Давид Фоенкинос >> Шарлот

Живот? Или театър?

   Шарлот се е научила да чете името си върху надгробен камък.

   Тя не е първата Шарлот.
   Леля ѝ, сестрата на майка ѝ, също се е казвала така.
   Двете сестри са неразделни, до една ноемврийска вечер на 1913 година.
   Франциска и Шарлот пеят, танцуват, смеят се заедно.
   Без никога да прекаляват.
   Щастието им е някак сдържано.
   Това може би се дължи на строгия характер на баща им.
   Интелектуалец, който се интересува от изкуство и старини.
   За когото няма нищо по-завладяващо от римските останки.
   Майка им е по-нежна.
   Но в нежността ѝ прозира тъга.
   Животът ѝ е поредица от драми.
   По-нататък ще стигнем до тях.

   Нека останем още малко с Шарлот.
   Първата Шарлот.
   Тя е хубава, косата ѝ е дълга и черна като обещание.
   Всичко тръгва от забавянето.
   Постепенно Шарлот започва да яде, да ходи, да чете, да прави всичко по-бавно.
   Нещо в нея изостава.
   Меланхолията явно прониква в тялото ѝ.
   Пагубна меланхолия, от която няма връщане назад.
   Щастието се превръща в недостъпен остров, останал в миналото.
   Никой не забелязва появата на забавянето.
   Толкова е подмолно.
   Сравняват двете сестри.
   Едната просто се усмихва повече от другата.
   Шарлот може би малко прекалява с мечтанията, нищо повече.
   Но през това време нощта я завладява.
   Нощта, която ще дойде и ще бъде последна.

   Студена ноемврийска вечер.
   Докато всички спят, Шарлот става.
   Взема си някои неща, сякаш тръгва на път.
   Скован от подранилата зима, градът изглежда неподвижен.
   Тя току-що е станала на осемнайсет.
   Върви бързо към крайната си цел.
   Един мост. Мост, който обожава.
   Мястото на стаения ѝ мрак.
   Отдавна знае, че това ще е последният мост.
   Тя скача в черната нощ, без никой да я види.
   Не се поколебава нито за миг.
   Пада в ледената вода, превръщайки смъртта си в наказание.

   Рано сутринта откриват тялото ѝ изхвърлено на брега.
   Съвсем е посиняло на места.
   Родителите и сестра ѝ се събуждат с новината.
   Бащата застива в мълчание.
   Сестрата плаче.
   Майката вие от болка.

   На другия ден вестниците споменават за младото момиче.
   Което е сложило край на живота си без никакво обяснение.
   Може би именно това е най-скандалното.
   Насилие, което се добавя към насилието.
   Защо?
   Сестрата на Шарлот приема това самоубийство като удар по отношенията им.
   Чувства се отговорна.
   Нищо не е видяла, нищо не е разбрала от забавянето.
   Продължава напред с натежало от вина сърце.

   Родителите и сестрата не присъстват на погребението.
   Съсипани са.
   Сигурно изпитват и известен срам.
   По-добре да избегнат погледа на другите.

   Така минават няколко месеца.
   В невъзможност да общуват с външния свят.
   Дълъг период на мълчание.
   Ако проговорят, има опасност да споменат Шарлот.
   Тя се крие зад всяка дума.
   Единствено мълчанието може да помогне на оцелелите да продължат напред.
   Докато Франциска не докосва пианото.
   Изсвирва нещо, запява тихо.
   Родителите ѝ се приближават.
   И оставят удивлението от тази проява на живот да ги завладее.

   Страната влиза във война и може би така е по-добре.
   Хаосът е подходящ фон на мъката им.
   За първи път конфликтът е световен.
   Сараево събаря империите от миналото.
   Милиони хора се отправят към смъртта си.
   Бъдещето се решава в дълги, изкопани в земята тунели.
   Франциска взема решение да стане медицинска сестра.
   Тя иска да се грижи за ранените, да лекува болните, да съживява мъртвите.
И разбира се, да се чувства полезна.
   Тя, която непрестанно живее с чувството, че е била безполезна.
   Майка ѝ е ужасена от решението ѝ.
   Отношенията се обтягат, избухват караници.
   Война във войната.
   Нищо не е в състояние да разколебае Франциска, тя постъпва на служба в армията.
   И се озовава близо до опасните зони.
   Постъпката ѝ се тълкува като смелост.
   Но тя просто вече не се страхува от смъртта.

   В разгара на боевете среща Алберт Саломон.
   Един от най-младите хирурзи.
   Той е много висок и много съсредоточен.
   От хората, които изглеждат забързани дори когато са в покой.
   Ръководи временна болница.
   На фронта, във Франция.
   Майка му и баща му са починали, медицината е заместила семейството му.
   Той е обсебен от работата си, нищо не го отклонява от мисията му.
   Жените като че ли не го интересуват твърде.
   Едва е забелязал присъствието на новата медицинска сестра.
   А тя не спира да му се усмихва.
   За щастие, една случка променя историята.
   Алберт кихва по време на операция.
   Носът му потича, трябва да го избърше.
   Но ръцете му са заети с червата на един войник.
   Франциска приближава кърпичка до носа му.
   В този миг той най-сетне я поглежда.

   Една година по-късно Алберт събира смелост.
   Смелостта си на хирург.
   И посещава родителите на Франциска.
   Те са толкова хладни, че той изгубва ума и дума.
   За какво точно е дошъл?
   Ами да... за да поиска ръ... ката на... дъщеря им.
   Да поиска какво?, изръмжава бащата.
   Не му трябва тази върлина за зет.
   Със сигурност не заслужава да се ожени за една Грунвалд.
   Но Франциска настоява.
   Казва, че е много влюбена.
   Не могат да бъдат сигурни.
   Но тя никога не е била по капризите.
   Откакто Шарлот си е отишла, животът е сведен до най-същественото.

   В крайна сметка родителите отстъпват.
   Правят усилие да се позарадват.
   Да се поусмихнат.
   Дори купуват цветя.
   В хола им толкова отдавна не е имало цветове.
   Листенцата донасят някакво възраждане.
   Въпреки това на сватбата двамата са с погребални физиономии.

   Още първите дни Франциска остава сама.
   Това ли бил животът в двойка?
   Алберт се е върнал на фронта.
   Войната буксува, изглежда безкрайна.
   В окопите е истинска касапница.
   Дано само мъжът ѝ не загине.
   Тя не иска да е вдовица.
   И бездруго вече е...
   Виж ти, как ли се казва, когато изгубиш сестра си?
   Никак, не съществува дума за това.
   Понякога речникът е безмълвен.
   Сякаш самият той се ужасява от болката.

   Младоженката броди из големия апартамент.
   На първия етаж на буржоазна сграда в „Шарлотенбург“.
   Кварталът на Шарлот.
   Намира се на „Виландщрасе“ номер 15, близо до „Савиниплац“.
   Често съм се разхождал по тази улица.
   Обичах квартала на Шарлот още преди да знам коя е тя.
   През 2004 година исках да озаглавя един роман „Савиниплац“.
   Името отекваше в съзнанието ми по особен начин.
   Нещо в него ме привличаше, без да знам какво.

   Един дълъг коридор прекосява апартамента.
   Франциска често сяда да чете в него.
   Така се чувства на границата на дома си.
   Днес затваря книгата си съвсем скоро.
   Отправя се към банята, завило ѝ се е свят.
   Напръсква лицето си с вода.
   Стигат ѝ няколко секунди, за да разбере.

   Алберт получава писмо, докато се занимава с един ранен.
   При вида на пребледнялото му лице един болногледач тревожно го пита какво има.
   Жена ми е бременна, въздъхва най-сетне той.
   През следващите месеци се опитва да се връща в Берлин възможно най-често.
   Но повечето време Франциска е сама с корема си.
   Тя се разхожда из коридора и вече говори на детето си.
   Толкова е нетърпелива да сложи край на самотата си.
   Избавлението идва на 16 април 1917 година.
   Появата на една героиня.
   Но и на едно бебе, което не спира да плаче.
   Сякаш не приема раждането си.

   Франциска иска да я кръсти Шарлот, в памет на сестра си.
   Алберт отказва детето да носи името на мъртва.
   Още повече самоубийца.
   Франциска негодува, плаче, изпада в ярост.
   Смята, че това е начин да продължи живота ѝ. 

   Бъди разумна, моля те, повтаря ѝ Алберт.
   Напразно, много добре знае, че не е.
   Затова и я обича, заради тихата ѝ лудост.
   Заради непрестанните ѝ превъплъщения в различна жена.
   Ту свободна, ту подчинена, ту трескава, ту блестяща.
   Той чувства, че борбата е безсмислена.
   А и на кого ли му се бори по време на война?
   И така, бебето ще се казва Шарлот...

Преводач Анна Ватева
Издателство Колибри (2015)

Давид Фоенкинос >> Деликатност

Тя превръща сърцето си в крепост...

