Стивън Кинг >> Търси се

Човек, който постъпва така, не заслужава да живее...

   Мори насочи към него пистолета. Дулото беше като черно око.
   Ротстийн се прицели в него с изкривения си от ревматизма пръст, все едно държеше оръжие, и със задоволство забеляза как онзи примигна и потрепери.
   – Не ми се прави на литературен критик, момчен­це! До гуша ми е дошло от многознайковци като теб, дето не са били родени, когато аз бях на върха на славата си. Всъщност на колко си? На двайсет две? На двайсет и три? Какво знаеш за живота, камо ли за литературата?
   – Достатъчно, за да твърдя, че не всеки се продава и не отстъпва от принципите си. – В зеленикавите му очи проблеснаха сълзи, които изумиха Ротстийн. – И не ми чети лекции за живота! Тъкмо ти, който от двайсет години се криеш от всички като плъх в дупка!
   До болка познатата критика – как смееш да се от­казваш от славата? – разпали искрицата яд в пламен­на ярост (ярост, придружена от чупене на съдове и на мебели, добре позната на Пеги и Йоланда) и Ротстийн почувства задоволство. По-добре да умре беснеейки, отколкото да раболепничи и да моли за пощада.
   – Как ще изкараш пари от тетрадките ми, а? Предполагам, че си мислил по този въпрос. Навярно си даваш сметка, че ще е същото като да се опиташ да продадеш откраднат неиздаван ръкопис на Хемингуей или картина на Пикасо. Само че приятелчетата ти не са образовани като теб, нали? Личи си по говора им. Известно ли им е онова, което ти знаеш? Бас държа, че не! Преметнал си ги! Подмамил си ги с обещания за несметно богатство, от което ще получат своя пай. Мислиш се за голяма работа, защото знаеш много думи. Обаче си само един нещастен позьор!
   – Млъкни! Говориш като майка ми.
   – Ти си само най-обикновен апаш, драги. Колко глупаво е да откраднеш нещо, което никога, ама ни­кога не ще можеш да продадеш!
   – Млъкни, гений! Предупреждавам те да си дър­жиш езика зад зъбите!
   „И какво като натисне спусъка? – помисли си Ротстийн. – Вече няма да се тъпча с лекарства. Няма да мисля с горчивина за миналото и за поредицата от житейски катастрофи, напомнящи върволица от сма­зани автомобили. Няма да изпитвам непреодолимото желание да изписвам тетрадка след тетрадка и да ги трупам на купчинки като заешки лайна по горска пъ­тека. Май куршум в главата е за предпочитане пред това да се разболея от рак или от Алцхаймер – кошмара на всеки, който си изкарва прехраната с ума. Несъмнено новината ще цъфне на заглавните страни­ци, но за мен са писали достатъчно още преди тъпата статия в „Тайм“... и ако този тип ме гръмне, няма да съм принуден да чета журналистическите бръщолеве­ния.“
   – Да, наистина си кръгъл глупак – заяви. Неочаквано изпита чувство, напомнящо възторг. – Мислиш се за по-умен от онези двамата, обаче не си. Те поне разби­рат, че парите могат да бъдат похарчени. – Приведе се и се втренчи в бледото, луничаво лице. – Знаеш ли, нещастнико, типове като теб принизяват любовта към четенето и към литературата.
   – Последно предупреждение! – процеди Мори.
   – Заври си го отзад! Заври го и на майка си! Или ме застреляй, или се махай!
   Морис Белами го застреля.

Преводачи Весела Прошкова, Даня Доганова
Художник Димитър Стоянов-Димó
Издателство Плеяда (2015)

Роджър Зелазни >> Джак от Сенките

В Здрача, между Светлината и Мрака

   Това се случи, когато Джак, чието име чуваха сенките, пристигна в Иглес, в земите на Здрача, за да посети Адските Игри. Тъкмо там го видяха за първи път, докато разглеждаше замислено Адския Пламък.

   Всъщност Адския Пламък е изящно гравирана урна от сребристи огньове, върху чиито сияещи пръсти се крепи рубин с размер на юмрук. Пръстите стискат рубина с невероятна сила, което не му пречи да озарява околността с хладна червеникава светлина.
   През този ден Адския Пламък бе изваден на показ, за да му се любуват всички присъстващи, ала самият факт, че бяха видели Джак край него, бе причина за известно безпокойство. Току-що пристигнал в Иглес, отпърво го зърнаха да се скита по озарените от опушени фенери коридори, сред многолюдните тълпи зяпачи, които се носеха като мудна река към изложбения павилион. Двамината, които го разпознаха, се наричаха Смадж и Квазер, дошли тук на свой ред да си съперничат за този безценен трофей. Те незабавно потърсиха Разпоредителя на Игрите, за да го уведомят за случката.
   Смадж пристъпваше от крак на крак и придръпваше нервно мустаци, докато очите му се наляха със сълзи и започна да премигва. Едва тогава ги втренчи в своя спътник Квазер – коса, очи, плът все в еднакъв сив оттенък, – за да избегне пронизващия поглед на Бенони, Разпоредителя на Игрите, чиято воля бе закон по тези места.
   – Какво искате вие двамата? – попита ги той.
   Смадж продължи да го зяпа и да си дърпа мустаците. Накрая Квазер реши да вземе нещата в свои ръце.
   – Трябва да ви съобщим нещо – каза той.
   – Това го чух. Казвай нататък.
   – Разпознахме един, чието присъствие тук е особено обезпокоително.
   – Кой?
   – Преди да ви кажа, трябва да отидем на някое осветено място.
   Разпоредителят на Игрите завъртя глава и втренчи кехлибарените си очи първо в единия, после в другия.
   – Ако това е някаква шега... – поде той.
   – Не е – прекъсна го Квазер, без да мигне.
   – Добре, тогава. Последвайте ме. – Той въздъхна, завъртя копринената си оранжево-зелена пелерина, обърна се и пое към ярко осветената палатка.
   Вътре отново ги погледна.
   – Тук достатъчно светло ли ви е?
   Квазер се огледа.
   – Да – кимна той. – Той няма да ни чуе тук.
   – За кого говорите? – настоя Разпоредителят на Игрите.
   – Познавате ли един, когото наричат Джак и който винаги чува името си, ако е произнесено в сенките?
   – Джак от Сенките? Крадецът? Да, чувал съм много истории.
   – Тъкмо затова пожелахме да разговаряме на някое ярко осветено място. Той е тук. Само преди няколко минути двамата със Смадж го видяхме. Разглеждаше Адския Пламък.
   – О, божичко! – възкликна уплашено Разпоредителят на Игрите. – Той ще го открадне!
   Смадж престана да суче мустаци и кимна няколко пъти.
   – А пък ние дойдохме да го спечелим – изръмжа той. – Няма да можем, ако го открадне.
   – Трябва да го спрем – заговори Разпоредителят на Игрите. – Какво според вас да направя?
   – Думата ви е закон тук – рече Квазер.
   – Вярно... Може би не е зле да го прибера в някоя килия, докато свършат Игрите.
   – В такъв случай – подметна Квазер – постарайте се мястото да е лишено от всякакви сенки. Казват, че било изключително трудно да бъде задържан – особено в присъствието на сенки.
   – Но тук навсякъде има сенки!
   – Така е. Това е основната пречка да бъде заловен и затворен.
   – В такъв случай нито ярките светлини, нито пълната тъмнина са подходящо решение.
   – Ако всички светлини не бъдат нагласени под строго определен ъгъл – произнесе Квазер, – той пак ще може да създаде сенки, от които да се възползва. В мрака пък му е достатъчна съвсем слаба светлинка, за да се сдобие с каквото му е нужно.
   – И каква сила черпи от сенките?
   – Не зная това да е известно някому.
   – Той е обитател на Тъмната страна, нали? Не е човек.
   – Според някои идва от Здрача, но близо до Мрака – там, където винаги има сенки.
   – Все си мисля дали няма да е най-добре, ако го изпратим на пътешествие в Торните Ями на Гливе.
   – Страховито – каза Смадж и се изкиска зловещо.
   – Елате да ми го посочите – нареди им Разпоредителят на Игрите.
   Тримата напуснаха палатката. Небето над тях бе сиво, на изток се променяше в сребристо и ставаше съвсем черно на запад. Звездите пронизваха мрака над веригата от сталагмитни планини. Облаци нямаше.
   Пресякоха озарения от светлините на факлите тунел и свърнаха право към павилиона на Адския Пламък. За миг далеч на запад, в граничните земи, където пустеят светилищата на безпомощните богове, проблесна светкавица...

Издателство Бард (2015)

Стивън Кинг >> Буик 8

Нещото от Склад Б

Западна Пенсилвания, 1979.

Непознат мъж изоставя буика на бензиностанция и безследно изчезва. Пътните полицаи закарват на буксир „осиротялата“ кола в склад Б в местното управление, а когато започват да я разглеждат... зяпват от изненада.
Двигател има, само че нищо не му е наред.
Буикът е бутафорен, но... как тогава е стигнал до бензиностанцията?
През двайсетината години, последвали този ден, всеки, влязъл в склад Б., усеща надигането на страховита вълна, интуитивно долавя невидимото присъствие на нещо отвратително и ужасяващо.
Всъщност ужасите не остават само въображаеми. Накрая са съвсем реални.
От време на време в склада проблясват ослепителни мълнии, чува се зловещо бучене, температурата рязко спада, земята се разтриса... Всички си дават сметка, че буикът е много, много опасен, но упорито пазят в тайна съществуването му.
През есента на 2001 осемнайсетгодишният Нед, син на загиналия полицай Уилкокс, започва да идва в участъка, готов да се захване дори с най-неблагодарната работа. Скоро той става член на семейството на хората със сиви униформи. И те го посвещават в тайната... която скоро ще оживее в склад Б.

