Преводач Рада Шарланджиева
Издателство Панорама
Гьоц и Майер в Pimodo
Показват се публикациите с етикет Холокост. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Холокост. Показване на всички публикации
петък, 5 септември 2014 г.
Давид Албахари >> Гьоц и Майер
Какво е направило Гьоц и Майер хладнокръвни убийци?
Гьоц и Майер. Никога не съм ги виждал, мога само да си ги представям. При такива двойки единият обикновено е висок, а другият нисък, но предвид това, че и двамата са били подофицери от СС, лесно бе в мислите си да ги видя над среден ръст, може би дори еднакво високи. Трябва, предполагам, нормативите за прием в редовете на СС да са били изключително строги, със сигурност не се е слизало под определена летва. Единият от двамата, твърдят очевидци, влизал в лагера, заигравал се с децата, прегръщал ги, даже им раздавал шоколадови бонбони. Толкова малко е достатъчно, за да си представиш един друг свят, нали? После Гьоц, или Майер, се качва в кабината на своя камион и се подготвя за новото пътуване. Не много надалеч, но Гьоц, или Майер, радостно предвкусва как ветрецът ще пърха през отворения му прозорец. В това време децата се връщат при майките си със светнали лица. Гьоц и Майер определено не са били новаци в тази работа. Макар задачата да не била особено голяма – става дума едва за някакви си пет хиляди души, – условието за икономичност повелявало изпълнението ѝ да се възлага на проверени сътрудници. Напълно възможно е Гьоц и Майер да са закачали ордените си на своите подофицерски якета, няма да се учудя. Повече ще се изненадам, ако някой от двамата е имал мустаци. Не мога да си представя нито Гьоц, нито Майер с мустаци. Всъщност никак не си ги представям, мустаците не ми помагат. Най-лесно, разбира се, е да се хвана за стереотипите: руси коси, светла кожа, бледи лица и стоманени очи, но така само ще покажа колко съм податлив на въздействието на пропагандата. Избраната раса тъкмо се раждала, а Гьоц и Майер представлявали само една брънка от веригата, която щяла да стигне далеч в бъдещето. Но пък каква брънка! Понякога точно такива малки действия като тяхното са същинската основа на големите градежи; от тяхната надеждност зависи здравината на темела. Не твърдя, че Гьоц и Майер са съзнавали това, може просто да са се трудили съвестно, както са щели да правят на всяка друга служба, но без съмнение те са знаели в какво се състои дейността им. Или по-точно казано, задачата им, защото така я наричали те, а и наистина било задача, разпореждане, заповед, в случая няма как да избягаме от военната терминология. Все пак Гьоц и Майер били военни и не може да има и капка съмнение в лоялността им към Райха и Фюрера. Дори когато влиза в лагера и подхвърля децата високо във въздуха, Гьоц, или Майер, нито за миг не помисля за онова, което следва. В края на краищата всичко е част от един голям план, съдбите са раздадени, всеки е получил своята и никой, най-малко Гьоц, или Майер, не може да промени това. По тази причина той е с децата само когато е с тях. Погали ли последната рошава главица, подаде ли последния бонбон, спусне ли последния чифт крачета на твърдата земя, децата изчезват от съзнанието му и той се връща към своите въжделения. Точно така, Гьоц, или Майер, открай време си мечтае да стане пилот на боен самолет. Нямам никакви доказателства, че наистина е желаел подобно нещо, но ми допада хрумването как се катери в кабината на камиона, все едно се изкачва на бомбардировач, облечен с коженото яке, без обаче да нахлупва пилотската ушанка, защото му е малко неудобно да го прави в присъствието на своя другар по кормило. Камионът е марка „Заурер“, петтонен с каросерия във форма на сандък, висок 1,7 метра и дълъг 5,8 метра, който се затваря херметически. Отначало в Гестапо използвали по-малки камиони, но белградският заурер бил от друга серия, усъвършенствана: според свидетелствата на очевидци в тях буквално се побирали до цели сто души. Въз основа на тези данни може да се направи една проста сметка, от която се установява, че за извозването на пет хиляди души е било необходимо да се направят най-малко петдесет курса. При тези превози душите наистина се превръщали в души, но вече не в човешки облик. Безспорно Гьоц и Майер са знаели какво се случва в задната част, но разбира се, никога не биха го описали по този начин. Хората, които возят те, изобщо нямат души, това поне е добре известно! Не са нищо повече от мухъл по лицето на света! И така ден след ден двамата изпълнявали своята обичайна процедура. Първо Гьоц, или Майер, докарвал камиона до входа на лагера, после Майер, или Гьоц, отварял просторната задна част. Спокойно, един по един лагерниците влизали в камиона, жени, деца, по някой старец. Преди това оставяли вещите си в друг камион, паркиран в зоната на лагера. Уверени са, че най-после е дошъл часът на транспортирането им до Румъния, макар да се говори и за Полша, но има ли значение, важното е, че напускат това ужасно място, където и да отидат, не може да е по-лошо от тук, и по лицата им