Показват се публикациите с етикет биографичен роман. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет биографичен роман. Показване на всички публикации

четвъртък, 30 юли 2015 г.

Карън Мак, Дженифър Кауфман >> Любовницата на Фройд

Мина, по-малката сестра

   Мина стоеше на заледения мръсен тротоар и трепереше в палтото си. Пръстите ѝ пареха от студ, когато помаха да спре наемния кабриолет, но духът ѝ бе приповдигнат от мисълта, че има къде да се установи.
   – Ела веднага у дома, скъпа моя Мина – настоятелно я бе поканила сестра ѝ. – Децата ужасно са се затъжили за теб. Ще те очакваме за обяд.
   В небето бяха надвиснали облаци, откъм реката духаше вятър и ноемврийската сутрин бе смразяващо студена, когато Мина пое към срещата със сестра си.
   Върлинестият кочияш отначало бе любезен, но я изгледа остро, когато тя отстъпи настрана и му показа струпания си на тротоара багаж като на някоя насилствено изхвърлена от дома ѝ. С мърморене качи чантите ѝ в багажното отделение на файтона и сега, докато се возеха по празните улици, той цъкаше с език почти толкова шумно, колкото тропаха копитата на конете.
   – Колко още остава? – беше попитала.
   Той очевидно бе избрал „панорамния маршрут“ около Ринга и при отминаване на всяка сграда, образец на неокласицизъм, ренесанс и барок, изтъкваше отличителните ѝ качества.
   – Хофбургтеатер е основан от императора през 1874 година... Хофопер е открита от Негово Величество скоро след това, а Хофмузеум...
   Може би се домогва към по‑голям бакшиш, реши тя, докато наблюдаваше контура на Виена, подобен на сватбена торта със заснежените заострени кулички и готически орнаменти.
   Вярно, думите на Марта бяха окуражителни, но Мина вече осъзнаваше неприятния факт, че това е спасителна операция, а не покана. Не по своя воля се натрапваше на сестра си, която нямаше как да ѝ откаже. Колко обезсърчително бе да е в подобна позиция на този етап от живота си. От друга страна, за момента този дом бе убежище за падналия ѝ дух.
   Мина притеснено погледна златния часовник, висящ от майчината ѝ брошка. Знаеше как сестра ѝ приема закъсненията. Обядът (супа, месо, зеленчуци и десерт) винаги бе сервиран точно в един и нито минута по‑късно. В трапезарията на Марта хората не влизаха и излизаха, когато им скимнеше. Всички домашни задължения бяха изпълнявани с военна прецизност. По правилата на Марта. Тя щеше да живее по правилата на Марта. Така бе и редно. Това бе домът на Марта. Съпругът на Марта. Децата на Марта.
   Семейство Фройд живееха в Девети район на стръмна непривлекателна улица. Единият ѝ край опираше в изискан жилищен квартал, а ниският граничеше с безпорядъка на пазара Танделмаркт, сгушен край канал на Дунав.
   Кочияшът дръпна юздите на конете и на езика си и файтонът намали ход. Още едно описание на Хоф двореца, Хоф театъра или Хоф каквото ще, и Мина щеше да го стисне за Хоф врата. Когато най‑после спря пред Берггасе, тя му плати и му даде щедър бакшиш – човекът мръзнеше здраво на капрата – с последните пари от спестяванията си. Пристигна в дома на сестра си без средства и без план.
   Винаги бе намирала фасадата на сградата, в която живееше сестра ѝ, много достолепна – високи орнаментирани прозорци, барокова и класическа украса и като цяло с величествено излъчване, стига човек да не поглеждаше към магазините на партера. Вляво от входа имаше еврейска месарница, а вдясно – кооперативна бакалница. Децата на Фройд, облечени в палта, се бяха скупчили на предните стълби в очакване да я посрещнат.
   – Колко дълго ще оштанеш при наш, лельо Мина? – попита четиригодишната Софи, розовобузо и къдраво херувимче, което фъфлеше и никога не се усмихваше. Останалите деца наобиколиха Мина, когато слезе от файтона, като някои подсмърчаха и триеха очи. Преди Мина да успее да отговори, чу как седемгодишният Оливер се провикна към майка си:
   – Мамо, къде ще спи тя? Нали татко каза, че нямаме място?
   Марта се показа на входа и разпъди децата като гълъби.
   – Скъпата ми Мина. Ето те и теб – каза Марта, повдигна се на пръсти и целуна сестра си по двете бузи.
   – Марта, не знам как да ти...
   – Спри. Нито дума повече, мила моя. Ние сме щастливците.
   Мина прегърна сестра си, а после се отдръпна и я огледа. Не беше виждала Марта от раждането на Ана и беше малко смутена от вида ѝ. Безжизнената ѝ коса бе разделена на път по средата и опъната назад в строг кок, а изражението ѝ беше напрегнато и нервно. Изглеждаше като човек, току-що измъкнал се от скривалище – подпухнали зачервени очи с лилави торбички под тях, обикновено безупречното ѝ облекло – смачкано и застанало някак накриво. Марта открай време беше „хубавичката сестра“, благословена с нежен овал на бледото лице и извита като лъка на Купидон горна устна, която й придаваше тъкмо нужната степен на съблазнителност. Ала сега, след шест бременности, изглеждаше подпухнала и обезформена, а общото впечатление, което създаваше, беше за умора.
   – Толкова се тревожех за теб – каза Марта, като хвана здраво ръката на Мина и я поведе в апартамента...