   Натали бе по-скоро сдържана (нещо като особеност на швейцарската женственост). Бе прекосила пубертета безпроблемно, спазвайки пешеходните пътеки. На двайсет години възприемаше бъдещето като обещание. Обичаше да се смее, обичаше да чете. Рядко съчетаваше двете занимания, защото предпочиташе тъжните истории. Тъй като литературната ориентация не ѝ се струваше достатъчно конкретна, бе решила да следва икономика. Зад вида ѝ на мечтателка се криеше човек, несклонен да се задоволява с приблизителното. С часове наблюдаваше със странна усмивка на лицето кривата на развитие на БВП на Естония. Когато на хоризонта започна да се очертава животът ѝ на зрял човек, все още ѝ се случваше да мисли за детството си.
   За онези моменти на щастие, събрани в няколко, винаги едни и същи епизоди. Спомняше си как тича по плажа, как се качва на самолет, как спи в скута на баща си. Но никога не изпитваше носталгия. Което бе нещо твърде рядко за една Натали.

   Повечето двойки обожават да разказват историята на своето запознанство, вярват, че то е било наистина нещо изключително, и безбройните бракове, осъществени по възможно най-баналния начин, често се украсяват с подробности, предлагащи все пак известен дребен възторг. В крайна сметка за всяко нещо търсим някакво красиво обяснение.
   Натали и Франсоа се запознаха на улицата. Винаги е деликатно мъж да заговори жена. Тя неизбежно се пита: „Дали не прави така с всички?“. Мъжете често казват, че им е за първи път. Ако ги слуша човек, внезапно са били поразени от необичайно просветление, позволяващо им да преодолеят изначалната си стеснителност. Жените отговарят машинално, че нямат време. Натали не направи изключение от правилото. Бе доста тъпо: нямаше кой знае какво да прави и ѝ харесваше мисълта, че са я заговорили по този начин. Никой никога не си го бе позволявал. Многократно се беше питала: дали изглеждам твърде намръщена, или твърде безинтересна? Една от приятелките ѝ бе казала: никой не те спира, защото имаш вид на жена, преследвана от отлитащото време.
   Когато някой мъж пристъпва към непозната, то е, за да ѝ каже нещо хубаво. Дали съществува такъв мъжки камикадзе, който би спрял жена, за да ѝ подхвърли: „Как може да носите подобни обувки? Пръстите ви са като на съветска лагеристка. Срамота, вие сте истински Сталин за вашите крака!“. Кой би казал това? Със сигурност не Франсоа, благоразумно избрал страната на комплиментите. По-късно се опитваше да обясни най-необяснимото нещо – вълнението. Защо бе спрял точно нея? Ставаше въпрос най-вече за походката ѝ. Усещането бе за нещо ново, почти детско, нещо като рапсодия на коленете. От нея се излъчваха трогателна естественост и такова изящество в движенията, че той си помисли: това е точно жена, с каквато бих искал да замина за уикенда в Женева. Тогава събра цялата си смелост – в този момент му се щеше да бъде дори по-голяма. Най-вече защото за него това наистина бе първи път. Двамата се срещаха тук и сега, на този тротоар. Напълно класическо навлизане в същността на темата, често обуславящо началото на неща, които впоследствие не са толкова класически.
   Бе измънкал първите слова и внезапно всичко стана пределно просто. Думите бликнаха, изтласкани от малко патетичната, но толкова трогателна енергия на отчаянието. Такава е магията на парадокса: положението бе толкова неудобно, че нямаше друг избор, освен да не се измъкне от него по възможно най-елегантния начин. След трийсет секунди дори успя да я разсмее. С което направи пробив в анонимността.
   Тя прие да пият кафе и така се разбра, че не бърза за никъде. Стори му се безкрайно странно, че може да прекара известно време с жена, която току-що е забелязал. Открай време обичаше да се заглежда в жените на улицата. Дори си спомняше романтичното си юношество, когато бе способен да следва момичетата от добри семейства чак до вратите на домовете им. В метрото му се случваше да се прехвърля в друг вагон, за да е по-близо до някоя пътничка, която бе забелязал отдалече. Бидейки роб на чувствеността, той все пак си оставаше романтик и вярваше, че светът на жените би могъл да бъде сведен до една-единствена жена...

Преводач Георги Ангелов
Издателство Колибри (2014)

Деликатност в Pimodo

Маргьорит Дюрас >> Градинката. Модерато кантабиле

От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота... МД

В Градинката Маргьорит Дюрас създава покъртителен с простотата и достойнството си разказ диалог за две различни отношения към живота, надеждата, самотата, смъртта и щастието.

Модерато кантабиле е една от първите истински дюрасиански творби с белите полета на мълчанието, с повторенията, с недоизказаното.

Преводач Офелия Р. Николова

Издателство УИ Св. Климент Охридски

Градинката. Модерато кантабиле в Pimodo

Антоан дьо Сент Екзюпери >> Манон, танцьорката. Авиаторът

Две новели от младия дьо Сент-Екзюпери

   Веднага след написването на „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ Сент-Екзюпери ги предлага на Жан Прево, редакционен секретар на списание „Сребърният кораб“, издавано от книжарката Адриен Моние. Прево публикува „Авиаторът“ в последния брой на списанието, през април 1926 г., но „Манон“ остава извън него.
   През 1927 г. писателят напомня на своята по-възрастна братовчедка Ивон дьо Летранж, херцогиня Дьо Тревиз, близка с младия „Тонио“ и представила го на Андре Жид и други писатели от нейното обкръжение, че със застъпничеството на Жан Прево „Манон, танцьорката“ е била предвидена за 1926 г. в списание „Европа“, създадено през 1923 г. под патронажа на Ромен Ролан. И наистина, там е обявено, че предстои публикуването на произведение на Сент-Екзюпери, но без да е споменато заглавие. Във всеки случай това свидетелство на самия автор потвърждава, че новелата е била готова и одобрена за печат. Но не излиза и в „Европа“.
   По онова време Сент-Екзюпери има вече тесни връзки и с издателство „Нов френски преглед“, станало по-късно издателство „Галимар“, и предлага „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ и там.
   Албан Сьоризие пише следното:
   „Гастон Галимар, директор на издателство „Нов френски преглед“, явно се е впечатлил от първите творби на Сент-Екзюпери. След като го е окуражил да довърши „Манон, танцьорката“, вариант на която му е бил представен, издателят му е предложил след 1925 г. да пусне първата му книга, ако успее да добави към „Манон, танцьорката“ и „Авиаторът“ още два текста. Сент-Екзюпери, възхитен и тържествуващ, веднага съобщил на своя другар Жан Еско: „Забравих да ти кажа, че Галимар е наредил да ми предадат да напиша още две новели, и ще ми издаде томче с четирите.“
   Обаче нищо от това не се състоява и обещанията остават само на хартия.“
   Следват още опити „Манон“ да бъде отпечатана, но без резултат, по неясни причини.
   И така до щастливия край. През 2007 г. издателство „Галимар“ публикува малък комплект от четири книжки, в картонен футляр, с автор Антоан дьо Сент-Екзюпери. Наречен е „Манон, танцьорката“ и други неиздавани текстове“, а първата книжка е с общото заглавие: „Манон, танцьорката“, следвана от „Авиаторът“.
   Така „Манон“ най-после стига до читателите.
   „Авиаторът“ няма толкова сложна одисея.
   Първоначално текстът е бил замислен като част от по-голямо произведение, което е трябвало да се казва „Бягството на Жак Бернис“, но е изгубено и е останала настоящата новела. Ала освен като самостоятелна творба, тя е изпълнила и още едно предназначение. Дала е началото на по-нататъшните литературни търсения на Сент-Екзюпери, родили накрая романа „Южна поща“, където ще срещнем същия Жак Бернис от „Авиаторът“.
   Както споменах по-горе, новелата е отпечатана още през 1926 г. в списание „Сребърният кораб“, за втори път е публикувана през 1994 г. в събраните съчинения на Антоан дьо Сент-Екзюпери в луксозната поредица „Библиотека „Плеяда“ на издателство „Галимар“, и за трети и засега последен път заедно с „Манон, танцьорката“ през 2007 година.

   И двата текста в настоящата книга са преведени пълно и точно от тяхното последно френско издание. ЛМ

Издателство Лъчезар Минчев

Манон, танцьорката. Авиаторът в Pimodo

Ромен Гари >> Смисълът на моя живот

Имам чувството, че съм бил живян от живота си... РГ

Единственото нещо, което ме интересува, е жената, но обърнете внимание, не казвам жените, а жената, женствеността. Големият мотив, голямата радост на живота ми беше любовта към жените и към жената. Бях пълна противоположност на прелъстителя въпреки всевъзможните приказки по тази тема. Това е напълно фалшива представа и дори бих казал, че съм органически и психологически неспособен да прелъстя жена... Претендирам, че първият женски глас на света, първият човек, говорил за жената, е Иисус Христос. Нежността, ценности като нежността, състраданието, любовта са женски ценности, и те за пръв път са били произнесени от един мъж – Иисус. Ромен Гари

Преводач Кр. Кавалджиев

Издателство Леге артис

Смисълът на моя живот в Pimodo

Ромен Гари >> Обещанието на зората

Животът е застлан с изпуснати възможности. РГ

   – Значи те е срам от старата ти майка?
   В миг всички люспи фалшива мъжественост, суета и коравосърдечие, с които тъй старателно се бях накиприл, се свлякоха в краката ми
   Спрях да чувах смеховете, не забелязвах присмехулните погледи, обвивах раменете ѝ с ръка и мислех за всички битки, които щях да водя за нея, за обещанието, което бях дал пред себе си в зората на своя живот, да ѝ въздам справедливост, да придам смисъл на нейната саможертва и един ден да се върна вкъщи, след като съм излязъл победител от битката за притежанието на света с онези, чиято мощ и жестокост се бях научил да различавам още от първите си стъпки...

Преводач З. Китинска

Издателство Леге артис

Обещанието на зората в Pimodo

Александър Дюма >> Граф Монте Кристо [ Том 2 ]

Цялата човешка мъдрост е обобщена в две думи - очакване и надежда. АД

   – Господин Бертучо – каза графът, – съобщавам ви, че в събота давам прием в Отьой.

   Бертучо леко трепна.
   – Добре, господине – отвърна той.
   – Разчитам на вас – продължи графът – всичко да бъде приготвено както трябва. Къщата е много хубава или поне може да стане много хубава.
   – За да стане това, трябва всичко да се смени, господин графе, защото тапетите са извехтели.
   – Сменете ги тогава с изключение на тия в спалнята с червената дамаска; нея ще оставите точно така, както е сега.
   Бертучо се поклони.
   – Няма да променяте нищо и в градината; но с двора правете каквото искате; ще ми бъде дори приятно, ако не могат да го познаят.
   – Ще направя всичко по силите ми, за да задоволя господин графа; но бих бил все пак по-спокоен, ако господин графът ми кажеше намеренията си за вечерята.
   – Вие наистина се чувствате съвсем объркан и наплашен, откакто дойдохме в Париж, драги господин Бертучо, не ме ли познавате вече?

   – Ваше превъзходителство би могъл да ми каже поне кои са поканените!
   – Сам не зная още, а на вас не ви е потребно да знаете. Лукул ще вечеря с Лукул, нищо повече.
   Бертучо се поклони и излезе...

Преводач Невяна Розева
Художник Петър Станимиров
Издателство Изток-Запад

Граф Монте Кристо [ Том 2 ] в Pimodo

Ролан Барт >> Дневник на скръбта

330 датирани фиша

Дневник, който Ролан Барт води в продължение на две години (от есента на 1977 г., в месеците след смъртта на майка му – човека, когото той е обичал повече от всичко на света, – до септември 1979 г.). Тази болезнена загуба (израз на която Барт дава в Camera lucida. Записка за фотографията) преобразува изцяло визията на Барт за света, за възможното възкресение на загубения любим човек чрез образите – писмени или визуални. Животът като любов, смърт, поносимост/непоносимост на болката от загубата (достигащи на места поетичността на хайку) и съкровеният и философски въпрос за възможността или невъзможността да се сподели индивидуалната болка и скръб.

Преводач Валентина Бояджиева

Издателство Агата-А

Дневник на скръбта в Pimodo

Анри Троая >> Борис Годунов

От Борис Годунов до Михаил Романов

Описанието на живота и властването на Борис Годунов представлява същинско предизвикателство поради легендата, която го съпътства, гениално пресъздадена със слово и музика от творци като Александър Пушкин, Модест Мусоргски, Проспер Мериме, Алексей Толстой. Насаждан с години мит се руши трудно. Но умелият Анри Троая не се поколебава да го стори, като се позовава на най-новите открития на руски изследователи, и да извае истинския лик на Борис Годунов. Борбата му с лъжливи претенденти за престола, стремежът да доближи варварска Русия до европейските нрави, да надмогне суеверията и лудостта по руските земи, да обуздае размирното смутно време...

Троая следва неотклонно историческите факти и събития от края на XVI и началото на XVII столетие, за да разкрие „образа на един прекрасно възпят и силно ненавиждан цар, станал жертва на постоянни клевети, обвити в разкази за чудеса, който не е бил воден в действията си от зла умисъл“.

Издателство Рива

Борис Годунов в Pimodo

Симон дьо Бовоар >> Кръвта на другите

Имаме ли право да се разпореждаме със съдбата и живота на другите

   Когато отвори вратата, всички погледи се насочиха към него.
   – Какво има? – попита той.
   Лоран бе яхнал един стол пред огнището.
   – Трябва да знам дали е решено за утре сутринта – каза той.
   Утре. Огледа се. Стаята миришеше на пране и на зелева чорба. Мадлен пушеше, опряла лакти на покривката. Пред Дениз имаше книга. Бяха живи. За тях тази нощ щеше да има край; щеше да има зора.
   Щеше да съмне.
   Лоран го погледна.
   – Не можем да чакаме повече – тихо каза той. – Трябва да съм там в осем часа, ако изобщо отида.
   Говореше бавно и отчетливо, като на болен.
   – Естествено.
   Знаеше, че ще трябва да отговори, а не можеше да отговори.
   – Виж, ела да се видим, като се събудиш. Трябва само да почукаш. Имам нужда да размисля.
   – Дадено. Ще почукам към шест часа – каза Лоран.
   – Как е тя? – попита Дениз.
   – В момента спи – каза той и се отправи към вратата.
   – Обади се, ако ти потрябва нещо – каза Мадлен. – Лоран ще отиде да си почине. Но ние сме тук цяла нощ.
   – Благодаря.
   Бутна вратата. Трябва да реши. Очите са затворени, от устните се отронва стенание, чаршафът се повдига и пада, твърде много се повдига; животът е някак твърде видим, твърде шумен, тя е зле, ще угасне, ще е угаснала призори. Заради мен. Първо Жак, сега Елен. Защото не я обичах и защото я обичах; защото се приближи твърде много, защото остана твърде далече. Защото аз съществувам. Аз съществувам, а тя, свободна, самотна, вечна, ето че е изцяло подчинена на съществуването ми, не може да избегне бруталния факт на съществуването ми, закована е за механичния низ на неговите мигове; и в края на фаталната верига, ето я поразена в самото си сърце от сляпата стомана, от твърдото метално присъствие, моето присъствие – нейната смърт. Защото аз бях там, непрозрачен, неизбежен, безпричинен. Би трябвало никога да не съм бил там. Първо Жак, сега Елен.
   Навън е нощ, нощ без фенери, без звезди, без глас. Преди малко премина патрул. Сега вече никой не преминава. Улиците са пусти. Пред големите хотели и пред министерствата пазят часови. Нищо не се случва. А тук нещо се случва – тя умира. „Първо Жак.“ Пак тези застинали думи. Но в бавното изтичане на нощта, през други думи и през отминали образи първородното злодеяние разгръща своята история. Приело е особения образ на история, сякаш е било възможно и друго, сякаш още от раждането ми не всичко е било предопределено, сякаш абсолютната гадост, скрита във всяка човешка съдба, не е била изцяло предрешена от появата ми на този свят и изцяло присъстваща в миризмата и полусянката на агонията, присъстваща във всяка отделна минута и в безкрая на вечността. Аз съм тук днес и открай време. Винаги съм бил тук. Преди не е имало време. Когато времето е започнало, аз вече съм бил тук и ще съм тук завинаги, отвъд собствената ми смърт.
   Беше тук, но отначало не го знаеше. Сега го виждам, наведен на прозореца на галерията. Не знаеше. Мислеше, че само светът присъства. Гледаше зацапаните витражи, от които лъхаше миризма на мастило и прах, миризмата на труда на другите; слънцето обливаше с лъчите си мебелите от стар дъб, докато хората долу се задъхваха в мътната светлина на лампите със зелени абажури; през целия следобед машините монотонно бучаха. Понякога скучаеше. Понякога дълго стоеше неподвижен, като оставяше угризението да навлезе в него през очите му, през ушите му, през ноздрите му. Ниско долу на пода, под мръсните прозорци се стелеше застоялата скука; и в дългото помещение със светли стени угризението се разтягаше в сладникави спирали. Не знаеше, че ако повдигнеха глава, работниците можеха да забележат през прозорчето на вратата свежото му и послушно лице на невръстен буржоа.
   Усещаше мекотата на синия мокет, в кухнята, хвърляща медни отблясъци, се разнасяше приятна миризма на разтопена сланина и карамел, в салона звучаха гладки като коприна гласове. Но угризението неуморно бродеше в аромата на летните цветя и в пукота на пламъците в меката зима. Когато заминаваха на почивка, го оставяше зад себе си – звездите се носеха в небето без угризения, ябълките хрупаха между зъбите, сладката вода навлажняваше босите крака. Но щом се върнеха в балсамирания под белите калъфки апартамент, щом изтърсеха натъпканите с нафталин завеси, отново го заварваше на мястото му – търпеливо, непокътнато. Сезоните минаваха, пейзажът се променяше, в книгите със златни гръбчета се разгръщаха нови приключения. Но нищо не нарушаваше равномерния шепот на машините...