пробягва облекчение. Не зная къде са стояли в тези моменти Гьоц и Майер. Напълно възможно е да са седели в кабината на камиона, а може да са имали и някои бюрократични задължения, да са подписвали нареждания, да са попълвали формуляри. Било както било, веднъж поели – немският часовой приближавал, вземал документите, удостоверявал, че товаренето е завършено, – та веднъж поели, всичко протичало по точно установено разписание. И няма как да е било другояче, защото мостът на Сава бил пострадал и пускали движението на смени само в едната посока. Камионът трябвало да хване момента, в който отваряли пътя към Белград. И да премине бариерата, без да спира, имали си те специално разрешение и служебни регистрационни табели, а ги съпровождал с дежурната кола и комендантът на лагера. Преминават моста и се отдалечават нататък, спират край пътя, а Гьоц, или Майер, слиза, пъхва се под заурера и свързва ауспуха с отвор в каросерията. След това Гьоц и Майер няма какво повече да правят, освен, разбира се, да карат. Камионът с багажите отдавна ги е изоставил. Но душите в каросерията не са. Те ще излетят вкупом чак когато този камион пристигне на набелязаното място. Вратата се отваря, труповете изпадат, немските войници извръщат погледи, сръбските затворници започват да разтоварват. Говорим за група от седем затворници, специално подбрани за тази работа. Според други били петима, но като вземем предвид обема на задачата – а тя изисквала труповете да бъдат пренесени и ямите да се заринат за най-краткото възможно време, – по-вероятната бройка е седем. В началото внимават как прихващат телата, все пак мъртъв мъж, задушена жена, сгърчено дете, но после ги награбват, както им падне, няма време за изразяване на почит, не при положение че са толкова много и всеки тежи повече от което и да било живо същество. Смъртта тежи. Смъртта има тегло. Друга група затворници изкопавали рововете, не ги видели нито веднъж, но рововете винаги били готови, преди да пристигнат, това поне е някаква утеха. А какво правели Гьоц и Майер през това време? Предполагам – разговаряли с коменданта на лагера, единият от двамата със сигурност палел цигара, налагало се и някой да легне под камиона, за да превключи ауспуха. Малко по малко денят минавал. Винаги имало нещо за правене. Гьоц и Майер се качват в кабината на камиона, комендантът на лагера влиза в колата си, четиримата немски часовои отвеждат под конвой седмината сръбски затворници до техния камион. Зад тях прясно засипаната яма е спокойна, но още утре земята ще заклокочи, ще се осее с мехури. По този въпрос нищо не може да се направи, може би си мислят Гьоц и Майер, всяка работа си има своите рискове. Карат бавно, не бързат. По-късно вечерта единият ще чете книга, другият ще излезе на разходка. Не може да се каже, че изживяват някакви последствия от всекидневните си задължения, че ги преследват ужасни картини и ги терзаят кошмари. В добро настроение са, имат апетит, няма следи от потискащи мисли, дори не тъгуват по родния край. Те всъщност са съвършеното потвърждение за това, колко голям е приносът на напредващите технологии за каляването на устойчиви човешки личности. Доказателство са колко прав е бил райхсфюрер Химлер в твърдението си, че хуманният начин на убиване намалява психическото бреме върху ударните отряди, които изпълнявали разстрелите на руското и еврейското население. Ето, Гьоц и Майер не изпитват никакви угризения. Сигурен съм, Химлер е щял да им се зарадва, ако ги е бил срещнал. През август 1941 година той лично присъствал на масов разстрел някъде в околностите на Минск. Когато надникнал в масовия гроб и видял как се гърчат и стенат някои още живи жертви, му прилошало. Не зная дали е повърнал и опръскал безупречната си униформа, но дори едно пребледняване на лицето, да не говорим за разтреперване на коленете, не било допустимо за немския офицер. Затова, връщайки се в Берлин, издал заповед специалните служби да разработят такъв метод за убиване, който да укрепва духа и на жертвите, и на войниците, отговорни за тяхната ликвидация. Всички предизвикателства, произтекли от това задание, били преодолени за има няма четири месеца и след успешните изпитания със съветски военнопленници в Захсенхаузен до пролетта на 1942 година били оборудвани около трийсет специални камиона, двайсет по-големи като нашия заурер и десетина по-малки, марка „Даймонд“ или „Опел-блиц“. Трябва да отбележа, че този камион си има предтеча в образа на херметизираното превозно средство, използвано в рамките на „Евтаназия“ – програмата за душевно болни, по която жертвите били умъртвявани с чист въглероден монооксид. Гениалното хрумване, направило възможно осъществяването на Химлеровата идея, а също така необходимо и за бъдещото развитие на технологиите за масово унищожение, се състои в това, че вместо въглероден монооксид от стоманени контейнери в употреба влезли изгорените от двигателя газове, което, съдейки по всичко, не само поевтинявало цялата процедура, но и допринасяло за невинния вид на вътрешността на камиона, тоест той изглеждал като правилната вътрешност на правилния камион, и това несъмнено оказвало благоприятно въздействие върху жертвите. Трудно е да не се трогнеш пред такава загриженост, признавам. Независимо от подобреното душевно състояние на жертвите обаче нещата все пак не били толкова елементарни, защото се оказало, че разтоварването на задушените хора упражнявало по-силен психически тормоз над войниците от наказателните отряди, отколкото обикновеният разстрел. В лагера, към който работили Гьоц и Майер, проблемът бил решен с включването на споменатите седем или пет сръбски затворници. Те пренасяли мъртъвците, хвърляли ги в ямите и ги заравяли. След запълването на последния ров, застреляли и тях. Вярвам, че Гьоц и Майер са виждали какво се случва, макар да е също толкова възможно, като придружаващи колата на коменданта, да са си тръгвали обратно към опразнения лагер и по-рано, винаги ще се намери някой незаобиколим бюрократичен претекст. Според документите подобно нещо се разиграло на 10 май 1942 година. Месец по-късно заурерът бил върнат в Берлин. Съпровождали го Гьоц и Майер. Задната му ос се счупила и затова го качили на влак. Без съмнение Гьоц и Майер ползвали самостоятелно купе. Щом било отпуснато самостоятелно купе на четиримата немски полицаи, наградени с извънреден едноседмичен отпуск, защо Гьоц и Майер да не са получили същото? Няма данни как се е стигнало до повредата, не се знае и защо камионът престоял цял месец неизползван, след като, това поне е известно, услугите му били необходими, и още как, на други места. Не е ясно и защо оста, ако така или иначе е трябвало да се счупи, не е сдала далеч по-рано, та поне с малко да отложи неизбежния поход на страданието. В ония дни Бог не се трудел особено около своя избран народ. Възможно е да е бил зает в някое друго кътче на света, а дали впрочем не е искал да покаже на въпросния народ, че не е чак толкова избран? Но след като човек не може да разчита дори на боговете, как тогава да вярва на хората? Децата например вярват на Гьоц, или на Майер, когато, окъпан в пролетното слънце, влиза с уверена крачка в лагера, вдига ги на ръце и раздава бонбони. Колко обича децата Гьоц, или Майер! Трудно е да намериш верните думи, за да опишеш топлината, която усеща, щом ръката му се отпусне върху някоя чорлава главичка. В тия мигове дори не помисля за въшките, макар често да забелязва как щъкат из ниско остриганите косми. Имам ли повод въз основа на това да предположа, че Гьоц , или Майер е бил женен? Че там някъде в Германия, или пък в Австрия, е имал жена, защо не и деца? Другият, онзи, който не влизал в лагера, сигурно не е бил женен. Любовта към децата не пада от небето – Бог бездруго го нямало на онова място, – а се учи, както и всичко останало. Макар, трябва да призная, да не е за отхвърляне и идеята, че другият просто е отказвал да се преструва. Намира се там с определена задача и за него не съществува нищо освен задачата. Докато първият се мотае из лагера, той изпълнява административните си задължения или седи на стъпалото на камиона и чака. Може би пуши. Вероятно е пушел. По онова време всъщност всички пушели, както и сега. В това отношение светът не се е променил...
неделя, 9 март 2014 г.
Мери Натан >> Кошмари и усмивки
Едно десетгодишно момиче разказва за Холокоста...
На германската армия ѝ бяха достатъчни само няколко седмици да победи „великата“ полска армия, както и кавалерията ѝ от въоръжени със саби войници, яхнали великолепни арабски коне. Докато хитлеристите нахлуха в Полша изцяло моторизирани. Те се появиха в Лодз върху мотоциклети с кошове, придружавани от огромно количество танкове, от които „могъщата Полша“ притежаваше едва няколко. Немските войски навлязоха в града ни с невероятен шум и тътен, примесен с радостните викове на тукашните германци, излезли на улицата да ги посрещнат.
Нещата изведнъж започнаха да се влошават, особено за еврейското население. Животът взе да става мрачен. Тълпи от млади хулигани започнаха да нахлуват в еврейските имоти и да чупят и рушат всичко, което им падне. Германците наредиха да се поставят надписи над магазините, обявяващи, че това е еврейска собственост. Беше ни наредено да носим жълти ленти на ръкавите. Един ден татко узна от негов германски приятел, че били арестували богати евреи и ги разпитват за него. Още същата нощ, под покривалото на тъмнината, всички напуснахме единствения ни дом, за който си спомням.
Представата ми за войната, като за нещо забавно, се изпари, изместена от страха, който вече изпитвах. Преместихме се да живием в клуба. Баща ми предположи, че след като клубът е затворен и вече не работи, тук няма да ни търсят. Бяхме само с дрехите, които имахме на гърба си. Нямаше нито легла, нито одеала, налягахме направо на пода. На сутринта татко измайстори две импровизирани легла в гардеробното помещение. Бяхме без светлина и нямаше на какво да готвим. Съседът ни бе любезен и позволи на мама да използва тяхната печка. Платихме на пазача и той ни донесе храна.