Преводач Надя Баева
Издателство Колибри (2015)


вторник, 20 януари 2015 г.

Валтер Капахер >> Дворецът на мухите

Десет дни от живота на прочутия Хуго фон Хофманстал...

Август 1924 г.
50-годишният писател Хуго фон Хофманстал се връща на едно от местата на своето детство – курорта Бад Фуш край Залцбург. Но нищо вече не е същото, както в младите, изпълнени с вдъхновение, години. Няма го и творческия порив, времето на славата е отминало.
След безмълвното взиране в зимната градина на хотела, която местните шеговито наричат „дворец на мухите“, го спохождат само мимолетни хрумвания. Звукът от нахалното насекомо се впива в главите ни и няма как да прогоним натрапчивите мисли, страхове и съмнения. За Хофманстал вече е дошло време да отсее ценните мигове в живота си.

Десет дни, които се превръщат в равносметка на един живот, задминат от времето.

Преводач Здравка Евстатиева
Издателство Агата-А

Дворецът на мухите в Pimodo

събота, 17 януари 2015 г.

Михаел Кумпфмюлер >> Блаженството на живота

Кафка и Дора

   Дора седи на масата в кухнята и тъкмо чисти риба за вечерята. От няколко дни си мислеше за него и ето че изведнъж той се появява. И го доведе точно Тиле, а той е сам, без жената от плажа. Стои на вратата и най-напред се вглежда в рибите, после в ръцете ѝ, с известен укор, както ѝ се струва, но няма съмнение, че това е мъжът от плажа. Тя е толкова изненадана, че не чува добре какво ѝ казва, споменава нещо за ръцете ѝ, толкова нежни ръце, казва той, а трябва да вършат такава кървава работа. И я гледа с огромно любопитство, изумен, че тя, готвачката върши това, което просто си е нейно задължение. За съжаление той не остава дълго, Тиле иска да го разведе из дома, задържа се само още миг край масата, след което тръгва.
   За момент тя е като зашеметена, чува гласовете отвън, смеха на Тиле, отдалечаващи се стъпки. Чуди се какво става там и си представя как той стои в стаята на Тиле и не знае, че тя я дели с Дора. Дали Тиле ще му каже? Много се съмнява, че ще го направи. Мисли си за първия път на плажа, когато го забеляза с онази жена и трите деца. Не обърна много внимание на жената, виждаше само младия мъж, как плуваше, как се движеше, как седеше в плажния кош и четеше. Заради мургавата му кожа отначало си беше помислила, че има в кръвта си нещо индианско. Женен е, на какво разчиташ, си беше казала, но въпреки всичко не беше спряла да се надява. Веднъж беше вървяла след него и семейството му чак до градчето, мечтаеше за него, също както за Ханс, но сега предпочита да не мисли за Ханс, или само в онзи неопределен смисъл, в който ѝ се полагаше да мисли.
   Два часа по-късно, докато вечерят, тя отново се среща с доктора. Той седи доста далече, на края на масата, до Тиле, която просто ще се пръсне от гордост, защото без Тиле той нямаше да дойде. От два дни по повод и без повод тя все това повтаряше, докторът това, докторът онова, той е писател, в петък ще се запознаете, а то какво излезе, че става въпрос не за някой друг, а за мъжа от плажа. Тиле тъкмо го представи и ето следват благословиите кидуш, разчупването на халата. Докторът изглежда така сякаш повечето неща са съвсем нови за него и все поглежда към нея, през цялото време, докато се хранят, с онзи преливащ от копнеж поглед, който ѝ се струва, че познава. По-късно, преди да си тръгне, той се приближава до нея и я пита как се казва; тя вече знаела неговото име, нека сега му припомни нейното. Поглежда я със сините си очи, кима и се замисля за името ѝ, очевидно му харесва. Тя му казва, прекалено припряно: аз съм ви виждала, на брега на морето, заедно със съпругата ви, макар все пак да знае, че това може би не е жена му, защото едва ли щеше ей-така с лека ръка да го пусне да седи сега с нея в кухнята. Докторът се смее и отговаря, че това е сестра му. Децата също са на сестра му, той има и още една сестра, Вали, мъжът ѝ се казва Йозеф, които вероятно също вече е забелязала. Пита я кога могат да се видят отново. Много бих искал да ви видя, казва той, или: надявам се, че ще се срещнем отново, и тя отвръща веднага, да, с радост, защото тя също иска да го види пак. Утре? – пита тя, а и се иска направо да извика. – Когато се събудите, когато пожелаете. Той предполага: на брега на морето след закуска, въпреки че тя предпочита да бъде сама с него в кухнята. Но той кани също и Тиле. Тя съвсем беше забравила за съществуването на Тиле, но за съжаление, нея я има, личи си колко е влюбена в доктора, а е само на седемнайсет и със сигурност няма почти никакъв опит с мъжете.

   Дора веднага беше харесала момичето, от самото начало, тъй като ѝ приличаше малко на нея, изстрелваше всичко, което ѝ минеше през главата. Не можеше да се каже, че Тиле е голяма хубавица, но определено се забелязва, че е много жизнерадостна, харесва тялото си, дългите слаби крака, същинска балерина. Дора я бе виждала да танцува, а също как плаче и миг след това отново се смее, досущ както времето през март.

