Пристигна на прелеза тъкмо навреме, за да види как минава целият влак, от локомотива до последния вагон. Момчето махна с ръка на машиниста, но той не му отговори. То махна на петима други пътници, но и сега никой не отговори на поздрава му. Те биха могли да сторят това, но не желаеха. Най-после се показа един негър, надвесен от един вагон-гондола. И сред шума на влака момчето чу негъра да пее:
Не плачи ти, мила, о, не плачи ти веч,
ще запеем за стария дом в Кентъки ний,
за стария дом в Кентъки, тъй далеч.
Одисей махна с ръка и на негъра и тогава се случи нещо необикновено и неочаквано. Този човек, с черна кожа и различен от всички други, махна с ръка на момчето и извика:
– Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!
Малкото момче и негърът си махаха, докато влакът изчезна в далечината.
Тогава Одисей се огледа. Той видя около себе си забавния и самотен свят, в който протичаше и неговият живот. Странен, буренясал, неприветлив, удивителен, безчувствен и все пак прекрасен свят. По линията се зададе старец с някакъв вързоп на гърба. Одисей махна с ръка и на него, но старецът беше твърде възрастен и твърде уморен, за да се трогне от приятелския жест на момчето. Той изгледа Одисей така, като че ли и двамата бяха вече мъртви.
Малкото момче бавно се обърна и тръгна за дома. По пътя то все още чуваше грохота на влака, песента на негъра и радостните думи: „Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!“. Размишлявайки върху всичко това, момчето се засуети под едно смокиново дърво, като подритваше нападалите по земята жълти ароматни плодове. След малко то се усмихна, както умеят да се усмихват всички Маколевци – нежно, умно, тайнствено, с което те казваха „да“ на всичко.
Когато зави на ъгъла и видя къщата на Маколеви, Одисей почна да тича, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак. Увлечен в това, той се спъна и падна, но бързо се изправи и продължи.
Майка му беше на двора, хранеше кокошките. Тя видя как момчето се спъна и падна, как се изправи и отново заподскача. То се приближи леко и безшумно, постоя малко до нея, после тръгна към полога да види за яйца. Имаше само едно. Момчето го погледа, после го взе, занесе го на майка си и ѝ го подаде много внимателно, сякаш искаше да каже нещо, което никой възрастен не можеше да отгатне и никое дете не можеше да запомни...
за стария дом в Кентъки, тъй далеч.
Одисей махна с ръка и на негъра и тогава се случи нещо необикновено и неочаквано. Този човек, с черна кожа и различен от всички други, махна с ръка на момчето и извика:
– Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!
Малкото момче и негърът си махаха, докато влакът изчезна в далечината.
Тогава Одисей се огледа. Той видя около себе си забавния и самотен свят, в който протичаше и неговият живот. Странен, буренясал, неприветлив, удивителен, безчувствен и все пак прекрасен свят. По линията се зададе старец с някакъв вързоп на гърба. Одисей махна с ръка и на него, но старецът беше твърде възрастен и твърде уморен, за да се трогне от приятелския жест на момчето. Той изгледа Одисей така, като че ли и двамата бяха вече мъртви.
Малкото момче бавно се обърна и тръгна за дома. По пътя то все още чуваше грохота на влака, песента на негъра и радостните думи: „Отивам си у дома, момче, там, където съм роден и където ми е мястото!“. Размишлявайки върху всичко това, момчето се засуети под едно смокиново дърво, като подритваше нападалите по земята жълти ароматни плодове. След малко то се усмихна, както умеят да се усмихват всички Маколевци – нежно, умно, тайнствено, с което те казваха „да“ на всичко.
Когато зави на ъгъла и видя къщата на Маколеви, Одисей почна да тича, подскачайки ту на единия, ту на другия си крак. Увлечен в това, той се спъна и падна, но бързо се изправи и продължи.
Майка му беше на двора, хранеше кокошките. Тя видя как момчето се спъна и падна, как се изправи и отново заподскача. То се приближи леко и безшумно, постоя малко до нея, после тръгна към полога да види за яйца. Имаше само едно. Момчето го погледа, после го взе, занесе го на майка си и ѝ го подаде много внимателно, сякаш искаше да каже нещо, което никой възрастен не можеше да отгатне и никое дете не можеше да запомни...
Преводач Никола Милев
Издателство Бард (2015)
Няма коментари:
Публикуване на коментар