– Или може би от този на англичаните?
– Това е демон...
– … опасен, трябва да се отървем от него!
Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да... да... Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.
Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.
Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.
И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.
Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.
На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивка, докато ги гледаше, докато гледаше девойката... усмивка на гордост и одобрение.
Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.
Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.
Нарекоха момчето Кай, на морето, по настояване на Мика, защото, когато то дойде при тях, изобщо си нямаше име. Но първите думи, които бе изрекло, когато се бе опитало да общува, бяха „Море от дървета“. Морето от дървета беше място, което съществуваше в легендите и народните приказки, място, което никой от Ако не беше виждал и което не можеше да бъде открито на нито една от официалните карти на Япония по времето на шогуната. Здравомислещите мъже от замъка Ако се съмняваха, че то някога е съществувало, поне на земната повърхност, въпреки че всеки път, когато погледнеха Кай, им се струваше, че той може да е дошъл единствено от такова място...
Издателство Хермес
47 ронини в Хеликон
47 ронини в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар