Стефан Цвайг >> Съдбоносни мигове на човечеството

Всяко велико дело на един народ е извършено за всички народи. СЦ

Съдържание:

– Така загина Византия
– Бягство към безсмъртието
– Възкресението на Георг Фридрих Хендел
– Съдбоносният миг при Ватерло
– Гений за една нощ
– Исторически миг...
– Борбата за Южния полюс
– Откриването на Елдорадо
– Мариенбадска елегия

Преводач Любен Иванов

Издателство Прометей 1946

Съдбоносни мигове на човечеството в Pimodo

Алеко Константинов >> Фейлетони

Вий пишете каквото ви диктува фалшивото положение, аз ще пиша каквото ми диктува съвестта, па сетне ще видим на коя страна ще бъде общественото мнение. АК

   Честита Нова година

   Веселих се и аз заедно с другите, изпратих Старата, посрещнах Новата година и най сетне, кажи-речи къде съмване, прибрах се в килията си с няколко лева в жилетката. Под тежестта на благопожеланията и на обилните възлияния заспах моментално. Едва ли три часа съм спал, когато едно силно почукване на вратата ме събуди. отворих си очите. Времето прекрасно, като че пролетна сутрин. На вратата пак: чук, чук, чук!
   – Кой там – попитах с не съвсем мелодичен глас.
   Дръжката на вратата скръцна и една фигура в униформа подаде плахо главата си: „Честита Нова година!“
   – Благодаря. Какво има?
   – Нищо – отговаря благопожелателят и без церемонии влиза в стаята, пристъпва до леглото ми и подава една карта, върху която прочетох думите: „Честита Нова година. – От раздавача на простата кореспонденция еди-кой си.“
   – Я ми подайте жилетката оттам – казах аз с достойнство, но свят ми се зави веднага.
   Раздавачът хвана жилетката ми от долния край и всичкото ми богатство се изтърси на земята. Той се наведе и прибра монетите.
   – Колко има там?
   – Три лева и 25 стотинки.
   – Вземи двата лева и другите остави на масата – казах аз важно, но сам си зная какво усилие ми струваше този тон.
   – Сбогом. Със здраве.
   Ами сега? Всичко на всичко ми остават един лев и 25 стотинки. Па като ще се проточат сега: „на препоръчаната кореспонденция“, „на телеграмите“, разни разсилни, коминари, дечурлига. Да не им дадеш бакшиш, ще си помислят, че си скъперник; да им кажеш, че нямаш пари – няма да ти повярват: как е възможно такъв важен господин да няма пари. А пък трябва да се заварди и престижът... Noblesse oblige!... Боже мой, какво фалшиво възпитание! Какво жалко тщестлавие...
   – Чук, чук, чук!
   – Кой е там? – питам аз с гласа на заварен престъпник.
   – Аз съм господине – обажда се някой зад вратата и влиза раздавачът на телеграмите, един прегънат от старини бедняк.
   Бедняк! Чунким аз съм претрупан с богатства!
   – Честита Нова година!
   – Благодаря. Я виж там на масата, има ли пари – казвам аз с глупаво престорен глас, като че не зная за печалния остатък от един лев и 25 стотинки.
   – Има само един лев и гологани.
   А-ха! Само! Значи ще бъде недоволен от един лев.
   – Е, че кой ще става сега. Вземи лева, аз сетне, друг път... – казах аз сконфузен от дъртата лъжа. „Кой ще става сега!“ Чунким като стана, че злато ще нарина. Фалшиво, глупаво, ама на, иди изкоренявай следите на изкълченото възпитание.
   Старикът излезе. Аз се предадох на философски размишления. Винаги, като остана без пари, аз се предавам на философски размишления и тогава най-много се усилва желанието ми да ощастливя България и ако е възможно, цялото човечество.
   – Чук, чук, чук!
   Ами сега! 25 стотинки! Аз се престорих на заспал и (срам не срам, ще ви призная, за да накажа сам себе си за своята фалшивост) почнах да хъркам... Ребята! Да бяхте чули как хърках! Хърр... мърр... Че като ме загъделичка нещо по гърлото, че като се изкикотих, ама как!... Запуших аз устата си с възглавницата, ама късно беше вече...
   – Чук, чук, чук! – и с чукането заедно скръцна вратата и няколко деца със суровакници нахълтаха в стаята ми... В този същия миг отварят се другите врата и слугата ми носи чай и „Честита Нова година!...“
   Аз кипнах. (Я съм кипнал, я кой знае, ама какво ще правиш... Nobles oblige!...)
   – Какво се врете тука бе!... Защо пущаш тия хлапета в стаята ми?
   – Аз рекох чай...
   – Чай! Какъв чай? Кой ти е поръчал чай? Нали знаеш, че спя още!
   – Аз чух, че се изсмяхте и помислих, че...
   – Мислиш ти! Ти нищо не мислиш! Днес ли намери да ме сърдиш? – Ами вие какво търсите тука – извиках на стреснатите дечурлига. – Хайде вън! Защо ме будите без време...
   Без време! Часът беше единадесет. Слава богу! Тази тактика излезе сполучлива. Децата избягаха и слугата изчезна с извинения, че ме е събудил.
   Да остана повече в стаята си беше немислимо, затова рискувах да се подвъргна на нови неловкости и да измислям нови фалшивости за... съхранение на престижа...
   Облякох се, взех останалите 25 стотинки и право в кафенето. Не успях да седна , току един от служителите се наведе над ухото ми:
   – Какво обичате да вземете?
   Чак сега я опръскахме! Кой ме караше да влизам в кафенето? Съвсем ми излезе от ум тая пуста Нова година.
   – Благодаря, нищо не искам.
   – Едно кафе, един чай, един ликьор – нарежда келнерът съблазнително.
   – Не, благодаря.
   Оттегли се служителят. (Ох-х! Слава богу)... и след една минута ми поднесе една паничка, вътре картичка с „Честита Нова година. От келнерите на кафене България!“ Благодарим! Аз почнах уж разсеяно да напипвам един след друг всичките си джобове, дано, рекох, се е завряло негде някое левче... Няма! Хеле, за мое щастие, зададе се една компания приятели, насядаха около моята маса и един от тях, новопроизведен майор, почна да черпи за производството. Нейсе! В гюрултията, с приятелите заедно изкачих се от кафенето, ама като излизах струваше ми се, че някой върви след мене и иска да ме хване за палтото. Едва-що излязохме на улицата, един пощальон ми подава писмо със закъсняла дата; види се, нарочно е забавено, за да ми се поднесе с „Честита Нова година“. Казах на пощальона, че приемам поздравления не на улицата, а дома си, и се отървах лесно и както виждате, с благовиден предлог...
   Отворих писмото... Я ми кажете вие, обикновени смъртни, получавали ли сте някой път такива писма, като следующето:

   Многоуважаеми г-н А. Константинов,
   Това скромно писмо е от уважающия и почитающия Ви Ваш любим Ганю Сомов, върху плещите на когото въздигнахте тъй талантливо създадения от вас герой Бай Ганю Балкански, славата на когото, заедно с неговата и Вашата, се прочу, прослави и прогърмя по всички градове, паланки, колиби, мандри, воденици и въобще навсякъде. Между това истинският, живият Бай Ганю Балкански сега засега се намира в твърде окаяно материално състояние и се свива от сиромашия и немотия тогава, когато се разправя и весело приказва за неговите нескончаеми дълги пътешествия заедно с препасаното на кръста розово масло, по Америка и из Европа, и за още по-нескончаемите смехории, които той произвожда в разказите Ви. Авторите обичат героите си, особено пък ако те са живи. Следователно, аз ще се надея, уважаеми г-н Константинов, въз основа на тази обич, че Вий няма да изпуснете случая срещу наступающите Рождествени празници да се смислите за живия Ваш Бай Ганю, чист православен християнин, и да го подарите с нещо, изпратено например с един пощенски бон, с което, след като си види масрафа за Коледа, да може заедно с другите почитатели на създадения от Вас Бай Ганю да пие за славата и величието на автора му. Амин!
   Прочее, ще се надея на милосърдието Ви. Адресът ми е Ганю Сомов, Казанлък.

   Казанлък, 9. XII. 94 г.

Ганю Сомов.

   (Подписът "Ганю Сомов" беше написан с едва разчленяеми йероглифи, а писмото чисто с друга ръка.)

   Прочетох това писмо и ми домъчня. Съжалих господина Сомова, но не бях в състояние да му помогна. Кое ли даскалче, кое ли чиновниче се е подиграло с него. Аз на негово място би хванал туй чиновниче или туй даскалче за ухото и би му казал: „А бе, кюлхане, защо се подиграваш с фукарията.“
   Господин редакторе, честита Нова година!

София, 2 януари, 1895 г.

Алеко Константинов

Издателство Слово

Алеко Константинов. Фейлетони в Pimodo

Данило Киш >> Homo poeticus

Есета

   Претенциозността на това заглавие ще бъде, струва ми се, оправдана, ако още в началото кажа, че всъщност това е дълбинно заглавие на книгата, за която бих искал да говоря. Заглавието привлича вниманието най-малкото с това, че Рид има същите намерения като своите предходници в това поле – първо Шели, а преди него и сър
Филип Сидни. Впрочем всичко, което един поет каже за поезията, в крайна сметка е винаги една и съща Defence of Poetry, защита на поезията. Примерът на Рид само потвърждава това правило.
   Преди да обясня смисъла на защитата на Рид, бих искал, не без връзка с това, да изразя едно недоумение: поетите винаги правят опити да се дистанцират, когато започнат да говорят за поезията, да обясняват поетическите техники и всичко онова, което стихотворението само по себе си не казва и не показва. Дори Бодлер някак неохотно и със смут приема да говори за поезията. Случаят с Рид само ми припомни тази обичайна форма на извинение. Мисля, че обяснението на този феномен, което дава Рид тук, не е достатъчно. Той твърди, в името на собственото си оправдание, че несгодите на критика поет произтичат от факта, че поетът есеист не може да пренебрегне своя собствен поетически опит, а трябва по някакъв начин „да установи хармония между своята теория и своята практика”. По този начин той е лишен от онази обективация, присъща на „същинския” критик, на когото личният поетически опит не му пречи да заеме определена позиция или да се присъедини към някоя вече традиционна школа. Струва ми се, че и това обяснение е недостатъчно. Не бива да се пренебрегва фактът, че поетическата суета е най-постоянният от всички атрибути, които се приписват на поетите, и че тази суета крие в себе си цяла една художествена идея.

   Другояче казано, в самия факт, че е принуден да обяснява стихотворението си, поетът чувства заплаха за своята суета; той чувства дълбока несправедливост от това, че е принизен до коментатор на собствените си текстове, писани в транса на вдъхновението, в божествен екстаз. Защото също така всички поети – тайно – в еднаква степен вярват, че са говорители на някакъв дълбинен порив, на някакво „вдъхновение” – както онези, които твърдят, че писането е занаят и шлифоване, а вдъхновението – измишльотина, така и другите, които твърдят обратното.

