Ангел Вълчев >> Тъмраш

В родопската и националната история

   Рядко има селище в България, свързано с толкова недоразумения, заблуди и противоречия както бившето село Тъмръш, управителното средище през „турско време” на бившата Рупчоска нахия, а след това, за известно време, и на тъй наречената „Самоволна помашка република” в коритото на Въча.
   Интересът към това среднородопско, макар и вече несъществуващо селище, идва не само от това, че в продължение на три четвърти столетие то е било административно средище на един значителен родопски район – Тъмръш прошумя главно след Априлското въстание през 1876 година, и по-точно след потушаването на бунта в Перущица, в което мрачно дело взеха, волно или неволно, участие и тъмръшлии.
   Въстанието отшумя, настъпи Освободителната война, заредиха се подир нея уж мирни години, но името на Тъмръш не слезе нито от колоните на румелийските вестници, нито от историческата сцена, защото както вече казах, то влезе в състава на отцепената от Румелия „Самоволна помашка република” и се обремени с нови исторически конфликти.
   Всъщност по този начин (като управително средище на Рупчос, като участвувало в потушаването на Априлското въстание и в състава на самоволна помашка „република") Тъмръш влезе не само в общородопската, но и в общонационалната ни история и в тоя смисъл напълно оправдан е засиленият напоследък интерес към това име и свързаните с него исторически и народоведчески стари и съвременни проблеми.
   Кое е характерното в досегашните публикации за Тъмръш и за двамата негови нахийски управници Асан ага Караходжоолу и неговия старши син – Ахмед ага? Характерни са, както вече споменах, противоречията, породени в печата още през 1876 година, когато димящите пепелища в Перущица, Батак и Панагюрище привлякоха вниманието на световната общественост и се превърнаха в арена на дипломатически борби „за” и „против” Турция, „за” или „против” поробена България.
   В зависимост от своите политически интереси или пък лични подбуди различните свидетели или пък изследвачи на турските зверства са давали различна информация и така около априлските събития в Перущица и участието на тъмръшлиите, и по-точно на Ахмед ага в тях, са се натрупали много обвинителни (за тъмръшлиите) материали, а покрай тях и сума заблуди от най-различно естество. Те след това проникнаха в художествената литература и по този начин за Тъмръш и тъмръшлии беше утвърдена една изопачена представа с един твърде негативен за родопските българи-мохамедани политически подтекст.
   Накратко казано: едни твърдяха, че тъмръшките помаци са „съсипали, изгорили и ограбили” Перущица, а техният предводител Ахмед ага Тъмръшки е палачът на това героично село. Други пък, главно родопските изследователи и писатели като Васил Дечев, Стою Шишков и др., застанаха на обратната позиция: че не тъмръшлии и въобще помаците са „превзели и съкрушили” Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата около Перущица са извършени не от „родопските помаци”, а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само че не е участвувал в сраженията за Перущица, но по същото време и спасил няколко рупчоски села от издевателствата на фанатизирани башибозуци.
   Спорове около Тъмръш се поведоха и в няколко други посоки: кои са тъмръшлии, от где са, турци ли са или „изтурчени” българи, т. е. българи мохамедани. Споровете прераснаха в истинска свада и по друг един въпрос – отцепването от Източна Румелия на двадесетте и едно села в долината на река Въча в една „самоволна помашка република”.
   Едни (противниците на Ахмед ага) обясняват това с неговата зла воля, с противобългарските му наклонности, други пък (защитниците на Ахмед ага) застават на противоположната позиция, че не симпатиите и антипатиите на Ахмед ага са изтласкали „непредадените” села от Източна Румелия, а мощни икономически пружини (угрозата от загуба на беломорските пасища); че Ахмед ага не по своя воля е станал „отцепник”, а е бил заставен към това от недалновидната политика на румелийските управници към него и т. н.
   Кажи-речи цял век се говори, пише и спори по тези въпроси, но винаги откъслечно, докато най-сетне един родопчанин реши да изследва Тъмръш, както се казва, из основи и въоръжен с всичките до сега известни и неизвестни документи, да осветли неговата история цялостно от позицията на съвременното научно и политическо мислене. Това е именно авторът на настоящата книга за Тъмръш – полковник Ангел Вълчев, самият той родом от съседното на Тъмръш село Лилково. Очевидно интересите на Вълчев към Тъмръш и тъмръшлиите не са случайно съвпадение. Бъдещият изследовател на Тъмръш много преди да се появят у него осъзнати интереси към рупчоските войводи, към техния произход и техните дела – много време, казвам, преди това, той е слушал като дете за това прочуто село, за тези всеизвестни в Родопите аги, за разни случки и събития от техния живот и живота в управляваната от тях Рупчоска нахия и тази тема е влязла, така да се каже, в кръвта му. По-късно Вълчев започва да издирва и събира материали за Тъмръш и тъмръшлии вече с намерението да пише книга. Ето тази книга, плод на дългогодишен труд, е вече в ръцете на читателя.
   Кое в тази книга е ново и интересно?
   Трябва да се отбележи на първо място, че изследвайки рода на Караходжовците (управниците на Тъмръш и нахията), А. Вълчев се докосва до един въпрос, който е за нас извънредно важен – въпроса за произхода на българите мохамедани, за тяхната българска националност. Много добросъвестно, убедително и с необходимата научна прецизност авторът ни дава маса доказателства за това, че тъмръшлии са коренни българи, насила принудени да приемат мохамеданството през втората половина на 17 век.
   Много нова светлина хвърля полк. А. Вълчев в своя труд и върху събитията около Априлското въстание, и по-специално върху участието на тъмръшлии в потушаването на бунта в Перущица. Като изследва всеки момент от развитието на събитията, той с обилни и неоспорими факти доказва, че макар тъмръшлии и да са участвували в потушаването на въстанието с една сборна дружина военномобилизирани „помощи”, не са те палачите на Перущица, и прави на пух и прах предумишлените опити на противобългарската пропаганда да сложи отговорността за кървавите събития в Перущица върху среднородопските българи мохамедани и да ги противопостави по този начин срещу нас.
   Вълчев не приключва своето изследване върху Тъмръш с Априлското въстание, но проследява и по-нататък ролята и съдбата на Тъмръш и тъмръшлиите, привличайки нашето внимание върху драматичните моменти около образуването на тъй наречената „Помашка република”, в басейна на река Въча, ролята на Тъмръш по време на Съединението, та чак до Балканската освободителна война, когато опепелената „столица” на тъмръшлии влезе отново в пределите на майката родина.
   Той привежда в известност и анализира всички до сега установени факти около тези събития и сам прибавя много нови – неизвестни, за да докаже своята национална, бихме я нарекли теза при осветляването им и по този начин неговият труд за Тъмръш и тъмръшлиите, без да е искал може би полк. Вълчев, се превръща по обхват и по значение в едно много сериозно научно изследване върху близкото и далечното минало на цялато среднородопска област и на проблеми, които имат за нас не регионално, а общонационално значение: при това не само историческо, но и съвременно, политическо значение.
   А. Вълчев продължава със своя труд върху Тъмръш благородната традиция в родопското краеведение. След капитални в това отношение трудове като „Чепеларе” на В. Дечев, „Момчиловци” на К. Канев, Славейно, Проглед, Широка лъка, Петково и пр. и пр. сега Вълчев ни поднася книга за един район почти неизвестен в трудовете на родопските писатели и краеведи – Рупчоския – и по този начин слага един свой крайъгълен камък в родопското краеведение. Отличителното в труда на Вълчев е научната прецизност, на която подчинява той всичките си изводи и обилните нови доказателства, които е успял да събере в своята изследователска работа.
   Трябва да се каже още и това, че трудът на Вълчев има освен научни, но и твърде ценни литературни качества. Той е написан на един увлекателен, на места образен език, който прави книгата четивна и увлекателна даже за неспециалисти и неродопчани. Петнадесетте под листника от тази книга, които бяха публикувани неотдавна по страниците на списание „Родопи”, бяха посрещнати с голям интерес от читателите на списанието, а това представлява едно допълнително обективно доказателство за научните и литературните качества на „Тъмръш”.
   Този жив интерес към предварителните частични публикации от „Тъмръш” е едновременно с това и указание колко би могла да ни бъде полезна тази книга за успешното решаване на някои съвременни народностно-политически проблеми в родопския край, които са не само родопски, но и общонационални, общонародни и въобще всебългарски.

