Истории от палитрата на живота, които хем сякаш са се случили на съседната улица, хем носят заряда на необичайното, което толкова неустоимо ни привлича...
Времето, когато Нестор щеше да остане сам в кооперацията, беше още далеч. Годините на най-ранното му детство отдавна минаха на това място и сега, откакто се премести в апартамента, който приживе обитаваха родителите на майка му, все по-често се връщаше назад. Припомняше си отделни моменти и се оставяше на спомените да го хванат, да го издърпат към сцени, преживявания и разминаващи се образи, обгърнати и замрежени с тънък бял воал. „Виждаше“ дори ръцете, които опъваха прозиращия тюл и търсеха процепи, за да излязат и тръгнат към него. Толкова отдавна беше, а сякаш сега влизаше с мокри от снега обувки и баба му веднага го караше да ги събуе и да си вкара стъпалата в топлата фурна на горящата с дърва и въглища печка. И какво ли не още:
пристигащите по Коледа, Великден, на именни и рождени дни гости, всичките възрастни, идещи не отвън, от улицата, а сякаш излезли от някой музей, където показваха облекла и шапки, носени от хора, живели преди много години. Тогава му се струваше, че това никога няма да се промени – той беше дете и щеше да бъде вечно такъв, а те, живели така дълго с чудноватите си дрехи, завинаги щяха да си останат същите. Не си представяше, че можеха да изглеждат по-различно и най-важното – беше убеден, че никога нямаше да умрат...
Шахта
Издателство Изток-Запад