Преводачи Весела Прошкова, Марин Загорчев

Художник Димитър Стоянов-Димó

Издателство Плеяда (2015)

Паула Хоукинс >> Момичето от влака

Една за скръб, две за радост, три за момиче...

   Сутрин

   До релсите има купчина с дрехи. Светлосиня риза, тук-там нашарена с мръсно бяло. Сигурно е захвърлена от някого и е станала част от незаконното сметище, натрупано в храсталаците около релсите. Може да е оставена от работниците, които поправят тази част от релсовия път, те често идват тук. Но може и да е нещо друго. Мама често ми повтаряше, че имам развинтено въображение; Том също го казваше. Няма как да го спра, понякога зървам нещо такова – мръсна тениска или самотна обувка – и започвам да мисля само за другата обувка и за краката, които са ги носили.
   Влакът се тресе, стърже по метала и пищи, малката купчина с дрехи изчезва от погледа ми и ние продължаваме към Лондон със скоростта на енергичен младеж, излязъл да потича малко. На седалката зад мен някой въздиша нервно; бавният влак от Ашбъри за Юстън в 8:04 може да постави на изпитание нервите и на най-обръгналия пътник. Пътуването трябва да трае четирийсет и пет минути, но това се случва рядко. Този участък от пътя е стар, често има проблеми с релсите и със сигналната система, ремонтите са постоянни. Продължаваме да пълзим, но все пак се движим напред, клатим се покрай складове и водни кули, мостове, бараки и скромни викториански къщи, решително обърнали гръб на релсите.

   Опирам глава в прозореца и се заглеждам в профучаващите като на филм къщи покрай мен. За разлика от другите пътници, аз ги виждам, наистина ги виждам. Дори и собствениците им не ги виждат от този ъгъл. Докато пътувам по тази линия два пъти на ден, имам възможност да надникна в живота на техните обитатели, макар и само за миг. Гледката към тези непознати за мен хора, скрити в уюта и сигурността на домовете си, ми действа успокояващо.

   Нечий телефон звънва и из купето се разнася нелепо весела и оптимистична мелодия. Собственикът не бърза да се обади и тя продължава да звъни в ушите ми. Спътниците ми се размърдват по местата, разтварят и затварят вестници, затракват по клавиатурите на лаптопите. Влакът се клатушка, влиза на тласъци в завоя и, приближавайки червения семафор, забавя. Опитвам се да не гледам, зачитам се в безплатния вестник, подаден ми от някого на входа на гарата, но думите се размазват пред очите ми, нищо не задържа интереса ми. В ума си все още виждам онази малка купчинка с дрехи до релсите.

   Вечер

   Мехурчетата на предварително смесения джин с тоник преливат над ръба на кенчето, когато го надигам към устните си и отпивам. Вкусът е остър и студен: вкусът на първатами почивка с Том през 2005 година в едно рибарско селце на брега в Страната на баските. Сутрин плувахме до малкия остров на около километър от брега и правехме любов из пустите му плажове; следобед ходехме в бара, поръчвахме си силен джин с тоник и гледахме футболистите по плажа, които играеха поне десет мача на ден.

   Отпивам отново, изпразвам кенчето почти до половината, но няма страшно, в найлоновата торбичка до краката ми има още три. Петък е, няма причина да се чувствам виновна, че пия във влака. Петък е, ура! Купонът започва от днес.
   Ще бъде прекрасен уикенд, така поне обещават синоптиците. Красиво безоблачно небе и слънце. В миналото сигурно щяхме да отидем до Корли Ууд с кошница за пикник и вестници и цял следобед щяхме да лежим на одеялото под шарената сянка на някое дърво и да пием вино. Понякога си спретвахме барбекю с приятели или отивахме в „Розата“, където сядахме в градината на бира и оставахме там, докато лицата ни станеха червени от слънцето и от изпития алкохол. После се дотътряхме до дома ръка за ръка и заспивахме на дивана в хола.
   Прекрасно слънце, безоблачно небе и никой, с когото да си кажеш нещо; нищо, което можеш да свършиш. Да живееш, както аз живея в момента, е адски трудно, особено през лятото, когато денят е толкова дълъг, а нощта – толкова къса, когато всеки се разхожда навън с някого, очебиещо обидно щастлив. Това изтощава и човек се чувства отчайващо зле, ако не е един от щастливците.
   Уикендът се е ширнал пред мен цели четирийсет и осем часа и чака да бъде запълнен с нещо. Надигам отново кутията към устните си, но в нея няма и капка...

Преводач Маргарита Терзиева
Художник Тони Ганчев
Издателство Enthusiast (2015)

Момичето от влака в Pimodo

Лоренцо Каркатера >> Вълка

Той е начело на ООН [на престъпността]

   Казвам се Винсънт Марели и твоят живот ми принадлежи.
   Знам, че никога не си ме виждал и че ако имаш късмет, никога няма да ме видиш. Твърде е вероятно и да не си чувал за мен, но аз владея част от теб. От всичко, което правиш. Не ме интересува къде живееш или с какво се занимаваш. Но винаги една част, процент от твоите пари, попада в джобовете на хората, които аз ръководя. Ние сме навсякъде, докосваме се до всичко и всички и винаги обръщаме всичко в печалба.
   И никога няма да разбереш как го правим.
   Това е нашата тайна.
   Ще си кажеш, че съм неуязвим, щом притежавам толкова голяма власт. Но ще сбъркаш. Допуснах непростима грешка, заради която най-скъпите ми същества загинаха, погубени от терористи.
   Беше моя грешка.
   Но и на терористите. Няма да заловя всички, обаче ще им отмъстя или ще загина.
   Те ще научат името ми.
   Ще усетят гнева ми.
   Ще се страхуват от ВЪЛКА...

Преводач Петър Нинов
Издателство Плеяда (2015)

Вълка в Pimodo

Ъруин Шоу >> Спускане от върха

Майкъл Стор е парашутист, сърфист, парапланерист, безразсъден скиор...

   С Дънки Олдридж се видяха съвсем случайно на Пето Авеню в четвъртък след работа. Поздравиха се сърдечно – свързваха ги хубави спомени и огромно количество бира, изпита заедно, но срещата бе белязана със знака на прокобата. В събота сутринта Олдридж щеше да бъде единият от двамата, загинали при нещастния случай.
   – Къде се губиш, Майк? – попита Олдридж. – От месеци не съм те виждал на полигона. Да не си започнал да скачаш тайно?
   – Ожених се преди три месеца – каза Майк. Очевидно, за него това бе достатъчно уважителна причина само по себе си.
   – Честито! – Олдридж го тупна по гърба. Беше плещест здравеняк, някога играл футбол в колежа. С парашутизъм бяха започнали да се занимават по едно и също време и имаха много съвместни скокове. – Как върви? – попита Олдридж.
   – Бомба – отвърна Майк.
   – Дойде времето за пантофи и камина, а? – подхвърли Олдридж. Засмя се, защото и двамата бяха на трийсет години. – Май зарязваш старите опасни навици?
   – Нещо такова.
   – Една чашка със стар приятел ще наруши ли брачната ти клетва за вярност?
   Майкъл си погледна часовника и отвърна:
   – Имам малко време, след половин час започвам дежурство в кухнята.
   Отидоха в бар „Готъм“ и прекараха там повече от трийсет минути, а чашките скоч бяха повече от три.
   – Все още изглеждаш добре – каза Олдридж по едно време. – Всъщност, ако питаш мен, даже си свалил малко килограми.
   – Е, нали си правя лицевите опори.
   – Слушай, в базата имаме две нови момчета, отлични парашутисти. В събота сутринта правим четворен скок, тоест – ако намерим четвърти човек. Като теб, например.
   Майкъл се замисли. От момента, в който се запозна с Трейси, бъдещата си съпруга, не бе правил скокове. Ако не се смятат служебните задължения, не му оставаше почти никакво време извън часовете и минутите, посветени на нея. Но сега приятелят му разбуди стари спомени. Всъщност, близостта му с Олдридж не надхвърляше обичайната дружба между спортисти-съекипници – включително похожденията в близкия бар. Те дори не бяха вечеряли заедно; Майкъл не бе сметнал за необходимо да го покани на сватбеното си тържество. Нямаше представа дали Олдридж е републиканец или демократ, или пък маоист, дали е женен, богат ли е, или беден; дори не знаеше откъде произхожда прякорът му, Дънки. Но винаги се бяха разбирали добре и Майкъл му имаше доверие.
   – Добра идея – каза той.
   – Вземи и булката. Ще ѝ достави истинско удоволствие. Нека да види как благоверният ѝ съпруг се спуска от висините като ангел небесен.
   – Може да я доведа. Стига да я измъкна от леглото. В събота сутрин е по-различно, нали знаеш?
   – Кажи ѝ, че това е нейният шанс да срещне едни чудесни, енергични, истински американски момчета.
   – Ще предам посланието – каза Майкъл. Той си записа служебния номер на Олдридж и обеща да му се обади сутринта.
   Олдридж настоя да плати сметката, като един вид сватбен подарък, и излязоха. Майкъл взе такси и се отправи към дома си, надявайки се, че от него не лъха прекалено силно на уиски.