   Изследвайки историята на концепцията за вдъхновението и изтъквайки традиционните вече разбирания за понятието – класическо и романтическо, – Рид твърди, че понятието „въображение” трябва да е възникнало в момента, в който човечеството е започнало да прави разлика между дух и материя.
   „Още за всички еврейски пророци се е вярвало, че са били под въздействието на вдъхновението, тоест, че в тях е влязъл духът”, казва Рид. Затова изглежда някак естествено, че по-късно това разбиране е било пренесено и по отношение на поетите, тъй като за хората поетът, като пророк, говори с глас по-възвишен от човешкия... Дори в своите най-рационални проявления класицистичният свят остава верен на идеята за музата, чиито възвишени тонове поетът улавя с чувствителния си слух. И без да бъде прилаган психоаналитичният метод за потиснатите мисли – към който Рид често прибягва, – в посочените случаи може да се види тъкмо личното отношение на Рид към вдъхновението. И не само неговото.
   Затова поетите рядко пишат бележки за поезията си. Те продължават да говорят с глас, по-възвишен от човешкия. Дори когато са най-рационални.
   В споменатите и цитирани мнения се откриват почти всички основни елементи от естетиката и поетиката на Рид. Във вечния дуализъм между класицизма и романтизма – а тази борба според Жид съществува във всяка душа, – Рид се определя за вътрешния романтизъм. Затова неговата естетика не се различава съществено от естетиката на романтиците (Шели и Колридж например), макар да е подкрепена от опита и направленията в модерната наука, на първо място психоанализата.
   Рид основава своята защита на поезията на романтическите принципи и – в това е парадоксът! – успява блестящо в това. Тази негова защита е особено значима тогава, когато отбранява неяснотата в поезията (в едноименното есе) от същите – романтически – позиции, така че здравомислещите критици на поезията (които отхвърлят модерната поезия заради нейната неразбираемост, и то в името на романтическата и за тях уж абсолютно ясна поезия) се налага да свалят оръжие пред неговите аргументи. С други думи, Рид идентифицира поезията с неяснотата:
   „Поезията е в неяснотата – тя по някакъв начин е самата неяснота”...

(Из Защита на поезията, Преводач Людмила Миндова)

Издателство Факел експрес

Homo poeticus в Pimodo

>> Забраненият Талев

Вестник Македония 1927-1934

След близо 80-годишно забвение, днес публицистиката на Димитър Талев от дълго премълчавания период в неговия живот, докато работи в редакцията на в. Македония, вече е достъпна.
Книгата „Забраненият Талев“ съдържа публикации на автора от годините 1927-1934, които най-накрая разбулват тъмната сянка, спусната от тогавашната власт върху неговата личност.
Голяма част от статиите са непубликувани до момента и напълно непознати за съвременния читател.

Издателство Издателско студио Ния

Забраненият Талев в Pimodo

Любен Каравелов >> Свобода и независимост

Публицистика

   Какво ни трябва?

   В живота си съвременното човечество се ръководи от две идеи: идеята „за права на човека“ и идеята „за права на народа“, за народността, за независимото политическо битие на народността. Началото на съвременния въпрос за народността като двигател на политическия живот се поставя от свободомислещите принципи на XVIII век, принципи, които откриха пътя към новите понятия само с това, че унищожиха старите принципи, които никак не бяха полезни за човечеството. Сърбия и Гърция са първите, които вдигнаха знамето на народността, след тях идва 1848 година в Австрия, италианската война и шлезвиг-холщайнският въпрос.

   Подчинените народи се борят да се освободят, да станат самостоятелни, а народите, които са разделени на части, се стремят да се обединят политически. Сърбия, Германия и други страни се стремят към политическо и обществено обединение. Италия вече стигна до това обединение; Германия се приближава към него, а между сърбите възкръсна идеята да се заличи всеки дребнав провинциален патриотизъм и историческото право, което никого не ползува, а само вреди на народния прогрес. Хърватите вече започват да разбират, че са също така сърби, както и хората в Банат и Черна гора. Важността на религията изчезва пред успехите на цивилизацията и нейното място се заема от общия възглед за народност и свобода.