Стив се завърна. След като не ни намерил у дома, досетил се, че сме в клуба. Беше избягал от плен с помощта на медицинска сестра, полякиня, която му дала цивилни дрехи и малко пари. Тя не знаела, че е евреин. Щастието ни, че е жив и че е с нас, бе помрачено от вида му. Беше се спихнал, изпит до неизнаваемост, с адски болки от камъните в жлъчката.
Ирка откри, че приятелят ѝ Зигмунд е настанен в болница недалеч от Лодз. Беше ранен, но не било сериозно. Въпреки настоятелните съвети на родителите ни, не ги послуша, махна си жълтата лента от ръкава и отиде на свиждане, представяйки пред властите за християнка.
След завръщането на Стив мама се реши да отиде до апартамента, за да донесе някои от костюмите му. Върна се разплакана и съсипана. Намерила дома ни претършуван и окраден, повечето ни неща бяха изчезнали. На полските ни „приятели“ не им трябвало много време, за да си набавят от нас онова, което им трябва. Нашите отидоха до опустошения ни дом и взеха, каквото беше останало. За щастие мама намери сребърния си самовар (подарък от родителите ѝ), шевната машина на Ирка и още някои вещи, които обичаше. Повечето от тях бяха подаръци от родителите ѝ, които живееха в Русия. Мама ги отнесе на съхранение у „тьотя Лола“, най-добрата ѝ приятелка.
От ден на ден парите на татко се стопяваха – макар че клубът бе затворен, плащаше на управителя, за да си мълчи, че сме се скрили там. Татко реши да поиска пари на заем от брат си. Чичо Рувен живееше на същата улица през няколко къщи от нас. Беше най-големият от тримата братя и бе постигнал успех в живота. С жена му бяха изключително пестеливи и често мъмреха баща ми, че много харчи. И на татко му бе неудобво да ги моли за помощ.
Но това вече нямаше значение. Когато баща ми отиде в дома на брат си, те се готвеха да заминат за Пьотриков, където чичо Рувен и татко имаха обща овощна градина. Брат му уреждаше да се снабди срещу заплащане с полски документи и там да скрие семейството си, докато трае немската окупация. Предложиха ни да се присъединим, но татко се срамуваше да признае, че не само има нужда от помощ, но и че е фалирал. На връщане от брат си измислил друг план - да помоли немските власти за разрешение отново да отвори клуба за танци.
Следващата сутрин той отиде да се срещне с германеца, новият областен управител на Лодз. Немският на татко бе отличен. Обяснил му, че е собственик на най-добрия клуб в града и че за войниците би било добре да има място, където да отпускат след битките на фронта. Татко бил дружелюбен и се възхищавал от германците. Два дена по-късно той отвори клуба.
Родителите ми бяха отново щастливи. На мен не ми бе позволено да стоя там. Мама уреди да спя при съседите. Нямах нищо против, тъй като те имаха бебе и обичах това мъничко създание. Бях решила, че това е моята кукла.
И този път успяхме да се справим. Клубът процъфтяваше, парите идваха както преди, а татко бе преизпълнен с благодарност към добрите хора. Преместихме се обратно у дома.
Сега, след като бяхме пак в апартамента, мама го почисти и отново започна да посреща гости, предимно офицери, с които баща ми се бе запознал. Те обичаха домашно приготвената храна, особено ястията на мама. Казваха, че им напомня за вкъщи.
Отначало германците идваха облечени в униформите си. По-късно, поради неизвестна за нас причина, започнаха да се появяват в цивилни дрехи. Веднъж татко ги попита, защо е настъпила тази промяна. Тогава те признаха, че ги е страх от есесовците. Обясниха ни, че им е строго забранено да се сприятеляват с евреи. На баща ми отначало не му вярваше, но след продължителни разговори офицерите най-сетне го убедиха. И ни посъветваха да заминем за Русия, дори обещаха да ни осигурят транспорт до руския фронт. Стив беше съгласен с тях, но за съжаление не и баща ми.
Една съботна вечер двама есесовци влязоха в клуба. И спряха музиката. С насочени оръжия наредиха на всички войници да напуснат. Родителите ми безмълвно наблюдаваха как младите хора си тръгват, без да протестират. После повикаха собственика. Баща ми излезе напред с разрешителното в ръка. Те се разсмяха, издърпаха листа от ръката му, накъсаха го на парчета и с нечовешка злоба се нахвърлиха върху баща ми и започнаха да го бият. Мама гледаше безпомощно и чуваше как костите на лицето му хрущят. Това бе последният ден, в който клубът бе притежание на родителите ми.
