Нещата изведнъж започнаха да се влошават, особено за еврейското население. Животът взе да става мрачен. Тълпи от млади хулигани започнаха да нахлуват в еврейските имоти и да чупят и рушат всичко, което им падне. Германците наредиха да се поставят надписи над магазините, обявяващи, че това е еврейска собственост. Беше ни наредено да носим жълти ленти на ръкавите. Един ден татко узна от негов германски приятел, че били арестували богати евреи и ги разпитват за него. Още същата нощ, под покривалото на тъмнината, всички напуснахме единствения ни дом, за който си спомням.
Представата ми за войната, като за нещо забавно, се изпари, изместена от страха, който вече изпитвах. Преместихме се да живием в клуба. Баща ми предположи, че след като клубът е затворен и вече не работи, тук няма да ни търсят. Бяхме само с дрехите, които имахме на гърба си. Нямаше нито легла, нито одеала, налягахме направо на пода. На сутринта татко измайстори две импровизирани легла в гардеробното помещение. Бяхме без светлина и нямаше на какво да готвим. Съседът ни бе любезен и позволи на мама да използва тяхната печка. Платихме на пазача и той ни донесе храна.
Стив се завърна. След като не ни намерил у дома, досетил се, че сме в клуба. Беше избягал от плен с помощта на медицинска сестра, полякиня, която му дала цивилни дрехи и малко пари. Тя не знаела, че е евреин. Щастието ни, че е жив и че е с нас, бе помрачено от вида му. Беше се спихнал, изпит до неизнаваемост, с адски болки от камъните в жлъчката.
Ирка откри, че приятелят ѝ Зигмунд е настанен в болница недалеч от Лодз. Беше ранен, но не било сериозно. Въпреки настоятелните съвети на родителите ни, не ги послуша, махна си жълтата лента от ръкава и отиде на свиждане, представяйки пред властите за християнка.
След завръщането на Стив мама се реши да отиде до апартамента, за да донесе някои от костюмите му. Върна се разплакана и съсипана. Намерила дома ни претършуван и окраден, повечето ни неща бяха изчезнали. На полските ни „приятели“ не им трябвало много време, за да си набавят от нас онова, което им трябва. Нашите отидоха до опустошения ни дом и взеха, каквото беше останало. За щастие мама намери сребърния си самовар (подарък от родителите ѝ), шевната машина на Ирка и още някои вещи, които обичаше. Повечето от тях бяха подаръци от родителите ѝ, които живееха в Русия. Мама ги отнесе на съхранение у „тьотя Лола“, най-добрата ѝ приятелка.
От ден на ден парите на татко се стопяваха – макар че клубът бе затворен, плащаше на управителя, за да си мълчи, че сме се скрили там. Татко реши да поиска пари на заем от брат си. Чичо Рувен живееше на същата улица през няколко къщи от нас. Беше най-големият от тримата братя и бе постигнал успех в живота. С жена му бяха изключително пестеливи и често мъмреха баща ми, че много харчи. И на татко му бе неудобво да ги моли за помощ.
Но това вече нямаше значение. Когато баща ми отиде в дома на брат си, те се готвеха да заминат за Пьотриков, където чичо Рувен и татко имаха обща овощна градина. Брат му уреждаше да се снабди срещу заплащане с полски документи и там да скрие семейството си, докато трае немската окупация. Предложиха ни да се присъединим, но татко се срамуваше да признае, че не само има нужда от помощ, но и че е фалирал. На връщане от брат си измислил друг план - да помоли немските власти за разрешение отново да отвори клуба за танци.
Следващата сутрин той отиде да се срещне с германеца, новият областен управител на Лодз. Немският на татко бе отличен. Обяснил му, че е собственик на най-добрия клуб в града и че за войниците би било добре да има място, където да отпускат след битките на фронта. Татко бил дружелюбен и се възхищавал от германците. Два дена по-късно той отвори клуба.
Родителите ми бяха отново щастливи. На мен не ми бе позволено да стоя там. Мама уреди да спя при съседите. Нямах нищо против, тъй като те имаха бебе и обичах това мъничко създание. Бях решила, че това е моята кукла.
И този път успяхме да се справим. Клубът процъфтяваше, парите идваха както преди, а татко бе преизпълнен с благодарност към добрите хора. Преместихме се обратно у дома.
Сега, след като бяхме пак в апартамента, мама го почисти и отново започна да посреща гости, предимно офицери, с които баща ми се бе запознал. Те обичаха домашно приготвената храна, особено ястията на мама. Казваха, че им напомня за вкъщи.
Отначало германците идваха облечени в униформите си. По-късно, поради неизвестна за нас причина, започнаха да се появяват в цивилни дрехи. Веднъж татко ги попита, защо е настъпила тази промяна. Тогава те признаха, че ги е страх от есесовците. Обясниха ни, че им е строго забранено да се сприятеляват с евреи. На баща ми отначало не му вярваше, но след продължителни разговори офицерите най-сетне го убедиха. И ни посъветваха да заминем за Русия, дори обещаха да ни осигурят транспорт до руския фронт. Стив беше съгласен с тях, но за съжаление не и баща ми.
Една съботна вечер двама есесовци влязоха в клуба. И спряха музиката. С насочени оръжия наредиха на всички войници да напуснат. Родителите ми безмълвно наблюдаваха как младите хора си тръгват, без да протестират. После повикаха собственика. Баща ми излезе напред с разрешителното в ръка. Те се разсмяха, издърпаха листа от ръката му, накъсаха го на парчета и с нечовешка злоба се нахвърлиха върху баща ми и започнаха да го бият. Мама гледаше безпомощно и чуваше как костите на лицето му хрущят. Това бе последният ден, в който клубът бе притежание на родителите ми.
На баща ми му бе наредено да предостави собствеността на някаква жена от полско-германски произход, която той бе наел за прислужница и чистачка. Подозираха, че тя бе организирала случилото се. Плаках много, когато видях как изглежда баща ми, много ме болеше за него. Беше личност, която всички в града високо уважаваха. Винаги се гордеех с него – добре облечен, с безупречно чисти и добре поддържани нокти на ръцете, сега обаче беше едно съкрушено човешко същество. През следващия ден ни посети негов приятел от германско потекло, който предупреди родителите ми, че е време някъде да се скрият.
Стив най-после убеди татко, че трябва веднага да заминем. Твърдо му заяви, че е крайно време да престане да бъде толкова наивен и да осъзнае, че е настъпил моментът да се уплашим от „чудесните“ германци. За щастие имаше едно място, където можехме да се скрием и където никой не ни познаваше. Това беше апартамента на леля ми. Тя беше доведена сестра на брат ми, но бяха много близки. Когато, за нас евреите, нещата започнаха да загрубяват, тя и трите ѝ деца решиха да избягат в Русия. Тогава даде на баща ми ключовете от дома си.
Апартаментът беше голям и добре обзаведен. Имаше обаче един недостатък – разполагаше само с две спални, в които всичките седем души трябваше да се настаним. Обичах да спя с Ирка, докато трите момчета не бяха във възторг да спят на едно легло. Родителите ми бяха още по-ощетени и трябваше да спят на дивана в дневната. След като се настанихме се оказа, че не сме взели никаква храна и за първи път си легнахме гладни.
Пазачът на блока ни сподели, че от еврейските семейства в квартала само едно е останало и ще се радва да ни запознае с тях. На следващия ден се срещнахме и много се въодушевих, след като се запознах с тяхното момиче, което бе на моите години. Тя бе единственото им дете. Бързо се сприятелихме. Новите ни съседи разделиха с нас малкото си храна, която имаха. Страхувахме се да излизаме навън и прекарвахме дните си вкъщи, в най-различни игри. Стив ни научи да местим шах и когато ни омръзна, измисли нова игра – война с шахматните фигури. Така наречената „лапаница“. Това ни помагаше да забравим за мъничко за глада, за мечтата ни за храна, докато накрая болката в стомаха ставаше нетърпима. Тогава лягах на пода с книга в ръка и се опитвах да не мисля за ядене. Но най-много страдаха момчетата. Сърцето ми се късаше, като ги виждах притихнали и толкова мрачни. Давид явно не можеше повече да издържа и реши да излезе с надеждата да купи някаква храна, въпреки забраната евреи да влизат в полски магазини. Тутакси го арестуваха.
Официалното обяснение било, че им трябват мъже да почистват снега, но в действителност със заловените младите евреи са си правели зловеща гавра. Появявал се някакъв мъж, облечен като месар, с кожена престилка, който отвеждал някое от арестуваните момчета. След малко до останалите в стаята долетявал смразяващ кръвта писък. Месарят отново се появявал с предишната си престилка, но сега напоена с кръв и държал в ръката си окървавен нож. Някои от момчетата припаднали, а други дори получили сърдечен удар...
Издателство Факел Леонидови и Пакс Паблишинг
Кошмари и усмивки в Хеликон
Кошмари и усмивки в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар