – Никога ли не си изпитвала желание да летиш?
   – Не, доколкото си спомням.
   – Един от митичните копнежи на човешката раса – каза той. – Спомни си за Икар.
   – Примерът ти не е много сполучлив – засмя се Трейси.
   – Няма значение, и ти би могла да опиташ. На първо време няма да е свободно падане. Ще бъдеш прикрепена към спасително въже, което автоматично разтваря парашута. Никога друг път земята няма да ти се стори толкова красива. Пък и толкова момичета го правят.
   – Без мен – решително заяви Трейси.
   – Но поне ще дойдеш, нали?
   – Защо не? – Тя вдигна рамене. – Щом мъжът ми е луд, трябва да разбера причината за това. Пък и в събота сутринта съм свободна.

   Денят беше ясен и слънчев, когато тръгнаха с колата си от Ню Йорк за базата в Ню Джърси. Както винаги при излизане от града, Майкъл се чувстваше опиянен. До него Трейси, с широко вълнено палто и шал, сияеше в свежата есенна утрин, самата тя свежа и възбудена като студентка, която нейното любимо момче е повело на футболен мач, и тя предвкусва удоволствието от веселието вечерта.
   – Недалеч от базата има великолепно ресторантче – каза Майкъл, завивайки на север, покрай реката, в посока към Джърси. Дърветата от двете страни на пътя бяха обагрени в меки ръждивокафяви и златисти тонове. – Там ще обядваме. Има чудесно дайкири и омари.
   – Мм. – Тя го погледна с любопитство. – Не се ли страхуваш?
   – Разбира се – каза той. – Страх ме е приятелите ми да не помислят, че съм се оженил за рошав пудел.
   Тя се наведе и го целуна.
   – Следващия път ще бъда с прическа.
   Маккейн, ръководителят на центъра за скокове, който бе учил Майкъл да скача, чакаше при навеса заедно с другите двама парашутисти, а самолетът със запален двигател бе изведен на пистата. Върху тревата, леко влажна след нощния скреж, Маккейн бе очертал кръга за приземяване. Очевидно впечатлени от Трейси, мъжете се държаха подчертано галантно и вежливо. Дори Маккейн, на когото бяха по-присъщи грубоватите маниери на нисш офицер, се обърна и каза:
   – Госпожо Стор, ако желаете, заповядайте с нас – има място. Вие ще ръководите скоковете.
   – Предпочитам да остана на земята, където са моите корени, господин Маккейн – отвърна Трейси. – Една птица в семейството стига.
   Маккейн се засмя и каза, че на котлона в навеса има кафе, в случай че ѝ стане студено.
   Мъжете се отправиха към самолета и Олдридж прошепна:
   – Боже мой, Майк!
   – Не разбирам за какво говориш – каза Майкъл невинно.
   – Най-подходящата публика за нашето умение и кураж – ето какво искам да кажа, потайно копеле.
   Тогава Маккейн започна да обяснява как да извършат съвместната работа, както наричаха комбинираните скокове. Определи реда, по който да излязат, като им напомни да се разделят на 1000 метра височина, независимо колко добре са направили фигурата, за да имат необходимите пет секунди за раздалечаване, преди да разтворят парашутите на 750 метра. Всичко това бе добре познато и на четиримата, но те слушаха внимателно. Ако Маккейн само заподозре, че някой се е разсеял, бе способен да отмени целия полет.

   Качиха се в самолета. Маккейн зае пилотското място. Вратите бяха широко разтворени и вятърът нахлу, студен и неприятен. Набраха скорост и се издигнаха. Майкъл погледна през прозореца и видя дребната фигурка със синьо палто, застанала до навеса, да му маха. Някой ден, помисли си той, може би ще я склоня да се качи тук и да погледне отгоре.
   Скочиха един след друг на височина 2000 метра. На 1000 направиха хубава фигура, планираха и се събраха, докоснали ръце в кръг, а след това се отделиха един от друг. Олдридж остана последен. Бяха се разделили точно според указанията – и тогава, кой знае защо, третият отвори парашута си, без да изчака. Олдридж връхлетя върху него с около 200 километра в час. Сблъсъкът между двамата беше страхотен, а парашутът веднага излезе от строя. По-късно лекарят каза, че са загинали моментално и по този начин им е бил спестен ужасът да изживеят собственото си падане, докато Майкъл и четвъртият, люлеейки се на парашутите си, и Маккейн, който пилотираше самолета, наблюдаваха безпомощно.
   Добре, че поне не плака, мислеше си Майкъл за Трейси, докато пътуваха обратно за Ню Йорк, когато сенките на следобеда вече бяха започнали да се спускат по пътя. Той протегна ръка и докосна нейната, отпусната безжизнено. Извърнала лице, тя гледаше през прозореца.
   – Съжалявам – промълви той.
   – Моля те, не говори – каза тя. – Остави ме.

   Когато се прибраха в апартамента, Майкъл извади две чаши и наля скоч. Предложи и на нея, но тя само поклати глава, прибра се в спалнята и си легна, без да се съблича, както си беше с палтото. Изглеждаше измръзнала до мозъка на костите.
   Той вероятно бе задрямал в креслото, оставил празната чаша на масата до себе си, когато тя влезе. Все още беше с палто и шал. Майкъл никога не я бе виждал така пребледняла.
   – Повече няма да правиш това, нали?
   – Не знам – каза той. – Може би другата седмица. Може би догодина.
   – Другата седмица? – повтори тя, стъписана. – Що за човек си ти?
   – Особен.
   – Не ме ли обичаш?
   – Обичам те. Но не искам да бъда мъж, който се страхува заради любовта си към теб.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Нищо и всичко. Ще разбера това по-късно.
   – Досега не си ми казвал нищо.
   – Не сме говорили на тази тема.
   – Сега говорим.
   – Съжалявам, мила. Честна дума, нищо не мога да ти обещая.
   – Мислех, че сте приятели.
   – Бяхме. Ако това беше се случило с мен, той щеше да скача още следващата седмица.
   – Мания за мъжественост – процеди тя презрително.
   – И това не е.
   – А какво е тогава?
   Той вдигна рамене.
   – Когато разбера – когато наистина проумея, ще ти кажа.
   Тя бе седнала срещу него. Само една лампа светеше, и то в другия край на стаята. Лицето ѝ бе в сянка, само очите ѝ блестяха. С усилия на волята се сдържаше да не заплаче. Силна жена.
   – Майкъл – започна тя. – Искам да ти кажа нещо. – Тонът ѝ беше равен, безизразен и смущаващ.
   Докато спеше в креслото, му се бе присънило, че Трейси го е напуснала и той отчаяно я търси, най-напред в празния апартамент, после из притъмнелите улици, почти виждайки как частица от палтото ѝ се мярва за миг, преди да изчезне зад ъгъла.
   – Няма да ми кажеш, че ме напускаш, нали?
   – He – отвърна тя със същия равен, безизразен глас. – Тъкмо обратното. Това, което искам да ти кажа, е, че от утре спирам противозачатъчните таблетки. Искам дете.
   Той се изправи, бавно закрачи към прозореца и погледна навън. Там долу, на светлината на уличната лампа, помагаха на една старица с бастун да се измъкне от таксито. Неуместна гледка в този момент, помисли си Майкъл – когато се обсъжда началото на един нов живот, да виждаш неизбежната разруха и приближаването на смъртта.
   – Е? – каза Трейси.
   Той се обърна и се опита да се усмихне.
   – Добре де, дай ми възможност да си помисля. – Приближи се до нея, наведе се и я целуна по косата. Тя стоеше неподвижно. – Трябва да признаеш, че се случи съвсем внезапно.
   – Какво му е внезапното? Ти може да изчезнеш ей така. – Тя щракна с пръсти. Звукът бе като пукот на лед в тихата стая. – Не искам да остана без нищо – съвсем сама. Женени сме вече три месеца. Аз съм на двайсет и девет, ти – на трийсет. Както разбирам, може така и да не доживееш до трийсет и една. На колко години е била майка ти, когато си се родил?
   – Какво значение има?
   – На колко?
   – На двайсет и три.
   – Е?
   – Тогава е било друго време.
   – Всяка секунда е друго време. Това не пречи на хората да продължават да се раждат. – Тя седна на дивана. – Ела тук, до мен.
   Той седна до нея. Усети как я побиват тръпки под палтото. Не бива, помисли си, да отстъпвам пред нейната мъка.
   – Аз съсипах майка си – каза той мрачно. – Мисля, че аз съм истинската причина тя да си отиде толкова рано. Тя никога не го е признавала, дори и пред себе си, но знаеше, че я мразя.
   – Това е част от риска..
   – Не – възрази той. – Не ми е известен закон в Америка, който да казва „Длъжен си да създадеш потомство“. – Той въздъхна. – А аз бях най-нещастното и най-невзрачното хлапе, което можеш да си представиш. На дванайсет години бях намислил да се самоубия.
   – Остави това, вече не си дванайсетгодишен. Ти си възрастен човек с добра работа и с бъдеще, и със съпруга, която, доколкото знам, те обича.
   – Ще ти кажа нещо за работата си – ако трябва да бъда откровен, сега е моментът на истината: аз я презирам. Ако знаех, че ще трябва да я върша до края на живота си, да си бях останал дванайсетгодишното хлапе, мислещо за самоубийство.
   – Мелодрама – произнесе тя с остри нотки в гласа.
   – Наречи го както искаш – каза той. – С деца човек се обвързва завинаги. Веригите са трайни.
   – Вероятно аз съм само една от тях.
   – Знаеш, че не мисля така.
   – Не знам какво мислиш. – Тя се изправи. – Излизам да се разходя. Не ми се говори повече за това тази вечер.
   Майкъл я проследи с поглед до вратата. Тя излезе и я хлопна зад себе си. Той седна на масата пред камината и си наля уиски.
   Полупразната бутилка беше все още пред него, когато тя се върна и без да каже нито дума, се отправи към спалнята.
   Два часа по-късно, когато той се прибра с несигурни крачки, светлината бе изгасена и тя бе заспала, или се преструваше, че спи. Мушна се в завивките, но Трейси не се обърна към него, както обикновено, и за първи път, откакто бяха женени, не се любиха.
   Той не можа да заспи. Стана и се върна във всекидневната, при втората половина от уискито.
   Спомням си мама, мислеше си той полупиян. Заглавие на стара пиеса. Изправи се, загледан в полумрака