На баща ми му бе наредено да предостави собствеността на някаква жена от полско-германски произход, която той бе наел за прислужница и чистачка. Подозираха, че тя бе организирала случилото се. Плаках много, когато видях как изглежда баща ми, много ме болеше за него. Беше личност, която всички в града високо уважаваха. Винаги се гордеех с него – добре облечен, с безупречно чисти и добре поддържани нокти на ръцете, сега обаче беше едно съкрушено човешко същество. През следващия ден ни посети негов приятел от германско потекло, който предупреди родителите ми, че е време някъде да се скрият.
Стив най-после убеди татко, че трябва веднага да заминем. Твърдо му заяви, че е крайно време да престане да бъде толкова наивен и да осъзнае, че е настъпил моментът да се уплашим от „чудесните“ германци. За щастие имаше едно място, където можехме да се скрием и където никой не ни познаваше. Това беше апартамента на леля ми. Тя беше доведена сестра на брат ми, но бяха много близки. Когато, за нас евреите, нещата започнаха да загрубяват, тя и трите ѝ деца решиха да избягат в Русия. Тогава даде на баща ми ключовете от дома си.
Апартаментът беше голям и добре обзаведен. Имаше обаче един недостатък – разполагаше само с две спални, в които всичките седем души трябваше да се настаним. Обичах да спя с Ирка, докато трите момчета не бяха във възторг да спят на едно легло. Родителите ми бяха още по-ощетени и трябваше да спят на дивана в дневната. След като се настанихме се оказа, че не сме взели никаква храна и за първи път си легнахме гладни.
Пазачът на блока ни сподели, че от еврейските семейства в квартала само едно е останало и ще се радва да ни запознае с тях. На следващия ден се срещнахме и много се въодушевих, след като се запознах с тяхното момиче, което бе на моите години. Тя бе единственото им дете. Бързо се сприятелихме. Новите ни съседи разделиха с нас малкото си храна, която имаха. Страхувахме се да излизаме навън и прекарвахме дните си вкъщи, в най-различни игри. Стив ни научи да местим шах и когато ни омръзна, измисли нова игра – война с шахматните фигури. Така наречената „лапаница“. Това ни помагаше да забравим за мъничко за глада, за мечтата ни за храна, докато накрая болката в стомаха ставаше нетърпима. Тогава лягах на пода с книга в ръка и се опитвах да не мисля за ядене. Но най-много страдаха момчетата. Сърцето ми се късаше, като ги виждах притихнали и толкова мрачни. Давид явно не можеше повече да издържа и реши да излезе с надеждата да купи някаква храна, въпреки забраната евреи да влизат в полски магазини. Тутакси го арестуваха.
Официалното обяснение било, че им трябват мъже да почистват снега, но в действителност със заловените младите евреи са си правели зловеща гавра. Появявал се някакъв мъж, облечен като месар, с кожена престилка, който отвеждал някое от арестуваните момчета. След малко до останалите в стаята долетявал смразяващ кръвта писък. Месарят отново се появявал с предишната си престилка, но сега напоена с кръв и държал в ръката си окървавен нож. Някои от момчетата припаднали, а други дори получили сърдечен удар...
Нещата изведнъж започнаха да се влошават, особено за еврейското население. Животът взе да става мрачен. Тълпи от млади хулигани започнаха да нахлуват в еврейските имоти и да чупят и рушат всичко, което им падне. Германците наредиха да се поставят надписи над магазините, обявяващи, че това е еврейска собственост. Беше ни наредено да носим жълти ленти на ръкавите. Един ден татко узна от негов германски приятел, че били арестували богати евреи и ги разпитват за него. Още същата нощ, под покривалото на тъмнината, всички напуснахме единствения ни дом, за който си спомням.
Представата ми за войната, като за нещо забавно, се изпари, изместена от страха, който вече изпитвах. Преместихме се да живием в клуба. Баща ми предположи, че след като клубът е затворен и вече не работи, тук няма да ни търсят. Бяхме само с дрехите, които имахме на гърба си. Нямаше нито легла, нито одеала, налягахме направо на пода. На сутринта татко измайстори две импровизирани легла в гардеробното помещение. Бяхме без светлина и нямаше на какво да готвим. Съседът ни бе любезен и позволи на мама да използва тяхната печка. Платихме на пазача и той ни донесе храна.
Стив се завърна. След като не ни намерил у дома, досетил се, че сме в клуба. Беше избягал от плен с помощта на медицинска сестра, полякиня, която му дала цивилни дрехи и малко пари. Тя не знаела, че е евреин. Щастието ни, че е жив и че е с нас, бе помрачено от вида му. Беше се спихнал, изпит до неизнаваемост, с адски болки от камъните в жлъчката.
Ирка откри, че приятелят ѝ Зигмунд е настанен в болница недалеч от Лодз. Беше ранен, но не било сериозно. Въпреки настоятелните съвети на родителите ни, не ги послуша, махна си жълтата лента от ръкава и отиде на свиждане, представяйки пред властите за християнка.