   Докато вечеряха на масата пред камината, той съзерцаваше жена си прехласнат, представяйки си как очите на Олдридж и на другите момчета от базата ще светнат, когато я видят. Разказа ѝ за плановете си за събота. Тя леко се намръщи и каза:
   – Скокове от самолет? Това не е ли за деца?
   – Всички са мъже на моя възраст.
   – Защо го правите?
   – За удоволствие – отвърна той. Познаваше я вече от пет месеца, но нито веднъж не бе говорил за любимите си занимания, преди да се оженят. „Време е да започвам“, помисли си той. – Никога ли не си изпитвала желание да летиш?
   – Не, доколкото си спомням.
   – Един от митичните копнежи на човешката раса – каза той. – Спомни си за Икар.
   – Примерът ти не е много сполучлив – засмя се Трейси.
   – Няма значение, и ти би могла да опиташ. На първо време няма да е свободно падане. Ще бъдеш прикрепена към спасително въже, което автоматично разтваря парашута. Никога друг път земята няма да ти се стори толкова красива. Пък и толкова момичета го правят.
   – Без мен – решително заяви Трейси.
   – Но поне ще дойдеш, нали?
   – Защо не? – Тя вдигна рамене. – Щом мъжът ми е луд, трябва да разбера причината за това. Пък и в събота сутринта съм свободна.

   Денят беше ясен и слънчев, когато тръгнаха с колата си от Ню Йорк за базата в Ню Джърси. Както винаги при излизане от града, Майкъл се чувстваше опиянен. До него Трейси, с широко вълнено палто и шал, сияеше в свежата есенна утрин, самата тя свежа и възбудена като студентка, която нейното любимо момче е повело на футболен мач, и тя предвкусва удоволствието от веселието вечерта.
   – Недалеч от базата има великолепно ресторантче – каза Майкъл, завивайки на север, покрай реката, в посока към Джърси. Дърветата от двете страни на пътя бяха обагрени в меки ръждивокафяви и златисти тонове. – Там ще обядваме. Има чудесно дайкири и омари.
   – Мм. – Тя го погледна с любопитство. – Не се ли страхуваш?
   – Разбира се – каза той. – Страх ме е приятелите ми да не помислят, че съм се оженил за рошав пудел.
   Тя се наведе и го целуна.
   – Следващия път ще бъда с прическа.
   Маккейн, ръководителят на центъра за скокове, който бе учил Майкъл да скача, чакаше при навеса заедно с другите двама парашутисти, а самолетът със запален двигател бе изведен на пистата. Върху тревата, леко влажна след нощния скреж, Маккейн бе очертал кръга за приземяване. Очевидно впечатлени от Трейси, мъжете се държаха подчертано галантно и вежливо. Дори Маккейн, на когото бяха по-присъщи грубоватите маниери на нисш офицер, се обърна и каза:
   – Госпожо Стор, ако желаете, заповядайте с нас – има място. Вие ще ръководите скоковете.
   – Предпочитам да остана на земята, където са моите корени, господин Маккейн – отвърна Трейси. – Една птица в семейството стига.
   Маккейн се засмя и каза, че на котлона в навеса има кафе, в случай че ѝ стане студено.
   Мъжете се отправиха към самолета и Олдридж прошепна:
   – Боже мой, Майк!
   – Не разбирам за какво говориш – каза Майкъл невинно.
   – Най-подходящата публика за нашето умение и кураж – ето какво искам да кажа, потайно копеле.
   Тогава Маккейн започна да обяснява как да извършат съвместната работа, както наричаха комбинираните скокове. Определи реда, по който да излязат, като им напомни да се разделят на 1000 метра височина, независимо колко добре са направили фигурата, за да имат необходимите пет секунди за раздалечаване, преди да разтворят парашутите на 750 метра. Всичко това бе добре познато и на четиримата, но те слушаха внимателно. Ако Маккейн само заподозре, че някой се е разсеял, бе способен да отмени целия полет.

   Качиха се в самолета. Маккейн зае пилотското място. Вратите бяха широко разтворени и вятърът нахлу, студен и неприятен. Набраха скорост и се издигнаха. Майкъл погледна през прозореца и видя дребната фигурка със синьо палто, застанала до навеса, да му маха. Някой ден, помисли си той, може би ще я склоня да се качи тук и да погледне отгоре.
   Скочиха един след друг на височина 2000 метра. На 1000 направиха хубава фигура, планираха и се събраха, докоснали ръце в кръг, а след това се отделиха един от друг. Олдридж остана последен. Бяха се разделили точно според указанията – и тогава, кой знае защо, третият отвори парашута си, без да изчака. Олдридж връхлетя върху него с около 200 километра в час. Сблъсъкът между двамата беше страхотен, а парашутът веднага излезе от строя. По-късно лекарят каза, че са загинали моментално и по този начин им е бил спестен ужасът да изживеят собственото си падане, докато Майкъл и четвъртият, люлеейки се на парашутите си, и Маккейн, който пилотираше самолета, наблюдаваха безпомощно.
   Добре, че поне не плака, мислеше си Майкъл за Трейси, докато пътуваха обратно за Ню Йорк, когато сенките на следобеда вече бяха започнали да се спускат по пътя. Той протегна ръка и докосна нейната, отпусната безжизнено. Извърнала лице, тя гледаше през прозореца.
   – Съжалявам – промълви той.
   – Моля те, не говори – каза тя. – Остави ме.

   Когато се прибраха в апартамента, Майкъл извади две чаши и наля скоч. Предложи и на нея, но тя само поклати глава, прибра се в спалнята и си легна, без да се съблича, както си беше с палтото. Изглеждаше измръзнала до мозъка на костите.
   Той вероятно бе задрямал в креслото, оставил празната чаша на масата до себе си, когато тя влезе. Все още беше с палто и шал. Майкъл никога не я бе виждал така пребледняла.
   – Повече няма да правиш това, нали?
   – Не знам – каза той. – Може би другата седмица. Може би догодина.
   – Другата седмица? – повтори тя, стъписана. – Що за човек си ти?
   – Особен.
   – Не ме ли обичаш?
   – Обичам те. Но не искам да бъда мъж, който се страхува заради любовта си към теб.
   – Какво искаш да кажеш?
   – Нищо и всичко. Ще разбера това по-късно.
   – Досега не си ми казвал нищо.
   – Не сме говорили на тази тема.
   – Сега говорим.
   – Съжалявам, мила. Честна дума, нищо не мога да ти обещая.
   – Мислех, че сте приятели.
   – Бяхме. Ако това беше се случило с мен, той щеше да скача още следващата седмица.
   – Мания за мъжественост – процеди тя презрително.
   – И това не е.
   – А какво е тогава?
   Той вдигна рамене.
   – Когато разбера – когато наистина проумея, ще ти кажа.
   Тя бе седнала срещу него. Само една лампа светеше, и то в другия край на стаята. Лицето ѝ бе в сянка, само очите ѝ блестяха. С усилия на волята се сдържаше да не заплаче. Силна жена.
   – Майкъл – започна тя. – Искам да ти кажа нещо. – Тонът ѝ беше равен, безизразен и смущаващ.
   Докато спеше в креслото, му се бе присънило, че Трейси го е напуснала и той отчаяно я търси, най-напред в празния апартамент, после из притъмнелите улици, почти виждайки как частица от палтото ѝ се мярва за миг, преди да изчезне зад ъгъла.
   – Няма да ми кажеш, че ме напускаш, нали?
   – He – отвърна тя със същия равен, безизразен глас. – Тъкмо обратното. Това, което искам да ти кажа, е, че от утре спирам противозачатъчните таблетки. Искам дете.
   Той се изправи, бавно закрачи към прозореца и погледна навън. Там долу, на светлината на уличната лампа, помагаха на една старица с бастун да се измъкне от таксито. Неуместна гледка в този момент, помисли си Майкъл – когато се обсъжда началото на един нов живот, да виждаш неизбежната разруха и приближаването на смъртта.
   – Е? – каза Трейси.
   Той се обърна и се опита да се усмихне.
   – Добре де, дай ми възможност да си помисля. – Приближи се до нея, наведе се и я целуна по косата. Тя стоеше неподвижно. – Трябва да признаеш, че се случи съвсем внезапно.
   – Какво му е внезапното? Ти може да изчезнеш ей така. – Тя щракна с пръсти. Звукът бе като пукот на лед в тихата стая. – Не искам да остана без нищо – съвсем сама. Женени сме вече три месеца. Аз съм на двайсет и девет, ти – на трийсет. Както разбирам, може така и да не доживееш до трийсет и една. На колко години е била майка ти, когато си се родил?
   – Какво значение има?
   – На колко?
   – На двайсет и три.
   – Е?
   – Тогава е било друго време.
   – Всяка секунда е друго време. Това не пречи на хората да продължават да се раждат. – Тя седна на дивана. – Ела тук, до мен.
   Той седна до нея. Усети как я побиват тръпки под палтото. Не бива, помисли си, да отстъпвам пред нейната мъка.
   – Аз съсипах майка си – каза той мрачно. – Мисля, че аз съм истинската причина тя да си отиде толкова рано. Тя никога не го е признавала, дори и пред себе си, но знаеше, че я мразя.
   – Това е част от риска..
   – Не – възрази той. – Не ми е известен закон в Америка, който да казва „Длъжен си да създадеш потомство“. – Той въздъхна. – А аз бях най-нещастното и най-невзрачното хлапе, което можеш да си представиш. На дванайсет години бях намислил да се самоубия.
   – Остави това, вече не си дванайсетгодишен. Ти си възрастен човек с добра работа и с бъдеще, и със съпруга, която, доколкото знам, те обича.
   – Ще ти кажа нещо за работата си – ако трябва да бъда откровен, сега е моментът на истината: аз я презирам. Ако знаех, че ще трябва да я върша до края на живота си, да си бях останал дванайсетгодишното хлапе, мислещо за самоубийство.
   – Мелодрама – произнесе тя с остри нотки в гласа.
   – Наречи го както искаш – каза той. – С деца човек се обвързва завинаги. Веригите са трайни.
   – Вероятно аз съм само една от тях.
   – Знаеш, че не мисля така.
   – Не знам какво мислиш. – Тя се изправи. – Излизам да се разходя. Не ми се говори повече за това тази вечер.
   Майкъл я проследи с поглед до вратата. Тя излезе и я хлопна зад себе си. Той седна на масата пред камината и си наля уиски.
   Полупразната бутилка беше все още пред него, когато тя се върна и без да каже нито дума, се отправи към спалнята.
   Два часа по-късно, когато той се прибра с несигурни крачки, светлината бе изгасена и тя бе заспала, или се преструваше, че спи. Мушна се в завивките, но Трейси не се обърна към него, както обикновено, и за първи път, откакто бяха женени, не се любиха.
   Той не можа да заспи. Стана и се върна във всекидневната, при втората половина от уискито.
   Спомням си мама, мислеше си той полупиян. Заглавие на стара пиеса. Изправи се, загледан в полумрака

