Леонардо >> Трактат за живописта

Отвъд природата

   С блясъка на своята външност, която била прекрасна, той всявал ведрина у всяка помрачена душа, а със словата си можел да насочи към „да“ или към „не“ и най-закоравялото предубеждение. Със силата си той можел да обуздае и най-неистовата ярост, а с десницата си можел да извие стенна желязна халка или конска подкова сякаш са от олово. Със своето великодушие той бил готов да приюти и нахрани всеки приятел, бил той беден или богат, стига да се отличавал с талант и добродетели. С работата си придавал красота и достойнство и на най-неугледното и скромно помещение.
Заради това раждането на Леонардо наистина било най-големият дар за Флоренция, а смъртта му – повече от безкрайна загуба. В изкуството на живописта той обогатил изписването с маслени бои с известна тъмнота, благодарение на която съвременните живописци придават на фигурите си по-голяма сила и релефност. А в скулптурата той се проявил с трите бронзови фигури над северните врати на църквата „Сан Джовани“, изпълнени от Джовани Франческо Рустичи, но подредени по съветите на Леонардо; тези фигури със своя рисунък и своето съвършенство са най-добрите отливки, виждани досега.
   От Леонардо имаме анатомията на конете и още по-съвършената анатомия на хората. Ето защо, ако и да е направил много повече на думи, отколкото с дела поради всички тези насоки на неговата дейност, в които се е изявил така божествено, името му и славата му никога не ще угаснат. Затова Джовани Батиста Строци го възхвалява със следните слова:

   Макар и сам, той надвишава
   всички – и Фидий, и Апелес,
   и следовниците им знатни.

   Ученик на Леонардо бил Джовани Антонио Болтрафио (Белтрафио), миланчанин, много опитен и умеещ човек, който през 1500 г. в църквата „Мизерикордия“ край Болоня нарисувал с маслени бои на дърво с голямо усърдие Богородица с Младенеца в ръце, със св. Йоан Кръстител и голия св. Себастиан, както и коленичилия дарител, нарисуван от натура. Това е наистина прекрасна творба, на която е написал името си и е отбелязал, че е ученик на Леонардо. Същият е нарисувал други творби в Милано и другаде, но достатъчно е да споменем тази, която е най-хубавата.

   Негов ученик бил и Марко Уджони, който в църквата „Санта Мария дела Паче“ е нарисувал Успение Богородично и сватбата в Кана Галилейска. Джорджо Вазари

Преводач Владимир Свинтила

Издателство Изток-Запад

Трактат за живописта в Pimodo

Сюзън Вриланд >> Картините на Лизет

Една жена и двама мъже...