Издателство Бард (17 август)

Дафни дю Морие >> Ребека

Нощес сънувах, че съм се върнала в Мандърли...

   Докато вървях през моравата към терасата, погледът ми беше привлечен от слънцето, пробляснало върху нещо метално, което се показваше през зелените листа на рододендрона при завоя на алеята. Затулих с длан очите си – да видя какво е. Приличаше на радиатор на автомобил. Дали някой не беше дошъл на гости. Но ако бяха посетители, щяха да оставят колата пред къщата, а не да я крият при завоя, в шубрака. Приближих се още малко. Да, наистина беше автомобил. Сега вече виждах калниците и капака. Странно! Гостите обикновено не постъпваха така. А търговците минаваха отзад, покрай старите конюшни и гаража. Не беше автомобилът марка „Морис“ на Франк. Познавах го добре. Тази кола тук беше дълга и ниска, спортна. Запитах се как ли да постъпя. Ако беше посетител, Робърт сигурно вече го беше поканил в библиотеката или всекидневната. От всекидневната той щеше да ме види през прозорците към моравата. Не исках да посрещам гости в тези дрехи. Беше редно да ги поканя на чай. Подвоумих се, както стоях в края на моравата. Ей така, без причина, може би защото слънцето проблесна за миг по стъклото, вдигнах очи към къщата и изумена, забелязах, че един от прозорците в западното крило е отворен. До него стоеше някой. Мъж. После явно ме видя, защото се отдръпна рязко, а някой зад него се пресегна и затвори капаците.
   Ръката беше на госпожа Данвърс. Познах я по черния ръкав. За миг се запитах дали не е ден за посещения и тя не показва стаите. Но едва ли, винаги го правеше Фрит, а него днес го нямаше. Пък и не показваха на никого стаите в западното крило. Дори аз още не ги бях виждала. Не, знаех, че днес не е ден за посещения. Хората никога не идваха да разглеждат къщата във вторник. Дали не ремонтираха някоя от стаите? Но беше странно, че мъжът е гледал навън и веднага щом ме видя, се дръпна светкавично вътре и капаците бяха затворени. И автомобилът, спрян зад рододендроните, за да не се вижда от къщата. Но тези неща ги решаваше госпожа Данвърс. Мен не ме засягаше. Не ми влизаше в работата, и да беше завела в западното крило някакви свои приятели. Ала не знаех да се е случвало някога досега. Странно съвпадение – точно в деня, когато Максим го нямаше у дома.
   Тръгнах доста притеснена през моравата към къщата, знаех, че не е изключено и досега да ме наблюдават през процепите в капаците.
Качих се по стълбището и влязох през голямата входна врата във вестибюла. Нямаше и следа от чужди шапки и бастуни, на подноса нямаше визитни картички. Не личеше да има официален посетител. Е, какво ме засягаше мен! Отидох в зимната градина и за да избегна качването горе, се измих на мивката там. Щеше да се получи неловко, ако ги срещнех на стълбището или другаде. Спомних си, че преди обяда съм оставила в малкия салон плетката, и отидох през всекидневната да я взема, а верният Джаспър ме последва по петите. Вратата в малкия салон беше отворена. Освен това забелязах, че торбата с преждата и плетката е пъхната зад една възглавница. Виждаше се, че на дивана, там, където я бях оставила, е седял някой. И то съвсем наскоро и е махнал плетката, защото му пречи. Столът при писалището също беше преместен. Когато нас с Максим ни нямаше у дома, госпожа Данвърс явно посрещаше гостите си именно в малкия салон. Притесних се. Предпочитах да не зная. Джаспър душеше под дивана и въртеше опашка. При всички положения не се беше усъмнил в посетителя. Взех торбата с преждата и плетката и излязох. Точно тогава се отвори вратата в голямата всекидневна, която водеше към каменния коридор и помещенията отзад, и аз чух гласове. Пъхнах се отново в малкия салон – точно навреме. Не ме видяха. Зачаках зад вратата, като се въсех на Джаспър, който стоеше на прага, въртеше опашка и ме гледаше с изплезен език. Малкият негодник щеше да ме издаде. Стоях като препарирана, затаила дъх.
   Точно тогава чух как госпожа Данвърс казва:
   - Предполагам, че е отишла в библиотеката – рече тя. – Кой знае защо, се прибра рано. Ако е в библиотеката, ще успееш да се измъкнеш незабелязано през вестибюла. Чакай тук, ще отида да проверя...