Издателство Бард (17 август)

Антология >> Разбойници

21 истории от Джордж Мартин, Джилиан Флин, Джо Абъркромби, Нийл Геймън, Кери Вон, Патрик Ротфус, Скот Линч, Чери Прийст, Гарт Никс, Кони Уилис...

   Всички обичат разбойниците

... макар че понякога съжаляваме за това.

   Мошеници, измамници и негодяи. Нехранимайковци, крадци, изменници и вагабонти. Лоши момчета и момичета. Хитреци, съблазнители, изкусители, използвачи, фалшификатори, позьори, авантюристи, негодници... те са познати с много имена и се появяват отново и отново във всякакви истории, във всички жанрове на земята, в митовете и легендите... както и в историята на човечеството, разбира се. Те са децата на Локи от скандинавските саги и братята на Койота от индианските митове. Понякога са герои. Друг път са злодеи. Но най-често са нещо по средата, в различни нюанси на сивото... а сивото отдавна е любимият ми цвят. Защото е много по-интересно от черното или бялото.
   Предполагам, че винаги съм си падал по разбойниците. Когато бях малко момче през петдесетте, понякога ми се струваше, че половината предавания по телевизията са семейни комедии, а другата половина – уестърни. Баща ми обожаваше уестърни, така че съм ги гледал всичките – безкраен парад от пазители на закона и шерифи от Дивия запад, до един с квадратни челюсти, един от друг по-героични. Шериф Дилън беше като канара, Уайът Ърп беше смел, дързък и безстрашен (буквално – точно това беше текстът на песента по време на началните надписи), а колкото до Самотния рейнджър, Хопалонг Касиди, Джин Отри и Рой Роджърс, те бяха истински герои – благородни, достопочтени, идеални модели за подражание на всяко подрастващо момче... но някак си нито един от тях не ми се струваше истински. Любимите ми герои от уестърните бяха двамата, които разчупваха този калъп: Паладин, който се обличаше в черно (като злодей), когато беше на мисия в прерията, и като женствено конте, когато беше в Сан Франциско, „запознаваше се“ (на това място следва многозначително прокашляне) с различна красива жена всяка седмица и предлагаше услугите си за пари
   (а истинските герои не се интересуваха от пари); и братята Маверик (особено Брет), които бяха очарователни мошеници и предпочитаха комарджийската униформа от черен костюм, тънка вратовръзка и луксозна жилетка пред традиционното шерифско елече, значка и бяла шапка, а освен това беше много по-вероятно да ги видиш на масата за покер, отколкото като участници в престрелка.
   И знаете ли какво, от дистанцията на времето сериалите „Маверик“ и „Револвер под наем“ изглеждат много по-адекватно от повечето традиционни уестърни, създадени по същото време. Може да възразите, че са имали по-добри сценарии, по-добри актьори и по-добри режисьори от повечето останали „конни опери“ в конюшнята на телевизията, и няма да сгрешите... но аз си мисля, че и факторът „разбойници“ има нещо общо с това.
   Но не само почитателите на старите телевизионни уестърни могат да оценят един добър разбойник. Истината е, че разбойникът е архетипен герой, който прекосява границите на всякакви медии и жанрове... Въведение, ДРРМ

Съставители Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа

Преводач Богдан Русев
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела (2015)

Разбойници в Pimodo

Дафни дю Морие >> Ребека

Нощес сънувах, че съм се върнала в Мандърли...

   Докато вървях през моравата към терасата, погледът ми беше привлечен от слънцето, пробляснало върху нещо метално, което се показваше през зелените листа на рододендрона при завоя на алеята. Затулих с длан очите си – да видя какво е. Приличаше на радиатор на автомобил. Дали някой не беше дошъл на гости. Но ако бяха посетители, щяха да оставят колата пред къщата, а не да я крият при завоя, в шубрака. Приближих се още малко. Да, наистина беше автомобил. Сега вече виждах калниците и капака. Странно! Гостите обикновено не постъпваха така. А търговците минаваха отзад, покрай старите конюшни и гаража. Не беше автомобилът марка „Морис“ на Франк. Познавах го добре. Тази кола тук беше дълга и ниска, спортна. Запитах се как ли да постъпя. Ако беше посетител, Робърт сигурно вече го беше поканил в библиотеката или всекидневната. От всекидневната той щеше да ме види през прозорците към моравата. Не исках да посрещам гости в тези дрехи. Беше редно да ги поканя на чай. Подвоумих се, както стоях в края на моравата. Ей така, без причина, може би защото слънцето проблесна за миг по стъклото, вдигнах очи към къщата и изумена, забелязах, че един от прозорците в западното крило е отворен. До него стоеше някой. Мъж. После явно ме видя, защото се отдръпна рязко, а някой зад него се пресегна и затвори капаците.
   Ръката беше на госпожа Данвърс. Познах я по черния ръкав. За миг се запитах дали не е ден за посещения и тя не показва стаите. Но едва ли, винаги го правеше Фрит, а него днес го нямаше. Пък и не показваха на никого стаите в западното крило. Дори аз още не ги бях виждала. Не, знаех, че днес не е ден за посещения. Хората никога не идваха да разглеждат къщата във вторник. Дали не ремонтираха някоя от стаите? Но беше странно, че мъжът е гледал навън и веднага щом ме видя, се дръпна светкавично вътре и капаците бяха затворени. И автомобилът, спрян зад рододендроните, за да не се вижда от къщата. Но тези неща ги решаваше госпожа Данвърс. Мен не ме засягаше. Не ми влизаше в работата, и да беше завела в западното крило някакви свои приятели. Ала не знаех да се е случвало някога досега. Странно съвпадение – точно в деня, когато Максим го нямаше у дома.
   Тръгнах доста притеснена през моравата към къщата, знаех, че не е изключено и досега да ме наблюдават през процепите в капаците.
Качих се по стълбището и влязох през голямата входна врата във вестибюла. Нямаше и следа от чужди шапки и бастуни, на подноса нямаше визитни картички. Не личеше да има официален посетител. Е, какво ме засягаше мен! Отидох в зимната градина и за да избегна качването горе, се измих на мивката там. Щеше да се получи неловко, ако ги срещнех на стълбището или другаде. Спомних си, че преди обяда съм оставила в малкия салон плетката, и отидох през всекидневната да я взема, а верният Джаспър ме последва по петите. Вратата в малкия салон беше отворена. Освен това забелязах, че торбата с преждата и плетката е пъхната зад една възглавница. Виждаше се, че на дивана, там, където я бях оставила, е седял някой. И то съвсем наскоро и е махнал плетката, защото му пречи. Столът при писалището също беше преместен. Когато нас с Максим ни нямаше у дома, госпожа Данвърс явно посрещаше гостите си именно в малкия салон. Притесних се. Предпочитах да не зная. Джаспър душеше под дивана и въртеше опашка. При всички положения не се беше усъмнил в посетителя. Взех торбата с преждата и плетката и излязох. Точно тогава се отвори вратата в голямата всекидневна, която водеше към каменния коридор и помещенията отзад, и аз чух гласове. Пъхнах се отново в малкия салон – точно навреме. Не ме видяха. Зачаках зад вратата, като се въсех на Джаспър, който стоеше на прага, въртеше опашка и ме гледаше с изплезен език. Малкият негодник щеше да ме издаде. Стоях като препарирана, затаила дъх.
   Точно тогава чух как госпожа Данвърс казва:
   - Предполагам, че е отишла в библиотеката – рече тя. – Кой знае защо, се прибра рано. Ако е в библиотеката, ще успееш да се измъкнеш незабелязано през вестибюла. Чакай тук, ще отида да проверя...

Преводач Емилия Л. Масларова
Издателство Лабиринт (2015)

 Ребека в Pimodo

Оливер Пьоч >> Дъщерята на палача

Вещици към кладата...

   Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.
   Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.
   – Влизай!
   Секретарят явно имаше уши на рис.
   Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.
   – Знаеш защо те повиках, нали?
   Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.
   Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.
   – Остави това! Знаеш, че не търпя дима.
   Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:
   – Заради Щехлин, предполагам.
   Йохан Лехнер кимна.
   – Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят...
   – Какво общо имам аз с това?
   Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.
   – Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.
   – За какво да говоря с нея?
   – Накарай я да си признае.
   – Какво да направи?
   Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.
   – Разбра ме правилно. Да си признае.
   – Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.
   – Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.
   Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.
   В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.
   Марта Щехлин...
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.
   – А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.
Палачът кимна.
   – Но това не означава, че Щехлин...
   – Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.
   Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.
   Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.
   – Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.
   – А ако не признае? – попита Куизъл.
   – Тогава ѝ покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.
   – За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.
   Лехнер се усмихна.
   – Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.
Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. А това означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.
   – Кажи ѝ, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. – Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати... е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.
   Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.
   – Това беше. Можеш да си вървиш.
   Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:
   – Ей, Куизъл!
   Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.
   Якоб Куизъл поклати глава.
   – Не е била тя. Повярвай ми.
   Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.
   – Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.
   Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си...

Преводач Ивана Нешева

Издателство Хермес (2015)

Дъщерята на палача в Pimodo

Андерш де ла Моте >> Измамата

Краят на Играта...

   Като удар с юмрук в гърдите – горе-долу такова беше чувството. По някакъв странен начин гърмежът сякаш забави времето още повече. Изведнъж той долови всеки дребен детайл около себе си. Оръжието, насочено към гърдите му, провлеченият панически рев на тълпата. Навсякъде имаше тела, които се блъскаха в slowmotion. Които се опитваха да избягат възможно най-далеч от него.
   Но въпреки доказателствата, въпреки че барутният дим изгаряше лигавицата на носа му, а изстрелът все още отекваше в тъпанчетата, мозъкът му отказваше да приеме реалността. Като че се защитаваше от невъзможното, немислимото, нечуваното...
   Това не можеше да се случва.
   Не сега!
   Или изобщо някога!
   Тя беше стреляла по него...
   ТЯ
   БЕШЕ
   СТРЕЛЯЛА
   ПО НЕГО!!!
   Пистолетът продължаваше да сочи към гърдите му. Погледът ѝ над цевта беше леден, напълно освободен от чувства. Като че принадлежеше на съвсем различен човек. Някой непознат.
   Той опита да вдигне ръка към нея, отвори уста, за да каже нещо. Но единственият звук, който излезе от устата му, беше слабо скимтене. Внезапно и без ни най-малко предупреждение времето възвърна обичайната си скорост. Болката се разпростря като вълна от гръдния му кош, продължи надолу през тялото му и накара асфалта да се залюлее под краката му. Колената му се подкосиха и той направи две несигурни крачки назад, опитвайки се да запази равновесие.
   В следващия миг едната му пета се удари в бордюра на тротоара.
   Секунда безтегловност, докато той се бореше със закона за гравитацията.
   После усещане за свободно падане – като насън.
   С което за него Играта приключи.

   1 | A whole new [geim]?
   В мига, в който се събуди, HP осъзна, че нещо не беше наред. Минаха няколко секунди, докато успее да установи какво го притесняваше.
   Беше тихо.
   Твърде тихо...
   Спалнята гледаше към „Гулдгренд“ и той отдавна беше свикнал с постоянния шумов фон откъм „Сьодерледен“, който минаваше на няколкостотин метра оттам. HP едва се замисляше за съществуването му.
   Но вместо обичайното глухо бучене от трафика, примесено с някоя и друга сирена, лятната нощ беше мъртвешки тиха.
   Той погледна към часовника на радиото: 03:58.
   Ремонт на пътя, предположи той. „Сьодерледен“, „Сьодер Меларстранд“ и „Слусен“ бяха затворени за поредното закърпване... Но освен че това би означавало, че Пътния строител Боб работеше в stealthmode, той започна да осъзнава, че липсваха и други звуци. Нямаше вестникарчета, които да захлопват външните врати, нито пияници, които да надават рев откъм „Хорнсгатан“. Всъщност не се чуваше и най-малък звук, който да намеква, че отвън има оживена столица. Сякаш апартаментът му беше обгърнат от гигантски мехур, който го отделяше от околния свят. Принуждаваше го да живее в собствена вселена, където обичайните правила вече не важаха.
   Което в известен смисъл си беше напълно вярно...
   Забеляза, че сърцето му бе започнало да бие малко по-силно. Леко прошумоляване някъде в апартамента го стресна.
   Крадец?
   Не, невъзможно. Беше заключил блиндираната врата с всички три ключалки точно както обикновено. Вратата му беше излязла доста солено, но си струваше всяко проклето йоре. Стоманена рамка, двойни ключалки с резе тип „кука“ и you name it, така че от гледна точка на логиката нямаше как някой да е влязъл с апартамента. Но чадърът на параноята нямаше да се остави да бъде сгънат обратно толкова лесно...
   Той се измъкна от леглото, мина на пръсти по пода на спалнята и внимателно надникна във всекидневната. Отне му няколко секунди, но щом очите му се приспособиха към мрака, резултатът беше недвусмислен. Нищо, никакво движение нито във всекидневната, нито в малката кухня в съседство. Всичко беше окей, нямаше каквито и да било признаци за опасност. С изключение на онази неестествена тягостна тишина, която все още не беше отстъпила...
   Той се промъкна внимателно до прозореца и погледна навън. Долу на улицата нямаше жив човек, което всъщност не беше толкова странно, като се имаше предвид часът. „Мария Трапгренд“ далеч не изобилстваше от движение дори през деня.
   Затворено за пътен ремонт, така трябваше да е. Половината шибан „Сьодер“ вече изглеждаше като разкопките на Бирка, така че защо да не спрат изцяло движението за през нощта?
   Бобитата сигурно си бяха направили почивка за кафе...
   Plausible – абсолютно! Но въпреки това неприятното чувство не искаше да се разкара.
   Оставаше само антрето.
   Мина на пръсти по новите дъски, водещи към външната врата, като внимателно избегна третата и петата, защото знаеше, че скърцат.
   Когато му оставаше към метър, му се стори, че видя как пощенската кутия потрепери. Той замръзна насред крачката си, а ритъмът на сърцето му се ускори.
   Преди две години някой беше излял запалителна течност през вратата и беше драснал клечката. Страшно неприятно преживяване, което за него приключи с кислородна маска в болница „Сьодер“. Едва много по-късно бе схванал, че всичко това е било просто малък предупредителен изстрел, който да му напомни за правилата на Играта.
   Той подуши внимателно неподвижния въздух, но не усети миризма на керосин. И все пак вече беше напълно сигурен. Шумът беше дошъл от външната врата.
   Може би беше вестникарчето въпреки всичко?
   Той направи още две предпазливи крачки напред и доближи око до шпионката.
   Внезапният шум беше толкова силен, че той залитна назад в антрето.
   Проклятие!
   За няколко мига му се привидяха звезди, а сърцето му като че беше спряло.
   Още един яростен удар го накара да се отърси от шока.
   Някой беше напът да разбие вратата му!
   Стоманената рамка вече беше започнала да се огъва, така че който и да беше, трябва да е по-силен от Хълк. Трети трясък, метал срещу метал, не беше проклетият Брус Банър, а по-скоро истински боен чук – може би дори няколко.
   Рамката на вратата поддаде още няколко сантиметра и той внезапно видя металните шипове на ключалките през пролуката. Трябваха ѝ само още няколко удара.
   HP се завъртя, препъна се в собствените си крака и се просна на пода. Поредният удар по вратата запрати шумолящ залп хоросан върху краката му.
   Стъпалата му се хлъзгаха по дървения под, ръцете търсеха опора.
   Изправи се.
   Бързи крачки: всекидневната, спалнята.
   Отново фрас по вратата!
   Вкус на кръв в устата, сърцето като че експлодираше в гърдите му.
   Ръцете му трепереха толкова силно, че му беше трудно да завърти ключа в бравата.
   Каквоповсичкишибанидяволииисеслучвааа...
   Още един удар от външната страна на вратата, този път последван от хрущене, което по всяка вероятност означаваше, че рамката беше поддала.
   Той сграбчи бюрото, стъпи здраво на пода и за малко да падне по лице, когато то съвсем леко се плъзна към вратата.
   Скапан талашитен боклук!
   Ако стоманената врата отвън не можеше да спре нападателите, балтийската сглобяема мебел едва ли щеше да направи повече от това да му осигури няколко допълнителни секунди. Той се хвърли на леглото и затърси с ръце по нощното шкафче, което беше покрито с вестници и джобни книги.
   Телефонът, къде, по дяволите, беше телефонът?!
   Ето! Не, деба, това беше дистанционното на телевизора...
   Чу тичащи стъпки във всекидневната, груби гласове, които си викаха, но беше твърде фокусиран върху търсенето, за да чуе какво казват.
   Изведнъж пръстите му се натъкнаха на телефона толкова рязко, че той падна на земята.
   Мамка му!
   Тракане откъм дръжката на вратата, после дрезгав глас, който изрева:
   – Тук вътре!
   HP се метна на пода и размаха бясно ръце.
   Ето го там, съвсем близо до лявата му ръка.
   Грабна телефона и занатиска копчетата. Пръстите му още трепереха като от паркинсон.
   Едно, едно, две – е лесно да се набере... как не.
   Удар по вратата почти накара ИКЕА бюрото да се преобърне.
   – Ало, „СОС Аларма“, с какво мога да ви помогна? – каза сух телефонен глас.
   – Полицията! – изрева HP – Помогнете м...
   Ярък блясък го заслепи и се запечата в ретината му.
   Последва толкова мощен гръм, че му изкара въздуха.
   После му се нахвърлиха...

