– Кой се обажда? – бе първия въпрос на бандита до мен.
– Една моя съученичка. Кани ме довечера на концерт.
– Чухме! – потърка космите по брадата си с дулото на пистолета бандита и бавно го прибра под мишницата си. – Какво правеше в трансформатора? Подслушваше ли ни?
– Не!
– Лъже! – обади се другия.
– Да! – съгласи се този до мен – Вероятно е чул, какво си говорихме!
– Нищо не съм чул!
– Ясно, чул е! Кажи сега, защо се бе скрил там? Кой те накара?
– Никой не ме е карал... чичко! Сам се скрих.
– И защо по дяволите, хлапе като теб, ще се крие в трансформатора на пристанището, рано сутринта? Сега така ли си играете на криеница?
– Не, разбира се! Скрих се, за да изчакам удобен момент, да се кача на кораба.
– Хм! Защо точно на този кораб? И къде щеше да ходиш, като се качиш?
– В Англия, при тате! Той работи там.
– Откъде знаеш, че точно този кораб заминава за Англия?
– Преди два дни спрях да си купя кока-кола на павилиончето, встрани от пристанището. Докато я пиех, чух как двама работници си говореха за този кораб. Ядяха кебапчета и си говореха, че голям контейнеровоз щял да ходи до Бристол днес.
– И ти веднага реши, че това е твоя кораб?
– Аз отдавна искам да ида при тате, но сега случайността просто ми помогна!
– А майка ти? Знае ли, за намеренията ти?
– Майка ми почина, като бях тригодишен! – набързо погребах мама, с цел да умилостивя малко бандитите.
– Кой те гледа?
– С дядо се гледаме двамата.
– Той знае ли, че искаш да бягаш?
– Естествено не! Той е тежко болен! – подредих набързо и него -Много се мъчи, горкият! Не ми казва, но мисля, че е болен от рак!
– Кой знае, за намеренията ти да се качиш днес на кораба?
– Ами-и-и... започнах да изброявам тихо на глас – Митко, Вальо Петков, Вальо Янков, Радо, Алекс, Жижо, Пъндела, Крис и Вени. Всичките момчета от нашата банда! (Разбира се, никой освен Тони в действителност не бе в час с намеренията ми, но трябваше да излъжа бандитите, че много хора са информирани, за да не ми сторят нещо лошо.)
– Айде, бе! Че то целият град е информиран за бягството ти, бе зайо?!
Неволно се свих. Щом и мен наричаха заек, нищо добро не можех да чакам от тях.
– Само приятелите ми знаят. Никой друг!
– Я да видим, какво носиш в раницата! – извади изпод краката си раницата ми бандита и надникна вътре. Порови малко и явно се увери, че казвам истината. Въздъхна, поглади си космите на брадата с шепа и нареди на този, зад кормилото:
– Излез и обясни на шефа в какво сме се забъркали! Да каже, как да действаме!
– Сто процента ще ни резнат заради това помиярче! – изпъшка другият, отвори вратата и излезе навън да говори по телефона. Позабави се, а когато влезе, погледна към мен, присви очи и каза:
– В торбата, при другите зайчета! Няма как! После ще видим кое как!
Прималя ми. Бандита,който ме държеше ми запуши устата и натисна главата ми към седалката. Другият се извъртя и почувствах убождане от спринцовка. Много бързо започна да ми призлява, зави ми се свят и май тръгнах на среща с Джо Блек... Българчето
Издателство Сиела
Няма коментари:
Публикуване на коментар