Несбьо е поетът-лауреат на северната психопатия. Къркъс ривюс
Събуди се. Премига срещу гъстия мрак. Вдиша през носа. Устата ѝ зееше широко отворена. Стисна очи и пак ги отвори. По бузата ѝ потече сълза и отми солта от засъхналите предишни сълзи. Слюнката бе престанала да се стича в гърлото ѝ. Усещаше лигавицата суха и корава. Бузите ѝ се издуваха от натиска отвътре. Чуждото тяло в устата ѝ заплашваше да избухне и да разбие черепа ѝ на парчета. Но какво, какво за бога беше това нещо в устата ѝ? Събуди се с неистовото желание отново да потъне, да се потопи в тъмната, топла глъбина, обгръщала я допреди малко. Все още се намираше под въздействието на транквиланта, който той ѝ бе инжектирал, но тъпото пулсиране в слепоочията ѝ при поетапния приток на кръв към мозъка предвещаваше скорошното завръщане на болката. Къде е той? Дали не стои зад гърба ѝ? Притаи дъх и се ослуша. Не чуваше нищо, но усещаше присъствието му. Дебнеше я като леопард. Някой ѝ беше казал, че леопардът се движи съвсем безшумно и промъквайки се към плячката си в мрака, синхронизира дишането си с дишането на жертвата. Притаява дъх, когато тя притаи дъх.
Струваше ѝ се, че усеща топлината на тялото му. Какво чака той? Тя пак възобнови нормалното си дишане и на мига нечий дъх лъхна тила ѝ. Тя се обърна рязко, размаха слепешком ръце, но напипа единствено нематериалния мрак. Сви се в опит да се смали максимално, да се скрие. Оказа се напълно безсмислено.
Колко време бе прекарала в безсъзнание?
Наркотикът се изпари от кръвта ѝ. Това усещане продължи едва частица от секундата, ала за този кратък миг жената успя да предвкуси, да предугади какво я очаква.
Чуждото тяло, което той бе поставил върху масата пред нея, приличаше по големина на билярдна топка, изработена от лъскав метал, чиято повърхност бе осеяна с малки дупчици, фигурки и знаци. От една дупчица излизаше червена жица с примка. Тази жица веднага събуди спомена за коледното дръвче в дома на родителите ѝ: след седмица предстоеше да го украсят с лъскави топки, фигурки, кошнички, свещи и норвежки знаменца, а ден по-късно – да изпеят „Колко прекрасна е земята“ и тя да се вгледа в сияещите очи на племенниците си, докато отварят подаръците ѝ. Да можеше, колко неща би променила! Би изживяла дните си много по-пълноценно, по-истински, би ги наситила с радост, дихание и любов; би се спряла на местата, откъдето само е минавала; би променила крайната точка на пътуванията си; би се отнасяла различно с мъжете, с които се бе запознавала, и с мъжа, когото още не бе срещнала; би преосмислила аборта преди седемнайсет години и нежеланието си да ражда деца; би наситила със смисъл дните, прекарани в безсмислие и в очакване на бъдещето. После спря да мисли за друго освен за ножа пред лицето си. В съзнанието ѝ се вряза мек глас и ѝ заповяда да вкара топчето в устата си. Тя се подчини, разбира се. С лудешки биещо сърце отвори широко уста и набута топчето вътре така, че жицата да остане навън. Металът имаше горчиво-соления вкус на сълзи. После той наведе със сила главата ѝ назад и долепи стоманеното острие до шията ѝ. Фенер, опрян о бетонната стена в ъгъла, пръскаше светлина в сивото голо помещение. Вътре имаше бяла пластмасова маса, два стола, две празни бирени бутилки и двама души: той и тя. Тя усети миризмата на кожена ръкавица, когато той леко подръпна червената жица, висяща от устата ѝ. В следващия миг главата ѝ се изду до пръсване. Топчето набъбна и опъна вътрешността на бузите ѝ. Колкото и да се опитваше да отвори устата си още по-широко, напорът не отслабваше. Той огледа разчекнатата ѝ уста със съсредоточен и загрижен вид на зъболекар, който проверява дали зъбната шина е закрепена правилно. Лека усмивка издаде задоволството му. Тя плъзна език по топчето и установи, че от него стърчат шипове. Явно те се впиваха в небцето, в меката тъкан под езика ѝ, във венците, в мъжеца. Помъчи се да каже нещо, а той изслуша търпеливо неразбираемите звуци, излизащи от устата ѝ. Тя се отказа, той кимна и извади спринцовка. На върха на иглата проблесна капчица.
– Не пипай жицата – прошепна той в ухото ѝ и заби иглата странично в шията ѝ.
Тя мигом изгуби съзнание.
Сега се заслуша в дишането си, учестено от паниката, и премига няколко пъти в мрака.
Трябваше да предприеме нещо. Опря длани о седалката на стола, овлажняла от потта ѝ, и се изправи. Никой не я спря. Направи няколко ситни крачки и се озова пред стена. Опипом стигна до гладка студена повърхност: метална врата. Дръпна резето. То не помръдна. Беше заключено, разбира се. Нима бе очаквала друго? Смях ли чу, или изтерзаното ѝ въображение ѝ погаждаше подли номера? Къде се намира той? Защо я побърква по този начин?
Трябва да действа, да мисли. За целта обаче се налага да се отърве от това метално топче, преди да е откачила от болка. Разтегли с палец и показалец двете ъгълчета на устата си и опипа шиповете. Напразно се мъчеше да пъхне пръсти под тях. Задави се и започна да се задушава. Обзе я паника. Ами ако шиповете са предизвикали оток на трахейната лигавица и той блокира притока на въздух, изплаши се тя. Ритна металната врата и се помъчи да извика, но топчето заглуши звука. Не направи втори опит. Облегна се на стената и се ослуша. Какво беше това? Прокрадващи се стъпки? Нима той се движи безшумно из помещението и играе с нея на „сляпа баба“? Какво тупти в ушите ѝ? Кръвта ѝ или нещо друго? Събра сили, настрои се психически да изтърпи предстоящата болка и стисна челюсти. Успя за малко да натисне шиповете обратно в дупките, но те тутакси издуха бузите ѝ. Топчето започна да пулсира като желязно сърце, част от нейния организъм.
Трябва да направи нещо, да мисли.
Пружини. Явно пружинен механизъм контролираше шиповете, защото те изскочиха, когато той дръпна жицата.
– Не пипай жицата – беше я предупредил той.
Защо? Какво ще се случи, ако го направи?
Опряна на стената, тя бавно се свлече върху бетонния под. През дрехите ѝ се просмука влажен студ. Идеше ѝ да се развика, ала не ѝ бяха останали сили. Тишина. Мълчание...
Издателство Емас
