Джулия Доналдсън >> Грузулак

На разходка в горите бездънни пое

сам-самичко веднъж едно малко мишле...

Крачи то посред горските тъмни дъбрави,

а насреща му – Лиса. Туй мишле ѝ се нрави.

– Накъде си поела, малка мишчице моя?

Да обядваме в мойте подземни покои!

– Страшно мило, Лисано, но не, няма как.

Точно днес ще обядвам с един грузулак.

– Грузулак ли? Какво е това грузулак?

– Грузулак? От небето ли падаш! Че как!

Той е с бивни огромни и чудовищни нокти,

а в зловещите челюсти тракат зъби жестоки.

– А къде ще се срещате?

– Тук, до скалите.

Най обича лисица, накълцана ситно.

– О! Накълцана? – Лиса изскимтя жаловито.

– Сбогом, малко мишленце! – И си плю на петите.

– Тая Лиса!... От нищо виж как се страхува!

Грузулакът изобщо не съществува...

Илюстрации Аксел Шефлър
Преводачи Паулина Бенатова, Манол Пейков
Оформление Ростислав Димитров
Издателство Жанет 45

Грузулак в Pimodo

Юлисес Мур >> Островът на маските

Приключенията на Джейсън, Рик и Джулия във Венеция от XVIII век

   Сандъкът разполагаше с три отделения, във всяко едно от които имаше по един стар медальон и няколко маски от бяло папиемаше.
   – Венециански маски! – възкликна Джулия, вземайки с изключително внимание една от тях.
   Запрехвърля я между пръстите си: беше лице с дупки вместо очи и две златни сълзи под тях, със заострен нос и черна шапка, застопорена над челото. Имаше три такива маски, положени върху три черни като нощта мантии, които се закопчаваха на врата с две лакирани брошки.
   Под любопитния поглед на Нестор децата мълчаливо подредиха в редица маските и наметалата по пода на мансардата. В отделенията откриха и няколко кърпички с инициалите Ю.М. и П.М., чифт дантелени ръкавици, много дълъг вълнен шал, брошка с формата на хрътка, театрален монокъл, бастун с месингова дръжка и карта на Венеция от XVIII век с избелели надписи и цветове.
   Картата беше толкова изтъняла, че опитвайки се да я отвори, Джейсън почти я скъса. Накрая се показаха и либретата на някаква комедия, както и няколко покани във вече пожълтели пликове, върху които се виждаше надписът Театър „Сант’Анджело“.
   Децата започнаха да си подават един по един предметите, като се опитваха да си представят за какво ли е можело да са служили. Нестор им разказа малкото, което знаеше за празниците и за живота в древна Венеция и което беше научил благодарение на разказите на стария собственик и неговата съпруга. И така почти цял час, вместо на потъналия в прах таван с покритите с чаршафи мебели, Джейсън и Джулия си представяха, че се намират сред вълшебните тайни на града на каналите, във въртящите се негови бални зали, сред маски, музика и смях.
   След това сънят започна да разрушава мечтите им и при поредната прозявка Нестор се изкашля и направи следното умозаключение:
   – Мисля, че е време да отивате да спите, деца. Утре сте на училище.
   Джейсън взе една от маските и я сложи върху лицето си, след това се обърна внезапно към сестра си и направи някакво движение, за да я уплаши.
   – Аааа! – изпищя Джулия. – Престани! Изобщо не е смешно!

   Заплашителна мъгла се издигаше от каналите на града и танцуваше между сградите, като ги караше за нейно удоволствие ту да се появяват, ту да изчезват. Гондолиерите си почиваха в черупките на лодките си, под вълнени одеяла, придърпани чак до над носовете им.
   Опитът им ги беше научил да не обръщат внимание на никакъв шум.
   През нощта из Венеция се движеха само маските. Една от тях – лилава, слаба и призрачна – напредваше с предпазливи стъпки покрай каналите на старото гето. Носеше много високи обувки, които правеха походката є тромава, подобна на тази на дългокрака птица. Изядените от мухъла табели с имената на улиците се виждаха все по-нарядко, но тя не забавяше темпото.

Имаше среща, на която не можеше да не присъства...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Егмонт България

Островът на маските в Хеликон

Островът на маските в Books.bg