Преводач Любомир Гиздов

Художник Любомир Пенов

Издателство Сиела (2015)

Измамата в Pimodo

Юрт & Русенфелт >> Човекът, който не беше убиец

Дори и най-тъмните тайни няма да останат потулени завинаги.
Защото най-дълбоките ни страхове ще ги изкарат на светло...

   Не беше убиец.

   Повтаряше си го наум, докато влачеше трупа надолу по скло- на. Аз не съм убиец.

   Убийците са престъпници. Убийците са лоши. Мракът е погълнал душите им и по разни причини те са прегърнали тъмнината и я приветстват, обръщайки гръб на светлината. Той не беше лош.

   Напротив.

   Не беше ли представил напоследък ясно доказателство за обратното? Не беше ли пренебрегнал чувствата и желанията си и не се ли бе въздържал заради доброто на други? Обърна другата буза – ето какво направи. Присъствието му тук – в това мочурище насред дивата пустош с мъртвото момче – не беше ли още едно доказателство, че се стреми да постъпи правилно? Принуден е да постъпи както трябва. И че никога повече няма да извърши предателство.

   Мъжът спря и дълбоко въздъхна. Въпреки възрастта си момчето беше тежко. Мускулесто. Прекарало беше много часове в спортната зала. Но не оставаше още много път. Мъжът хвана крачолите на панталоните му, които някога са били бели, но сега изглеждаха почти черни в мрака – от момчето изтече много кръв.

   Да, грешно е да се убива. Петата Божия заповед гласи: Не убивай. Има обаче изключения. На много места Библията всъщност оправдава убийството. Някои хора го заслужават. Грешното може да бъде правилно. Не съществува абсолютна истина.

   Ами ако причината да убиеш не е егоистична? Ако загубата на един човешки живот би спасила други? Би им дала шанс. Би им дала живот. В този случай постъпката със сигурност не може да се определи като лоша. Ако намерението е добро.

   Мъжът спря до тъмните води на малкия вир. Обикновено беше дълбок няколко метра, но дъждът напоследък бе напоил земята и сега вирът приличаше на малко езеро насред обраслото с растителност тресавище.

   Мъжът се наведе, сграбчи тениската над раменете на момчето и с огромни усилия успя да нагласи безжизненото тяло в полуизправено положение. За момент погледна право в очите му. Какви ли са били последните мисли на момчето? Дали бе имало време за една последна мисъл? Съзнавало ли беше, че ще умре? Чудило ли се беше защо? Мислило ли беше за всички неща, които не бе успяло да направи през краткия си живот, или за нещата, които беше направило?
   Нямаше значение.

   Защо се измъчваше така – повече от необходимото?

   Той нямаше избор.

   Не можеше да ги предаде.

   Не и отново.

   Бутна момчето и трупът шумно цамбурна във водата. Мъжът се стресна. Не беше подготвен за звука в тишината и мрака.

   Тялото на момчето потъна във водата и се скри от погледа му.

   Човекът, който не беше убиец, се върна при колата си, спряна на тясната горска пътека, и се отправи към дома си...

Преводач Юлия Чернева

Художник Анелия Калева

Издателство Ера (2015)

Човекът, който не беше убиец в Pimodo

Александер Сьодерберг >> Андалуският приятел

Още едно момиче, играещо си с огъня...

   Стилът и външният ѝ вид караха мнозина да се питат наистина ли е медицинска сестра. Никога не можеше да усети дали подобни коментари представляваха комплимент, или подигравка. Имаше дълга тъмна коса и зелени очи – понякога създаваха усещане, че всеки миг ще прихне в смях. Това бе единствено илюзия, сякаш се бе родила с усмивка в погледа.
Стълбата скърцаше под краката ѝ. Къщата – този малък дървен дом от 1911 година с разделени на четири прозорци, със стари дървени блестящи подове и една твърде малка градина, бе нейният пристан на тази земя, осъзна го в мига, в който я видя. Кухненският прозорец бе отворен сред тихата пролетна вечер. Въздухът миришеше на лято. То щеше да настъпи едва след няколко седмици, но подранилото топло време отказваше да си отиде. Бе покрило целия свят като тежко застинало одеяло. Тя бе щастлива, нуждаеше се от топлината, наслаждаваше се на възможността да държи вратите и прозорците отворени, да може да се движи свободно вътре и вън.
   В далечината се чу мотопед, косът пееше от близкото дърво, останалите птици му пригласяха, не знаеше названията им. Софи извади порцелановия сервиз и нареди масата за двама с най-красивите си чинии, прибори и чаши, искаше да прогони напълно всекидневието. Знаеше, че ще вечеря сама, Алберт се хранеше единствено когато усещаше глад, рядко бяха в синхрон. Чу стъпките му по стълбата, чу как маратонките докосваха старите дъбови греди, стъпките му бяха твърде тежки, твърде силни – за Алберт нямаше значение, че вдига шум. Усмихна му се, когато влезе в кухнята, той ѝ отвърна с детска усмивка, отвори рязко вратата на хладилника, задържа се дълго там и огледа внимателно съдържанието му.
   – Затвори хладилника, Алберт.
   Момчето не помръдна. Софи преглътна няколко хапки, докато разглеждаше разсеяно някакво списание. Отново вдигна поглед и повтори същата реплика, вече с известно раздразнение в гласа.
   – Не мога да помръдна – прошепна ѝ той театрално.
   Софи се разсмя не заради сухия му хумор, а заради комичната му натура, изпълваше я с радост... може би дори я караше да се чувства горда.
   – Какво прави днес? – попита го тя.
   Софи видя, че го избива на смях. Реакцията му й бе добре позната, намираше шегите си за смешни. Алберт извади бутилка минерална вода от хладилника, трясна вратата и седна на кухненския плот. Въглеродният двуокис изсвистя изпод отворената капачка.
   – ѝсичка са луди – рече Алберт и отпи една глътка.
   После ѝ разказа за деня си, насечено, като следваше полета на откъслечните си мисли. Софи слушаше в захлас как се поднася с учителите си и с всички други, за които се сетеше. Виждаше ясно каква наслада черпи от шегите си. Разказът му секна изведнъж. Софи никога не можеше да предугади кога щеше да настъпи краят, просто в един момент млъкваше и това бе всичко, сякаш се уморяваше от гласа и от хумора си. Искаше ѝ се да протегне ръка към него, да го помоли да остане при нея, да продължи да ѝ споделя шегите си, белязани от човещина, доброта и злост. Нямаше как да го постигне. Бе се опитвала преди, но ставаше по-лошо, затова го пусна да си тръгне. Алберт изчезна в коридора. Настъпи мигновена тишина, може би сменяше обувките си.

   – Дължиш ми една хилядарка.
   – За какво?
   – Чистачката мина днес.
   – Не я наричай така.
   Чу как затваря ципа на якето си.
   – А как да я наричам тогава?
   Софи не знаеше. Алберт вече бе отворил външната врата.
   – Целувка за довиждане, мамо. Гласът му се изпълни с внезапна нежност.
Вратата се затвори, долови стъпките му по чакълената пътека под отворения прозорец.
   – Обади ми се, ако закъснееш! – извика Софи след него.
   После се върна към обичайните си задължения. Разтреби масата, подреди кухнята, погледа телевизия, обади се на една приятелка, за да си поговорят малко празни приказки, и изпрати вечерта. Легна си и прочете няколко страници от книгата на нощното шкафче, в която се разказваше за жена, намерила нов смисъл в живота си, след като започнала да помага на бездомни деца в Букурещ. Книгата бе скучна, а героинята – превзета, двете със Софи нямаха нищо общо. Затвори я и заспа сама, както обикновено.
   Осем часа по-късно стрелката на часовника спря на шест. Софи стана, приготви се, изми огледалото в банята и прочете тайното послание, което се появи по замъглената повърхност: Алберт, АИК. Имаше и още цяла редица непонятни думи, които синът ѝ бе изписал, докато си миеше зъбите. Бе му казала да престане с това. Явно не му пукаше особено, дълбоко в душата си Софи приемаше бунта му с радост.
   Облече се и хапна лека закуска на крак, докато прочете първата страница на сутрешния вестник. Скоро щеше да тръгне за работа. Извика три пъти на Алберт, че е време да става, а четвърт час по-късно възседна колелото си и позволи на топлия утринен бриз да я разсъни.