(Николай Хайтов, Предговор)

Издателство Аскони-издат

Тъмраш в Pimodo

Антон Дончев >> Време разделно

Снощи, овчарко, минаха до три синджира със робе.
Първият синджир, овчарко, все тези млади девойки.
Вторият синджир, овчарко, все тези млади невести.
Третият синджир, овчарко, все тези млади юнаци.

   ... А когато сянката на Голямата скала падна върху Малката скала, тръгнаха попът, Мирчо и десетимата хайдути, та се изкачиха при Момчил. И видяха отдалеч, че той се вдига на длани и лакти и се тътре около себе си, та гледа на всички страни, като че търси нещо. Не го виждаха добре, защото ниското слънце се падаше откъм него и го разтопяваше. Ала виждаха, че с все сила се отделя от земята и вдига глава, а земята го теглеше към себе си.
   И го завариха легнал по очи, с лице върху земята. Като чу стъпките им, каза им:
   – На хубаво мирише земята.
   А хайдутите го сложиха да седне и облегнаха гърба му на камъка.
   И стояха те – попът с Мирчо и десетимата хайдути, всичко дванадесет, а Момчил по средата – тринадесетият. Момчил каза:
   – Утре един от вас ще вземе главата ми и ще я занесе на Караибрахим. И в същата торба ще сложи моя нож.
   А всички стояха като вкаменени и още не го разбираха. Момчил каза още:
   – Само така ще влезе нож в прокълнатия конак. И когато Караибрахим се вдигне да се порадва на главата ми, забийте моя нож в гърдите му. И тогава не той, а аз ще остана победител.
   И чак сега правдата светна в очите им, та ги ослепи. И те всички вдигнаха ръце и прикриха лицата си, сякаш вместо Момчил тях блесна слънце и сякаш на мястото на Момчил гръмна и светна слънце, та ги ослепи. А Момчил каза:
   – Идете в гората и когато пукне зора, хвърлете жребий кой ще вземе главата ми и ще убие Караибрахим. Вярвам на всички ви.
   И пак всички тръгнаха, без дума да продумат, и се препъваха по равната поляна като слепци.    И Момчил пак рече на попа:
   – Отче, ти остани!
   И като сне пръстена от ръката си, а това беше същият пръстен, който Манол върна на Елица, та тя го даде на Момчил, протегна ръка към попа и рече:
   – Отче, вземи тоя пръстен и го върни на Елица. Кажи ѝ, че е свободна като птичка небесна.
   Каза същите думи, които беше казал Манол. Ала ги каза със свой глас. И за пръв път на попа се видя, че изравни ръст с баща си. Само добави още:
   – И да гледа детето ми.
   И попът помисли: „Нека Манол ми прости, ала никога той не е бил хубав, колкото Момчил в тоя миг.“
   Черната му коса се ветрееше, черните му очи грееха, а двете прави жили на лебедовия му врат биеха, биеха, като две сърца. Защо беше тая хубост, боже, щом щеше да отиде в земята?
   И попът му рече:
   – Момчиле, дори Караибрахим да умре, ти няма да си там да видиш. И няма да си при нас да видиш радостта ни.
   А той го погледна и му рече:
   – Откъде знаеш, че няма да съм там? И откъде знаеш, че няма да съм при вас?
   И попът чу зад камъка плач, и се досети, че там се е сврял Мирчо и плаче. И като искаше да стори нещо за Момчил, помоли му се:
   – Момчиле, дай да те преместя встрани, та слънцето да те огрее.
   А той се засмя и рече:
   – Слънцето се върти и сянката сама ще се махне. Преди да залезе, ще ме огрее за последен път.
   И попът изведнъж разбра и повярва. И усети, че времето лети. И слънцето се въртеше, и времето летеше и изтичаше – като стадо, като река, като облак. Щеше да дойде нов ден и Момчил нямаше да го има.
   Цяла нощ Момчил свири на кавал. И цяла нощ Мирчо плака на рамото ми. Ала на сутринта съм задрямал и като отворих очи от студ – ето, зората пукваше. И падаше такава гъста мъгла, че не виждах дървото насреща си.
   И както в оня паметен ден, когато разбрах великата правда за общото дърво, пак тръгнах да се лутам из мъглата. А може би истината се ражда от слепота и мъгла и затова и в днешния ден трябваше да падне мъгла.
   Намерих поляната на хайдутите.
   Огънят беше изгаснал и пепел покриваше въглените. А на две крачки от пепелта тревата полека се изправяше. И като сложих ръка на земята, усетих, че земята беше още топла от тялото на последния хайдутин, който, бе станал в нощта, а не изтраял пукването на зората и първия зрак.
   И се върнах при Мирчо, и двамина намерихме дървото, под което седеше Момчил. И го заварихме с отворени очи, със заспалия сокол на ръце. И рекох на Момчил:
   – Хора са.
   А той поклати хубавата си глава и рече:
   – Не им се гневя.
