За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше си как тича по плажа, как се качва на самолет, как спи в скута на баща си. Но никога не изпитваше носталгия. Което бе нещо твърде рядко за една Натали.
Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че то е било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможно най-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребен възторг. В крайна сметка за всяко нещо търсим някакво красиво обяснение.
Натали и Франсоа се запознаха на улицата. Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тя неизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път. Ако ги слуша човек, внезапно са били поразени от необичайно просветление, позволяващо им да преодолеят изначалната си стеснителност. Жените отговарят машинално, че нямат време. Натали не направи изключение от правилото. Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да прави и ѝ харесваше мисълта, че са я заговорили по този начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките ѝ бе казала: никой не те спира, защото имаш вид на жена, преследвана от отлитащото време.
Когато някой мъж пристъпва към непозната, то е, за да ѝ каже нещо хубаво. Дали съществува такъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, за да ѝ подхвърли: „Как може да носите подобни обувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурност не Франсоа, благоразумно избрал страната на комплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защо бе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече за походката ѝ. Усещането бе за нещо ново, почти детско, нещо като рапсодия на коленете. От нея се излъчваха трогателна естественост и такова изящество в движенията, че той си помисли: това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялата си смелост – в този момент му се щеше да бъде дори по-голяма. Най-вече защото за него това наистина бе първи път. Двамата се срещаха тук и сега, на този тротоар. Напълно класическо навлизане в същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие не са толкова класически.
Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха, изтласкани от малко патетичната, но толкова трогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не се измъкне от него по възможно най-елегантния начин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.
Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, че може да прекара известно време с жена, която току-що е забелязал. Открай време обичаше да се заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато бе способен да следва момичетата от добри семейства чак до вратите на домовете им. В метрото му се случваше да се прехвърля в друг вагон, за да е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността, той все пак си оставаше романтик и вярваше, че светът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена...
Няма коментари:
Публикуване на коментар