Преводач Емилия Л. Масларова
Издателство Лабиринт (2015)

 Ребека в Pimodo

Арчибалд Кронин >> Замъкът на шапкаря

Има неща по-силни от страха

   Ливънфордският панаир беше ежегодно празненство: най-забележителното представляваха няколко пътуващи трупи и фокусници, малка менажерия, в която имаше само един слон и една клетка с два лъва, стрелбище, на което стреляха с истински куршуми, и две ясновидки, които охотно показваха безукорните си препоръчителни писма. Заедно с разни други по-дребни атракции, всичко това се струпваше на определена дата на общинското място край града, което наричаха Мерата.
   Панаирната площ имаше триъгълна форма. От едната страна, откъм града, се издигаха солидните и важни постройки на панаира – големите шатри и палатки, на другата страна се намираха подвижните забавления, люлките, лодките и въртележките, а на третата страна, покрай ливадите при брега на Ливън, се намираха павилионите, продавачите на плодове, лимонада, сладолед и нуга, както и безброй малки барачки, които привличаха и заслепяваха погледа. Това беше далеч най-големият събор в цялата област, който със своята популярност, установена от традицията, и със своята привлекателност примамваше като магнит хората от града и околностите всяка вечер в продължение на една блестяща седмица, обхващайки в своята площ радостното човешко множество, което и сега дори напираше около триъгълника като вълна, понесена стремително напред към удоволствието.
   Мери се гмурна в човешкото море и то веднага я погълна. Тя престана да бъде отделно същество, тя се сля с пороя от бутащи се, смеещи се, ръкомахащи хора, който я носеше напред независимо от волята ѝ; тласкана ту насам, ту натам, но винаги напред, от тази окръжаваща я сила, Мери изведнъж се учуди на собственото си безразсъдство. Блъсканицата и грубата тълпа не отговаряха на идиличната картина, която тя си представяше в мислите си, натрапчивите викове и ярките светлини не бяха като във фантазията ѝ; само след пет минути, прекарани на панаира, тя вече съжаляваше, че е дошла и започна да разбира, че баща ѝ все пак може би е бил прав и разумен, като ѝ забрани да идва. Макар че бе дошла единствено с намерението да види Денис, тя почувствува, че той няма да може да я открие в тази навалица, а когато някакъв остър лакът се заби в ребрата ѝ и едно дебело селянче я настъпи и се ухили неловко вместо извинение, тя посърна и се изплаши. Какво чувство беше я привлякло сред тези простаци и палячовци? Защо така невнимателно, дръзко и опасно наруши заповедта на баща си и се отзова с такава лекомислена и охотна невъздържаност на първия повик на младежа, когото познаваше само от един месец?
   Люшкана в тълпата, тя си припомни този месец и с меланхолична яснота си даде сметка, че летящата врата на градската библиотека беше донякъде причина за всичко. Отвътре на вратата бе написано повелително: „Дръпни!“ и съгласно това кратко нареждане човек трябваше на излизане от библиотеката със сила да я дръпне; но тя бе толкова затегната и тежка, че натоварен с книги и изплъзнал се от властния поглед на вратаря на кметството, човек се изкушаваше да пренебрегне нареждането и да бутне. В онзи паметен ден тя, разбира се, бе бутнала вратата и протегнала енергично ръка, се хвърли право на гърдите на един младеж, облечен в кафяво. Тя излезе с такъв замах, че можа добре да види цвета на елегантния му костюм. Кафяви бяха и косите му, и лицето му, осеяно с дребни по-тъмни лунички; като вдигна стреснато поглед, тя веднага забеляза, въпреки смущението си, че зъбите му са равни и бели. Той веднага ѝ се усмихна и докато тя го гледаше с отворени очи и уста, той се овладя, любезно вдигна падналата ѝ книга, отвори я спокойно и прочете името на Мери на абонаментната карта.
   – Съжалявам, че ви уплаших, госпожице Мери Броуди – извини се той сериозно, но продължаваше да ѝ се усмихва със своите кафяви очи. – Тези врати са страшно коварни. Би трябвало да им сложат стъклени прозорци. Вината е моя, загдето не съм повдигнал този въпрос пред градския съвет.
   Мери се засмя глупаво и неприлично, но, уви, неудържимо на тоя тънък подбив и престана да се смее едва когато младежът добави предпазливо, като че ли казваше нещо маловажно:
   – Казвам се Фойл... Аз живея в Дарок.
   Те се изгледаха в продължение на няколко мига, а тя се изчерви като някоя глупачка (по-късно той я уверяваше, че се изчервява прелестно) и плахо промълви:
   – Ще трябва да си вървя.
   Какъв нелеп израз, мислеше си тя сега. Той не се опита да я задържи – със съвършена учтивост отстъпи настрана, свали шапка и се поклони; но чак до края на улицата тя усещаше върху си почтителния внимателен и възхитен поглед на неговите живи кафяви очи. Това беше началото!
   Никога дотогава тя не бе го забелязвала в Ливънфорд по простата причина, че той рядко дохождаше, но скоро започна често да го вижда по улиците. И наистина те постоянно се срещаха, но при все че нямаше случай да я заговори, той винаги ѝ се усмихваше и я поздравяваше весело, но с уважение. Тя започна да обича тази весела непринудена усмивка, да търси широките му рамене, да желае да види драговолния блясък на очите му. Понякога го съзираше сред някои от най-дръзките и смели младежи в Ливънфорд, застанали пред новооткритата сладкарница на Берторели, и със страхопочитание схващаше, че тези неустрашими юноши го приемаха като равен и дори като по-горен от себе си. Това, както и обстоятелството, че той посещава такова непристойно и страшно място като италианската сладкарница, я караше да потреперва. Беглото ѝ познанство с него придаваше и на нея известно достойнство, тъй като, когато минаваше край тях, дори в негово отсъствие тези отбрани младежи любезно замълчаваха и като един човек сваляха шапки в нейна чест и с това я караха да изпитва приятен трепет, но и безпокойство.
   След една седмица тя отново отиде в библиотеката и въпреки че този път, открито признавайки вината си, внимателно дръпна вратата в израз на явно самообвинение и разкаяние, отвън тя пак се натъкна на Денис Фойл.
   – Какво съвпадение, госпожице Броуди – каза той. – Представете си, пак се срещаме тук. Как се случи да мина оттук тъкмо в този момент.
   Как можеше тя, горката, да знае, че той бе чакал два часа на отсрещната страна на улицата!
   – Може ли да видя коя книга ще четете тази седмица?
   – „Помрюйският манастир“, от г-жа Хенри Ууд – заекна тя.
   – О, да, втория том. Миналия път, когато бяхте тук, видях, че сте взели първия том.
   Сега се издаде, помисли си тя, като видя несигурното срамежливо желание в очите му и разбра, че той изобщо не е така самоуверен и сигурен, както при първата им среща. Топла нежност я изпълни, когато той я помоли пламенно:
   – Моля ви, позволете ми да ви нося книгата, госпожице Броуди!
   Тя силно се изчерви заради непростимото си и неподобаващо за дама поведение, но беше неоспорим факт, че му даде книгата, протегна му я безмълвно, сякаш покорно му предаваше малкото томче като нежна благодарност за вниманието му. Тя въздъхна при спомена за това скромно, дори твърде безцветно начало, защото след този случай те се срещаха няколко пъти – не много пъти, и тя бе така обзета от някакво странно и непонятно чувство към него, че ѝ беше мъчително и самотно да бъде далеч от него.
   Внезапно тя се откъсна от миналото. Вече бе обиколила панаира веднъж, без да види нещо друго освен смесица от крещящи цветове. Отново съзна в какво неприятно положение се намира, колко безнадеждно е да различи сред това кошмарно море от лица, което кипеше наоколо ѝ, лицето, което търсеше, и щом се озова на едно място, където тълпата бе по-рядка и можеше да се проникне на улицата, тя започна с мъка да си пробива път.
   Ненадейно една топла ръка сграбчи малките ѝ измръзнали пръсти. Тя бързо вдигна очи и видя Денис. Обхвана я чувство на сигурност, което като вълна нахлу във вените ѝ, изпълвайки я с приятен покой и такова облекчение, че тя стисна ръката му и с откритото си природно простодушие каза бързо и поривисто, преди още той да проговори:
   – О, Денис, толкова нещастна бях тук без тебе. Мислех си, че съм те загубила завинаги.
   Той я погледна нежно и отговори:
   – Колко глупаво, че те помолих да ме чакаш в тази ужасна навалица, Мери. Знаех, че ще те намеря, но съвсем забравих, че преди това можеше да попаднеш в блъсканицата. Освен това и влакът ми закъсня. Отдавна ли си тук?
   – Не зная откога – пошепна тя. –– Стори ми се вечност, но сега няма значение, щом си с мене.
   – Надявам се, че не са те бутали много из тълпата – възрази той. – Аз съм виновен, загдето те оставих да дойдеш сама. Наистина съм виновен! Трябваше да те посрещна отвън, но не можех да си представя, че ще има толкова народ тази вечер. Нали не се сърдиш?
   Тя поклати глава отрицателно и без да скрива радостта си, че го вижда, без да го кори за закъснението, без да му даде да разбере какъв риск бе поела с идването си, каза простичко и щастливо:
   – Всичко е наред, Денис. Тълпата не е толкова страшна. Нищо не е страшно сега, щом се намерихме.
   – Какво чудесно момиче си ти, Мери – извика той. – Ти си истински ангел, щом ми прощаваш. Няма да имам мира, докато не изкупя вината си пред теб. Хайде да наваксаме изгубеното време. Няма да се успокоя, докато не видя да се забавляваш както никога досега. Какво да направим най-напред? Кажи какво искаш и веднага ще го сторим.
   Мери се огледа. Колко различно беше всичко сега! Колко доволна беше, че дойде! Тя видя, че хората наоколо не са груби, а само шумни и щастливи и ако сега бе срещнала тромавото селянче, би отговорила с приятелска усмивка на селското му хилене. Навсякъде тя виждаше пищни багри, оживление и движение; виковете на палячовците я въодушевяваха, пукотевицата на стрелбището я забавляваше, без да я плаши; гръмливата музика я опияняваше. Искрящият ѝ поглед бе привлечен от въртележка с дървени кончета, които весело обикаляха и скачаха в кръг под звуците на „Кандахар валс“. Засмя се възбудено и ги посочи.
   – Тези – захласна се тя.
   – Дадено! – извика Денис. – Думата ти е закон, Мери! Ще отлетим с тези вихрогони. Хайде, всички на конете!
   Той я хвана за ръка и я поведе напред, а тълпата, която толкова я притискаше досега, магически се стапяше пред тях.
   – Ето ни – весело възкликна той. – Две кончета заедно, с опашки като на лъвове и със зъби като на камили. Хайде, Мери, качвай се! Твоето конче като че ли иска да прескочи къща, гледа като дявол.
   Те се настаниха на седлата, стиснаха юздите почакаха, започнаха да обикалят отначало бавно, после по-бързо и накрая се понесоха във вихъра на лудата музика и опиянени от радостта на движението, хвърчаха над зяпащите зрители, които изглеждаха по-ниско от размятаните копита на галопиращите коне, препускаха заедно из необятни небесни простори, издигани нагоре от вдъхновеното благородство на движението. Когато най-после се забавиха и спряха, Денис не позволи на Мери да слезе и я накара – за нейно удоволствие – да се завъртят още веднъж, и още веднъж, и още веднъж, докато тя се почувствува самоуверена на седлото, не държеше така стегнато юздите и направляваше кончето си с леко потупване с ръка, отпусна тялото си в такт с друсането и гордо му показваше каква ловка и сръчна ездачка е станала. Денис я хвалеше, насърчаваше я, опивайки се от нейното удоволствие, докато най-после съвестта на Мери се разбунтува и тя го замоли да слязат, страхувайки се, че ще го разори с разточителното си увлечение. Денис се разсмя така, че страните го заболяха.
   – Бихме могли да останем цяла нощ, ако искаш! Няма значение колко струва, щом си щастлива.
   – О, има значение, Денис! Това е страшно скъпо. Нека да слезем – помоли тя. – На мене ми е също така приятно да гледам.
   – Добре тогава! Ще слезем, ако това ти е по-приятно, Мери. Но ние тепърва започваме. Тази вечер си излязла с милионер. Сега ще опитаме всички забавления на панаира.
   – Ако смяташ, че можеш да си позволиш това, Денис – отговори Мери колебливо. – Тук е просто чудесно! Но не искам да харчиш много за мене.
   – Дори да похарча и последната си стотинка – каза Денис с чувство, – пак няма да е достатъчно за тебе, Мери!
   Сега започнаха забавленията; те се впуснаха в тълпата, наслаждаваха се на веселата панорама и възприемаха шарещото наоколо веселие охотно, радостно и заедно...

