Мишел Уелбек >> Подчинение

Новият президент на Франция е сладкодумен, харизматичен и обещава ред. И ислям...

   Двубоят щеше да се състои в сряда, нещо, което никак не ме улесняваше, предишната вечер бях купил асортимент от индийски ястия, позволяващи микровълнова обработка, и три бутилки обикновено червено вино. Антициклоничните въздушни маси се бяха разположили трайно от Унгария до Полша, попречвайки на въздушната депресия с център Британските острови да се придвижи на юг; в цяла континентална Европа времето се задържа студено и сухо. Докторантите ми бяха скъсали нервите през деня със своите противни въпроси от рода на защо по-незначителните поети (Мореас, Корбиер и т.н.) са считани за по-неначителни, какво им е попречило да бъдат считани за значителни (Бодлер, Рембо, Маларме, за по-бързо; после скачаме, за да стигнем до Бретон). Въпросите им не бяха безкористни, ама никак, бяха двама слаби и зли докторанти, единият имаше желание да пише за Кро, другият – за Корбиер, но същевременно не искаха да се издънят, осъзнавах го напълно, предизвикваха ме да отговоря в качеството си на представител на институцията. Измъкнах се, препоръчвайки им Лафорг, чийто статут беше междинен.

   По време на дебата се осрах, и то доста, по-скоро микровълновата ми печка се осра, пусна в действие нова функция (въртеше се с максимална скорост, издавайки звук под нормалната скорост на звука, без при това да топли храната), вследствие на което трябваше да прибегна с индийските си пакетчета към тигана и така изпуснах една голяма част от разменените доводи. Но доколкото можах да ги проследя, нещата се развиваха с една едва ли не прекалена коректност, двамата кандидати за върховния пост множаха проявите на взаимно уважение, всеки на свой ред изразяваше огромната си любов към Франция и създаваше впечатлението, че е общо взето съгласен с всичко. А в същото време се разразиха сблъсъците в Монфермей между активистите на крайната десница и група млади африканци, които не си приписваха никаква политическа принадлежност – малко по-спорадични инциденти бяха наблюдавани от една седмица насам върху територията на общината вследствие на оскверняването на джамията. Един от интернет сайтовете, посветени на идентичността, потвърди на следващия ден, че сблъсъците са били много ожесточени и че няколко души са загинали – но Министерството на вътрешните работи отрече моментално тази информация. Както обикновено, председателката на Националния фронт и този на Мюсюлманското братство публикуваха, всеки от свое име, комюникета, в които се разграничаваха решително от подобни криминални действия. Медиите бяха направили преди две години няколко ударни репортажа, когато станаха първите въоръжени сблъсъци, но затова се говореше сега все по-малко и по-малко, сякаш всичко бе станало банално. В продължение на няколко години, дори и несъмнено няколко десетки години, „Монд“, както и общо взето всички вестници на център-левицата, което означава всъщност всички вестници, редовно изобличаваха касандрите, пророкуващи гражданска война между имигрантите мюсюлмани и местното население на Западна Европа. Както ми беше обяснил един колега, който преподаваше гръцка литература, това използване на мита за Касандра беше доста странно. В гръцката митология Касандра се явява първоначално като една много красива девойка, „подобие на Афродита златната“, пише Омир. Влюбен в нея, Аполон ѝ дава дарбата да пророкува в замяна на очаквани любовни игри. Касандра приема дара, но отхвърля любовта на бога, който, разярен, плюе в устата ѝ, за да ѝ попречи завинаги да бъде разбрана от когото и да било, както и да ѝ вярват. Касандра предсказва първо отвличането на Елена от Парис, после избухването на Троянската война и предупреждава съотечествениците си за гръцката измама („Троянският кон“), благодарение на която те превземат града. Накрая е убита от Клитемнестра, но не без да предскаже преди това убийството си, както и това на Агамемнон, който е отказал да ѝ повярва. С една дума, Касандра е пример за песимистични и непрекъснато сбъдващи се пророчества и изглежда, като вземем предвид фактите, журналистите не правеха нищо друго, освен да възпроизвеждат заслеплението на троянците. В това заслепление няма нищо исторически небивало – същото можеше да се открие у интелектуалците, писателите и журналистите от трийсетте години на миналия век, единодушно убедени, че Хитлер „накрая ще се вразуми“. Вероятно е невъзможно за хора, живели и преуспели в даден обществен строй, да си представят гледната точка на онези, които, неочакващи и никога неочаквали нищо от този строй, замислят без особен уплах унищожаването му.

   Всъщност от няколко месеца насам поведението на пресата на център-левицата се бе променило: изстъпленията в предградията, междуетническите сблъсъци – за тях вече изобщо не се говореше, проблемът беше потулен с мълчание, дори бяха престанали да изобличават касандрите, които от своя страна замлъкнаха. Общо взето хората бяха, изглежда, уморени от приказките по темата; в средата, в която се движех, тази умора бе настъпила по-рано, отколкото навсякъде другаде; щеше да стане, каквото „трябваше да стане“, ето как можеше да се обобщи общото настроение...

Преводач Александра Велева
Издателство Факел Експрес (2015)