– Харолд! – Морийн се опитваше да надвика прахосмукачката. – Пощата!
Искаше му се да излезе, но единственото, което правеше навън, беше да коси тревата, а това вече го беше свършил вчера. Шумът от прахосмукачката спря, жена му се появи ядосана, с писмо в ръка, и седна срещу него. Морийн беше слаба жена с посребрена коса и енергична походка. Когато се срещнаха за първи път, нищо не можеше да го зарадва повече от това да я накара да се засмее. Да наблюдава как изящната ù фигура избухва в неконтролируемо щастие.
– За теб е. – Той не разбра какво има предвид, преди Морийн да плъзне пощенския плик по масата към него.
И двамата гледаха писмото, сякаш не бяха виждали такова нещо преди. Беше розово. – Марката е от Беруик на Туид.
Той не познаваше никого от Беруик. Не познаваше никого отникъде.
– Възможно е да е грешка.
– Не мисля, че може да сбъркаш пощенската марка. – Тя си взе една филийка – обичаше ги студени и хрупкави.
Харолд разгледа мистериозния плик. Цветът му не беше като розовото на комплект кърпи за баня и пухкаво покривало за тоалетна чиния. Беше ярък нюанс, който караше Харолд да се чувства не на място. Но все пак беше изтънчен цвят. Розово като това на турски локум.
Името и адресът му бяха изписани с разкривени букви, сякаш някое дете беше бързало да ги надраска с химикалка: Г-н Х. Фрай, ул. Фосбридж Роуд № 13, Кингсбридж, Саут Хамс. Почеркът нищо не му говореше.
– Е? – каза Морийн и му подаде нож. Той го взе и подпъхна върха му в единия край на плика. – Внимавай – предупреди го тя.
Харолд можеше да усети погледа ù върху себе си, докато изваждаше писмото и слагаше очилата си. На листа беше напечатан адресът на място, което той не беше чувал: Хоспис „Св. Бернадин“.
Скъпи Харолд,
Това писмо може да те изненада...
Очите му се стрелнаха към последните редове.
– Е? – Попита пак Морийн.
– Господи! От Куини Хенеси е.
Морийн си отряза бучка масло с ножа и я намаза на филийката си.
– Куини коя?
– Преди години работеше в пивоварната. Не помниш ли?
Морийн повдигна рамене.
– Не виждам защо трябва да помня някого толкова години, било е отдавна. Ще ми подадеш ли конфитюра?
– Работеше в счетоводството. Беше много добра.
– Това е мармаладът, Харолд. Конфитюрът е червен.
Би било добре да хвърляш по един поглед на нещата, преди да ги вземеш.
Харолд ù подаде каквото искаше и се върна към писмото. Беше подредено изрядно, разбира се, нямаше нищо общо с немарливия почерк върху плика. Той се усмихна – Куини си беше такава – правеше всичко с такава прецизност, че не можеше да ù се намери и една грешка.
– Помни те, изпраща ти поздрави.
Морийн сви устни.
– Един човек по радиото каза, че французите искали нашия хляб. Техният не можел да се нареже. Идвали тук и изкупували всичкия хляб. Човекът каза, че до лятото хлябът може би вече няма да ни достига. – Тя замълча за момент. – Харолд? Какво има?
Той не каза нищо. Беше се изпънал с отворена уста и пребледняло лице. Когато проговори, гласът му беше тих и далечен.
– Има... рак. Куини ми е писала, за да се сбогува. – Разтърси се за още думи, но не му бяха останали. Харолд извади носна кърпичка от джоба си и си издуха носа. – Аз... Боже – сълзи пълнеха очите му.
Минаха няколко секунди, може би минути. Морийн преглътна и наруши тишината.
– Съжалявам...
Той кимна и се опита да вдигне поглед, но не успя.
– Каква хубава сутрин – започна тя отново. – Защо не извадиш шезлонгите на двора?
Но той седеше, без да мърда и да говори, докато тя не започна да раздига мръсните чинии. След малко от коридора се чу шумът от прахосмукачката.
Харолд беше втрещен. Беше го страх, че ако помръдне, дори само със сантиметър, щеше да отприщи вълна от чувства, които искаше да запази за себе си. Защо за двайсет години нито веднъж не се беше опитал да намери Куини Хенеси? Сети се за нисичката тъмнокоса жена, с която беше работил преди толкова време, и му се стори невероятно тя да е на... колко? Шейсет? И да умира от рак в Беруик. Никога не беше пътувал толкова на север. Зарея поглед към градината и видя найлонова лента, заплетена в чемшира, мятаща се нагоре-надолу, без да може да се освободи. Той прибра писмото на Куини в джоба си, потупа два пъти, за да е сигурен, че е на място, и се изправи...
– Е? – Попита пак Морийн.
– Господи! От Куини Хенеси е.
Морийн си отряза бучка масло с ножа и я намаза на филийката си.
– Куини коя?
– Преди години работеше в пивоварната. Не помниш ли?
Морийн повдигна рамене.
– Не виждам защо трябва да помня някого толкова години, било е отдавна. Ще ми подадеш ли конфитюра?
– Работеше в счетоводството. Беше много добра.
– Това е мармаладът, Харолд. Конфитюрът е червен.
Би било добре да хвърляш по един поглед на нещата, преди да ги вземеш.
Харолд ù подаде каквото искаше и се върна към писмото. Беше подредено изрядно, разбира се, нямаше нищо общо с немарливия почерк върху плика. Той се усмихна – Куини си беше такава – правеше всичко с такава прецизност, че не можеше да ù се намери и една грешка.
– Помни те, изпраща ти поздрави.
Морийн сви устни.
– Един човек по радиото каза, че французите искали нашия хляб. Техният не можел да се нареже. Идвали тук и изкупували всичкия хляб. Човекът каза, че до лятото хлябът може би вече няма да ни достига. – Тя замълча за момент. – Харолд? Какво има?
Той не каза нищо. Беше се изпънал с отворена уста и пребледняло лице. Когато проговори, гласът му беше тих и далечен.
– Има... рак. Куини ми е писала, за да се сбогува. – Разтърси се за още думи, но не му бяха останали. Харолд извади носна кърпичка от джоба си и си издуха носа. – Аз... Боже – сълзи пълнеха очите му.
Минаха няколко секунди, може би минути. Морийн преглътна и наруши тишината.
– Съжалявам...
Той кимна и се опита да вдигне поглед, но не успя.
– Каква хубава сутрин – започна тя отново. – Защо не извадиш шезлонгите на двора?
Но той седеше, без да мърда и да говори, докато тя не започна да раздига мръсните чинии. След малко от коридора се чу шумът от прахосмукачката.
Харолд беше втрещен. Беше го страх, че ако помръдне, дори само със сантиметър, щеше да отприщи вълна от чувства, които искаше да запази за себе си. Защо за двайсет години нито веднъж не се беше опитал да намери Куини Хенеси? Сети се за нисичката тъмнокоса жена, с която беше работил преди толкова време, и му се стори невероятно тя да е на... колко? Шейсет? И да умира от рак в Беруик. Никога не беше пътувал толкова на север. Зарея поглед към градината и видя найлонова лента, заплетена в чемшира, мятаща се нагоре-надолу, без да може да се освободи. Той прибра писмото на Куини в джоба си, потупа два пъти, за да е сигурен, че е на място, и се изправи...