   До късно след полунощ Тиле ѝ разказва най-подробно за посещението на доктора, какво точно казал, за дома, за храната, за празничното настроение, как всички били толкова радостни. Дора не издава какво мисли, тя си има своите наблюдения, които преживява и на които по един или друг начин се основава, сякаш този мъж и малкото моменти, през които е могла да бъде близко до него, са нещо, на което може да се основава човек. Тиле отдавна вече спи, а нейната душа започва да се изпълва от нещо, някакъв звук или аромат, нещо, което в началото е едвам забележимо, но после я превзема почти заплашително.
   На следващата сутрин на плажа той ѝ протяга ръка за поздрав. Чакал я е и намира, че изглежда уморена. Какво има? – сякаш пита. Но тъй като там са Тиле и племенницата му Герти, тя само му се усмихва, казва нещо за морето, за светлината, за това как се чувства в момента, на тази светлина, и макар че са разменили само по няколко изречения, сега тя трябва да живее с тези думи, с тези погледи. Той очевидно няма желание да влиза във водата; на Тиле ѝ се къпе в морето, и ето че могат да останат няколко минути насаме. На другия край забелязва сестра му, как е могла само да си помисли, че му е жена.
   Започват да разговарят и забравят, че говорят, защото щом някой каже нещо, то мигновено отлита, седят на брега на морето като под камбана, която веднага поглъща всеки звук. Докторът я затрупва с хиляди въпроси, откъде е, как живее, поглежда към устните ѝ, все към устните, прошепва нещо за косите ѝ, фигурата ѝ, какво е видял, какво вижда, всичко без една едничка дума. Тя му разказва за баща си, как е избягала, първо за Краков, после продължила към Вроцлав, сякаш е заминала, само за да бъде един ден тук при този мъж. Разказва му за първите си седмици в Берлин, много добре си спомня, после съвсем внезапно млъква, защото идва Тиле; само защото Тиле идва и я стряска отзад с мокрите си ръце, тя се сеща, че трябва да се върне в кухнята. Докторът се изправя веднага и пита дали може да я изпрати, за съжаление Тиле също иска да дойде с тях, но тя поне отново го кани на вечеря.
   Днес няма да се яде риба, този път седи пред купа, пълна с фасул. Надявала се беше, че той ще дойде. О, колко е хубаво, че идвате по-рано, но заповядайте, седнете, много се радвам, казва тя. Докторът я наблюдава, докато работи, доста дълго, казва, че му харесва да я гледа, пита дали е забелязала. Сигурно в Берлин също доста я заглеждат и по някаква неясна причина тя може да му каже: Да, постоянно, по улиците, в трамвая, в ресторанта, когато отиде на ресторант, с което не иска да каже, че е същото, както когато я гледа докторът. И така стигат до темата Берлин. Докторът обича Берлин, знае дори за Еврейския народен дом и иска да разбере как е станала готвачка там, а по-късно настоява да му каже нещо на иврит, последните години се опитвал да го учи при една учителка на име Пуах, за жалост обаче без особен успех. Тя трябва кратко да се замисли, преди да каже, че желае по време на вечерята да седи до него, а той ѝ отговаря на иврит, не съвсем без грешки, че половината нощ е мислил само за това, навежда се към нея, хваща ръката ѝ и я целува, полу-наистина, полу-нашега, за да не я изплаши. Въпреки това тя се стрясва. Сепва се и по-късно, докато бели картофите, когато той уж неволно докосва ръката ѝ, плаши се, не толкова за него, колкото за себе си, чувства се толкова дива и обречена, сякаш не съществува и минимална условност.

   След вечерята в неделя излизат заедно на разходка. Уговориха си истинска среща, в един момент, когато бяха останали насаме на плажа, защото не искат да обиждат Тиле, която продължава да се държи така, сякаш докторът ѝ принадлежи. Следобед, когато всички влизат във водата, Дора усеща как започва да се сравнява с Тиле. Тиле просто хуква с дългите си крака през плиткото, водата пръска навсякъде, но докторът, който сега ѝ се струва още по-дребничък и крехък, изобщо не поглежда натам. Към Дора също гледа съвсем мимоходом, но на нея ѝ се струва, че усеща как зорко я измерва, ръцете, краката, ханша, гърдите, и на нея ѝ допада, че той забелязва всичко и го наслагва в цялостна картина, не толкова с питащ вид, колкото утвърдително, сякаш почти всичко му е отдавна познато. Водата е топла и плитка, за миг се поколебават да влязат ли по-навътре, Тиле вече губи търпение, дано не е забелязала тази сцена.
   Сестра му е по-скоро учтива, отколкото дружелюбна, когато докторът ги запознава сутринта. И двете са чували вече една за друга от него. Ели знае, че Дора е готвачка и приготвя отсреща в почивния дом най-вкусната храна в Мюриц, а Дора знае, че без Ели нямаше да се запознае с доктора. Харесва ѝ как тя говори за него, брат ми, казва тя, за съжаление, не обича да яде, само с търпение и любов може от време на време да го придума човек.
   За разходката Дора е облякла тъмнозелената плажна рокля. Малко след девет е, но все още е доста светло и е толкова приятно да върви просто така с него и да чувства, че и на него също му е толкова приятно. Могат да седнат на някоя пейка отпред на кея и да наблюдават минаващите покрай тях хора, но докторът предпочита да повървят до следващия пристан. Дора си е събула обувките, защото обича да ходи по пясъка, докторът ѝ предлага да го хване под ръка и ето – отново се връщат в Берлин. Докторът познава Берлин отпреди войната, тя се изненадва колко много знае той, назовава няколко места, които са били особено важни за него, хотел „Асканишер Хоф“, където някога преживял един ужасен следобед, но въпреки това от години иска да се премести в Берлин. Наистина ли? – възкликва тя, която по-скоро случайно се озовала в този град, преди три години. Той я пита в кой квартал живее и как е там, иска да знае и най-странните неща, колко струва хлябът и млякото, и отоплението, какъв дух цари по улиците пет години след края на войната. Неугледен и забързан е Берлин, пълен с бежанци от Източна Европа, разказва тя, кварталът, в който живее, гъмжи от тях, навсякъде тези пеещи, дрипави семейства, дошли от ужасния изток.
Междувременно разходката по плажната алея е свършила, те седят на тясна пейка в предната третина на втория пристан под мъждивата светлина на уличен фенер. Все още си приказват за Берлин, докторът разказва за приятеля си Макс, който има там любовница на име Еми. Сега тя трябва за съжаление да каже няколко думи за Ханс, най-малко трябва да го спомене, още повече че докторът споделя за някаква годеница, но това било преди хиляда години. Всичко вече е отпреди хиляда години. Докторът се замечтава какво би било, ако дойде в Берлин, а тя отговаря, че би било много хубаво, защото тогава щяла да му покаже всичко, театрите, вариететата, суматохата на „Александерплац“, въпреки че има и тихи местенца, далеч извън града, в Щеглиц или на Мюгелзее, където градът се среща със селското. Кой би предположил – казва докторът, – отивам на Балтийско море и се озовавам в Берлин. Много бил щастлив да бъде тук с нея, признава ѝ той. Тя също.
   Мостът на кея постепенно се обезлюдява, скоро сигурно ще удари полунощ, само тук-там се мяркат двойки, спящи чайки по шамандурите и далечните светлини на хотелите. Подухва лек бриз, докторът пита дали ѝ е студено, дали не иска вече да се прибират, но тя иска да остане още, иска той да ѝ разкаже за годеницата си или за онзи кошмарен следобед, ако ев ентуално не става дума за едно и също нещо, и докторът се съгласява, че действително е почти едно и също.

   През нощта тя дълго не може да заспи. Изпратил я е до вкъщи към един и половина, а малко след това се изви буря, на човек му се струва, че е точно над почивния дом, защото между светкавиците и гръмотевиците минават само секунди. Изглежда половината къща се е събудила, дори Тиле, която веднага пита къде е била. С него ли се срещна? Да – отговаря Дора, – поразходихме се малко. И изведнъж този гръм и трясък. Чакат бурята да утихне, навън определено е захладняло. Дора е отворила прозореца и се е загледала към неговия балкон, но там всичко тъне в мрак.
   Не спира да вали до сутринта и после целия ден до вечерта, докторът идва чак следобеда, вече е нещо почти обичайно да седи там и да я разпитва, сякаш въпросите му никога няма да свършат. Харесва ѝ формалността на учтивото говорене на Вие, което е само фасада, тя много добре знае това, временно покривало, което един ден ще захвърлят. Може да му каже: мислих си за Вас, днес на закуска си говорихме за Вас, все още ли мислите за Берлин? Тя непрекъснато си мисли за това. На моменти се налага да си свие малко юздите, тъй като това са само мечти, в мислите си вече го бе завели дори в стаята си на улица „Мюнцщрасе“, въпреки че тя не е кой знае какво, в нея няма течаща вода, чисто и просто най-обикновена стаичка с гардероб и легло, гледаща към един тъмен заден двор...

Издателство Фън Тези


понеделник, 24 ноември 2014 г.

Лаура Хиленбранд >> Несломен

Те плуват стотици мили в открития океан с малко храна, без вода, преодолявайки акулите, жаждата, глада, обстрела от вражески самолети...