Преводач Росица Ташева

Издателство Колибри

Кръвта на другите в Pimodo

Александър Дюма >> Граф Монте Кристо [ Том 1 ]

Моите мечти нямат граници – аз винаги искам невъзможното. АД

   На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотър Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб „Фараон“, който идваше от Смирна, Триест и Неапол.
   Както винаги, един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф и доближи кораба между нос Моржион и остров Рион.
   Тозчас, пак както винаги, площадката на форта Сен Жан се изпълни с любопитни, защото в Марсилия пристигането на кораб е винаги голямо събитие, особено когато този кораб, като „Фараон“, е построен, снабден с принадлежностите си, уравновесен в корабостроителниците на старата Фокея и принадлежи на някой корабовладелец от града.
   В това време корабът се приближаваше; той мина благополучно пролива, който някакъв вулканичен трус беше издълбал между островите Каласарен и Жарос, заобиколи Помег и се придвижваше под своите три марсела, кливера и бризана, но тъй бавно и с такъв печален ход, че любопитните, предусетили неволно някакво нещастие, се питаха какво премеждие е могло да се случи на борда. Ала опитните в корабоплаването разбираха, че ако е имало премеждие, то се е случило не със самия кораб; защото той се приближаваше, както се полага на един идеално управляван кораб: котвата му беше готова за спускане, въжетата за бушприта бяха откачени, а до лоцмана, който се готвеше да води „Фараон“ през тесния вход на Марсилското пристанище, стоеше млад момък, пъргав и зорък, който следеше всяко движение на кораба и повтаряше всяка заповед на лоцмана.
   Неопределеното безпокойство, което витаеше над тълпата, беше обхванало особено силно един от зрителите на еспланадата Сен Жан, така че той не дочака влизането на кораба в пристанището; скочи в една малка лодка, заповяда да гребат към „Фараон“ и го настигна при заливчето Резерв.
   Щом видя този човек, младият моряк напусна поста си до лоцмана и с шапка в ръка се опря на борда.
   Той беше осемнайсет-двайсетгодишен момък, висок, строен, с хубави черни очи и черни като абанос коси; от цялата му фигура лъхаше спокойствие и решителност, свойствени на хора, свикнали от детинство да се борят с опасността.
   – А, това сте вие, Дантес! – извика човекът в лодката. – Какво се е случило и защо целият ви кораб има такъв тъжен вид?
   – Голямо нещастие, господин Морел! – отговори момъкът. – Голямо нещастие, особено за мене: при Чивита Векия ние изгубихме нашия добър капитан Льоклер.
   – А товарът? – попита живо корабовладелецът.
   – Пристигна благополучно, господин Морел, и мисля, че ще бъдете доволен в това отношение; но клетият капитан Льоклер...
   – Какво се е случило с него? – попита корабовладелецът с явно облекчение. – Какво се е случило с добрия капитан?
   – Той умря.
   – Падна в морето ли?
   – Не, господине, умря от менингит в страшни мъки. – После, като се обърна към хората си, извика: – Ехей! Всеки на мястото си. Готови за спускане на котвата!
   Екипажът се подчини. В същия миг осемте или десетте моряци, от които той се състоеше, се спуснаха кой към шкотите, кой към брасите, кой към фаловете, кой към кливерпиралите, кой най-сетне към гитовите.
   Младият моряк хвърли небрежен поглед на тази начална маневра и видял, че заповедите му ще бъдат изпълнени, се върна при своя събеседник.
   – А как се случи това нещастие? – продължи корабовладелецът, като подхвана разговора на онова място, на което младият моряк го беше прекъснал.
   – Бога ми, господине, най-неочаквано; след дълъг разговор с коменданта на пристанището капитан Льоклер напусна много развълнуван Неапол; след двайсет и четири часа го хвана треската; три дни по-късно умря... Ние го погребахме както подобава и сега той почива, прилично завит в платно, с желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и друга на главата, до остров Ел Джилио. Ние носим на вдовицата му почетния кръст и сабята му. Струваше ли си – продължи момъкът с тъжна усмивка – да воюва десет години с англичаните, за да умре както всички в леглото си?
   – Ех, какво искате, господин Едмон – подзе корабовладелецът, който, изглежда, се успокояваше все повече и повече, – ние всички сме смъртни и трябва старите да сторват път на младите, иначе не би имало напредък; и щом вие ме уверявате, че товарът...
   – Е в добро състояние, господин Морел, гарантирам ви. И ви съветвам да не се задоволявате за този рейс с 25000 франка печалба.
   После, когато минаха кръглата кула, младият моряк извика:
   – Готови за свиване платната на марса, кливера и бизана! Не зяпайте!
   Заповедта беше изпълнена с почти такава бързина, както на боен кораб.
   – Спусни и вържи навсякъде!
   При последната заповед всички платна бяха спуснати и корабът взе да се плъзга неусетно, движен само от дадения тласък.
   – А сега, ако искате да се качите, господин Морел – рече Дантес, виждайки нетърпението на корабовладелеца, – ето, вашият счетоводител господин Данглар излиза от кабината си и ще ви даде всички сведения, които пожелаете. А аз трябва да следя спускането на котвата и да се погрижа да вдигнат черното знаме.
   Корабовладелецът не чака повторна покана. Той се хвана за въжето, хвърлено от Дантес, и със сръчност, която би направила чест на всеки моряк, се покатери по скобите, забити в издутия хълбок на кораба, а Дантес се върна на помощническото си място, като отстъпи разговора на този, когото нарече Данглар и който, излязъл от кабината си, идеше действително към корабовладелеца.
   Новодошлият беше двайсет и пет – двайсет и шест годишен човек, с доста мрачно лице, раболепен към началството, безочлив към подчинените си; затова извън титлата му счетоводител, винаги омразна на моряците, екипажът изобщо го ненавиждаше толкова, колкото, напротив, обичаше Едмон Дантес.
   – И тъй, господин Морел – рече Данглар, – вие знаете за нещастието, нали?
   – Да, да. Клетият капитан Льоклер! Той беше добър и честен човек!
   – И главно прекрасен моряк, остарял между небето и водата, както подобава на човек, комуто са възложени интересите на такава важна фирма като търговската къща „Морел и син“ – отговори Данглар.
   – Но – рече корабовладелецът, като следеше с очи Дантес, който търсеше къде да спусне котва, – но мене ми се струва, че не е нужно да бъдеш толкова стар моряк, както казвате, Данглар, за да познаваш работата си; и ето, нашият приятел Едмон я върши, струва ми се, без да се нуждае от ничии съвети.
   – Да – рече Данглар, като хвърли към Дантес кос поглед, в който блесна омраза, – да, той е млад и самонадеян. Щом умря капитанът, той пое командуването, без да се посъветва с някого, и ни накара да загубим ден и половина на остров Елба, вместо да се върнем направо в Марсилия.
   – С поемането на командата на кораба – рече корабовладелецът – той е изпълнил своя дълг като помощник-капитан; но е сбъркал, като е загубил ден и половина на остров Елба; освен ако корабът е трябвало да поправя някаква повреда.
   – Корабът беше здрав, както съм здрав аз и както желая да бъдете и вие, господин Морел; а този ден и половина беше загубен от чиста прищявка, за удоволствието да слезе на сушата, само за това.
   – Дантес – рече корабовладелецът, като се обърна към момъка, – елате насам.
   – Извинете – рече Дантес, – ще бъда на ваше разположение след минута.
   После, като се обърна към екипажа, извика:
   – Спускай котвата.
   Тозчас котвата падна и веригата се изниза с шум. Дантес остана на поста си въпреки присъствието на лоцмана дотогава, додето и тази последна маневра бе извършена; тогава чак извика:
   – Спуснете вимпела до половин мачтата, снемете флага в знак на траур, кръстосайте реите!
   – Виждате ли – рече Данглар, – той се мисли вече за капитан, повярвайте ми.
   – И е наистина – рече корабовладелецът.
   – Да, но още няма вашия подпис и подписа на вашия съдружник, господин Морел.
   – Ех, защо да не го оставим на този пост? – рече корабовладелецът. – Той е млад, знам добре това, но ми се струва предан на работата и много опитен.
   Сянка мина по челото на Данглар.
   – Извинете, господин Морел – рече Дантес, като се приближи, – котвата сега е спусната и аз съм цял на ваше разположение: вие ме извикахте, мисля?
   Данглар отстъпи крачка назад.
   – Исках да ви попитам защо сте спрели на остров Елба?
   – Не знам, господине; аз изпълних последната заповед на капитан Льоклер, който, умирайки, ми предаде един пакет за великия маршал Бертран.
   – Вие видяхте ли го, Едмон?
   – Кого? Маршала ли? Да.
   Морел се огледа наоколо и дръпна Дантес настрана.
   – А как е императорът? – попита живо той.
   – Добре, доколкото можех да съдя с очите си.
   – Значи вие видяхте и императора?
   – Той влезе при маршала, докато бях там.
   – И вие говорихте с него?
   – Искате да кажете, че той говори с мене, господине – рече Дантес с усмивка.
   – И какво ви каза?
   – Питаше ме за кораба, за времето на отплаването му за Марсилия, за следвания път и за товара.
   – Мисля, че ако корабът беше празен и аз бях неговият стопанин, той щеше да поиска да го купи; но аз му казах, че съм само обикновен помощник-капитан и че корабът е на търговската къща „Морел и син“. „А, а – рече той, – познавам я. Мореловци са корабовладетели по наследство и един Морел служеше в един и същ полк с мене, когато бях на гарнизон във Баланс.“
   – Така е, бога ми! – извика корабовладелецът развеселен. – Това е чичо ми Поликар Морел, който стана капитан. Дантес, вие ще кажете на чичо ми, че императорът си е спомнил за него, и ще видите как ще се разплаче старият мърморко. Хайде, хайде – продължи корабовладелецът, като тупаше приятелски момъка по рамото, – добре сте направили, Дантес, че сте последвали напътствията на капитан Льоклер и сте спрели на остров Елба, но ако узнаят, че сте предали пакет на маршала и сте разговаряли с императора, това би могло да ви навреди.
   – С какво според вас би могло да ми навреди? – попита Дантес. – Аз не знам дори какво носех и императорът ми зададе въпроси, каквито би задал на първия срещнат. Но, извинете – продължи Дантес, – ето карантинните и митнически чиновници идат; вие ще позволите, нали?
   – Вървете, вървете да си гледате работата, драги ми Дантес.
   Младият човек се отдалечи и щом се отдалечи, Данглар се приближи.
   – Е, какво? – попита той. – Изглежда, той ви е обяснил добре защо е спрял в Порто Ферайо?
   – Превъзходно, драги господин Данглар.
   – Ах, толкова по-добре – отговори Данглар, – защото винаги е тежко да виждаш, когато приятел не изпълнява дълга си.
   – Дантес е изпълнил своя – отговори корабовладелецът – и тук няма какво да се каже. Капитан Льоклер му е заповядал този престой.
   – Стана дума за капитан Льоклер; не ви ли предаде той негово писмо?
   – Кой?