   – Той стоеше като издялан от дърво, като истукан и очакваше да му кажа повече. Можех да подуша как страда, измъчван от очакване, така че казах нещо от рода на „Знаеш ли, картината, която ми подари, с жълто-охрения път? Благодарение на нея забелязах диапазона, цялата гама на охрата във всички картини. Помислих си, че когато продавам бои и пигменти, правя нещо добро. А светът, който ти рисуваш, е единственият, който познавам. Не е просто красив. Той е истински. Светът на земята, провинцията, селото. Светлината.“ Това изглежда му хареса. Искаше ми се да му хареса, Лизет.
   – Сигурна съм, че си му доставил удоволствие.
   – Бях затрупан, чувствах се преситен от толкова много картини наоколо и му казах. Той изръмжа нещо и обясни, че някога имал хиляда и петстотин. Когато се върнал в Лувисиен след Пруската война, открил, че в къщата му са живели пруски войници. Те използвали рамките за дърва за огъня и си направили пътека от картините му, за да не цапат ботушите си с кал. Представяш ли си, Лизет? През зимата държали конете си в стаите на долния етаж и спели на горния.
   Използвали студиото му да колят овце, а картините му за престилки. Трябвало да изрови от пода дебел слой кал, животински тор и кръв, които покривали още платна. Двадесет години работа, а успял да спаси едва четиридесет платна – целият треперещ от ярост, Паскал изрева. – Варвари!
   Аз подскочих и изтървах купата с грах на земята.
   – Тази картина с момичето и козата? Ти каза, че е рисувана в Лувисиен.
   Той кимна.
   – Значи трябва да е една от четиридесетте.
   Неочакваното осъзнаване за нейното критично спасяване я направи още по-ценна в очите ми и ме накара да искам още повече да съм в Париж, за да мога да потърся всички останали картини на Писаро от периода му в Лувисиен.
   За миг Паскал остана замислен, преди да продължи.
   – Камий просто стоеше, този едър голям човек, наблюдаваше ме как ломотя, мен – един прост работник, който не знаеше нищо, но който харесваше онова, което прави. Разбираш ли, Лизет? Той беше герой! Да продължи след всичко това! Непонятно, непоносимо героично. Години след това дузини жени носели платната от неговите плячкосани картини като престилки, докато перяли по бреговете на Сена.
   – Каква прекрасна гледка трябва да е било! Всички наредени по брега на реката, с престилки от картини!
   – Ти не разбираш! Това е било престъпление! Те са ги откраднали! А в същото време, когато се върнал в Лувисиен, го гледали презрително и гневно, защото бил прекарал цялата война в безопасност, рисувайки в Англия.
   Може би са били загубили синовете или съпрузите си в тази война, помислих си, но това оправдание не ме задоволи. Можех само да си мечтая, че един ден ще имам шанса да разказвам тази история на посетителите в някоя богата галерия в Париж. Исках те да почувстват гнева и обидата, които чувствахме аз и Паскал. В този миг за пръв път зърнах целта си тук.
   Свърших да беля граха и станах, за да го внеса вътре.
   – Седни! Има още много, което искам да ти кажа.
   Не обърнах внимание на грубостта му. Причината бе само желанието да има някой, който да чуе историята му.
   – Има още много?
   – Камий ми каза за един живописец от тяхната група, който окуражавал всички останали. Името му бе Фредерик Базил. Идеалист, но упорит, така го определи. Не го приели в армията, защото отказал да обръсне брадата си, така че се присъединил към зуавите, при които нямало подобни ограничения. Те участвали в най-яростните сражения. Бил убит край Бон ла Ролан, една маловажна битка. „Всички скърбяхме за загубата на този добър човек – рече ми Камий, – така че какъв смисъл има да скърбя за загубата на картина или платно?“
   За мен мисълта за великите картини, които можеха да съществуват, тези на Писаро и тези, които щеше да нарисува този човек Базил, бе достатъчна причина да страдам. Паскал би могъл да събира картини и на Базил, а аз щях да мога да ги видя как висят на стената тук заедно с другите.
   – Камий ме изведе навън, за да видя гледката от къщата му. Онова, което ми каза, беше важно, така че си го записах – започна да чете бавно от листа, сякаш обмисляше всяка мисъл. – Той каза: „Когато един човек намери място, което обича, той може да издържи и най-непоносимите неща. Понтуаз бе създаден специално за мен. Случайно пръснатите обработени ниви и диви поляни, овощните градини, които раждаха круши поколения наред, богатият, истински мирис на земя, вятърните мелници, и водните колела, и комините, и каменните къщи, всички изкривени, дори гълъбите, накацали по покривите – всичко тук ме вълнува. Принадлежа на това място толкова, колкото и този поток край къщата ми, който се стича в Оаз, сетне в Сена и най-накрая в морето. Този поток е утолявал жаждата на римляните, а преди тях дори на келтите. Когато го рисувам, аз също съм част от тях. Когато вървя по тази земя, зад всеки завой ме очаква картина. Не съществува ли във всеки човек желанието да намери онова място на света, което ще му даде толкова много, че да иска да му се отблагодари, като върне нещо в замяна?
   Паскал спря да говори и сгъна хартията. Исках да му кажа, че съм съгласна с Писаро, но трябваше да дам пример с Париж, а това сигурно щеше да нарани чувствата му.
   – Така че и аз искам да дам нещо на Русийон – завърши той.
   Кимнах с разбиране. Онова, което бе Русийон за него, не се отнасяше за мен. Но по принцип беше прав, а с принципа не можех да не се съглася...

Издателство Кръгозор

Картините на Лизет в Pimodo

Даниел Арас >> Да гледаш и да виждаш [ Описания ]