Промяната у Луи Замперини започнала през 1931 година. Тогава той бил на четиринадесет години и докато си стоял в ателието на ключарите, чул един от тях да казва, че ако пъхнеш случаен ключ в случайна ключалка, шансът да съвпадне е едно на петдесет. Вдъхновен от тези думи, Луи започнал да събира ключове и да ги изпробва в ключалките, но без успех, поне докато пъхнал този от дома си в ключалката на училищния салон. Известно време след това започнало първенството по баскетбол и се оказало, че между броя на продадените билети и този на хлапетата по скамейките има значително разминаване. В края на годината някой се усетил и Луи за пореден път бил завлечен в директорския кабинет. В Калифорния учениците, родени през зимата, преминавали в следващия клас през януари и Луи тъкмо щял да мине в девети. Директорът го наказал, като му забранил да участва в спортните отбори и социалните клубове, но Луи, който никога никъде не членувал, изобщо не се трогнал.
   Щом научил какво е станало, Пийт веднага отишъл в дирекцията заедно с майка си. Тя почти не говорела английски, но той я довел, за да изглежда по-убедителен и казал, че Луи жадува за внимание, но тъй като никой никога не го е хвалил, той си търси наказания. Пийт настоял, че ако брат му получи признание, че е направил нещо както трябва, това ще го вкара в правия път и помолил директора да му позволи да спортува нещо. Онзи отказал, а Пийт го попитал няма ли да се засрами от себе си, ако остави Луи да се провали – нагла фраза за младеж на шестнадесет години, но Пийт бил единственият в Торънс, на когото подобна забележка можела не просто да се размине, а и да постигне желаната цел. Така Луи получил разрешение да започне да тренира лека атлетика през 1932 година.
   Пийт имал големи планове за него – самият той щял да завърши с десет спортни грамоти, три по баскетбол и три по бейзбол. Като бегач обаче бил спечелил цели четири, подобрявайки училищния рекорд на половин миля и поставяйки свой собствен на една миля – 5:06. Именно там бил най-силен и като гледал Луи, чието единствено предимство бил бързият старт, Пийт смятал, че вижда у брат си същия начеващ талант.
   Оказало се обаче, че Луи ще излезе на пистата не заради Пийт, а заради слабостта си към момичетата. През февруари деветокласничките решили да организират състезание между паралелките. В неговия клас имало само четири момчета и единствено дългокракият Луи изглеждал като потенциален бегач, така че момичетата чаровно го помолили и без да се усети, той се намерил на пистата бос, готов да се състезава на 500 метра. Всички хукнали, той ги последвал, размахвайки лакти и останал последен. Докато с мъка тичал към финиша, чул хихикане, излязъл от пистата и се скрил под скамейките, задъхан и унизен. Треньорът измърморил, че „на това хлапе мястото му е навсякъде другаде, но не и на пистата“, а Пийт отговорил: „Това е брат ми.“
   От този ден нататък постоянно го карал да тренира, а накрая дори го завлякъл на още едно състезание. Луи нацупено подтичвал край останалите, набивайки крака, но когато децата започнали да го окуражават, вложил достатъчно старание, за да задмине едно момче и да се класира на трето място. Ненавиждал тичането, но аплодисменти – те му действали като наркотик, а възможността да получи още стигала, за да го убеди да продължи. Пийт всеки ден го влачел на тренировки, следвал го, яхнал велосипеда си и го пляскал с пръчка. Луи влачел крака, превивал се на две, щом го заболял стомахът и се отказвал в мига, в който усетел някаква умора. Пийт обаче го принуждавал да стане и да продължи и скоро той започнал да печели. На края на сезона станал първото момче в Торънс, което се класирало на градските финали и финиширал пети.
   Пийт бил прав за таланта му, но на Луи му се струвало, че тренировките са просто поредното ограничение. Нощем продължавал да се вслушва в сирените на преминаващите влакове и една лятна нощ през 1932 просто не издържал.
   Всичко започнало, когато баща му го помолил да свърши нещо в двора. Луи възразил, избухнала кавга, той нахвърлял няколко ката дрехи в една торба и изхвръкнал през вратата. Родителите му наредили да остане, но не могли да го убедят. Докато излизал, майка му хукнала към кухнята и се върнала с един сандвич, увит в хартия. Луи го пъхнал в чантата си и потеглил, но едва бил излязъл от двора, когато чул, че някой го вика. Щом се обърнал, видял баща си, който му подавал два долара със сърдито изражение. Сумата била голяма, особено за човек, чиято надница не стига до края на седмицата. Луи взел парите и тръгнал. Подкарал със себе си и един свой приятел и двамата отпътували към Лос Анджелис на автостоп. През нощта разбили две коли и спали на задните седалки, а на другия ден се качили на покрива на един влак и потеглили на север.
   Пътуването било истински кошмар – момчетата се заключили в един товарен вагон, където било толкова горещо, че ги обзело отчаяно желание да избягат. Луи сграбчил парче ръждив метал, захвърлено на пода, покачил се на раменете на спътника си, пробил дупка в покрива, промушил се навън и му помогнал да се изкачи, но се порязал дълбоко. После ги открил пазачът на влака и ги принудил да скочат в движение, като ги заплашил с пистолет.
   След като няколко дни вървели пеш и бягали от градините и бакалиите, където без успех се опитвали да отмъкнат храна, двамата се върнали на линията и седнали на земята. Били мръсни, насинени, потни и изгорели от слънцето и тъкмо споделяли една открадната бобена консерва. Край тях с грохот минал влак и Луи вдигнал глава.
   – Видях... прекрасни бели покривки и кристални сервизи, и храна, и хора, които се смееха, забавляваха се и се хранеха – разказвал по-късно той. – През това време аз треперех и дъвчех някакъв мизерен боб.
   Спомнил си парите в ръката на баща му и страха в очите на майка му, докато му давала сандвича, станал и потеглил към дома. Щом стигнал до входната врата, Луиз се хвърлила на врата му, проверила дали е ранен, отвела го в кухнята и му дала една бисквита. Щом се прибрал и го зърнал, Антъни се отпуснал на един стол, а лицето му сякаш увиснало от облекчение. След вечеря Луи се качил горе, проснал се в леглото и прошепнал на Пийт, че се предава.