    Всъщност по какво се различава сърбинът от хърватина, а хърватинът от босненеца! Освен по вяра, по нищо друго. Ако има някаква разлика между сръбското и хърватското наречие, има я и между сръбското и босненското. Следователно, все едно е дали сърбите ще се наричат хървати или хърватите сърби или, за да са доволни и едните, и другите, нека стане сърбохървати или хърватосърби, нека само не се казва, че това не е един народ. Провинциални разлики има навред, но никой умен човек не обръща внимание на това. Достатъчно е само да си припомни човек, че има разлика между немския говор в Австрия, Прусия, Лайпциг и Лифландия, но никой не казва, че австрийският шваба и лифландският „немота“ не са немци. Що се отнася до религията, ето ги маджарите и немците, в държавните въпроси на които няма и помен от религията. И така, моето окончателно мнение е, че сърбите и хърватите трябва да възприемат една азбука, да обединят своята литература и така заедно да се готвят за пътя на цивилизацията и прогреса. Във връзка с това понятие за народността е понятието за племето, което се съдържа в самостоятелното развитие на народния дух, понятието за братството между сродните племена и понятието за свободата.

   И тъй, поради това задача за всички славяни от Балканския полуостров е – първо: народното единство, второ: племенната солидарност, трето: принципът на свободата. Едното без другото е немислимо, ако сме безпристрастни и ако не искаме да се измамваме. Солидарността с българите трябва да бъде основа на родствените принципи в името на братството и свободата. Българите трябва да имат свое национално развитие, свое вътрешно самоуправление, което да отговаря на народните им обичаи и на техния характер, защото България има своя история (не политическа, а национална). Мнозина смятат, че между сърбите и българите би могло да има още по-тесни връзки, т.е. да възприемат сръбския език и да станат един народ, но според мене това е още невъзможно, защото така бихме нарушили свободата на нацията и свободата на човека.

   Смесената народност може да се стреми към съединяването на две или три сродни по народност племена, които имат отделен исторически живот, но това ще бъде насилие. Опитите да се създаде такава народност се правят или от нация, която е слаба сама за себе си и гледа да се уголеми, или от държава, която иска насила да превърне народните движения в държавна политика, или от хора, които искат да бъдат деспоти и затова им трябва да държат в ръцете си силно оръжие против човешката свобода. Такава солидарност значи твърде малко. Като утвърждаваме тясното единство между две такива народности, ние отхвърляме онова, на което се опира всяка народност, отхвърляме историята. За да има полза, вместо това, всичко трябва да се опира на свободата на народността и свободата на човека. Всекиму е известно, че в Русия има три славянски народности: руска, украинска (малоруска) и полска, които петербургското правителство, попщината и присноблажените славянофили гледат по всякакъв начин да обединят и слеят в един народ: но досега ние не виждаме никакъв резултат.

   Ако великорусите бяха свободен и прогресивен народ, каквито са англичаните в Америка, тези три народности можеха да се обединят; но те действуват с нож, със секира и кръст и поради това се натъкнаха на силна опозиция и вместо желаното обединение се повдигат бунтове и скоро трите народности ще се разделят. Нищо не става насила! При това народността не зависи от волята на отделни лица, а е и невъзможно човек да избира своята народност; какъвто съм се родил, такъв си оставам, колкото и да се отказвам от това. Има и такива хора, и то ги има много и в Белград, и между българите, които от народен патриотизъм или от глупост искат и политическо, и духовно отделяне на българите от сърбите, на сърбите от хърватите и т.н.

    Но тези хора не знаят какво е правителство и какво е свобода; те смесват национализма със свободата и патриотизма. Свобода за тях е да имат свои царе, които да носят големи златни корони и да имат гвардия и жандармерия, да се бият със съседите си и да ги покоряват, а според мене народните стремежи не вървят заедно с патриотизма, тъй както не винаги народността върви с държавата – пример за това са Америка и Швейцария.

   Патриотизмът е привързаност към политическото отечество, привързаност към собствената независимост и свобода. Народните стремежи не бива да се бъркат с ония стремежи, които отвеждат до децентрализация и които често се смесват помежду си. Стремеж към пълно самоуправление се забелязва не само там, дето това самоуправление може да бъде от полза за определена народност (напр. стремежът на българите да живеят самостоятелно), а и там, дето без да съществува въпрос за народност, народът желае да се избави от настойничеството на бюрокрацията. Напълно е очевидно следователно, че стремежът към децентрализация не зависи от стремежа към народността. И поради това, ако сърбите и българите искат да издигнат своите народи и ако смятат, че за да стане това, даденият народ трябва да се оформи върху своя собствен език или да покаже историческото право на своята народност, то оттук съвсем не може да се извади заключение, че тия две народности не могат да бъдат едно политическо тяло. Швейцарците живеят и живеят щастливо. От всичко това следва, че сърбите и българите могат да живеят под едно правителство, а всеки народ да си има свое вътрешно самоуправление.