   – Дантес.
   – На мене не! Имал ли е такова писмо?
   – Стори ми се, че освен пакета капитан Льоклер му даде и едно писмо.
   – За какъв пакет говорите, Данглар?
   – Ами за пакета, който Дантес остави пътем в Порто Ферайо.
   – Отде знаете, че е оставил пакет в Порто Ферайо?
   Данглар се изчерви.
   – Минавах пред вратата на капитана, която беше открехната, и видях как той даде пакета и писмото на Дантес.
   – Не ми е казал нищо за тях – рече корабовладелецът, – но ако има писмо, той ще ми го предаде.
   Данглар поразмисли.
   – Тогава, господин Морел рече той, – моля ви, не казвайте това на Дантес; аз сигурно съм се излъгал.
   В този миг момъкът се върна; Данглар се отдалечи.
   – Е как, скъпи ми Дантес, свободен ли сте? – попита корабовладелецът.
   – Да, господине.
   – Бързо свършихте.
   – Не, дадох на митничарите списъка на нашите стоки, а от пристанището изпратиха с лоцмана един човек, комуто предадох нашите книжа.
   – Значи вие няма вече какво да правите тук?
   Дантес хвърли бърз поглед около себе си.
   – Не, всичко е в ред – рече той.
   – Тогава можете ли да дойдете да обядвате с нас?
   – Извинете, господин Морел, извинете, моля ви, аз трябва да видя най-напред баща си. Но все пак ви благодаря много за честта.
   – Правилно, Дантес, правилно. Знам, че сте добър син.
   – А... – попита Дантес с известно колебание – знаете ли дали е добре баща ми?
   – Мисля, че е добре, драги ми Едмон, макар да не съм го виждал.
   – Да, той си стои в стаичката.
   – Това поне показва, че не се е нуждаел от нищо, докато ви е нямало.
   Дантес се усмихна.
   – Баща ми е горд, господин Морел, и дори да му е липсвало всичко, съмнявам се дали би поискал нещо от когото и да било на света освен от бога.
   – И така, след като навестите баща си, разчитаме на вас.
   – Извинете още веднъж, господин Морел, но след това посещение аз имам и друго, което не ми е по-малко присърце.
   – Ах, наистина, Дантес; забравих, че в Каталаните ви очаква едно същество с не по-малко нетърпение от баща ви – хубавата Мерседес.
   Дантес се усмихна.
   – Виж ти! – рече корабовладелецът. – Не се учудвам сега, че тя дохожда три пъти да иска известия от мене за „Фараон“. Пусто да остане! Едмон, вие не сте за оплакване – имате една прекрасна приятелка!
   – Тя не ми е приятелка – рече сериозно младият моряк, – тя ми е годеница.
   – Понякога това е същото – засмя се корабовладелецът.
   – Не за нас, господине – отговори Дантес.
   – Хайде, хайде, драги Едмон – продължи корабовладелецът, – да не ви задържам вие така добре изпълнихте моите работи, че и аз трябва да ви дам достатъчно време да уредите своите. Имате ли нужда от пари?
   – Не, имам цялата си заплата от пътуването, кажи-речи, от три месеца.
   – Вие сте порядъчен момък, Едмон.

   – Не забравяйте, че имам беден баща, господин Морел.
   – Да, да, знам, че сте добър син. Идете да видите баща си; и аз имам син и бих се ядосал много на оня, който след тримесечна раздяла би му попречил да дойде при мене.
   – Тогава позволявате ли? – рече младежът, като се поклони.
   – Да, ако нямате нищо друго да ми кажете.
   – Нямам.
   – Капитан Льоклер, умирайки, не ви ли е давал писмо за мене?
   – Беше му невъзможно да пише, господин Морел; но вашият въпрос ми напомня, че ще трябва да ви поискам петнайсетдневен отпуск.
   – За да се ожените ли?
   – Най-напред; после да отида в Париж.
   – Добре, добре! Ще ви се даде толкова време, колкото искате, Дантес; разтоварването на кораба ще ни отнеме около шест седмици и ние няма да се отправим в никакъв случай по море около три месеца... Само че след три месеца вие ще трябва да бъдете тук. „Фараон“ продължи корабовладелецът, като тупаше младия моряк по рамото – няма да може да тръгне пак без своя капитан.
   – Без своя капитан! – извика Дантес с блеснали от радост очи. – Обърнете внимание на това, което казвате, господин Морел, защото вие сега отговорихте на най-съкровените надежди на сърцето ми. Възнамерявате ли наистина да ме назначите капитан на „Фараон“?
   – Ако бях сам, бих ви протегнал ръка, драги Дантес, и бих ви казал: „Готово“. Но аз имам съдружник, а вие знаете италианската пословица „Chi ha compagno ha padrone“. Но половината работа поне е свършена, защото от двата гласа вие имате вече единия. Разчитайте на мене, за да получите и другия; ще направя всичко, което мога.
   – О, господин Морел – провикна се младежът и със сълзи на очи стисна ръцете на корабовладелеца, – благодаря ви, господин Морел, от името на баща си и на Мерседес.
   – Хубаво, хубаво, Едмон, има за честните хора бог на небето, дявол да го вземе! Идете да видите баща си, идете да видите Мерседес и след това се върнете при мене.
   – Но не искате ли да ви закарам на сушата?
   – Не, благодаря; оставам да уредя сметките с Данглар. Бяхте ли доволен от него през време на пътуването?
   – Зависи от смисъла, който влагате в този въпрос. Ако е като добър другар – не, защото мисля, че не ме обича, откакто, след като се поскарахме, имах глупостта да му предложа да спрем за десет минути на остров Монте Кристо, за да разрешим нашата разпра; аз сбърках, като му направих това предложение, и той с право отказа. Ако ме питате за него като счетоводител, мисля, че няма какво да кажа и че вие ще бъдете доволен от работата му.
   – Но кажете, Дантес – попита корабовладелецът, – ако вие сте капитан на „Фараон“, ще запазите ли при себе си охотно Данглар?
   – Капитан или помощник, господин Морел – отговори Дантес, – аз винаги ще храня уважение към тези, които притежават доверието на моите господари.
   – Хайде, хайде, Дантес, виждам, че вие сте във всяко отношение добър момък. Да не ви задържам повече, вървете – виждам, вие като че седите на тръни.
   – Давате ли ми отпуска! – попита Дантес.
   – Вървете, казвам ви.
   – Позволявате ли да взема вашата лодка?
   – Вземете я.
   – Довиждане, господин Морел, хиляди пъти благодаря.
   – Довиждане, драги Едмон, добра сполука!
   Младият моряк скочи в лодката, седна на кърмата и даде заповед да карат към улица Канебиер. Двамата моряци се наведоха тозчас над греблата си и ладията се плъзна толкова бързо, колкото това бе възможно сред хилядите лодки, които задръстваха това подобие на тясна уличка, която водеше между двата реда кораби от входа на пристанището до Орлеанския кей.
   Корабовладелецът го проследи с усмивка до брега, видя го как скочи на плочите на кея и се изгуби тутакси сред пъстрата тълпа, която от пет часа сутринта до девет часа вечерта изпълва тази прочута улица Канебиер, с която съвременните фокейци са тъй горди, че с най-голяма сериозност на света и с оня акцент, който дава толкова изразителност на всичко, казано от тях, говорят: „Ако Париж имаше улица Канебиер, Париж би бил една малка Марсилия“.
   Като се обърна, корабовладелецът видя зад себе си Данглар, който, изглежда, чакаше неговите заповеди, но в действителност като него следеше с поглед младия моряк.
   Само че имаше голяма разлика в израза на тези два погледа, които следяха един и същ човек...