   През лятото на 1932 Луи само тичал. Негов приятел го поканил в една хижа в индианския резерват „Кахуила“ в пустинята в южна Калифорния. Всяка сутрин той ставал по изгрев слънце, взимал пушката и тичал из храсталака , нагоре и надолу по хълмовете, през пустинята и деретата. Преследвал дивите коне, шмугвал се сред стадата им и напразно се опитвал да сграбчи малко грива в шепата си и да се метне на гърба на някое животно. Плувал в серния извор, наблюдаван от жените от племето Кахуила, които перели на камъните, а после се протягал, докато слънцето го изсуши. Всеки следобед побягвал обратно към хижата и по пътя застрелвал по един заек за вечеря, а вечер се качвал на покрива, лягал по гръб и четял романи от Зейн Грей. Щом слънцето залезело и буквите избледнеели, той се оглеждал, трогнат от красотата на пейзажа и наблюдавал как от сив той става лилав точно преди мракът да слее небето и замята в едно. Сутрин отново ставал, за да тича – не от нещо или към нещо, нито заради или въпреки някого. Тичал, защото тялото му искало това. Опърничавостта, предпазливостта и желанието му да се противи изчезнали напълно. Луи усещал само покой.
   Когато се върнал у дома, мислел единствено за пистата. Всички усилия, които доскоро влагал в крадене, сега се концентрирали в желанието му да тича. Когато излизал да разнася вестници, Луи тичал по целия път, до училище и обратно, и до плажа и обратно, точно както го съветвал Пийт. Рядко оставал на тротоара и влизал в съседските дворове, за да прескача храстите. Отказал и алкохола, и цигарите. За да развие белите си дробове, тичал до басейна в Редоно Бийч, гмуркал се до дъното, хващал се за запушалката и всеки път оставал долу малко по-дълго. Накрая можел да издържи цели три минути и четиридесет и пет секунди, а хората постоянно скачали да го спасяват.
   Луи си намерил и модел за подражание. През тридесетте години бягането било много популярно и всички знаели имената на елитните състезатели. Сред тях бил и Глен Кънингам, рекордьор на една миля от Канзас. Като малък в училището в родния му град станала експлозия, която убила брат му и обезобразила краката и торса му. Месец и половина не можел да сяда, а за да се изправи, му било нужно още повече време. Тъй като не можел да изпъва коленете си, той се придвижвал, като се залавял за столовете, а краката му се влачели по пода. После започнал да се държи за опашката на семейното муле, а накрая, увиснал на опашката на добродушния кон Пейнт, той се научил и да тича, макар че в началото болките били неописуеми. След няколко години започнал да се състезава, да чупи рекорди и да оставя останалите състезатели далеч зад себе си. През 1932 скромният, благ Кънингам, чиито крака и гръб били покрити с плетеница от белези, вече бил истинска сензация и скоро щял да бъде признат за най-великият бегач на една миля в американската история. Луи намерил своя герой.
   През есента на 1932 година Пийт постъпил в държавния колеж „Комптън“ и станал звезда сред бегачите там, но почти всеки ден пътувал до дома, за да тренира брат си, да тича до него, да укротява мятащите се лакти и да го учи на стратегия. Луи притежавал рядко биомеханично предимство – когато единият му крак тръгвал напред, бедрото му се извъртало в същата посока и заради това крачката му била необичайно голяма – два метра и десет сантиметра. След като го наблюдавала от оградата на гимназията, една от мажоретките го описала само с една дума : „Връъъъх!“ Пийт смятал, че разстоянията, на които се състезавал Луи, са твърде малки. Трябвало да мине на една миля, също като Глен Кънингам.
   През януари 1933 година Луи минал в десети клас. Тъй като вече не бил нито резервиран, нито заядлив, съучениците му го харесали и го поканили на ежегодния купон пред местната будка за хамбургери. Заедно с тях Луи пял под съпровода на четириструнна китара и участвал в състезанията по хвърляне на вързана на възел хавлиена кърпа, които неизменно завършвали с произшествие – обикновено някой блъскал мажоретка в контейнера за боклук. Луи се възползвал от неочакваната си популярност, за да се кандидатира за президент на випуска и спечелил, като използвал речта, с която Пийт спечелил същия пост в „Комптън“. Най-хубавото било, че момичетата неочаквано започнали да го харесват. Докато се разхождал сам на шестнайсетия си рожден ден, шестнадесет кикотещи се мажоретки го издебнали от засада. Едната седнала отгоре му, а останалите го плеснали по задника шестнадесет пъти – плюс още веднъж за из път.
   През февруари спортният сезон започнал и Луи решил да провери дали е напреднал след толкова тренировки. Метаморфозата му била смайваща. Обут в черни копринени шорти, които майка му ушила от една стара пола, той спечелил състезанието на 880 ярда, подобрявайки училищния рекорд на Пийт с цели две секунди. Седмица по-късно се състезавал с първенците на една миля, вземайки разстоянието за 5:03, с три секунди по-бързо от Пийт. На следващото състезание пробягал милята за 4:48, а след още три поставил щатски рекорд – 4:50. В началото на април паднал на 4:46, а в края на април – на 4:42. „Олеле майко, олеле майко! – написали в местния вестник. – Тоя малкия дали може и да хвърчи? Да, за малкия Замперини говорим!“
   Почти всяка седмица Луи се състезавал на една миля, за три месеца подобрил собствения си резултат с 21 секунди и до края на сезона останал непобеден. Когато в гимназията не останали хора, които да не е надбягал, той се изправил срещу Пийт и още тринадесет колежани на стадиона в „Комптън“. Състезавали се на две мили. Макар че бил едва шестнадесетгодишен и за пръв път се явявал на такова разстояние, той излязъл с петдесет ярда пред останалите. След това се явил на състезанието на две мили по пресечен терен, организирано от Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където бързо излязъл напред и тичал толкова леко, че му се струвало, че стъпалата му не докосват земята. Когато изминал половината път, вече бил дръпнал на 200 ярда пред останалите и зрителите започнали да спорят кога момчето с черните шорти ще колабира. Луи обаче не колабирал. След като пресякъл финиш линията, поставяйки нов рекорд, той се обърнал да погледне дългата писта. Останалите бегачи дори не се виждали – той ги бил изпреварил с повече от 400 ярда.
   Струвало му се, че ще припадне, но не от изтощение. Просто най-сетне знаел кой е...

