Луна промълви:
- Ти си много чувствителен човек.
Показват се публикациите с етикет Амос Оз. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Амос Оз. Показване на всички публикации
сряда, 26 декември 2012 г.
Амос Оз >> Между приятели
Срещите им, музиката на Шуберт, разговорите и понякога мълчанието, бяха онези важни неща, които ги караха да забравят тежкото минало и да запазят отношенията помежду си - двама души преживели твърде много...
Цви Провизор и Луна Бланк навикнаха да разговарят всяка вечер. Той сядаше в десния край на лявата пейка до поляната, а тя наблизо, в левия край на дясната пейка. Цви примигваше, докато й говореше, а Луна, облечена в хубава лятна рокля без ръкави, мачкаше носната си кърпичка между пръстите и го слушаше. Хвалеше градината на кибуца, плодовете на неговия труд, и често му повтаряше, че благодарение на него живеят в тучен оазис, под сенките на урожайни дръвчета сред прелестни цветни лехи. Тя имаше слабост към красивите думи. Луна учеше децата в трети клас и рисуваше изящни графики, които висяха по стените на нашите апартаменти. Лицето й беше кръгло, усмихнато и с дълги мигли, все още изглеждаше младо, макар че по шията вече се виждаха бръчици. Краката й бяха прекалено тънки, почти нямаше гърди. Съпругът й беше загинал по време на запас в Газа. Нямаха деца. Членовете на кибуца я смятаха за жена, достойна за възхищение, успяла да превъзмогне трагичната загуба и отдала цялата си душа на преподаването. Цви й разказваше за различните сортове рози. Тя кимаше, сякаш се съгласяваше с всяка негова дума. Друг път й заговори за бедственото нашествие на скакалци в Судан, опустошило тамошната реколта.
Луна промълви:
- Ти си много чувствителен човек.
Луна промълви:
- Ти си много чувствителен човек.
неделя, 26 август 2012 г.
Амос Оз >> История за любов и мрак
Разказ на дете, изведнъж попаднало в света на възрастните и необятните им любов и мрак
Кухничката ни побираше една маса с мушама на цветя и три стола без облегалки. Беше малка, с нисък таван и тъмна. Подът беше леко хлътнал, а стените - почернели от печката. Прозорчето гледаше към сивите бетонни стени на задния двор. Понякога, когато татко го нямаше, сядах на неговия стол, точно срещу мама, и докато белеше и режеше зеленчуци или чистеше леща, тя ми разказваше приказки.
Приказките на мама бяха странни, нямаха нищо общо с приказките, които разказваха на другите деца, нито с тези, които аз разказвах на моите, бяха обвити в мъгла, не започваха от началото и не свършваха в края, сякаш изникваха за малко изпод земята и пак се скриваха там. Навяваха отчуждение и страх, образите оживяваха пред мен като страховити сенки по бетонната стена, омайваха ме, понякога от тях косъмчетата по врата ми настръхваха и преди да разбера какво точно се е случило, се оттегляха в мрака. И до днес помня някои от тях, помня всяка дума. Ето една, която разказва за един много стар човек на име Алилуeв:
Имало едно време забравено от Бога селце с малки схлупени къщурки. Намирало се зад високите планини, зад дълбоките реки и безлюдната степ. На края на селото в тъмната борова гора живеел един сляп и ням старец. Казвал се Алилуев и си нямал нито приятели, нито роднини. Старият Алилуев бил по-стар и от най-стария човек в селото и дори в цялата степ. Не бил просто стар, бил древен. Толкова древен, че по гърба му растял мъх, а вместо коса на главата му изникнали черни гъби. На мястото на бузите му имало дупки, пълни с лишеи. От краката му пропълзели корени, а в очните му кухини се настанили цели рояци светулки. Този Алилуев бил по-стар от гората, по-стар от снега, по-стар от самото Време. Един ден се разчуло, че в най-тъмния ъгъл на колибата му, чиито капаци винаги били затворени, живее друг старец. Той се казвал Чорничортун и бил много, много по-стар от Алилуев, по-сляп, по-парцалив, по-мълчалив и по-глух, по-гърбав и износен като татарска монета. През дългите зимни вечери хората в селото разказвали, че старият Алилуев се грижел за стария Чорничортун, промивал раните му, хранел го с горски плодове, миел го с кладенчова вода или разтопен сняг, оправял му леглото, а понякога през нощта му пеел като на бебе: лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, не се страхувай, слънце мое, лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, недей да ми трепериш. И двамата заспивали сгушени един в друг - старият мъж и още по-старият му приятел, а отвън вятърът виел и навявал огромни снежни преспи. Ако дивите животни не са ги изяли, може би все още живеят в схлупената си къщурка, вълците все още вият отвън, а вятърът свири в комина...
Приказките на мама бяха странни, нямаха нищо общо с приказките, които разказваха на другите деца, нито с тези, които аз разказвах на моите, бяха обвити в мъгла, не започваха от началото и не свършваха в края, сякаш изникваха за малко изпод земята и пак се скриваха там. Навяваха отчуждение и страх, образите оживяваха пред мен като страховити сенки по бетонната стена, омайваха ме, понякога от тях косъмчетата по врата ми настръхваха и преди да разбера какво точно се е случило, се оттегляха в мрака. И до днес помня някои от тях, помня всяка дума. Ето една, която разказва за един много стар човек на име Алилуeв:
Имало едно време забравено от Бога селце с малки схлупени къщурки. Намирало се зад високите планини, зад дълбоките реки и безлюдната степ. На края на селото в тъмната борова гора живеел един сляп и ням старец. Казвал се Алилуев и си нямал нито приятели, нито роднини. Старият Алилуев бил по-стар и от най-стария човек в селото и дори в цялата степ. Не бил просто стар, бил древен. Толкова древен, че по гърба му растял мъх, а вместо коса на главата му изникнали черни гъби. На мястото на бузите му имало дупки, пълни с лишеи. От краката му пропълзели корени, а в очните му кухини се настанили цели рояци светулки. Този Алилуев бил по-стар от гората, по-стар от снега, по-стар от самото Време. Един ден се разчуло, че в най-тъмния ъгъл на колибата му, чиито капаци винаги били затворени, живее друг старец. Той се казвал Чорничортун и бил много, много по-стар от Алилуев, по-сляп, по-парцалив, по-мълчалив и по-глух, по-гърбав и износен като татарска монета. През дългите зимни вечери хората в селото разказвали, че старият Алилуев се грижел за стария Чорничортун, промивал раните му, хранел го с горски плодове, миел го с кладенчова вода или разтопен сняг, оправял му леглото, а понякога през нощта му пеел като на бебе: лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, не се страхувай, слънце мое, лю-ля, лю-ля, лю-ля, ля, недей да ми трепериш. И двамата заспивали сгушени един в друг - старият мъж и още по-старият му приятел, а отвън вятърът виел и навявал огромни снежни преспи. Ако дивите животни не са ги изяли, може би все още живеят в схлупената си къщурка, вълците все още вият отвън, а вятърът свири в комина...
Издателство Millennium
История за любов и мрак в Хеликон
История за любов и мрак в Books.bg
Абонамент за:
Публикации (Atom)