Валентин Ежов, Рустам Ибрахимбеков >> Бялото слънце на пустинята

Блестяща пародия на болшевизма или Жажда за живот

„През това време в Русия избухнаха две революции – Февруарската и Октомврийската. По-точно революцията беше само една – Февруарската, а през октомври стана преврат, който вече впоследствие, след като се усетиха, болшевиките обявиха за Великата октомврийска социалистическа революция...“
Дори само тези изречения на Валентин Ежов и Рустам Ибрахимбеков предопределят съдбата на романа им „Бялото братство на пустинята“ – забранен от цензурата. През 1970 г. едноименният филм обира овациите и се превръща в класика, но в него е едва 30% от същината на книгата.

   Бившият червеноармеец Фьодор Сухов вървеше през пустинята с походна стъпка и оставяше подире си вдлъбнатинки от следи, които горещият ветрец се стараеше бързо-бързо да засипе с пясък.
   Тъмните петна от пот по избелялата гимнастьорка, покрити с тънък, бял като скреж слой сол, говореха, че Сухов вече дни наред върви по пясъчните бархани, прострели се от хоризонт до хоризонт като вълните на замръзнало море.
   На гърба му висеше отъняла торба. В ръка носеше сапьорска лопатка с резки по дръжката – на пръв поглед с неясно предназначение. Нов-новеничък колан – широк, кожен, с два реда дупки – не съответстваше на званието редови боец, какъвто Сухов бе до съвсем неотдавна. От едната страна на този колан бе вързан поочукан метален чайник, от другата – кобур с револвер. Досами токата на колана пък висеше кинжал в ножница от корава кожа – по-точно даже не кинжал, а тежък боен нож.
   Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо. Пелиново храстче стърчеше неподвижно като метличка, без да хвърля сянка. Мярна се гущерче, одраска пясъка с нокти и всичко отново замря, потъна в гъстата знойна тишина. Само под тежките обувки на Сухов пясъкът равномерно шумолеше.
   Като лъкатушна вълна проплува гюрза и се скри зад билото – блесна жълтото ѝ гръбче, нашарено с ромбчета...
   В звънтящата тишина изникна пернат хищник. Кръжейки бавно, той наблюдаваше тътрещия се човек, после вниманието му се насочи към плъзналия се от ръба на бархана жълт зигзаг – змия! Орелът тутакси прибра криле – все едно по шевовете – и се хвърли в атака надолу към плячката. Тънко свистене се разнесе във въздуха.
   Сухов реагира на мига. Измъкна револвера от кобура, като едновременно с това извъртя тяло, прицели се в носещата се към земята птица... но в последния момент се сдържа и отпусна ръка, без да стреля.
   Отдавна прекрачил военната младост, когато с бойна разпаленост гърмеше с пушката по каквото му падне, Сухов се бе научил да пести боеприпасите. Неведнъж бе попадал в такива засукани положения, когато го заплашваше сигурна смърт само заради това, че в съдбовния момент не му достига един-единствен патрон.
   Също толкова отдавна Сухов си бе наложил правилото да използва оръжие само срещу отявлен враг или когато бе нужно да намери храна в пустинята.
   Орелът, нападнал змията, не го застрашаваше с нищо, а за храна ставаше само при едно условие – ако Сухов умираше от глад.
   Той прибра револвера в кобура и без да помръдне, дълго гледа билото на веригата от бархани, зад която се скри хищникът – чакаше кога ще излети отново. Орела го нямаше никакъв. Тогава Сухов от любопитство реши да изкачи бархана и да погледне какво се е случило там.
   Щом се качи на билото, на десет крачки от себе си, на стръмния, заслонен от вятъра край на бархана, видя птицата. Беше едричък орел змияр. Сухов бавно се приближи до него. Орелът лежеше по корем, широко раззинал кривия си клюн и разперил криле на пясъка.
   Стана му ясно какво се е случило: змията, доловила смъртна опасност, бе успяла да се плъзне надолу по пясъчната урва, а орелът, преценил погрешно, се бе врязал с гърди в ръба на бархана и се бе разбил в пясъка.
   – Ай-ай-ай! Как тъй се обърка, братле? – Сухов се наведе над пострадалия орел. – Види се, младо пиле си още!
   С картечна бързина биеше птичето сърце – личеше си по трепкането на перата по гушата. Сухов откопча сапьорската лопатка и бавно прокара края на дръжката над главата на птицата. Орелът не се дръпна. Нададе сърдит, писклив вик, преобърна се изведнъж по гръб, вкопчи се яростно с остри нокти в дръжката и удари с клюн по нея.
   – Леле-мале! – удиви се Сухов и додаде одобрително: – А тебе си те бива, момче... Съпротивляваш се – значи ще живееш! – Той внимателно издърпа дръжката на лопатката и я освободи от ноктите на орела.
   – Хубаво. Да ти помогна – с нищо не мога, а да те ядосвам – няма... Хайде оздравявай, а аз ще си ходя...
   Орелът го гледаше немигащо. В този горд и вечно суров поглед на хищник нямаше ни страх, ни болка, ни жалба –– и много ясно, и най-малка молба за пощада.
   Сухов намигна на орела и пое нататък през пустинята в посока, която само той си знаеше.
   Но не минаха и няколко минути, изведнъж над главата му се разнесе някакво шумолене и Сухов съзря познатия му орел, който отначало тежко, а после все по-уверено и все по-уверено размахал криле, се заиздига нагоре, където възходящ поток подхвана и понесе оцелялата птица към ослепително сияещото бяло слънце...
   Настроението на Сухов очевидно се подобри. Беше доволен, че за последното денонощие, прекарано в пълна самота в тази проклета пустиня, му се удаде да си пообщува с макар и безсловесно, но все пак живо същество.
   Разбира се, в пустинята – при все че тая дума идва от „пусто“ – щъкаха всякакви живинки, особено заран. Но земните зайци, хомяците, съселите твърде отдавна бяха втръснали на Сухов, също както и костенурките, скорпионите, змиите и всякаква друга чуждоземна гад. А по-едричките жители на пясъците като красавеца джейран, пустинната лисица или пустинния вълк той, вървейки пеша, не успяваше дори да огледа – те се стрелваха мълниеносно отвъд барханите веднага щом подушеха човек. За годините скитане из пустинята на Сухов неведнъж му се беше налагало да ловува джейрани или, както им викаха тук, газели. Но за лов трябваше минимум карабина, а в добавка съвсем добре би му дошъл и един бърз вихрогон...
   Срещата с орела владетел на пустинното небе Сухов сметна за добра поличба и си позволи кратка почивка. Той откачи чайника от колана, измъкна дървената запушалка от чучура, отпи малка глътка, затъкна тапата обратно, наби я с длан за по-сигурно и отново привърза съдината към колана. После приседна на ръба на бархана, събу се, изтърси пясъка от обувките и пренави партенките. След като пак се обу, постоя, докато набележи посоката, и пое нататък, както и преди – напряко през барханите. Буцеста сянка плуваше зад него, малко по-встрани.
   – Мина пладне – рече си той и погледна огромния часовник на лявата си китка. Часовникът беше спрял...
   От оскъдната глътка вода по челото на Сухов изби бързо съхнеща пот. Той смръщи вежди още повече, за да укроти жежкия блясък на слънцето. После затвори очи докрай и пред вътрешния му взор се появи пурпурна пулсираща пелена. И в тази пелена той видя плаващи по течението дини, почти потънали от тежест, лъскави. Видя широка река, чиито прохладни води спокойно течаха...
   Усмивка се плъзна по лицето на Сухов. Стори му се, че се върви по-леко – жегата вече не го мореше толкова. Всичко висеше по Сухов уж небрежно, но нищичко не дрънчеше, не прозвънваше и той вървеше, без да се интересува от пейзажа, защото и без това никакъв пейзаж нямаше – само пясък, накъдрен като дъска за пране. Понякога очите му се поотваряха и оглеждаха околността – знае ли човек. А в същото време спомените го заливаха и все повече му припомняха водата, реката, прохладата, родния край...

(Откъсът е по превода на Светлана Комогорова)

Издателство Зенит

Бялото слънце на пустинята в Pimodo