   Наричаха го Джинси. Вярваха, че това е истинското му име. Смееха се и сочеха панталона му. Джинси!
   Всъщност се казваше Йенс и в момента седеше край една маса в колиба в джунглата на Парагвай заедно с трима руснаци. Шефът се казваше Дмитрий, бабаит на около трийсет години, с доста момчешко лице – родителите му сигурно бяха братовчеди. Приятелите му, Гоша и Виталий, бяха на същата възраст, може би техните родители бяха брат и сестра. Смееха се непрестанно, без да излъчват радост, имаха голямо разстояние между очите, а устните им бяха постоянно леко отворени, сякаш не разбираха нищо.
   Дмитрий забърка сухо мартини в една пластмасова туба, пусна вътре няколко маслини, разклати я добре и напълни измитите кафени чаши, разля малко отстрани и вдигна тост на руски. Приятелите му подвикнаха радостно и отпиха едновременно от напитката с привкус на дизелово гориво.
   Йенс не ги харесваше, нито един от тях. Бяха отблъскващи, нечестни, невъзпитани и нервни... Напразно се опитваше да прикрие погнусата си, винаги неволно издаваше чувствата си.
   – Искате ли да видите стоката? – попита ги той.
   Руснаците се превъзбудиха като малки деца на Коледа. Йенс излезе от колибата и тръгна към джипа, който бе паркиран на прашния слабо осветен двор.
   Нямаше представа защо руснаците бяха дошли чак до Парагвай заради стоката му. Обикновено клиентите му поръчваха каквото им потрябва, а той им го доставяше, получаваше си парите и толкова, никога не се срещаха. Ала с тези мъжаги бе различно, сякаш подобна оръжейна сделка бе един вид голямо весело приключение. Не знаеше с какво се занимават, а и не искаше да разбере. Нямаше значение, бяха дошли, за да разгледат стоката му, да изпробват оръжията, да смъркат кокаин, да чукат курви и да му платят втората от три вноски.
   Взе една картечница MP7 и един автомат Steyer AUG. Останалите оръжия бяха опаковани в склада на пристанището Суидад дел Есте, готови да отпътуват.
   Руснаците грабнаха оръжията и започнаха да се обстрелват един друг наужким. Ръцете горе... ръцете горе! Заливаха се от смях, а движенията ми бяха някак насечени. По брадата на Дмитрий бе полепнал кокаин.
Гоша и Виталий започнаха да се карат за картечницата, дърпаха я и се удряха силно с юмруци по главата. Дмитрий ги разтърва и извади тубата с мартинито.
   Йенс ги наблюдаваше отдалеч, бяха на път съвсем да подивеят, парагвайците щяха да се върнат всеки момент с курвите в знак на добра воля. Руснаците щяха още повече да се надрусат и да започнат да стрелят наистина. Знаеше какво щеше да се случи, ала не можеше да го предотврати, очакваше ги пълна касапница. Искаше да изчезне, но трябваше да изчака слънцето да изгрее, да остане буден и да не пие, искаше да получи парите си, когато Дмитрий преценеше, че е време да му плати.
   – Джинси! Къде, по дяволите, са патроните?
   Йенс посочи към джипа. Руснаците отвориха яростно вратите и започнаха да търсят. Йенс пъхна ръка в джоба на якето си, бе му останала малко никотинова дъвка. Отказа тютюна преди два месеца, а цигарите – преди три години. Сега се намираше в джунглата на четиресет километра от Сиудад дел Есте. Мозъкът му крещеше за никотин. Лапна последната дъвка и я задъвка енергично, вгледа се с нескрито отвращение в руснаците, не се съмняваше, че скоро щеше да пропуши отново.

   Когато бе в болницата, не ѝ оставаше време за друго освен за работа. Задълженията ѝ я поглъщаха напълно, а и не обичаше да пие кафе с колегите си, чувстваше се неловко. Не че бе срамежлива, може би нещо ѝ липсваше, не бе способна да си общува на по чашка кафе. Работеше тук заради пациентите, не заради някакво вродено чувство на смиреност или вътрешна нужда да обгрижва някого. Работеше в болницата, за да може да си говори с тях, да си общува с тях. Те бяха болни и следователно сами. Откровени, човечни и честни. Създаваха ѝ усещане за сигурност, караха я да се чувства способна. Към това се стремеше, това я привличаше. Пациентите рядко я занимаваха с глупости, не и преди да оздравеят, тогава се разделяха по взаимно съгласие. Може би това бе причината да избере именно тази професия.
   Да не би да черпеше енергия от чуждото нещастие? Не бе изключено да е така, но това чувство ѝ бе непознато. По-скоро ставаше дума за един вид зависимост. Зависимост от чуждата откровеност, зависимост от чуждата нужда от общуване, зависимост от възможността да надзърне в дълбините на нечия душа, поне от време на време. Пациентите, които ѝ го позволяваха, се превръщаха в нейни любимци. Те бяха величествени хора. Точно тази дума използваше – величествени. Те ѝ разкриваха истинската си същност, а тя оставаше за миг при тях и ги наблюдаваше, изпълваше се с възхищение и смътна надежда. Винаги успяваше да открие тези горди хора, които не се свеняха да се усмихнат на делника с най-истинското величие, разпознаваше ги от пръв поглед, не знаеше как или защо. Имаше чувството, че тези хора позволяваха на душата си да разцъфне, че винаги се стремяха към най-доброто, че имаха куража да признаят всичките си страни, дори най-скришните и тъмните.
   Вървеше с поднос в ръце към Хектор Гусман в стая 11. Постъпи в болницата преди три дни, след инцидент с кола на пешеходна пътека. Десният му крак бе счупен под коляното. Лекарите имаха съмнения, че и далакът му е пострадал, и решиха да го оставят за наблюдение. Хектор бе на около четиресет и пет, бе хубав, без да е красив, едър, без да е дебел. Бе испанец, но лицето му издаваше и северни черти. Косата му бе светлокафява на руси кичури. Носът, скулите и брадичката му бяха остри, а кожата – по-скоро бронзова. Говореше перфектно шведски и бе един от величествените – може би заради проницателните си очи, които красяха лицето му, или заради лекотата, с която се движеше въпреки едрия си бой. А може би заради непрестореното безразличие, с което ѝ се усмихваше всеки път, щом влезеше в стаята му – сякаш разбираше, че тя го разбира, което си бе истина. Затова и тя му се усмихваше в отговор. Преструваше се, че чете, седнал изправен в леглото с очила на носа. Винаги играеше подобен театър, когато го посещаваше, преструваше се, че не я вижда, преструваше се на зает.
   Приготви лекарствата му и ги подреди в малки пластмасови чашки, подаде му първата. Пациентът я пое, без да вдига поглед от книгата, изсипа хапчетата в устата си, взе чаша вода и ги глътна, напълно съсредоточен върху четивото си. Софи му подаде и втората доза, последва същата процедура.
   – Все така вкусни – промълви той тихо и вдигна очи. – Сменила си обиците, Софи.
   Софи посегна несъзнателно с ръка към ухото.
   – Може би – рече му тя.
   – Не, не може би, това е факт. Отиват ти.
   Софи тръгна към вратата и я отвори.
   – Може ли да ми донесеш малко сок? Ако имаш време?
   – Да – отвърна му тя.
   На вратата се сблъска с мъжа, който по-рано се представи като братовчед на Хектор. Двамата изобщо не си приличаха, бе слаб, но мускулест, чернокос, доста висок на ръст, с будни ледено сини очи, които забелязваха всеки детайл. Братовчедът ѝ кимна леко. Каза на Хектор нещо на испански, Хектор му отговори и започна да се смее. Софи усети, че шегата бе по неин адрес, и забрави за сока...

Хартиено издание и екнига

Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Колибри (2015)

Андалуският приятел в Pimodo

Стивън Кинг >> Възкресяване

Обсебен от електричеството...

   Призори на 3 октомври, малко след като панаирът в Тулса затвори врати до следващата година, изпитах още един вторичен ефект от електрическия ток, с който Джейкъбс беше разтърсил мозъка ми. С надницата, която ми плащаше (доста щедра за работата ми като негов асистент), си бях взел стая в един пансион на четири пресечки от панаира. Беше ясно, че Джейкъб предпочита да е сам в кемпера, каквито и симпатии да изпитваше към мен (ако изпитваше симпатии), пък и беше крайно време да му освободя леглото.
   Прибрах се в квартирата към полунощ, около час след края на последното представление за вечерта, и заспах веднага. Почти винаги заспивах бързо. Откакто се бях изчистил от хероина, нямах проблеми със съня. Но през тази нощ се събудих след два часа – намирах се в буренясалия заден двор на пансиона. В небето сияеше леденият лунен сърп. Под него стоеше Джейми Мортън – гол, само с един чорап, около бицепса му беше пристегнат гумен маркуч. Нямам представа откъде се беше взел, но вените ми се бяха издути като въжета – идеални за боцкане, а ръката ми под маркуча беше бледа, студена и безжизнена.
   – Нещо стана – промълвих.
   Стисках вилица (кой знае откъде я бях взел) и отново и отново я забивах в изпъкналите вени над турникета. От местата на убожданията – най-малко десетина – капеше кръв.
   – Нещо. Стана. Нещо стана. О, майко, нещо стана. Нещо, нещо.
   Заповядах си да престана, но не можах. Не бях извън контрол, а извън собствения си контрол. Сетих се за електрическия Исус, който се плъзгаше по Езерото на мира. Сега приличах на него
   – Нещо.
   Бодване с вилицата.
   – Нещо стана.
   Бодване, бодване.
   – Нещо.
   Изплезих език и го прехапах. Чух отново силното изщракване – този път не до ухото, а някъде в главата ми. Непреодолимото желание да повтарям едни и същи думи и да се бода внезапно изчезна. Вилицата се изплъзна от юмрука ми. Развързах импровизирания турникет и ръката ми изтръпна, когато кръвта потече по вените.
   Погледнах луната. Треперех и се питах кой или какво ме беше завладяло преди малко. Защото определено бях под нечия власт. Върнах се в стаята си (слава богу, никой не видя как се размотавам гол из двора) и открих, че съм настъпил стъкло и съм се порязал доста дълбоко. Би трябвало това да ме събуди, само че не беше. Защо? Защото не спях. Бях сигурен. Нещо ме извади от тялото ми и се всели в него, управлявайки го като кола.
   Почистих раната и си легнах. Не споменах на Джейкъбс за случилото се – нямаше смисъл да го разказвам. Той щеше да ми намекне, че порезна рана вследствие на малка среднощна разходка е нищо работа в сравнение с чудотворно излекуване от тежка наркомания. И щеше да е прав. И все пак...
   Нещо стана...