След завръщането на Стив мама се реши да отиде до апартамента, за да донесе някои от костюмите му. Върна се разплакана и съсипана. Намерила дома ни претършуван и окраден, повечето ни неща бяха изчезнали. На полските ни „приятели“ не им трябвало много време, за да си набавят от нас онова, което им трябва. Нашите отидоха до опустошения ни дом и взеха, каквото беше останало. За щастие мама намери сребърния си самовар (подарък от родителите ѝ), шевната машина на Ирка и още някои вещи, които обичаше. Повечето от тях бяха подаръци от родителите ѝ, които живееха в Русия. Мама ги отнесе на съхранение у „тьотя Лола“, най-добрата ѝ приятелка.
От ден на ден парите на татко се стопяваха – макар че клубът бе затворен, плащаше на управителя, за да си мълчи, че сме се скрили там. Татко реши да поиска пари на заем от брат си. Чичо Рувен живееше на същата улица през няколко къщи от нас. Беше най-големият от тримата братя и бе постигнал успех в живота. С жена му бяха изключително пестеливи и често мъмреха баща ми, че много харчи. И на татко му бе неудобво да ги моли за помощ.
Но това вече нямаше значение. Когато баща ми отиде в дома на брат си, те се готвеха да заминат за Пьотриков, където чичо Рувен и татко имаха обща овощна градина. Брат му уреждаше да се снабди срещу заплащане с полски документи и там да скрие семейството си, докато трае немската окупация. Предложиха ни да се присъединим, но татко се срамуваше да признае, че не само има нужда от помощ, но и че е фалирал. На връщане от брат си измислил друг план - да помоли немските власти за разрешение отново да отвори клуба за танци.
Следващата сутрин той отиде да се срещне с германеца, новият областен управител на Лодз. Немският на татко бе отличен. Обяснил му, че е собственик на най-добрия клуб в града и че за войниците би било добре да има място, където да отпускат след битките на фронта. Татко бил дружелюбен и се възхищавал от германците. Два дена по-късно той отвори клуба.
Родителите ми бяха отново щастливи. На мен не ми бе позволено да стоя там. Мама уреди да спя при съседите. Нямах нищо против, тъй като те имаха бебе и обичах това мъничко създание. Бях решила, че това е моята кукла.
И този път успяхме да се справим. Клубът процъфтяваше, парите идваха както преди, а татко бе преизпълнен с благодарност към добрите хора. Преместихме се обратно у дома.
Сега, след като бяхме пак в апартамента, мама го почисти и отново започна да посреща гости, предимно офицери, с които баща ми се бе запознал. Те обичаха домашно приготвената храна, особено ястията на мама. Казваха, че им напомня за вкъщи.
Отначало германците идваха облечени в униформите си. По-късно, поради неизвестна за нас причина, започнаха да се появяват в цивилни дрехи. Веднъж татко ги попита, защо е настъпила тази промяна. Тогава те признаха, че ги е страх от есесовците. Обясниха ни, че им е строго забранено да се сприятеляват с евреи. На баща ми отначало не му вярваше, но след продължителни разговори офицерите най-сетне го убедиха. И ни посъветваха да заминем за Русия, дори обещаха да ни осигурят транспорт до руския фронт. Стив беше съгласен с тях, но за съжаление не и баща ми.
Една съботна вечер двама есесовци влязоха в клуба. И спряха музиката. С насочени оръжия наредиха на всички войници да напуснат. Родителите ми безмълвно наблюдаваха как младите хора си тръгват, без да протестират. После повикаха собственика. Баща ми излезе напред с разрешителното в ръка. Те се разсмяха, издърпаха листа от ръката му, накъсаха го на парчета и с нечовешка злоба се нахвърлиха върху баща ми и започнаха да го бият. Мама гледаше безпомощно и чуваше как костите на лицето му хрущят. Това бе последният ден, в който клубът бе притежание на родителите ми.
На баща ми му бе наредено да предостави собствеността на някаква жена от полско-германски произход, която той бе наел за прислужница и чистачка. Подозираха, че тя бе организирала случилото се. Плаках много, когато видях как изглежда баща ми, много ме болеше за него. Беше личност, която всички в града високо уважаваха. Винаги се гордеех с него – добре облечен, с безупречно чисти и добре поддържани нокти на ръцете, сега обаче беше едно съкрушено човешко същество. През следващия ден ни посети негов приятел от германско потекло, който предупреди родителите ми, че е време някъде да се скрият.
Стив най-после убеди татко, че трябва веднага да заминем. Твърдо му заяви, че е крайно време да престане да бъде толкова наивен и да осъзнае, че е настъпил моментът да се уплашим от „чудесните“ германци. За щастие имаше едно място, където можехме да се скрием и където никой не ни познаваше. Това беше апартамента на леля ми. Тя беше доведена сестра на брат ми, но бяха много близки. Когато, за нас евреите, нещата започнаха да загрубяват, тя и трите ѝ деца решиха да избягат в Русия. Тогава даде на баща ми ключовете от дома си.