   И в мъглата изглеждаше друг, хубав, ала и страшен и ликът му се топеше в полумрака. Видях, че волевите му черни очи ме пронизват.
   И като отстъпих назад, казах му:
   – Не мога.
   Тогава напред пристъпи Мирчо и каза:
   – Брате, аз ще занеса главата ти на Караибрахим и ще го убия.
   И го загледахме, аз и Момчил, а той стоеше изправен в полумрака и мъглата. Момче беше – дългокрак, та щъркокрак, висок, та слабичък. И като видя, че мълчим, Мирчо каза още:
   – С тоя нож, който ще ми дадеш, нашият баща изрови костите на майка ми. И аз съм се клел над него.
   Момчил му каза:
   – Брате, благословен да си. После ми рече:
   – Отче, и ти, Мирчо, изведете ме на Първенец. Цяла нощ над мене се надвесваше това дърво с широка шума и се люшкаше, та не виждах звездите. Трябваше да ме положите под ела. Да, отче, погребете ме под голямата ела в Петгласец, където всяко слово се чува пет пъти.
   И за един миг преживях дългата нощ, когато над Момчил се е надвесвала черната шума и е шепнела, и се е мятала, и се е вълнувала като паднал черен облак, а той не е можел да се потътре встрани и да избяга от нея. И като погледнах дървото, видях, че шумата му не е черна, ами червена, като че попарена от горещ дъх.
   И застанахме на скалата на върха Първенец. И все едно беше къде сме, в най-дълбоката долина или на най-високия връх. Защото наоколо беше мъгла и нищо не се виждаше.
   Момчил каза:
   – По-добре, че ногата ми е счупена. Иначе щях да тръгна да ходя през планината. Мога ли да я изходя за един ден? А така ще затворя очи и накъдето обърна главата си – на изток, на запад, на север и на юг, – накъдето обърна главата си, натам ще тръгне и сърцето ми. И сърцето има нозе, та ще извърви планината на изток, на запад, на север и на юг – накръст – и ще отида там, където съм бил, и там, където съм искал да бъда.
   Момчил каза още:
   – По-добре, че е паднала мъгла. Иначе щях да гледам и какво можех да видя? А така ще затворя очи и ще видя планината и пролетес, ѝ лете, и подзиме, и зиме. Ще я видя нощем и денем, в буря и слънце, в сняг и зеленина.
   И млъкна.
   И ние стояхме на скалата, сами сред света, и наоколо имаше само мъгла.
   Дете ли бях, стар ли бях, или бях вече мъртъв? Кое време беше – преди хиляда години, днес или след хиляда години?
   Мъглата почна да се движи, та протече и се понесе край скалата. И сякаш не мъглата течеше като вълни на река или море, а скалата плуваше през нея като ладия и я пореше, и отиваше все по-далеч и по-далеч.
   И не помня колко време мина, а ладията все летеше напред. И аз прекрачих, та слязох от ладията и мъглата ме погълна като бездна. А ладията отмина нататък в мъглата.
   Сега в нея имаше само двамина.
   И щеше да дойде време, когато втори човек щеше да слезе от ладията, с човешка глава на ръце. И в ладията щеше да остане само един човек, и тя щеше да плува с него – напред, напред, през мъгли и времена, во веки веков.
   И ръцете ми сами се протегнаха, та да хвана ръба на тоя приказен кораб.
   Ала той беше далече.
   Тук свършват думите на монаха Григорий, наричан поп Алигорко, а по-сетне само Али. Много написах, още повече пропуснах. И дано ме простят тия, за които не съм казал добра дума, защото в ония дни добрите бяха хиляди. Един да тръгне по стъпките им, и трудът ми не ще е отишъл напразно.

Издателство Фондация Братя Василеви

Време разделно в Хеликон

Време разделно в Books.bg

Александър Караджов; Вилиан Стефанов >> Пътеводител на Забравената България: От връх Вейката до Долината на стръвниците

Някъде там, в Източните Родопи, има една отдавна забравена територия, където времето е спряло преди цяла вечност, а на мястото на хората сега живеят призраци...

Чували ли сте за изгубеното турско село Емелер, изоставено преди 100 години, и знаете ли защо всички негови жители са го напуснали само в рамките на едно денонощие? Знаете ли защо старшините във военната застава на Ботурче се пропивали и полудявали? Защо в Източните Родопи е добре да уважаваш мъртвите и да не прекаляваш с тяхното гостоприемство

Предполагате?

Можем да ви разкажем нашата история, така както я преживяхме ние, през дългия ни път из Източните Родопи, от Смолян, та чак до връх Ветреник (Коджаеле) на българо-гръцката граница.

Издателство Фабрика за книги

Пътеводител на Забравената България... в Хеликон

Пътеводител на Забравената България... в Books.bg