Преводачи Невяна Розева, Атанас Далчев

Художник Петър Станимиров

Издателство Изток-Запад

Граф Монте Кристо [ Том 1 ] в Pimodo

Гийом Аполинер >> Бестиарий или шествието на Орфей

Трийсет кратки творби

Конят

Ще те яздят моите мечти, литвай като птица,
с кочияш – съдбата ми на златна колесница,
нека тя вместо юзди да дърпа лудо
стиховете ми, в поезията чудо.

Ракът

Несигурност, утеха мирна,
със тебе двамата във крак
се движим все така неспирно
назад по пътя, като рак.

Бухалът

Сърцето бедно като бухал бди –
то не заспива, бие, не престава,
кръвта пулсира, плам бушува във гърди –
на тези, дето ме обичат, слава!

Ибисът

Да, в сенките земни аз слизам.
О, сигурна смърт ни е писана!
Мъртъв римлянин – тягостен израз!
От бреговете на Нил идва ибис.

Дивият заек

Не бъди ти сластен и страхлив
като влюбен или заек див.
Но умът ти нека бъде неизменно
като зайка, дето все е бременна.

Слонът

Както слонът с бивни се представя
и аз имам в моята уста имане.
Мъртъв пурпур! Аз купувам слава,
плащам си със думи във замяна.

Гъсеницата

Работата води до имане.
Да се трудим, бедни ми поети!
И гъсеницата с мъки непрестанни
става пеперуда пъстроцветна.

Двуезично издание

Преводач Людмила Христова

Издателство Изток-Запад

Бестиарий или шествието на Орфей в Pimodo

Морис Льоблан >> Осемте удара на часовника

Осем случая на Арсен Люпен

   До принц Ренин
   бул. „Осман“, Париж:

   Мой мили приятелю,
   Сигурно ме смятате за много неблагодарна. Изминаха три седмици, откакто съм тук, а още не съм ви писала. Нито благодарила! При това, най-после узнах и аз от каква ужасна смърт сте ме избавили, както и тайната на цялата тази страшна мистерия! Но какво да направя? След всичко, което преживях, бях така съсипана и сломена! Имах толкова голяма нужда от почивка и самота, как да остана в Париж? Как да продължавам с вас нашите похождения? О, не, хиляди пъти не! Стига толкова авантюри. Впрочем авантюрите на другите са много интересни, но тези, в които човек сам е жертва и в които животът му виси на косъм... О, мили приятелю, какъв ужас! Мога ли да забравя някога всичко това?...
   Сега тук в Ронсиер е много спокойно. Старата ми братовчедка се грижи за мен и ме гледа като болна. Вече възвръщам цвета на лицето си и всичко, всичко върви на добре, така добре, че дори и наум не ми минава да се меся в работите на другите. Представете си например следното... (казвам ви това, защото сте непоправимо любопитен, като дърта портиерка, и постоянно склонен да се занимавате с това, което не е ваша работа), представете си значи, че вчера присъствах на една доста любопитна среща. Бяхме отишли с Ермелин да пием чай в хана на Басикур и седнахме в големия салон сред селяните. Имаше доста хора, понеже беше пазарен ден. Беше голяма гълчава, но когато влязоха три лица, двама мъже и една жена, изведнъж: всички млъкнаха.
   Единият от мъжете се оказа, че е голям чифликчия. Беше облечен с дълга блуза и имаше весело и засмяно лице, увенчано със съвсем бели коси. Другият беше по-млад, облечен в кадифени дрехи и имаше една такава жълтеникава, суха и злобна физиономия. Тримата носеха досущ като горски разбойници ловджийски пушки през рамо и представете си в тази компания една слабичка млада жена, с тъмно манто, кожено калпаче и слабо, съвършено бледо, но изненадващо със своя финес и деликатност лице.
   – Баща, син и снаха – ми прошепна дискретно Ермелин.
   – Какво говориш – казвам, – нима това прелестно създание е съпруга на този простак?
   – О, и снаха на барон Дьо Горн – отговори тя.
   – Този, възрастният човек с тях е барон? – учудих се още повече аз.
   – При това потомък на много благородна фамилия, живяла някога в замъка на Басикур. Но той самият винаги е водил живота на обикновен селянин, на страстен ловец, голям пияница и голям скандалджия, който все води разни съдебни дела и е почти разорен материално. Синът Матиас е далеч по-амбициозен и по-малко привързан към земята. Завърши право и беше заминал за Америка, но след време поради недостиг на пари се завърна отново на село. Влюби се после в едно момиче от съседния град (това отсреща) и тя горката, един Господ знае по какви съображения, се е съгласила да се ожени за него... и ето вече пет години живее като отшелница, или по-точно като затворници, в една къщурка недалеч от Маноар-о-Пюи.
   – Заедно с бащата и сина ли? – попитах аз.
   – Не, бащата живее край селото в един отдалечен чифлик.
   – И съпругът Матиас е ревнив, нали?
   – Направо като тигър.
   – Безпричинно?
   – Безпричинно, разбира се, тъй като Натали дьо Горн, която, според мен е най-почтената жена в цялата околност, няма никаква вина, че от няколко месеца един красавец на кон обикаля около къщата. Но всички Дьо Горн са направо бесни.
   – Нима и бащата?
   – Хубавецът-ездач е правнук на тези, които някога са купили замъка. Оттам идва и омразата на стария. Конникът – Жером Винал, когото лично познавам, е едно много хубаво и много богато момче и се е заклел – така поне старият Горн разправя, когато е пийнал, а това не му се случва рядко – да открадне Натали дьо Горн.
   Впрочем, скъпи приятелю, вижте какво се случи по-нататък...

   Скоро старият Дьо Горн беше вече център на вниманието на една група, която се забавляваше, като го караше да пие все повече и повече и го отрупваше с провокационни въпроси... Изпаднал вече под властта на виното, баронът се провикна с презрение:
   – Всичко ще бъде за негова сметка, слушайте какво ви казвам, ще го науча аз този хубавец някой път! Навърта се той около нас, за да закача малката, но ако приближи повечко, ти, Матиас – обърна се той към сина си, – се прицели по-добре и...
   Той сграбчи ръката на младата жена и изломоти срещу нея:
   – И после, тя знае и сама да се защитава, ако потрябва, нали, Натали! Ти нали не искаш и да знаеш за разни такива галантни господа?
   Съвсем смутена от неудобния въпрос, младата жена се изчерви силно, а съпругът ѝ възнегодува:
   – Ще бъде по-добре, ако си държиш езика, тате. Има неща, които не се говорят така високо.
   – Тези, които засягат честта, се уреждат публично – възрази старият. – За мен честта на рода Дьо Горн е над всичко и няма какво да се церемоня с него заради парижките му маниери.
   Старият изведнъж млъкна. Срещу него стоеше някой, който току-що бе влязъл, но може би бе дочул последните му думи. Беше един едър младеж, облечен в костюм за езда. В ръката си държеше камшик, а енергичното му лице, малко строго, но с красиви очи и открит поглед, се усмихваше подигравателно.
   – Жером Винал – прошепна на ухото ми братовчедката.
   Младежът не се смути ни най-малко. Съзирайки Натали, той я поздрави много учтиво. В тоя момент Матиас дьо Горн направи крачка напред, но той го изгледа така спокойно, сякаш искаше да каже:
   – Е, добре! А после?
   Поведението му беше толкова обидно, че двамата Дьо Горн грабнаха пушките си и ги насочиха срещу него. Синът го гледаше особено злобно, но Жером не обърна внимание на заплахата. Изгледа, ги с безразличие и се обърна към гостилничаря:
   – Драги Робер, бях дошъл при чичо Васьор, но дюкянчето му е затворено. Не бихте ли се съгласили да му предадете кобура на моя револвер, разпрал се е малко, да го зашие?
   Той подаде кожения калъф на стопанина и добави усмихнато:
   – Ще задържа револвера, току виж ми потрябвал. Кой знае какво може да се случи...
   После младежът извади цигара от сребърната си табакера, запали я и излезе. През прозореца се видя как скочи на коня си и се отдалечи с лек тръс.
   – Чистокръвен – каза старият Дьо Горн със завист, и глътна чашка коняк.
   Синът му запуши устата с ръка и го принуди да седне. До тях Натали дьо Горн се беше разплакала.
   Това е, скъпи приятелю, цялата история. Сам виждате, че не е привлекателна и не заслужава вниманието Ви. В нея няма нищо мистериозно, нищо интересно за вас. Затова не настоявам да се намесите, но много бих искала тази нещастна жена, която, изглежда, е истинска мъченица, да бъде закриляна от някого. Накрая обаче пак ще повторя, нека оставим другите сами да се грижат за себе си, а ние да спрем най-после тези наши, така главоболни опити...