Апартаментът беше голям и добре обзаведен. Имаше обаче един недостатък – разполагаше само с две спални, в които всичките седем души трябваше да се настаним. Обичах да спя с Ирка, докато трите момчета не бяха във възторг да спят на едно легло. Родителите ми бяха още по-ощетени и трябваше да спят на дивана в дневната. След като се настанихме се оказа, че не сме взели никаква храна и за първи път си легнахме гладни.
Пазачът на блока ни сподели, че от еврейските семейства в квартала само едно е останало и ще се радва да ни запознае с тях. На следващия ден се срещнахме и много се въодушевих, след като се запознах с тяхното момиче, което бе на моите години. Тя бе единственото им дете. Бързо се сприятелихме. Новите ни съседи разделиха с нас малкото си храна, която имаха. Страхувахме се да излизаме навън и прекарвахме дните си вкъщи, в най-различни игри. Стив ни научи да местим шах и когато ни омръзна, измисли нова игра – война с шахматните фигури. Така наречената „лапаница“. Това ни помагаше да забравим за мъничко за глада, за мечтата ни за храна, докато накрая болката в стомаха ставаше нетърпима. Тогава лягах на пода с книга в ръка и се опитвах да не мисля за ядене. Но най-много страдаха момчетата. Сърцето ми се късаше, като ги виждах притихнали и толкова мрачни. Давид явно не можеше повече да издържа и реши да излезе с надеждата да купи някаква храна, въпреки забраната евреи да влизат в полски магазини. Тутакси го арестуваха.
Официалното обяснение било, че им трябват мъже да почистват снега, но в действителност със заловените младите евреи са си правели зловеща гавра. Появявал се някакъв мъж, облечен като месар, с кожена престилка, който отвеждал някое от арестуваните момчета. След малко до останалите в стаята долетявал смразяващ кръвта писък. Месарят отново се появявал с предишната си престилка, но сега напоена с кръв и държал в ръката си окървавен нож. Някои от момчетата припаднали, а други дори получили сърдечен удар...
Издателство Факел Леонидови и Пакс Паблишинг
Кошмари и усмивки в Хеликон
Кошмари и усмивки в Books.bg
неделя, 18 август 2013 г.
Гоце Смилевски >> Сестрата на Зигмунд Фройд
„Поразително… Дръзко и неочаквано… Авторът ни представя нещо като сенчеста и силно критична биография на „великия човек“… Бях дълбоко развълнувана.“ Джойс Каръл Оутс
Когато се събудихме на другия ден, вече бе пладне. Хванах Паулина под ръка и излязохме да се поразходим. Докато вървяхме по тротоара, видях как по улицата преминават няколко камиона. Спряха, от тях скочиха войници и ни наблъскаха в един от камионите. Той бе претъпкан с изплашени хора.
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето ѝ от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата ѝ. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря ѝ има нужда да бъде с майка си. Иска майка ѝ да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка ѝ. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица...
– Водят ни към смъртта – рече сестра ми.
– Не, водим ви в увеселителен парк, за да танцуваме с вас – изсмя се един от войниците, които ни пазеха в камиона.
Камионите обикаляха из еврейския квартал, където живеехме, и само от време на време спираха, за да натоварят още хора. След това наистина ни откараха в парк, в Пратера. Изблъскаха ни от камионите и ни караха да тичаме, да клякаме и ставаме, а почти всички бяхме стари и изнемощели. Когато падахме от изтощение, войниците ни ритаха по слабините. През цялото време държах Паулина за ръка.
– Пощадете поне сестра ми, сляпа е – казах на войниците.
– Сляпа ли? – смееха се те. – Та това е добра възможност за още по-интересно забавление.
Блъснаха я да върви сама, с ръце, вързани отзад, за да не може да опипва нищо пред себе си.
И Паулина вървеше, докато се удари в едно дърво и се свлече на земята. Отидох до нея, клекнах и се заех да почистя лицето ѝ от пръстта и от кръвта, която течеше от челото. Войниците се смееха безгрижно, с грозния смях на наслада от чуждата болка. След това ни отведоха в края на парка, строиха ни и насочиха пушки срещу нас.
– Обърнете се – казаха.
Ние се обърнахме гърбом.
– А сега бягайте в домовете си, ако искате да оживеете – извика някой от войниците и стотици старчески нозе се затичаха.
Търчахме, падахме, ставахме, а зад себе си чувахме безгрижния смях на войниците, грозния смях на наслада от чуждата болка.
Роза, Паулина, Мария и аз прекарахме вечерта в мълчание. Паулина трепереше – може би не толкова от страх за собствения си живот, колкото от мисълта, че никога повече няма да види онова най-близко същество, което е излязло от утробата ѝ. Децата на Роза и Мария бяха мъртви, а единствен знак от моето семейство, което така и не създадох, бе една избеляла кървава следа на стената до моето легло. Казват, че от този свят по-трудно си отиват онези, които оставят потомство – смъртта разделя живота, който са получили, от живота, който са създали. Паулина седеше в ъгъла на стаята и трепереше, предчувствайки това разделяне.