Издателство ProBook

Несломен в Pimodo

четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Джон Хемингуей >> Странно племе

Внукът – откровено за дядото и баща си

   Когато бях малък, за мен баща ми бе човекът, който се бори с морските стихии и след това разказва за своите премеждия. Познавах само положителната му страна – неговата щедрост, чувство за хумор, вежливост – и с него винаги бях много щастлив. Когато бях малък, исках да приличам на него и чак по-късно започнах да осъзнавам, че голяма част от неблагополучията в живота му се дължат на наследствени причини.
   Той рядко споменаваше своя баща, за когото знаех само, че е бил голям писател и „жива легенда“, но от когото малко се интересувах, особено когато бях малък. Когато бях на шест, моят герой се казваше Грег Хемингуей, баща ми. След това постепенно започнах да добавям липсващите части от мозайката, която съставляваше неговата личност, и които той никога не бе разкривал пред мен в личен разговор, макар че бяха важна част от характера му. При положение че толкова много биографи бяха посветили доста страници на ненавистта, която Ърнест е изпитвал към майка му, аз, като син на Грегъри Х. Хемингуей, нямаше как да не възприема по наследство обсебващото чувство, което баща ми имаше към своя татко. Не че някога беше споменал това открито, но конфликтът между Грегъри и Ърнест, както и конфликтът със собствената му сексуалност, се чувстваха постоянно. И тъй като прекарвах достатъчно време около баща си, за мен не беше трудно да забележа многобройните бесове, които го тормозеха през по-голямата част от неговия живот. Той страдаше от маниакална депресия, увличаше се от травестизма и по-късно даже смени пола си. Пиеше и участваше в сбивания, прекара известно време в затвора, но преди всичко страдаше от загубата на баща си. Страдаше по него и в същото време го мразеше. Мразеше го и се обвиняваше за самоубийството на Ърнест през 1961 г.
   Със сигурност обаче не беше виновен за това. В края на своя живот дядо ми Ърнест е бил в много тежко здравословно състояние заради комбинираното въздействие на алкохолизма, отслабващата му памет и множеството лекарства, които е вземал за високо кръвно налягане и сърдечно-съдови проблеми. Към всичко това вероятно трябва да се прибави и споменът за самоубийството на собствения му баща. За моя баща обаче тези неща нямаха значение. През последните три години от живота на Ърнест Хемингуей те двамата рядко общуваха. Бяха стигнали до точката, в която след поредица остри писма просто нямаха какво повече да си кажат, а после вече беше твърде късно.
   Първия път, спомням си, се замислих за тези неща през 1972 г. Тогава прекарах част от лятото с баща ми в Ню Йорк. Един ден, когато нямахме какво да правим, той ме попита дали искам да се поразходим заедно. Съгласих се, защото си помислих, че може да идем в парка, да изядем по един сладолед, а и с баща ми човек никога не знаеше как могат да се развият нещата. Случайно минахме край едно кино, в което даваха „Новите центуриони“ с Джордж К. Скот, един от любимите актьори на баща ми. Татко ме попита искам ли да го гледам и аз му отвърнах: „Защо не“. Купихме си билети и пуканки, влязохме в салона и си избрахме места. Бяхме само двамата и това ми напомни за времето, което бяхме прекарали в Маями. Сега не седяхме в неговия ягуар, но пак бяхме само двамата в тъмното и гледахме към екрана, както толкова много пъти през онези дни.
   Филмът разказваше за двама патрулиращи полицаи от Лос Анджелис. В ролята на новака беше Стейси Кийч, а ветеранът пред пенсия се играеше от Скот. Лентата се отличаваше с неореалистични елементи и голяма част от сцените през първа- та половина на драмата показваха трудните условия, в които полицаите работеха. Те наистина приличаха на центуриони, наети да въдворяват със сила ред сред населението. Тъй като за оцеляването си можеха да разчитат само един на друг, отношенията им бяха много близки. Във филма Скот беше почти като баща на Кийч и аз се чудех как ли се чувства татко, като го гледа. Той беше живял в Лос Анджелис през 50-те години на миналия век и беше учил три години в Калифорнийския университет в този град. Гледката на широките булеварди с ниски бетонни сгради и вили, кафеникавата мараня над хълмовете, лятната жега и оранжевите залези му е била нещо близко и познато. Животът в Лос Анджелис обаче не е лек. Затова, когато Скот се пенсионира, решава да си навакса за всичките пропилени в работа години, като направи това, което отдавна е отлагал. Среща се със сина си, на когото, докато е служел в полицията, никога не е имал възможност да отдели нужното време. Оказва се обаче, че синът не желае да разговаря с баща си. Че няма време, което да посвети на своя старец. За бившия полицай не намират време и неговите приятели и колеги. Скот се чувства объркан. Той седи самотен в апартамента си. Отваря едно чекмедже и вади от там пистолет. Тогава баща ми промълви: „О, боже, не!“. В следващия миг се чу изстрел. Камерата показа прозореца с разтворени слънцезащитни капаци, светлината нахлу в стаята, а пистолетът бавно падна от ръката на Скот. Погледнах баща си. Той повтаряше: „Не, не, не...“ Беше се хванал за главата.
   Тогава разбрах, че никога няма да преодолее това...