Ла Ронсиер,

Басикур, 14 ноември

   ... Ортанз Даниел

   

   Ренин дочете писмото, препрочете го още веднъж и реши:
   – Всичко върви на добре. Тя иска да спре, понеже вече сме пред седмата авантюра и се страхува, че после, след осмата, която според нашия договор има съвсем специално значение, ще стигнем до края. Тя не иска да участва повече..., макар че ѝ се иска..., за да не проличи, че го желае.
   Той отново потри шеговито ръце. Писмото му бе донесло важно доказателство за влиянието, което постепенно и търпеливо бе спечелил над младата жена…
   Същата вечер, този ден бе неделя, Ренин се качи на влака и рано сутринта, след като бе пропътувал с файтон два километра по покрития с пухкав бял сняг път, каквото бе разстоянието от малкото градче Помпиня до село Басикур разбра, че пътуването му може да бъде много полезно. Научи, че през нощта били чути три изстрела откъм Маноар-о-Пюи.
   – Покровителят на любовта и случайността ми помагат – си каза Ренин. – Изглежда е имало конфликт между съпруга и любовника. Идвам тъкмо навреме... Стъпки по снега

Преводач Ернест Момчилов

Издателство Millenium

Осемте удара на часовника в Pimodo

Хектор Мало >> Малкият моряк

За малкия Ромен Калбри истинските приключения тепърва предстоят...

   Не бива от настоящия ми живот да се заключава, че щастието е било моя орисница. Наистина моите прадеди, ако това не звучи самомнително, са били моряци. Баща ми беше последният от всичките единадесет деца и дядо ми не много лесно е отгледал семейството си, защото при този занаят още повече, отколкото при другите, печалбата никак не съответства на труда: умората и опасността са сигурни, но малкото пари – случайност.
   На осемнадесетгодишна възраст баща ми бил взет на морска служба с един от онези набори, които дават възможност на всички моряци да служат на държавата в продължение на тридесет и две години – от осемнадесет до петдесетгодишна възраст. Той заминал, без да знае нито да чете, нито да пише. Станал първи боцман – най-високата степен, до която стигат тези, които никак не са посещавали училище.
   Нашето село Порт Дийо е в близост с английските острови и държавата постоянно държи там един военен катер, чиято задача е да пречи на хората от Жерсей да идват и да ни взимат рибата като същевременно задължава нашите моряци да съблюдават правилата за риболов. Именно на този катер бил изпратен баща ми да продължи службата си. Това било един вид благоволение, защото човек винаги е щастлив да се завърне в родното място, колкото и силно да е привикнал с мисълта, че корабът е неговото отечество.
   Петнадесет месеца след завръщането му аз съм се появил на бял свят и тъй като това се случило през март, в петък, при новолуние, било предсказано, че ще имам приключения, че ще пътувам по море и че бих бил много нещастен, ако влиянието на луната не противодейства на петъка. Приключения съм имал и точно за тях искам да ви разкажа. Пътувания по море също съм правил, а колкото до борбата на двете влияния, тя беше оспорвана и вие ще кажете в края на моя разказ кое от тях е надделяло.
   Да ми се предскажат приключения и пътешествия, значеше да бъде признато, че наистина съм потомък на рода си, защото всички Калбри, от баща на син, са били моряци и дори ако преданието казва истината, те са били такива още по времето на Троянската война. Разбира се, не ние си приписваме този произход, а учени, които твърдят, че в Порт Дийо има стотина семейства, именно моряшките, произхождащи от една колония финикийци.
   Така или иначе, сигурно е, че с нашите черни очи, тъмен цвят и тънък нос ние нямаме нищо от нормандския или бретонския тип, че нашите лодки за риболов възпроизвеждат точно кораба на Одисей, такъв, какъвто ни го рисува Омир: само една мачта с четириъгълно платно. Това корабно снаряжение, срещано много често в Архипелага, е единствено в Ламанша.
   Собствените ни спомени обаче не стигаха толкова далеч, а разнообразието им ги правеше доста объркани. Когато се говореше за някой роднина, историята никак не се променяше: още от дете тръгнал по море и по море или отвъд морета, при народи, чиито имена мъчно се помнят, той загинал при корабокрушение, в битка или на английските понтони. В гробището често се срещаха кръстове с имена на момичета или на вдовици и рядко с име на момче или на мъж. Мъжете не умираха на село. Впрочем, както всички семейства, и ние си имахме герои: един от тях беше дядо ми по майка, който бил другар на Сюркуф, а другият беше големият ми чичо Флои. Едва почнал да разбирам какво се говори около мене, аз чувах името му по десет пъти на ден. Той служил при един индийски цар, който притежавал слонове, командвал войски срещу англичаните и имал сребърна ръка. Слонове, сребърна ръка – това не беше сън.
   Вродената у всички Калбри нужда от приключения накарала баща ми да предприеме ново пътуване по море няколко години след женитбата му. Той можел да остане като помощник-капитан на едно от тези двустожерни корабчета, които тръгват всяка пролет на риболов в Исландия, но татко беше роден за държавна служба и я обичаше.
   Не си спомням заминаването му. Единствените ми спомени от това време са свързани с дните, в които имаше буря, с неспокойните нощи и с часовете, които прекарвах пред пощенската станция.

   Колко пъти нощем майка ми ме е карала да се моля пред запалената от нея свещ! Бурята в Порт Дийо беше за нас буря навред и ни се струваше, че вятърът, който клати нашата къща, разтърсва същевременно и кораба на баща ми. Понякога той духаше така силно, че трябваше да ставаме и да завързваме прозорците, защото нашата къща беше къща на бедни хора. Макар да бе заслонена от една издигнатина на стръмния морски бряг и от един руф, който някога бил салон на тримачтов кораб, претърпял крушение, тя едва устояваше на бурите при равноденствие. През една октомврийска нощ майка ми ме събуди: ураганът беше страшен, вятърът виеше, къщата стенеше, силни повеи нахлуваха вътре, люлееха пламъка на свещта до угасване, а в минути на успокоение се чуваше борбата на вълните срещу морските скали и прилични на гърмежи, ударите на морето в дупките на стръмния бряг. Въпреки ужасния шум аз не закъснях да заспя отново, както бях коленичил, но внезапно прозорецът бе изтръгнат от железата си и захвърлен в стаята, където се счупи на хиляди парчета, а на мен ми се стори, че бях понесен от вихър.
   – Боже мой – извика майка ми, – баща ти е загубен!
   Тя вярваше на предчувствия и предзнаменования. Писмото, което получи от баща ми няколко месеца след тази бурна нощ, засили още повече тази нейна вяра. По странно съвпадение точно през същия октомври той бил настигнат от силен вятър и бил в голяма опасност.
   Сънят на моряшката жена е тъжен сън: да сънува корабокрушения и да чака писма, които не идват. Животът ѝ минава между тези две мъки...

Издателство Пан

Малкият моряк в Хеликон

Малкият моряк в Books.bg

Оноре дьо Балзак >> Дядо Горио

À nous deux, maintenant!

   Това бе единствената заупокойна молитва за един човек, който беше за Йожен олицетворение на бащинството. Петнадесетината пансионери започнаха да разговарят както винаги. Когато Йожен и Бианшон се нахраниха, тракането на лъжиците и вилиците, смеховете и разговорите, разните изрази на тези лакоми и равнодушни лица и тяхното безгрижие ги вледени от ужас. И двамата излязоха да търсят свещеник за нощно бдение и молитва. Трябваше да се извършат последните треби около стареца според малкото пари, с които разполагаха. Към девет часа вечерта тялото бе положено върху сковани дъски, между двете свещи, в голата стая, а до него седна свещеникът. Преди да си легне, Растиняк разпита духовника за таксите по погребението и опелото и написа едно писмо на барон дьо Нюсенжен и на конт дьо Ресто, с което ги молеше да изпратят своите домоуправители да се погрижат за разноските по погребението. Той изпрати писмата по Кристоф, а сам, убит от умора, легна и заспа. На следния ден Бианшон и Растиняк, трябваше да отидат да съобщят сами за смъртта, която бе освидетелствана по обед. След два часа никой от зетьовете не бе изпратил пари, никой не се беше явил от тяхно име и Растиняк бе принуден сам да плати на свещеника. За да приготви тялото за погребение и да го зашие в савана, Силвия поиска десет франка. Тогава Бианшон и Йожен пресметнаха, че ако близките на покойния не вземат никакво участие в разноските по погребението, те едва ли ще могат да ги посрещнат. Студентът по медицина сам се нае да сложи мъртвеца в един ковчег за бедни  поръча да го донесат от болницата му, отдето го взе по-евтино.
   – Устрой им една шега на тия негодници – каза той на Йожен. – Купи в Пер Лашез място за гроб за пет години и поръчай третостепенна служба в черквата и в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите му откажат да ги платят, ще поръчаш да напишат на гроба му:

„Тук почива Господин Горио, баща на контеса дьо Ресто и на

баронеса дьо Нюсенжен, погребан на разноски на двама студенти.“

   Йожен послуша съвета на приятеля си, но след като ходи напразно у господин и госпожа дьо Нюсенжен и у господин и госпожа дьо Ресто. Не можа да прекрачи прага им. И двамата вратари бяха получили строги нареждания.
   – Господинът и госпожата не приемат никого – казаха те, – баща им умря, те са в дълбок траур.
   Йожен познаваше вече достатъчно добре нравите на висшето парижко общество, та знаеше, че не трябва да настоява. Сърцето му се сви някак особено, като видя, че не ще може да стигне до Делфина.

   „Продайте някой накит – писа ѝ той в стаичката на вратаря, – за да може баща ви да бъде прилично изпратен в последното си жилище.“

   Той запечата бележката и помоли вратаря да я предаде на Тереза за господарката ѝ, но вратарят я предаде на барон дьо Нюсенжен и той я хвърли в огъня. След като направи всички приготовления, Йожен се върна към три часа в семейния пансион и се просълзи, като видя пред вратичката ковчега едва покрит с черен плат и поставен върху два стола в безлюдната улица. Едно жалко ръсило, което още никой не бе докосвал, стоеше в посребрен меден съд, пълен със светена вода. Дори на вратата нямаше креп. Такава е смъртта на бедните – в нея няма нито тържественост, нито шествия, ни приятели, ни роднини. Бианшон, задължен да бъде в болницата си, бе оставил бележка за Растиняк, в която му обясняваше какво беше уредил с черквата. Студентът му пишеше, че литургията ще струва много скъпо, че ще трябва да се задоволят с евтината вечеря и че е изпратил Кристоф с писмо до погребалното бюро. Когато дочиташе драсканиците на Бианшон, Йожен видя в ръцете на госпожа Воке медальона със златния ръб, в който се намираха косите на двете дъщери.
   – Как посмяхте да вземете това? – каза той.
   – Какво! Та с него ли ще го погребете? – отговори Силвия. – Той е златен.
   – С него, разбира се – каза Йожен с негодувание, – нека отнесе със себе си поне единствения спомен от двете си дъщери.
   Когато дойде катафалката, Йожен накара да качат ковчега, откова го и сложи благоговейно върху гърдите на стареца, образа от времето, когато Делфина и Анастази са били млади, чисти и невинни и не са умували, както казваше старецът в предсмъртните си стенания. Растиняк и Кристоф, заедно с двамата гробари, единствени придружиха колата, която отнасяше нещастника в черквата „Сент Етйен дьо Мон“, близо до улица „Ньов Сент Женевиев“; тялото бе поставено в тясно и мрачно параклисче, около което студентът напразно търси двете дъщери на дядо Горио или мъжете им. Той бе сам с Кристоф, който се смяташе задължен да отдаде последна почит на човека, чрез когото бе спечелил доста пари за почерпка. Докато чакаше двамата свещеници, анагноста и клисаря, Растиняк стисна ръката на Кристоф, без да може да продума.
   – Да, господин Йожен – каза Кристоф, – той бе добър и почтен човек, който никога не се караше, никому не пречеше, на никого не правеше зло.
   Двамата свещеници, анагностът и клисарят дойдоха и направиха всичко, което можеше да се направи за седемдесет франка в онова време, когато църквата не бе достатъчно богата, за да се моли безплатно. Духовенството изпя един псалом „избави и из глубини воззвах“. Службата продължи двадесет минути. Имаше само една траурна кола за свещеника и за анагноста, които се съгласиха да вземат със себе си Йожен и Кристоф.
   – Няма шествие – каза свещеникът, – можем да вървим бърже, за да не закъснеем, часът е пет и половина.
   Но когато тялото бе поставено в катафалката, пристигнаха две коли с гербове, но празни – колите на конт дьо Ресто и на барон дьо Нюсенжен, и придружиха покойника до Пер Лашез. В шест часа спуснаха тялото на дядо Горио в гроба, около който стояха лакеите на дъщерите му, които изчезнаха заедно с духовенството след кратката заупокойна молитва, изпята за стареца с парите на студента. Двамата гробари хвърлиха няколко лопати пръст върху ковчега, за да го покрият, изправиха се и единият поиска от Растиняк почерпушка. Йожен бръкна в джоба си, но не намери нищо и бе принуден да вземе взаем един франк от Кристоф. Това незначително само по себе си събитие ужасно наскърби младия студент. Мръкваше. Влажният здрач дразнеше нервите, той погледна гроба, в който погреба последната си юношеска сълза, сълзата, изтръгната от светите вълнения на чистото сърце, една от онези сълзи, които падат на земята и оттам излитат до небесата. Той скръсти ръце и погледна облаците. Като го видя, че застава така, Кристоф го остави.
   Като остана сам, Растиняк пристъпи няколко крачки към издигнатия край на гробищата и видя Париж, разположен лъкатушно по двата бряга на Сена, където блясваха вече светлини. Очите му се впиха почти жадно между Вандомската колона и купола на Дома на инвалидите, там, където живееше онова висше общество, в което искаше да се промъкне, хвърли върху този бръмчащ кошер поглед, който сякаш изсмукваше предварително меда му, и каза високомерно:
   – Сега ще си видим сметките с тебе!
   И като начало на заплахата, която отправи към Обществото, той отиде да вечеря у госпожа дьо Нюсенжен.

Издателство Скорпио

Дядо Горио в Хеликон

Дядо Горио в Books.bg

Ромен Гари >> Сияние на жена

Когато човек е обичал една жена...

Нищо от онова, което ни свързваше, не беше само наше, нищо не беше различно, уникално, рядко или изключително, имаше дълготрайност и вечност, имаше двойка, бяхме по-стари от човешката памет. Не мисля, че има щастие, което да няма все същия вкус от незапомнени времена. Хляб, сол, вино, вода, хладина и огън, двама сме, и всеки е земя, и всеки е слънце...

Издателство Леге Артис

Сияние на жена в Хеликон

Сияние на жена в Books.bg

Шарл Бодлер >> Цветя на злото

Красивото винаги е странно. Шарл Бодлер

Екзотичен аромат

Сред здрача – в топла есен, – присвил очи блажено,

от твойта гръд гореща аз пия с часове

и стелят се пред мене щастливи брегове,

удавени сред блясък от слънце разкалено.

Това е чуден остров на нега и на леност

с дървета причудливи и сочни плодове;

мъжете там са дребни, но с яки гърбове,

жените смайват с поглед – открит до откровеност.

С дъха си ти ме водиш към тоя дивен кът

и виждам пристан, в който платна и мачти спят,

все още уморени от урагана бесен,

а мирисът упойващ на сочен тамаринд

издува мойте ноздри, потрепва в здрача син

и смесва се в гръдта ми с моряшка тъжна песен.

Преводач Кирил Кадийски

Издателство Захарий Стоянов

Цветя на злото в Хеликон

Цветя на злото в Books.bg

Борис Виан >> Заблудени мацки

Жени, мъже, иди ги разбери...

   Обръщам я с дупето нагоре и Ричи се заема да я шиба – с каиш, имам предвид.
   – Кой като теб – викам ѝ – Ядеш пердах с колан от крокодилска кожа. Баровска работа.
   Тя се мята като риба на сухо. Дупето ѝ се нашарва с червени ивици, никак не е грозно според мен.
   – По-вляво, Ричи – напътствам го – там има едно местенце, дето е бяло-беленичко...

Издателство Фама

Заблудени мацки в Хеликон

Заблудени мацки в Books.bg