Преводач Сидер Флорин
Издателство Фама (2015)

Морис Дрюон >> Удушената кралица

Кралят е мъртъв! Да живее кралят!

Филип Хубави е мъртъв и в огромното му кралство владеят хаосът и безпорядъкът. Проклятието на Великия магистър на тамплиерите сякаш преследва кралете на Франция.
Най-големият син на покойния се възкачва на трона като Луи Х. Лишен от забележителните качества на баща си, той скоро се превръща в марионетка в ръцете на враждуващите сили в управлението. Всъщност Луи Вироглавия се вълнува истински само от едно: съпругата му Маргьорит Бургундска е хвърлена в затвора за изневяра, но той не може да се ожени за друга и да даде наследник на френския престол, докато кралицата е жива.~

Платен убиец е готов да помогне за осъществяването на кралската мечта, воден от своята алчност, безскрупулност и амбиции.
Мрежата от скандали, убийства и интриги, заплетена около двора на Железния крал, продължава да въвлича в примките си и неговите наследници. Централизираната държавна структура се разпада и феодалите възвръщат старите си привилегии.

Краят на династията наближава...

Преводач Весела Шумакова
Дизайнер Вихра Стоева
Издателство Enthusiast (2015)

Джордж Елиът >> Адам Бийд

Чекръкът на времето и пасторална Англия

   В огледалото на една-единствена капчица мастило египетският чародеец дръзва да разгърне пред случайния друмник стародавни платна на отминали епохи. Тъкмо това възнамерявам да сторя и аз за тебе, читателю. С капчицата мастило на върха на перото си ще ти опиша просторната работилница на мистър Джонатан Бърдж, дърводелец и строител в селцето Хейслоуп, точно както изглеждаше тя на 18 юни в годината господна 1799.
   Следобедното слънце бе доста сгорещило петимата труженици вътре, увлечени в изработката на врати, прозоречни рамки и дървени облицовки. Уханието на бор от струпаните накуп дъски пред отворената врата се примесваше с мириса на храстите бъз, грейнали досами открехнатите прозорци с белоснежни цветове посред лято. Кoсите слънчеви лъчи се провираха през прозирните стърготини, разхвърчали се пред неуморното ренде, озаряваха и гладката повърхност на дъбовата ламперия, подпряна на стената. Едро сиво овчарско куче си бе намерило удобна постеля върху купчината меки стърготини и както си лежеше, опряло муцуна върху предните лапи, сегиз-тогиз сбърчваше вежди и току поглеждаше най-високия от петимата работници, който гравираше герб в средата на дървена полица. Мощният баритон на този дърводелец се извиси в песен, заглушила шумовете от рендето и чуковете:

   Сърце мое,
   събуди се с първите лъчи,
   дневната си дажба труд свърши!
   Мързелът е смъртен враг!

   Ала в този миг се наложи да се измери нещо и понеже подобно действие изисква внимание, звучният глас премина в тих шепот, а после отново екна с подновена мощ:

   Всяка дума – искрена като сълза,
   съвестта ти – чиста кат зора.

   Такъв глас може да извира само от широк гръден кош и точно такъв бе гръдният кош на снажния мускулест мъж, почти шест фута висок – снагата му беше толкова изправена, а главата така вирната, че когато се отдръпна, за да огледа работата си отстрани, придоби стойка на войник. Под навитите над лакътя ръкави се виждаха яки ръце, които вероятно биха осигурили на левента победа във всяко състезание по физическа мощ. И все пак издължените гъвкави длани и силните му пръсти загатваха за сръчност и майсторлък. С високия си бой здравенякът Адам Бийд имаше вид на саксонец и напълно отговаряше на името си. Ала черната му като смола коса, която още по-силно се открояваше поради контраста със светлата книжна шапка, както и изпитателните черни очи, проблясващи изпод добре очертаните, плътни и подвижни вежди, издаваха примес с келтска кръв. Лицето му бе едро, грубо изсечено, а когато застиваше в покой, то не излъчваше друга прелест освен израза на пълна добронамереност, честност и интелигентност.
   От пръв поглед става ясно, че дърводелецът до Адам му е рoден брат. Младежът е почти толкова висок, има същите черти, същия цвят на косата и оттенък на кожата. И все пак силната семейна прилика сякаш още повече подсилва голямото различие в осанката и израза на лицата им. Широките рамене на Сет са леко приведени, очите му – сиви, а веждите не толкова плътни и загатват за по-голяма вглъбеност. Колкото до погледа му, той съвсем не е изпитателен, а доверчив и благ. Сет е захвърлил книжната си шапка и сега може да видите, че косата му не е гъста и права като на Адам, а мека и вълниста, така че ясно се очертава извивката на черепа, категорично по-силно изявена от извивката на челото.
   Скитащите се безделници винаги бяха сигурни, че могат да получат някой грош от Сет, но почти никога не се обръщаха към Адам.
   Подир малко Сет прекъсна вокалното изпълнение на Адам, съпроводено от дърводелските инструменти, и като вдигна вратата, върху която усърдно се бе трудил, подпирайки я на стената, заяви:
   – Готово! За днес си свършѝх врътата.
   Всички дърводелци вдигнаха глава. Джим Солт, плещест червенокос мъж с прякора Шотландеца, спря да рендосва, а Адам се обърна към Сет, силно изненадан:
   – Айде бе! Верно ли сметаш, че си я натаманил докрай?
   – Е па да! – отговори Сет, също изненадан. – Та кво не ѝ е наред?
   Силният кикот на другите трима дърводелци накара Сет да се огледа смутено. Адам не се включи в кикота, но леко се усмихна, като добави с по-мек тон от преди:
   – Амче де ѝ е джамът?
   Отново екна силен кикот, а Сет се хвана за главата и се изчерви до корена на космите си.
   – Ураааа! – закрещя дребен пъргав човечец с прякора Жилестия Бен, който се втурна напред и сграбчи вратата. – Ше сложим тая връта в кьошето на работилницата, па ше ѝ туриме отгоре надпис „Дело на Сет Бийд, методисчето“. Ей, Джим, я дай червената боя.
   – Глупости! – отсече Адам. – Остави тая работа, Бен Кранидж. Па и ти некой ден може да свършиш такваз работа. И тогаз ще ти се изкриви усмивката.
   – Да имаш да вземъш, Адаме! Бая време требе да мине, доде се напълни чутурата ми с методиски дивотии – тросна му се Бен.
   – Па тя често е пълна с пийене, що е къде-къде по-лошо!
   Бен обаче вече бе сграбил червената боя с намерението да сложи отгоре надписа и като въведение към начинанието си изписа във въздуха буквата „С“.
   – Остави тая работа, чуеш ли? – извика Адам, като пусна рендето, приближи се до Бен и го сграбчи за дясното рамо. – Остави я, щото като нищо ше ти светя маслото!
   Бен се разтресе в желязната хватка на Адам, но понеже бе храбър дребосък, не пожела да отстъпи. Със свободната си ръка той рязко издърпа четката от безпомощната си десница, сякаш решен да изпълни дръзкото си намерение с лявата ръка. Адам завъртя мъжа в лапите си, сграбчи и другото му рамо и като го блъсна напред, го залепи до стената. И тогава се намеси Сет:
   – Стига вече, Ади, стига! Бен се майтапи. Амче прав е да ми се смее... то и мен ме напушва смех заради глупостта ми.
   – Нема да го пусна, дорде не ми обещае да остави врътата.
   – Айде, Бен, момчето ми – започна да го придумва Сет, – нека не се караме за таквиз ми ти работи. Па нали знаеш, че току-така Адам нема да отстъпи. Що се мъчиш през иглени уши камила да прекараш! Речи просто, че ше оставиш врътата, и тури край на целата олелия.
   – Ич не се плаша от Адам – отговори Бен, – ама ше я остава само щото ти ме помоли, Сет.
   – Добре, Бен, тe това е умна приказка – заяви усмихнат Адам и отпусна юмрук.
   Всички отново се захванаха за работа. Ала Жилестия Бен, най-силно засегнат от телесната схватка, изпита потребност да отвърне на унижението с уместна проява на язвителност.
   – За кво си мислеше, Сет – заговори отново той, – га забрави джама... за убавото лице на оная пасторка или за проповедта ѝ?
   – Слушай, Бен – добродушно му заприказва Сет. – Тая вечер тя ше изнесе проповед на ливадата. Па току-виж земеш да се размислиш за живота си, вместо да припяваш ония ми ти кръчмарски песни, дето много ти допадат. Може да се фанеш за религията и туй ше ти е най-големата печалба.
   – Секо нещо с времето си, Сет. Ше се сета за това, га се задома. На ергените не требе голема печалба. Току-виж и азе зема да омешам задирянето на моми с религията като тебе, Сет. Ама ич нема да ти ареса, ако и азе си падна по проповедите и застана между тебе и убавата пасторка, па накрая ти я отнема.
   – Ич не ме е страх от туй, Бен. Тя май не е нито за тебе, ни за мене. Само ела да я чуеш и вече нивгаш нема да говориш лековато за нея.
   – Амче чуда се дали да не дода да я вида тая вечер, ако нема убава сбирка в кръчмата. Та ква ше ѝ е проповидта? Моиш ли ми каза, Сет, ако не стигна навреме?
   Да не е онуй: „Що си дошъл тук да видиш?“. Пророчица, а? Слушай кво ше ти река – тя е много по-голема работа от пророчица, просто е страшно убава млада жена.
   – Стига, Бен – много строго го сряза Адам. – Недей да издумваш библейско слово. Веке доста прекали.
   – Кво бе, да се не отмeташ, Адаме? Амче, както мислех, съвсем доскоро беше върло против жени проповеднички, нали?
   – Не, не се отметам. Не ти рекох нищо за проповедничките, а да не издумваш библейско слово. Остави на мира Библията. Имаш книжка със смешки, нали, и много се гордееш с това. Пипай нея с мръсните си ръце.
   – Леле-мале, зел си да ставаш светец като Сет. Сметам, че ше идеш на проповедта ѝ довечера. И пръв ше отвориш гърло да запееш. Чуда се кво ли ше рече пастор Ъруин, га разбере, че галеникът му Адам Бийд се е изметнал и станал методис.
   – Ич не се тревожи за мене, Бен. Нема нивга да стана методист, както и ти нема да станеш. Ама ти току-виж си станал и нещо по-лошо. Пасторът Ъруин има достатъчно акъл в глъвата да се не меси и да остава ората да правят що щат с религията. Както често ми вика, то си е лична работа между Бог и човека.
   – Амче тъй е, я, ама все пак той ич не обича вас, сектантите.
   – Верно е сигур, ама и азе не обичам гъстата бира на Джош Тод, но не ти преча да я къркаш, а после да щурееш.
   Закачката на Адам предизвика смях, но Сет отговори с много сериозен глас:
   – О, не, Адаме, не требе да сравняваш нечия вера с гъста бира. И ти също верваш в това, що твърдат секакви сектанти и методисти, а и сите набожни ора.
   – Стига, Сет. Не се присмивам на ничия вера. Секи да прави що казва съвестта му. Само сметам, че ше е много по-добре, ако съвестта им ги накара да замълчат в черквата – там може много да се научи. А па има и таквоз нещо като прекален светец. В тоя свет требе да верваме и в други неща освен в Евангелието. Амче погледни каналите, мостовете, машините по рудниците, а още и предачните станове на Аркрайт в Кромфорд. Сметам, че човек требе да научи и други неща освен Евангелието, та да си върши работата как требе. Ама ако слушаш само проповедниците, това значи човек цел живот нищо да не върши, а само да си затвара очите и да се вслушва в душата си. Сметам, че човешката душа е дело на Божията обич и секи требе да обича Библията. Ама що казва тя? Амче тя казва, че Бог е вложил духа си не само в молитвения дом, но и в работника, за да мое той да изпипва убаво дърворезбата и всичко останало. И азе така гледам на нещата – духът Господен е в секо нещо по секо време, в понеделниците, както и в неделите, а още и в големите дела и изобретенията, в сметането и механиката.
   Бог помага на главите и ръцете ни, както и на душите ни. И ако човек свърши некоя работа извън работно време – да напраи пещ на жена си, за да не оди тя до пекарната, или да окoпа градинката, за да изкара повечко картофи, тогаз той върши къде-къде по-големо добро и е по-ближе до Бога от оня, дето само търчи подир проповедника, моли се и реве.
   – Браво на тебе, Адаме! – възкликна Шотландеца Джим, поспрял рендето, за да намести дъските, докато Адам говореше. – По-убава проповед от сума време не съм чул. Та да си дойдем на приказката, мойта булка вече цела година ме кандърдисва да ѝ направа пещ.