Приключенията на пoгледа

   Скъпа Джулия,

   Това писмо, малко дълго, може да те изненада, дори да те подразни. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, но трябва да ти пиша. Както споменах твърде набързо, не разбирам как успяваш понякога да гледаш една картина и да не виждаш това, което художникът и картината ти показват.
   И двама сме луди по живописта; как тогава се получава, че когато тълкуваме някои творби, можем да сме на толкова различни мнения?
   Не казвам, че творбите имат само един смисъл и съответно трябва да имат само едно „правилно“ тълкуване. Това го казва Гомбрих и знаеш какво мисля по въпроса. Не, онова, което ме притеснява, е своеобразният екран (от текстове, цитати и препратки), който понякога на всяка цена искаш да издигнеш между себе си и творбата, нещо като слънчев филтър с цел да те защити от блясъка на творбата и да запази усвоените навици, на които се основава и по които се разпознава нашата академична общност. Не за първи път сме на различно мнение, но този път ти пиша. Не си въобразявам, че ще те убедя, но може би ще те накарам да си зададеш някои въпроси и ще разколебая твоята убеденост, бих казал дори – заслепеност.
   Оставям настрана Психея и Купидон на Зуки. Можеш да си представиш, че много след предложения от теб прочит миналия месец бих реагирал по много въпроси. Може би ще остане за друг път. Ще говоря само за тълкуването ти на Марс и Венера, изненадани от Вулкан на Тинторето. Неведнъж си имала проницателни наблюдения и си ми показвала неща, които преди не съм забелязал. Например права си да твърдиш, че Вулкан, приведен над леглото и голото тяло на Венера, напомня за сатир, откриващ нимфа. Харесвам тази идея за внезапното желание на съпруга пред красивото тяло на неговата жена. Но ще видиш, че изводите ми от това са доста по-различни от твоите. По същия начин, когато казваш, че еротизмът на това щедро разкриващо се пред погледа ни тяло кара жените, гледащи картината, да се отъждествяват с богинята на любовта, заключението ти започва добре. Но когато впоследствие под претекст, че единствено Вулкан е достоен, докато Венера е засрамена, а Марс – смешен, смяташ, че този подтик е морален и че Тинторето използва силата на образа и съблазънта на четката, за да канализира женското желание (не го казваш точно така, но почти), аз вече не съм съгласен с теб. Например твърдиш, че Венера иска да прикрие от неочаквания посетител
своята голота; но откъде знаеш, че не е точно обратното – че тя не се открива, за да съблазни Вулкан? Защо да няма хумор в тази картина? Струва ми се, че ти, която по принцип обичаш да се шегуваш, не приемаш забавната страна в историята на изкуството. Сякаш си професионално задължена да не се смееш, дори да не се усмихваш. Страх те е да не минеш за несериозна. Serio ludere, „сериозно се шегувам“ – нали я знаеш тази поговорка от Ренесанса и склонността му към смях и парадокси. Човек би казал, че за да си сериозна, трябва да се вземаш на сериозно, да си seriosa, а не seria, както казвате на италиански, да се кланяш на тези гробищни пазачи, които си придават важност и в името на едно тъжно познание искат винаги да сме сериозни пред картината. Ти, Джулия, seriosa? Хубава работа!
   Така, ако вече не си изхвърлила това писмо, започвам всичко отначало. Напълно съм съгласен, че в тази картина Тинторето третира по неочакван начин предъвкваната тема за Марс и Венера, изненадани от Вулкан. Обикновено Марс и Венера са голи, легнали в леглото на прелюбодеянието и хванати в мрежата, която им е хвърлил предупреденият от Аполон Вулкан. Нищо подобно в картината, съхранявана в Мюнхен. Венера е гола, определено, и наистина се е излегнала. Но тя е сама в леглото; Марс се е скрил под масата в доспехи и с шлем на главата, докато Вулкан, опрял коляно на леглото, повдига лекия чаршаф, покриващ интимните части на жена му. Отстрани в люлка под прозореца Купидон спи дълбоко. Никога не сме виждали и няма да видим подобно пресъздаване на темата. Според теб с това парадоксално изображение Тинторето е искал чрез контрапример да прослави съпружеската вярност. Не за първи път изневярата на Венера се използва за сплашване на младите невести.
   Съгласен съм. В подкрепа на тезата си изреждаш множеството текстове, публикувани във Венеция и осъждащи изневярата и еротичните образи. Тук съм озадачен. Това, че тези писания съществуват или са публикувани по времето на нейното създаване, едва ли обяснява с нещо въпросната картина. Би било твърде лесно. По едно и също време, в едно и също общество може да има противоположни гледни точки и нагласи. Знаеш го не по-зле от мен. В подкрепа на своята гледна точка ти дори подсказваш, че картината може би намеква за епизод от личния живот на Тинторето и е предназначена за младата му съпруга. Тук определено отиваш твърде далеч. Първо, не знаем нищо за такъв епизод и ако картината датира от около 1550 г. (самата ти го предложи), това несъмнено е годината, когато Тинторето се жени, но тогава той е на тридесет и две години. Почти четиридесет години по-късно той в крайна сметка ще заприлича на своя Вулкан, но не за това трябва вече да виждаме скрит автопортрет, нито пък негов двойник в картината. Нали така?...

Издателство Изток-Запад

Да гледаш и да виждаш [ Описания ] в Хеликон

Да гледаш и да виждаш [ Описания ] в Books.bg