Д. Х. Лорънс >> Девицата и циганинът

Тя мечтае за свобода, приключения, любов и страст...

   И все пак едва когато момичетата се прибраха отново вкъщи след завършване на училище, те осезателно почувстваха как силно тегне върху живота им железният юмрук на престарялата им баба. Люсил вече наближаваше двайсет и една, а Ивет бе на деветнайсет. Те завършиха реномирано девическо училище, а след това изкараха допълнителна година на обучение в Лузана и изглеждаха обичайно за възрастта си – стройни млади създания със свежи изящни лица и подстригана коса, а държанието им бе по младежки дръзко и самонадеяно.
   – Най-досадното нещо в Папълуик е – заяви Ивет, докато двете сестри стояха на палубата по време на пътуването си през Ламанша и наблюдаваха приближаващите се сивеещи скали на Доувър – че няма никакви мъже наоколо. Защо ли татко си няма някои стари симпатяги за приятели? Колкото до чичо Фред, той е съвсем отчайващ.
   – О, знае ли човек как могат да се развият събитията –философски отговори Люсил.
   – Прекрасно знаеш какво може да се очаква – възрази Ивет. – Неделен хор, а аз мразя смесените хорове. Момчешките гласове са чудесни, когато не се примесват с женски. А още и неделно училище, момичешки кръжоци, разни там гостувания и симпатични бабички, които се осведомяват за маминка. Как няма поне един свестен млад човек в цялата околност!
   – О, не си права! – възрази Люсил. – Не забравяй момчетата от семейство Фрамли. А и много добре знаеш, че Джери Съмъркоутс те обожава.
   – Ах, не понасям момчета, които ме обожават! – възкликна Ивет, като навири изящния си нос. – Те ме отегчават. Толкова са досадни.
   – Ами какво тогава можеш да очакваш, щом не понасяш да те обожават? Аз лично смятам, че е съвсем в реда на нещата едно момиче да има обожатели. Наясно си, че никога няма да се омъжиш за тях, така че защо да не ги оставиш да те обожават, щом това им харесва.
   – Да, но аз искам да се омъжа – извика Ивет...

Преводач Весела Кацарова

Издателство Сиела

Девицата и циганинът в Pimodo

Д. Х. Лорънс >> Повести

Лисугерът. Куклата на капитана. Калинката

Сложен и въздействен свят, колкото психологически, толкова и реален – в повестите се откроява темата за свободата, разбирана не като абстракция, а като съчетаване на телесното с душевното, на съня с будуването, на избора със случайността, съдбата, законите на битието.

В Лисугерът един хищник си избира за мишена две млади жени.

Куклата на капитана описва сложните взaимоотношения между германска графиня и женен шотландски офицер.

В Калинката ранен военнопленник оказва разстройващо въздействие върху съпругата на английски офицер, която го посещава в болницата.

Възвръщането към корените, стремежът към естествена хармония между тялото и духа и сигурността, че осъзнатата сексуалност, призната като равностойна на останалите ни пориви, ще възвърне на човека пълната му сила, са основните теми в творчеството на Д. Х. Лорънс.

Издателство Фама

Лисугерът. Куклата на капитана. Калинката в Pimodo

Д. Х. Лорънс >> Пернатата змия

Кейт е овдовяла ирландка, която заминава за Мексико да дири нов живот, но е въвлечена в революционно движение, поставило си за цел възраждането на древната религия на ацтеките...

   Небето беше облачно, в очакване на дъждовния сезон. Наближаваше три следобед и народът полека прииждаше, но все още запълваше само отделни петна по голия бетон. Тъй като най­долните редове бяха със запазени места, повечето хора сядаха на средните и постепенно изолираха нашите трима приятели и останалите от по-­висшата класа.
   По някое време публиката прерасна в тълпа, състояща се предимно от дебели граждани в тесни черни костюми и сламени шапчици, с примес от почернели от слънцето работници с широкополи капели. Мъжете в черните костюми бяха вероятно хора на заплата, чиновници и фабрични надничари. Някои от тях водеха и жените си в небесносини шифонени рокли и кафяви шифонени капели, с лица, напудрени така, че да приличат на бели ружи. Сред тях имаше и семейства с по две­-три деца.
   И веселбата започна. Целта на играта бе да грабнеш твърдата сламена шапка от нечия глава и да я хвърлиш да се плъзга над човешкия склон, докато я хванеше някой по-­сръчен от долните редове, след което я запращаше да се носи в съвсем друга посока. От време на време масите надаваха подигравателни възгласи, които почти прераснаха в аплаузи, когато седем сламени шапки полетяха едновременно като метеори над хорския склон.
   – Гледай какво веселие настана! – провикна се Оуън.

   – Не! – възрази Кейт, оставила веднъж, въпреки волята ѝ за щастие, да се обади нейното друго „аз“. – Никак не ми е приятно. Много мразя простолюдието.
   Изказване, което Оуън, бидейки социалист, не одобряваше, но и от което, в качеството си на щастлив човек – се притесняваше. Понеже неговото истинско „аз“, доколкото му беше останало, ненавиждаше с не по-­малка сила от Кейт грубостта на простолюдието.
   – Много хитро са го измислили обаче! – каза и направи опит да се засмее със съчувствие към тълпата. – Видя ли онзи какво направи?
   – Крайно умело беше, но се радвам, че все пак не е моята шапка – рече Вилиърс.
   – Е, всичко това е част от играта – заключи великодушно Оуън...

Издателство Колибри

Пернатата змия в Хеликон

Пернатата змия в Books.bg