Преводач Илия Илиев

Издателство Сиела


понеделник, 13 януари 2014 г.

Пейо Яворов >> В полите на Витоша

В полите на Витоша, Когато гръм удари, как ехото заглъхва, Гоце Делчев

   ...
   Данаил. Един син при известни обстоятелства може да каже, че няма баща. Една майка никога не може да каже тъй за своя син. Тя е жертвувала всичко, за да го има, и ще жертвува себе си, за да го запази. Тя е длъжна да стори това заради него, инах защо му е дала живот!
   Олга(идва при Поповича и му казва тихо). Вуйчо, леля си дойде.
   Данаил(веднага отива към вратата и вика навън). Майко!
   Олга(на Поповича). Аз я намерих в банката. Тя ми се скара, че съм отишла да я диря.
   Бистра(влазя, изненадва се, като вижда полковника, и после говори с голяма умора в гласа, погледа и движенията). Г-н Витанов, подпоручика, когото видях с вас в коридора на хотела, дойде ад ме следи. Ислишно и неприятно беше... Освен това криво сте ме разбрали, като сте прибързали да се явите тук.
   Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена... а всеки разбира, както може...
   Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.
   Бистра. Нека бъде тъй. (Към Олга, която е тръгнала да излезе.) Олга, остани за малко... (На Данаила.) А тебе те моля да заминеш по възможност още днес. Но доколкото мога да се догаждам, и ти сам ще искаш същото... Остава да те моля да тръгнеш заедно с Олга. Настани я там в някой католишки пансион за една-две години, докато стане достатъчно зряла, за да ти бъде жена... (Към Олга.) олга, аз зная, че ти искаш... (На Данаила.) Това е волята на майка ти – ако би обичал, да я изпълниш... (Оставя книжа върку масата.) Тук е всичкото мое богатство, приведено на твое име в „Credit Lyonnais“.
   Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга – и с тебе!
   Олга(е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто...
   Попович. Аз моля...
   Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!
   Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам... но ти уверена ли си в себе си?
   Бистра. Какво означава това питане?
   Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!... (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него... баща ми?
   Бистра. Не.
   Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?
   Бистра. Не.
   Данаил. Значи нищо не може да се върне!
   Бистра. Всичко може да се поправи.
   Данаил. Именно тъй исках и аз... Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на Витанова?
   Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?
   Данаил. О, знам ли аз!... (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!... Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте...
   Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!
   Витанов. Аз не разбирам...
   Бистра. Аз разбирам... няма нужда никой да ме оправдава... (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая...
   Данаил(вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!
   Попович(бързо). Данаиле!
   Бистра(затваря очи, бледа като платно). А-а!Това?! Значи, не утре! А сега... Моя час дойде.
   Олга(плаха). Вуйчо, какво...
   Витанов(възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!
   Бистра(протяга ръце). Недейте! Нека говори... Говорете всички! И когато свършите...
   Попович(я хваща за ръката). Бистра!
   Бистра(се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо... (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж... (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.
   Попович. Бистра, аз вярвам.
   Бистра. Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко... Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила... защото допущах, че син ми може да остане сам в света.
   Попович. Бистра, аз казах...
   Бистра. Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми... Но естествено беше да кажеш и противното... Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях... когато и той самия се обявява против мене и против себе си.
   Данаил(съкрушен, иска да ѝ целуне ръката). Майко, прости ми...
   Бистра(го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.
   Данаил(крещи). Майко, как да разбирам тия думи!
   Попович. Бистра, успокой се.
   Бистра(на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.
   Витанов(трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам...
   Бистра. Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо... Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна...
   Витанов. Аз мога да кажа...
   Олга. (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?
   Бистра. Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям – но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре... (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!

Общ уплах.

Данаил. (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката ѝ). Майко!

Револвера гръмва.

Попович. (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!

Олга е отишла до стената и е закрила с ръце лицето си.

Витанов. (отива при Поповича, за да му помогне). Какъв ужасен случай...

Бистра стои като вкаменена.

Данаил. Майко, да се приготвим за път!

Издателство Захарий Стоянов



сряда, 7 август 2013 г.

Том Холанд >> Вампирът [ Тайната история на лорд Байрон ]

Ако бяха станали обществено достояние, „Мемоарите“ биха обрекли лорд Б. на вечен позор. Джон Кам Хобхаус, „Дневници“

От елегантните салони на Лондон до дивата пустош на епирските планини един изтерзан дух се лута в търсене на безсмъртието...
Потресаващ животопис на една от най-привлекателните и скандални личности в английската и световната литература – блестяща смесица от факти и фантазия. Ужас и еротика, истина и измислица се смесват в елегантен кървав коктейл...

Самият лорд Байрон е твърдял, че действителността е много по-невероятна от измислицата.

Издателство Еднорог