   – Верни неща рече, Адаме – замислено отбеляза Сет. – Ама много добре знаиш, че кога чуе словото на проповедниците, дето толкоз хулиш, дембелинът бая често става работлив. Баш проповедникът изпразва кръчмите и ако човек има вера в Бога, това ич му не пречи да си гледа работата.
   – Само дето мое да забрави да тури джама, а, Сет? – подхвърли Жилестия Бен.

   – О, Бен, цел живот ше ме майтапиш за това. Ама за туй религията нема вина. Амче Сет Бийд цел живот си е бил заплес и е много жалко, че религията не го оправи.
   – Ич не ми се връзвай, Сет – омекна Жилестия Бен, – да забравиме за джама, сърцат човек си ти. Не се наежваш току-тъй от сека подхвърлена шегичка, като некой от твойта рода, па макар наверно да е по-голем умник.
   – Сет, момчето ми – заговори Адам, пренебрегнал язвителните думи, подхвърлени срещу него, – не исках да те обида. Немах тебе предвид с приказките си. Некой гледа на нещата по един начин, а па друг – поиначе.
   – О, да, Ади, знам, че не си искал – отговори Сет. – Много добре знам. Ти си кат кучето ми Джип – ту ме лаиш, ту после ми лижеш ръката.
   В продължение на няколко минути всички дърводелци се умълчаха, потънали в работа, докато черковният часовник не удари шест часа. Още не бе заглъхнал и първият удар, когато Шотландеца Джим остави рендето и посегна към якето си. А Жилестия Бен заряза наполовина завъртения винт и захвърли отвертката си в сандъчето с инструментите. Мълчаливеца Тафт, верен на прякора си, не бе обелил и дума по време на предишния разговор, но сега, едва-що размахал чука, веднага го захвърли. Сет също поизпъна гръб и посегна към книжната си шапка. Единствено Адам продължи работата си, сякаш нищо не се е случило. Ала като усети замлъкването на инструментите, вдигна глава и с възмутен глас заяви:
   – Слушайте! Яд ме е, кога вида как майсторите фърлат веднага инструментите си още при първия удар на часовника, секаш работата ич не ги радва и се вардат да не направат некое движение нахалос.
   Сет леко се позасрами и забави приготовленията си за тръгване, ала Мълчаливеца Тафт наруши мълчанието си и заяви:
   – Глей сега, Адаме, момчето ми, приказваш като младок. Га станеш на четирсе и шес като мене, место на двайсе и шес, нема толкоз да се кефиш на работата.
   – Дрънкаш глупости – отговори Адам, все още ядосан. – Та кво общо има работата с възрастта! Сметам, че още не си се схванал. Яд ме е да вида как некой като ударен отпуща ръце още при първия звън на часовника, секаш работата не го прави горд и щастлив. Амче дори точилото ше продължи още малко да се върти, след като го спреш.
   – Дрън-дрън, Адаме! – възкликна Жилестия Бен. – Остави на мира човека, чуеш ли? Преди малко намираше махана на проповедниците... ама и ти секаш си падаш по проповедите. Моеш да аресваш работата повече от кефа, ама на мене ми дай кеф. А па на тебе баш туй ти требе... тогаз ше ти се отвори още работа...

Преводач Весела Кацарова
Издателство Колибри (2015)

Уилям Сароян >> Човешка комедия

Между реалността и илюзиите

   Малкото момче, на име Одисей Маколи, стоеше един ден над току-що изровената дупка на лалугер в задния двор на своя дом на булевард „Санта Клара“ в град Итака, Калифорния. Лалугерът изтласка нагоре малко прясна, влажна пръст и надникна към момчето, което, макар и непознато, не изглеждаше да му е враг. Момчето още не бе успяло да се налюбува на това чудо и ето че една от птиците на Итака хвръкна към стария орех, който растеше в задния двор, кацна на едно клонче, запя възторжено и отвлече очарования поглед на момчето от земята към дървото. А после – какво щастие! – един товарен влак запухтя и зарева в далечината. Момчето се ослуша и усети как земята под него затрепери с приближаването на влака. Тогава то се затича и му се стори, че може да тича по-бързо от всяко друго същество в света.
   Пристигна на прелеза тъкмо навреме, за да види как минава целият влак, от локомотива до последния вагон. Момчето махна с ръка на машиниста, но той не му отговори. То махна на петима други пътници, но и сега никой не отговори на поздрава му. Те биха могли да сторят това, но не желаеха. Най-после се показа един негър, надвесен от един вагон-гондола. И сред шума на влака момчето чу негъра да пее:

   Не плачи ти, мила, о, не плачи ти веч,

   ще запеем за стария дом в Кентъки ний,
   за стария дом в Кентъки, тъй далеч.

   Одисей махна с ръка и на негъра и тогава се случи нещо необикновено и неочаквано. Този човек, с черна кожа и различен от всички други, махна с ръка на момчето и извика:
   – Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!
   Малкото момче и негърът си махаха, докато влакът изчезна в далечината.
   Тогава Одисей се огледа. Той видя около себе си забавния и самотен свят, в който протичаше и неговият живот. Странен, буренясал, неприветлив, удивителен, безчувствен и все пак прекрасен свят. По линията се зададе старец с някакъв вързоп на гърба. Одисей махна с ръка и на него, но старецът беше твърде възрастен и твърде уморен, за да се трогне от приятелския жест на момчето. Той изгледа Одисей така, като че ли и двамата бяха вече мъртви.
   Малкото момче бавно се обърна и тръгна за дома. По пътя то все още чуваше грохота на влака, песента на негъра и радостните думи: „Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!“. Размишлявайки върху всичко това, момчето се засуети под едно смокиново дърво, като подритваше нападалите по земята жълти ароматни плодове. След малко то се усмихна, както умеят да се усмихват всички Маколевци – нежно, умно, тайнствено, с което те казваха „да“ на всичко.
   Когато зави на ъгъла и видя къщата на Маколеви, Одисей почна да тича, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак. Увлечен в това, той се спъна и падна, но бързо се изправи и продължи.
   Майка му беше на двора, хранеше кокошките. Тя видя как момчето се спъна и падна, как се изправи и отново заподскача. То се приближи леко и безшумно, постоя малко до нея, после тръгна към полога да види за яйца. Имаше само едно. Момчето го погледа, после го взе, занесе го на майка си и ѝ го подаде много внимателно, сякаш искаше да каже нещо, което никой възрастен не можеше да отгатне и никое дете не можеше да запомни...

Преводач Никола Милев

Издателство Бард (2015)

Карл Гелеруп >> Мелницата

Обречен на фатална зависимост от незрими тайнствени и враждебни сили?

Остров Фалстер.

В дома на мелничаря Якоб Клаусен привлекателната слугиня Лиза се грижи за болната му жена. Забелязвайки какви огнени погледи ѝ хвърля Якоб, хитрата и по селски пресметлива Лиза си поставя за цел след смъртта на съпругата му да стане господарка на мелницата.

И тя ще направи всичко, за да го постигне.

Подобно на мелничния механизъм тази корист безпощадно завъртва и смачква няколко човешки живота, понасяйки ги във вихър от ревност и страст, престъпление и изкупление.

Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Персей (2015)

Джон Стайнбек >> Благодатният четвъртък

Отново Улицата – бурна и непредвидима...

   Когато войната стигна до Монтерей и до улица „Консервна“, в нея взеха участие всички – кой повече, кой по-малко, един с едно, друг с друго. А когато бойните действия приключиха, у всекиго остана да люти по една рана.
   Консервните фабрики се сражаваха във войната, като премахнаха ограниченията върху улова на риба и всичката я изловиха. Направиха го от патриотични съображения, но рибата тъй и не се върна. Също като мидите от „Алиса в огледалния свят“ – „изядоха ги всичките завчас“. Същите благородни подбуди изсякоха горите на Запада и сега той трябваше да изпомпва водата от дълбините на калифорнийската земя – това ставаше толкова бързо, че дъждовете не смогваха да наваксат изпомпаното. И ако един ден тук се ширне пустиня, хорските сърца ще бъдат потопени в печал, както стана с улица „Консервна“, когато изловиха, консервираха и изядоха сардините. Бисерносивите консервни фабрики от вълнообразна ламарина замлъкнаха и единственият признак на живот остана обикалящият пазач. Улицата, по която навремето трещяха камиони, сега е тиха и пуста.
   Да, войната засегна всекиго. Док беше мобилизиран. С грижата за Западната биологична лаборатория той натовари един свой приятел, известен под името Стария Джингълболикс, и отиде да служи като сержант лаборант в санитарна част по венерическите болести.
   Док прие всичко философски. Свободните часове запълваше с неограничени количества държавен алкохол, сприятели се с много хора и не пожела да го повишат. Благодарното правителство задържа Док и след края на войната, за да уреди с него някои инвентарни въпроси – работа, за която го биваше, тъй като сам бе доста допринесъл за бъркотиите. Две години след победата тържествено го уволниха.
   Док се завърна в Западната биологична и за да влезе, наложи се да разбие набъбналата от влага врата. Стария Джингълболикс не бе идвал от години. Прах и плесен покриваха всичко. В умивалника се търкаляха мръсни съдове. Инструментите червенееха от ръжда. Клетките и кафезите за живи животни зееха празни.
   Док седна на стария си стол и върху раменете му легна тежест. Изруга Стария Джингълболикс, като подбираше на вкус полугласните си отровни думи, след това по навик стана и през стихналата улица се запъти към бакалницата на Ли Чун за бира. Зад тезгяха стоеше добре облечен човек с мексиканска физиономия. Едва сега Док си спомни: Ли Чун вече го няма.
   – Бира – поръча Док. – Две кварти.
   – Точи се! – отвърна Шефа.
   – Мак да се е мяркал насам?
   – Беше.
   – Кажете му, че искам да го видя.
   – Ще му кажа, само че кой иска да го види?
   – Кажете му: Док се е върнал.
   – Окей, Док – рече Шефа. – Харесва ли ти тая бира?
   – Всяка бира ми харесва – отсече Док.
   Док и Мак останаха до късно в лабораторията. Бирата се свърши и докато Мак изпълваше изтеклите години с живот, на нейно място изникна кварта „Стари кецове за тенис“.
   На всяка крачка личеше промяна. Хората ги нямаше или пък бяха станали други, което почти означаваше, че ги няма. Споменаваха имената им с тъга, дори имената на живите. Гей бил вече на оня свят, убит в Лондон от парче противосамолетен снаряд. Не се стърпял и по време на една бомбардировка си показал носа да оглежда небесата. С получената застраховка жена му лесно си намерила нов мъж, ала в приюта „Палас“ леглото на Гей си останало непобутнато, такова, каквото било, преди да иде на война – мъничък мавзолей в негова памет. Никому не разрешавали да сяда върху леглото на Гей.
   Мак разказа как Хуити Първи се хванал на работа в някаква военна фабрика в Оукланд, на втория ден си счупил крака и три месеца прекарал сред нечувани удобства. В бялото болнично легло се научил да свири на устна хармоника – постижение, с което се хвалеше до края на живота си.
Сега на сцената имаше нов Хуити, Хуити Втори, с когото Мак много се гордееше. Като почнала войната, записал се в Първа морско-пехотна дивизия и го изпратили на бойното поле като подкрепление. След това някой, естествено не Хуити Втори, разказвал, че го наградили с бронзова звезда, но и така да е, той я беше загубил и с нищо не можеше да докаже храбростта си.
   Еди останал да работи с Дебелата Ида в кръчмата „Ла Ида“. На медицинския преглед, когато погледнали здравния му картон и разбрали, че не всичко с него е в ред, дошли до заключението, че от дванайсет години Еди фактически е мъртвец. Но Еди бил жив и докато всички други били мобилизирани, той си останал нещо като постоянен барман в „Ла Ида“. Тласнат от известни чувства, изпразнил голямото винено буре в няколко по-малки, затегнал им канелките и ги закопал в земята. Сега „Палас“ бил най-добре снабденият приют в цялата област Монтерей.
   Някъде към средата на първата кварта „Стари кецове за тенис“ Мак разказа как Дора Флуд умряла в съня си и оставила „Мечешко знаме“ сираче. Скръб преизпълнила сърцата на нейните момичета. Отдали се на женско пиянство – три дни траело, – окачили на вратата надпис „Затворено“, но през стените се чувало как засвидетелстват последна почит на Дора, припявайки на три гласа „Скалата на вековете“, „Заспал в гроба студен“ и „Знам един лазарет, „Сейнт Джеймс“ се той нарича“. Момичетата наистина тъгували, тъгували като койоти.
   „Мечешко знаме“ преминало в ръцете на пряката наследница, някаква по-голяма сестра на Дора, която живеела в Сан Франсиско и от години управлявала дома „Полунощна мисия“ на улица „Хауърд“ с доста прилична печалба. Оказало се, че през цялото време тя била невидима съдружничка на Дора и дори диктувала дейността и политиката ѝ. Например, когато Дора поискала да кръсти заведението си „Самотна звезда“ (понеже някога на младини прекарала чуден уикенд във Форт Уърт), сестра ѝ настояла да го нарече „Мечешко знаме“ в чест на Калифорния. Доводът бил, че след като се подвизаваш в един щат, би трябвало поне да го почиташ. В новия занаят сестрата не виждала нещо много по-различно от стария, тъй като и в двата случая живеела с мисълта, че върши общественополезно дело. Можела да съставя хороскопи и само няколко часа след пристигането си взела че превърнала „Мечешко знаме“ в нещо като девическа школа за добри обноски. Казвала се Флора, но веднъж, още в „Мисията“, някакъв скитник с благородни маниери, доизгребвайки супата си, рекъл: „Флора, изглеждате ми повече на фауна“. „О, прекрасно! – казала тя.
– Ще имате ли нещо против, ако приема това име?“ И го приела. Оттогава за всички станала Фауна.
   Разбира се, това бяха все тъжни вести, ала имаше и нещо още по-тъжно, което Мак все отлагаше да спомене. Затова разказа на Док за Анри художника.
   За съдбата на Анри Мак обвиняваше и себе си. Анри най-сетне построил лодка, безупречна малка лодка с приветлива каюткомпания. Но тя се намирала горе в гората, защото Анри се боял от океана. Лодката се изтягала на бетонните си подпори и Анри бил щастлив. Веднъж, като нямали какво друго да правят, Мак и момчетата му погодили номер. Скучаели. Слезли до морските скали и напълнили цяла торба с морски жълъди, после ги отнесли горе и ги налепили по дъното на лодката с бързо съхнещ цимент. Анри необикновено много се смутил, още повече че с никого не можел да сподели тревогата си. Може би Док щял да го успокои, ала Док по него време бил в армията. Анри изстъргал жълъдите и боядисал лодката наново, но щом боята изсъхнала, момчетата пак налепили черупки, като сега прибавили и малко водорасли. Когато разбрали какво ще се случи, страшно се засрамили. Анри продал лодката и след двайсет и четири часа напуснал града. Не можел да се отърве от натрапчивата и ужасяваща мисъл, че нощем, додето спи в нея, лодката му слиза до страховитото море. Мак каза, че Хейзъл бил мобилизиран, макар и никой да не вярваше в това. Служил във войската достатъчно дълго, за да получи чин редник, но взел че попълнил някакъв формуляр и го записали в Калифорнийския университет да следва астрофизика. Три месеца по-късно, когато военновременното объркване поулегнало, университетските власти го открили. Факултетът по психология искал да го задържи, но това било противозаконно.
   Хейзъл често се питал какво по-точно е отишъл да следва. Решил да пита и Док, ала додето Док се върне, всичко успяло да се изпари от паметта му.
Док изцеди последните капки от първата бутилка „Стари кецове за тенис“ и рече:
   – За всички каза по нещо, ами с тебе какво се случи, Мак?
   – Тук си останах – отвърна Мак, – да поддържам реда.
   Да, Мак бе поддържал реда и бе водил спорове около войната с всеки срещнат. Наричаше я Голямата война, но имаше предвид Първата, в която и той се бе сражавал. След войната интересът му се насочи към атомните опити, ала и това беше някак повърхностно, сякаш ставаше дума за Четвърти юли. Нечуваната парична награда, която правителството бе обещало на всеки, който открие уранови залежи, предизвика у Мак верижна реакция и той си купи на старо гайгеров брояч.
   Гайгерът почна да бръмчи още на автобусната спирка в Монтерей и Мак тръгна след него – най-напред към Сан Франсиско, после за Мерисвил, Сакраменто, Портланд. Той тъй се вглъби в своите научни интереси, че не забеляза момичето, което пътуваше със същия автобус, тоест забеляза го, но не достатъчно. И като нещо съвсем обикновено за житейския опит на Мак, едното доведе до друго. Момичето пътуваше надалеч – Джаксънвил, Флорида. И Мак би я напуснал още в Такома, ако гайгеровият брояч не го теглеше все на изток. Все в компанията на това момиче, той стигна Салина в Канзас. В един душен и горещ ден момичето замахна да удари една муха в автобуса и счупи ръчния си часовник. Едва тогава Мак разбра, че броячът го е водел подир радиевия циферблат. На неговата възраст романтиката не можеше да бъде достатъчна и скрит под платнището на някакъв среднокалибрен танк, предназначен за Форт Орд, той се завърна в Монтерей с товарен вагон. Мак сияеше от радост, че се е прибрал у дома. От караула на вагона беше спечелил на комар някой и друг долар, почисти приюта „Палас“, посади грамофончета пред входа и заедно с Еди го потегна за посрещането на героите. И когато героите се довлякоха, дръпнаха му незапомнен гуляй.
   Над Док и Мак се спусна печал, златна като есенни листа, печал, съставена от равни части „Стари кецове за тенис“ и стари времена, от приятели изгубени и приятели променени. И двамата съзнаваха, че избягват един въпрос, че си разказват дреболии, а главното заобикалят. И ето, най-сетне пресушиха бутилките и въпросът се изправи пред тях. Док започна сравнително смело:
   – Какво мислиш за новия собственик на бакалницата?
   – Добър е – каза Мак. – Интересен тип. Лошото е там, че втори Ли Чун не може да има... Не помня по-добър приятел от Ли Чун – с болка добави Мак.
   – Да, беше и мъдър, и добър – каза Док.
   – И хитър – допълни Мак.
   – И способен – додаде Док.
   – И за колко хора се грижеше – рече Мак.
   – И нищо не им вземаше – подметна Док.
   Заподхвърляха си Ли Чун като волейболна топка, а спомените им пораждаха добродетели, от които и самият Ли Чун би се изненадал – и сръчност, че и хубост дори. Додето единият разказваше някоя прелестна приказка за сметкаджията китаец, другият нетърпеливо го чакаше да свърши, та да ѝ тури пискюл. От припомненото изникна едно ново, нечовекоподобно същество, един дракон на добротата, ангел на коварството. Досущ по тоя начин са били създавани боговете. Но бутилката беше празна и празнотата раздразни Мак. Раздразнението се прехвърли и върху спомена за Ли Чун.
   – Неговата кожица кучешка, потаен си беше – избухна Мак. – Трябваше да ни каже, че е имал намерение да ликвидира и да се маха. Не постъпи приятелски, всичко сам си уреди и не подири помощ от приятелите си.
   – Може би тъкмо от това се е боял – прекъсна го Док. – Ли ми писа какво смята да прави. Но как да го посъветвам, далече бях.
   – Човек никога не знае какво мисли един китаец. Кажи, Док, кой можеше да повярва, че плете заговор, както би рекъл ти?
   О, цялата история бе потресающа! Ли Чун въртя тьрговийката си тъй дълго, че никой не бе в състояние да предскаже идването на оня ден, в който би продал своя битпазар. Той бе тъй обвързан с прехраната и облеклото на улица „Консервна“, че го смятаха за неин вечен обитател. Кой би могъл да проследи потайните криволици на неговия парадоксален източен мозък, който, както изглежда, вече с нищо не се различаваше от парадоксалния западен мозък?
   Присъщо е на морските вълци, седнали в каютите си, да мечтаят за бакалско дюкянче, далеч от бури и рифове. Ли Чун мечтаеше и прехвърляше сметалото, раздаваше бутилки „Стари кецове за тенис“ и с огромния си нож режеше шунката на тънко. Мечтаеше, но мечтаеше за морето. Плановете си не споделяше с никого, от никого не искаше съвет. Иначе би получил хиляди съвети. 

   И ето, един ден Ли Чун продаде всичко и си купи шхуна. Искаше да пренесе търговията си в Южните морета. Бленуваше за палми и полинезийки. В трюма на шхуната натовари всичките си запаси – всичко: консерви, гумени ботуши, шапки, игли и дребни сечива, фойерверки и календарчета, дори стъклените шкафчета, в които държеше позлатените копчета за ръкавели и запалките. Всичко взе. И когато за последен път го видяха, размахваше синята си моряшка фуражка от капитанския мостик на своя кораб на мечтите. Като заобиколи свирещата шамандура при нос Пинос, шхуната потъна в залеза. И ако по пътя не е загинал, сигурно отдавна вече е там – излегнал се в хамак под платнището на кърмата, а в това време красиви полинезийски момичета с оскъдни одежди се ровят из запасите от консервирани домати и раирани шапки за машинисти.
   – А защо постъпи така, как мислиш? – попита Мак.
   – Отде да знам – рече Док. – Знаеш ли какво крие човек в главата си? Знаеш ли какво му се ще?
   – Няма да е щастлив – отбеляза Мак. – Ще му бъде самотно сред чуждите хора. Знаеш ли, Док, доста съм мислил. Всичко дойде от тия проклети филми. Нали помниш, всеки четвъртък вечер затваряше бакалницата, защото тогава сменяха филма в киното. Не пропускаше филм. Оттам дойде всичко, от филмите. Аз и ти, Док, знаем, че филмите лъжат и как още! Но той няма да бъде щастлив. И ще страда, ще иска да се върне.
   – Защо сега и аз не съм при него! – Док огледа съсипаната си лаборатория.
   – И мен ми се ще. Но момичетата от южните острови ще го погубят. Вече не е млад, както едно време.
   – Да – съгласи се Док. – Ние с теб би трябвало да сме там, при него, да му помогнем, от самия него да го пазим. Питам се, Мак, дали да не ида отсреща за още едно шише, или да си лягам, а?
   – Да хвърлим ези-тура!
   – Ти хвърли! Ще знам поне какво ще се падне, и без това много не ми се спи.
   Мак хвърли монетата и, разбира се, падна се каквото трябва.
   – Аз ще ида, Док, ти си стой тука. Ей сегичка ще се върна.
   И Мак се върна...

Преводач Кръстан Дянков

Издателство Колибри (2015)