На другия ден отидох при Зигмунд. Беше петък следобед – време, което той прекарваше в ритуално почистване на антикварните вещи в кабинета си. Исках да му разкажа какво преживяхме Паулина и аз предния следобед, а той ми показа изрезка от вестник.
– Погледни какво е написал Томас Ман.
– Мария и Паулина все повече се страхуват – казах аз.
– Страхуват ли се, от какво? – попита, оставяйки вестникарската изрезка на масата.
– Казват, че и тук ще се случи онова, което е станало в Берлин.
– Онова, което е станало в Берлин...
После взе от масата един антикварен предмет, каменна маймунка, и започна да чисти малката фигурка с четчица.
– Нищо подобно няма да се случи тук.
– Вече се случва. Нападатели влизат по домовете в нашия квартал, бият всеки, когото хванат.
Стотици хора се самоубиха миналата седмица, не издържайки на ужаса. Побеснели нападатели влезли в еврейското сиропиталище, изпочупили прозорците и карали децата да търчат по натрошените стъкла.
– Карали децата да търчат по натрошените стъкла...
Зигмунд продължаваше да почиства с четчицата каменната маймунка.
– Всичко това тук няма да трае дълго.
– Ако няма да трае дълго, защо всеки, който успее да получи изходна виза, напуска страната?
Виждал ли си по улиците онези, които бягат? Напускат домовете си, напускат ги завинаги, взели в една-две чанти само най-нужните вещи, и заминават, за да спасят живота си. Говори се, че и тук ще бъдат отворени лагери на смъртта. Имаш влиятелни приятели и тук, и по света, могат да ти издействат изходни визи за колкото хора пожелаеш. Поискай за цялото семейство. Половината жители на Виена искат такива визи, но не могат да ги получат. Използвай своите приятели, за да заминем оттук.
Зигмунд остави маймунката на масата и взе оттам фигурка на Богородица и започна да почиства голото тяло.
– Чуваш ли ме? – попитах със сух и уморен глас.
Брат ми ме погледна и попита:
– И къде би отишла?
– При дъщерята на Паулина.
– И какво ще прави дъщерята на Паулина с вас, четирите старици, в Ню Йорк?
– Тогава опитай да извадиш изходна виза само за Паулина.
Той гледаше голата Богородица, не бях сигурна, че чува думите ми.
– Чуваш ли ме? Никой не се интересува от Роза, Мария и мен. Но Паулина трябва да бъде при дъщеря си. И дъщеря ѝ има нужда да бъде с майка си. Иска майка ѝ да бъде на сигурно място. Обажда се всеки ден, моли ни да помолим теб да осигуриш изходна виза за майка ѝ. Чуваш ли ме, Зигмунд?
Той остави Богородица на масата.
– Искаш ли да ти прочета само няколко думи от текста на Ман под заглавие „Братът Хитлер“?
Взе изрезката от масата и започна да чете:
– „Колко ли Хитлер трябва да мрази психоанализата? Дискретно усещам, че бесът, с който е тръгнал към Виена, всъщност е насочен към тамошния стар психоаналитик, тъй като той е неговият истински и главен неприятел, философ, който тълкува неврозата, изтъкнат разрушител на заблудите, който добре знае кое какво е и изследва първичната гениалност“.
След това остави текста на масата и каза:
– С колко язвителна ирония Ман е написал това.
– От всичко, което ми прочете, вярно е само „стар психоаналитик“. Казвам ти го без язвителна ирония. А твърдението, че ти си главният неприятел на Хитлер, все едно дали е казано с ирония, звучи като обикновена глупост. Ти знаеш, че причина за окупацията на Австрия е началото на големия поход, замислен от Хитлер, с който иска да завладее света. За да може да унищожи всеки, който не е ариец. Това го знае всеки – и ти, и Ман, та дори и аз, бедната старица...
Издателство Колибри
Сестрата на Зигмунд Фройд в Хеликон
Сестрата на Зигмунд Фройд в Books.bg
сряда, 8 август 2012 г.
Марк Джейкъбсън >> Абажурът
Приложен холокост
Впечатляващото историческо, нравствено и философско пътуване на Джейкъбсън към недалечното минало и към собствената му душевност започват с опустошения от урагана "Катрина" град Ню Орлиънс.
Броени месеци след бурята, един стар приятел на автора на име Скип Хендерсън закупува при разпродажба старинна лампа с доста особен на вид абажур. Когато запитва от каква материя е направен абажурът, покритият със затворнически татуировки продавач му отговаря: "Правили са я от кожата на евреи". Цената е 35 долара.
Няколко дена по-късно Хендерсън изпраща лампата на Джейкъбсън с думите: "Ти си журналистът. Ти проучи какво е това".
Абонамент за:
Публикации (Atom)