   Солидарност между сърбите и българите е имало още отдавна, но тая солидарност често е била нарушавана от нашите владетели, които често са карали народа да се мрази и бие със своя брат, само за да задоволят своето самолюбие. Някакъв Асен или Душан се оженва за дъщерята на някакъв византийски император и у него се появявали симпатии към византийците, а тия симпатии изисквали той да се скара със своя брат и да избие няколко хиляди души, които имат една кръв, защото така е искал тъстът-грък. Или някакъв Симеон поисква да покаже, че има по-здрави мишци от хърватския бан, и ето ти пак кърви и раздори.

   Друго време е сега, отминали са вече рицарските времена, народът излиза на сцената, за да се управлява сам, да си избира братя, другари и съюзници. Сега нашата солидарност вече върви по естествения път, по пътя на свободата и братството, а не по пътя на завоеванията и робството. Тая солидарност започна преди петдесет години, почна по онова време, когато Георги и Велко издигнаха знамето на свободата, братството и любовта. Напук на нашите неприятели, тая солидарност се развива добре; общо се работи за доброто на българския и сръбския народ; черногорците протягат братска чаша на българите, а българските юнаци викат: „Да живее сръбската омладина!“

   Без всякакво съмнение, такава солидарност ще ни доведе до прекрасни резултати, ако действуваме умно, живо и безстрашно и ако на знамето си напишем девиза:„Свобода, братство и напредък.“ Историята на нашето далечно минало се свърши с такива факти, които могат да ни бъдат пример за това какво трябва да правим; робството, което трая петстотин години, ни научи да живеем, да се ползуваме от свободата, то ни излекува от византийските канонични права и от консервативните стремежи. Освен сърбите и българите, на Балканския полуостров живеят още три народности: гърци, румънци и арнаути; първите две народности имат своя култура и свой политически живот, а последната се намира в детско състояние. С тия народи трябва да поставим отношенията си на основата на свободните принципи, т.е. в името на свободата. Нека оставим всеки народ да си живее както иска, нека оставим всеки да си има свои училища, свое вътрешно самоуправление, свое вътрешно развитие, а всички да имаме само едно политическо отечество, което трябва да защищаваме с общи усилия. Ние, южните славяни, сме народ демократичен и поради това можем да живеем с всеки народ, ако тоя народ има като нашите наклонности. Румънците разбраха своето положение, те изучиха южните славяни и гледат по всякакъв начин да се сближат с тях, те добре виждат, че без славяните не могат да сторят нищо и им протягат братска ръка.