Преводачи Даня Доганова, Павел Боянов, Весела Прошкова
Художник Димитър Стоянов – Димó
Издателство Плеяда (2015)

Дан Симънс >> Ендимион

Време е за разплата...

   Вие не четете това, което трябва.
   Ако го четете, за да разберете какво означава да се любиш с месия – с нашия месия, – не продължавайте, защото едва ли сте нещо повече от обикновен воайор.
   Ако го четете, защото сте почитатели на „Песните“ на стария поет и сте любопитни какво е станало по-нататък в живота на хиперионските поклонници, ще останете разочаровани. Аз не знам какво се е случило с повечето от тях. Те са живели и умрели почти три века преди да се родя.
   Ако го четете, защото се стремите към по-голямо проникновение в посланието на Онази, която учи, също ще се разочаровате. Признавам, че се интересувах от нея повече като от жена, отколкото като от учител или месия.
   И накрая, ако четете, за да откриете нейната съдба, или дори моята съдба, вие не четете верния документ. Аз не бях с нея, когато се решаваше нейната съдба, а докато пиша тези думи, моята собствена съдба все още очаква развръзката си.
   Ще се удивя, ако изобщо четете това. Но събитията не за пръв път ме удивяват. През последните няколко години се редуваха невероятност след невероятност, всяка следваща все по-чудата и като че ли по-неизбежна от предишната. Причината да пиша сега е, че искам да споделя тези спомени. Навярно мотивът ми дори не е да ги споделя – тъй като знам, че този документ почти сигурно няма да бъде открит, – а просто да изложа разказа за събитията, така че да мога да ги подредя в собствения си ум.
   „Как да разбера какво мисля, преди да съм видял какво ще кажа?“ – е написал някакъв дохеджирски автор. Съвършено точно. Трябва да видя тези неща, за да знам какво да мисля за тях. Трябва да видя събитията, превърнати в мастило и чувствата в букви, за да повярвам, че са били действителни и са се докоснали до мен.
   Ако четете по същата причина, поради която пиша аз – за да приведа в някаква система хаоса на последните години, да внеса някакъв ред в тази по принцип случайна поредица от събития, която властваше над живота ни през изминалите стандартни десетилетия – то в края на краищата, вие може би четете това, което трябва.
   Откъде да започна? От смъртната присъда, навярно. Но чия – моята смъртна присъда или нейната? Мога да избирам от няколко възможности. Сигурно последната е най-подходяща. Да започна от края.
   Пиша това в Шрьодингерова котешка кутия във висока орбита около поставения под карантина свят Армагаст. Котешката кутия не прилича на кутия, а по-скоро на овоид с гладък корпус с размери точно шест на три метра. Това ще е целият ми свят до края на моя живот. Светът ми представлява спартанска килия, състояща се от черната кутия на устройството за рециклиране на вода и отпадъци, мястото ми за спане, синтезатора на храна, маса и накрая тоалетната, мивката и душа, които са разположени зад фибропластмасов параван поради благоприлични причини, които ми убягват. Защото никой никога няма да дойде при мен.
   Имам текстова плоча и перо. Щом свърша поредната страница, аз я прехвърлям върху микропергамента, произведен от устройството за рециклиране. Бавното натрупване на тънките листове е единствената видима промяна в обстановката.
   Стъкленицата с отровния газ не се вижда. Тя е поставена в статично-динамичния корпус на котешката кутия и е свързана с устройството за филтриране на въздуха така, че цианидът да се задейства при всеки опит за докосването є, както и при всеки опит за разбиване на самия корпус. Радиационният детектор, броячът и изотопният му елемент също са разтворени в замръзналата енергия на корпуса. Не ми е известно кога случайностният брояч ще активира детектора. Не ми е известно кога случайностният му елемент ще отвори оловния щит към мъничкия изотоп. Не ми е известно кога изотопът ще произведе частица.
   Но ще разбера кога се активира детекторът в мига, в който изотопът произведе частица. Ще усетя мириса на горчиви бадеми в онези една-две секунди преди газът да ме убие.
   Надявам се, че ще са само една-две секунди.
   Според древната загадка на квантовата физика от техническа гледна точка сега аз не съм нито мъртъв, нито жив. Намирам се в междинното положение на застъпващи се вероятностни вълни, запазени някога за котката в теоретичния експеримент на Шрьодингер. Тъй като корпусът на котешката кутия едва ли е нещо повече от течна енергия, готова да експлодира при най-малкото смущение, никой никога няма да погледне вътре дали съм мъртъв, или жив. На теория никой не е пряко отговорен за моята екзекуция, тъй като неизменните закони на квантовата теория ме оправдават или осъждат с всяка поредна микросекунда. Наблюдатели няма.
   Освен мен.
   Ако четете това, вие почти със сигурност не четете каквото трябва. Но както с толкова много неща в живота ни, причината да правим нещо не е най-важното. Накрая остава самият факт на извършването му.
   Откъде да започна? С нея ли? Тя е онази, за която искате да прочетете, и единственият човек в живота ми, когото искам да си спомням над всичко и всички други. Но навярно би трябвало да започна със събитията, които ме отведоха при нея, а после и дотук по пътя из тази галактика и извън нея... 

Преводач Крум Бъчваров

Издателство Бард (2015)

Ендимион в Pimodo

Андерш де ла Моте >> Тръпката

Играта винаги ще го открие. Той е готов на всичко...

   Беше будна само от няколко секунди, когато осъзна, че мъжът се намираше зад нея. Че той трябва да бе стоял дълго време под изгарящото слънце, чакайки я да се свести.
   Беше сънувала Ал-Гураб – малък мършав пустинен гарван със сини блестящи пера, който стоеше точно до нея на пясъка. Птицата беше наклонила глава и я гледаше любопитно с очите си, подобни на зрънца пипер, сякаш се чудеше какво правеше тя тук съвсем сама.
   Всъщност не знаеше дали беше фантазия, или истински гарван беше решил да огледа по-отблизо безжизненото ѝ тяло.
   Но истинска или не, птицата вече я нямаше – може би се бе изплашила от присъствието на мъжа?
   Неговото завръщане можеше да означава само едно.
   Тя се разсъни на мига – пулсът ѝ запрепуска към тъпанчетата.
   Пое си дълбоко въздух, преди бавно да обърне глава по посока на мъжа.
   Слънцето се отрази в предмета в ръката му, заслепи я и я накара инстинктивно да вдигне ръка над изгорялото си чело.
   И в същия миг тя осъзна, че Играта беше приключила.

1 | Neverlands

   С два бързи скока се озова върху нея.
   Тя не успя дори да реагира, преди той да я изтръгне от стола. Гърбът ѝ беше опрян в стената, а едната му ръка стискаше гърлото ѝ в задушаваща хватка – толкова силно, че пръстите на краката ѝ се бяха отделили от мекия килим.
   Изплашени викове и дрънчене на порцелан откъм останалите гости – но на него не му пукаше. Салонът беше на шестия етаж и на охранителите в хотела щяха да са им необходими поне три минути, за да стигнат дотам. Три минути бяха повече от достатъчни, за да успее да направи това, което бе принуден.
   Тя се давеше, опитваше се трескаво да разхлаби хватката, но той стисна още по-силно и усети как съпротивата изтича от нея. Цветът на добре гримираното ѝ лице спадна от яркочервено до тебеширено бяло само за няколко секунди и внезапно се оказа в тон със светлото ѝ леко облекло.
   Blond businesswoman – my ass!
   Като че толкова проста маскировка можеше да го заблуди.
   Той отпусна достатъчно, за да позволи умерена доза въздух да стигне до мозъка ѝ, докато със свободната си ръка опипваше за предмета на масата. Изведнъж посредствен ритник, насочен към чатала му, го накара да подскочи, но обувката ѝ бе паднала и без „Джими Чу“ шутът не беше достатъчно твърд, че той да я изпусне. Отново стегна ръка и притисна лицето си плътно до нейното. Ужасът в очите ѝ беше странно задоволителен.
   – Как, по дяволите, ме намерихте? – изсъска той и вдигна мобилния пред погледа ѝ. Изчистен сребрист модел със стъклен сензорен екран.
   Внезапно телефонът се съживи. Той инстинктивно го отмести малко встрани и за свое учудване откри собственото си лице на дисплея. Вторачен поглед, изпъкнали очи и зачервен и потен фейс. Телефонът явно имаше камера отпред, защото, щом завъртя дланта си, нейното ужасено пребледняло лице също влезе в кадър. Beauty and the fucking beast в podcast!
   Напълно откачено!
   Какво, по дяволите, правеше той всъщност?!
   Трябваше да представлява супергерой, спасител на светове – но това тук? Да се нахвърли на някаква мацка?! Толкова ниско ли беше паднал?
   Срещна погледа ѝ, но този път страхът в очите ѝ го накара единствено да се почувства празен.
   Той не беше себе си.
   Не беше...

Преводач Любомир Гиздов
Художник Любомир Пенов

Издателство Сиела (2015)

Тръпката в Pimodo