   Да видим какво правят гърците. Мнозина от нас знаят, че гръцките патриоти бълнуват за възкресяването на византийската империя в най-широките ѝ граници и.че и най-либералните хора в Гърция и Цариград вярват, че това може да стане. Тая мисъл ще намерим във всички гръцки вестници, за нея мисли всеки грък. Както се говори, миналата година дошла в Белград депутация от Гърция и съобщила на покойния княз Михаил своята програма, която се състояла от следното: Гърция трябва да получи Тракия, Македония, Епир и Тесалия; сърбите да получат Босна и Херцеговина; Черна гора, Которския залив, част от Далмация и част от Албания; българите – България; румънците – Трансилвания и Ердели, а маджарите – Срем, Банат, Бачка, Граница, Хърватско и т.н. Отговорът на покойния княз бил кратък; той казал: „Не мога да разполагам с онова, което не е мое, а освен това аз уважавам всеки народ и затова няма да обрека никого на чуждо робство. Всеки народ трябва сам да разполага със себе си, всяка нация трябва да живее сама за себе си.“ Същата такава програма, както казват, била отнесена от страна на гърците и на княз Карл и граф Андраши, но какъв е бил отговорът, не знаем. Ако се съди по гръцките вестници, които страшно нападат румънския княз, той е отхвърлил тази програма. В гръцкия либерален вестник „Клe“, бр. 397, е отпечатана статия под заглавие: „Елада, Сърбия и Дакия“, в която се съдържат гнусни хули за сърбите, румънците и българите. Според тая статия южните славяни и румънците не са хора и затова трябва да бъдат заличени от историята, да се поставят под опеката на византийското правителство и да се управляват с камшик и сопа. Но най-грусно е мнението на тоя вестник за българите. „Смешни са – казва авторът – хората, които се мъчат да издигнат българите. Тоя народ не е нищо друго, освен добитък, който няма съвест, не знае отде е и къде отива, не знае за какво е предопределен и какво трябва да прави. Ако се позволи на българите да бъдат независими и се оставят да се управляват сами, те никога нищо няма да извършат; ще си орат земята и ще превиват колене пред всеки, който държи бич в ръката, ще се покоряват на всеки по-силен владетел; българинът е готов да продаде и собственото си дете, само да запази къщата си. Ако някакъв непредвиден случай помогне на българина да стане независим, то, поради своето ниско развитие, в каквото са и неговите едноплеменни и еднокръвни братя, той се възгордява, става непризнателен, граблив, безобразен, мразещ и завистлив.“ Няма да цитирам повече от тоя вестник, няма и да говоря за гърците, само ще кажа, че в такова време, когато над главите на всички ни виси секира, такива думи могат да пишат само хора продажни и безсъвестни, които нямат нито капка ум.

   От своя страна ние все пак им прощаваме, защото не знаят какво вършат и като не обръщаме внимание на това, което тези хора казват, извикваме: „Да живее гръцкият народ и всички съзнателни хора!“ А що се отнася до Византийската империя, нея я няма и няма да я има, а остава само празна фантазия в празна глава. Лайбниц казва: „За да живее в дружба с другите, едно правителство трябва да може да живее в дружба със самото себе си, а за да стане това, крайно необходимо е да управлява разумно, защото иначе няма да бъде кадърно нито само, нито с другите да се залови за каквато и да било работа.“ Към тази мисъл може да се прибави и следната: За да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек. Това е казано ясно.

   И тъй, повтаряме: южните славяни желаят свобода и протягат ръка на всеки свободен човек.

Застава, г.IV, бр. 31 и 32, 7 и 14 март 1869 г.

Издателство Захарий Стоянов

Свобода и независимост в Pimodo

Георги Мишев >> Мир на страха ни

Бележки под линия

   Хронологията на разказа на места се пропуква, нямам търпение да стигна до днешния ден, когато станаха реалност виртуалните ни предчувствия, съмнения, страхове от задаващото се бъдеще. Надявахме се, че Кръчмарят все ще се яви някой ден да предяви сметката, че Историята последна ще си каже думата. Историята продължава да мълчи, защото се пише от победителите или от техните деца и внуци. Учебниците продължават да залъгват поколенията с фалшификати; издателствата, създадени с пари от червени куфарчета, поднасят книги ментета; факултетът по история произвежда нови историци, обучени от ченгета и от потомци на комунистическата номенклатура... Няма сметка, няма равносметка. Има вини, няма виновни. ГМ

Издателство Хермес

Мир на страха ни в Pimodo

Артър Милър >> Избрани есета

За мен „политика“ означава не кой ще стане президент, а по-скоро животът на обществото и тенденциите в развитието му. АМ

   През трийсетте години най-силно въздействие върху личностите и културния живот оказваше идеята за провала на капитализма, който ще бъде заменен от много по-прогресивен строй – социализма. За този провал вече почти не се говори, а за неговата алтернатива – още по-малко. По онова време представата за твореца като политически активист беше новаторска и (поне в началото) невероятно вълнуваща. С известна доза завист си спомняхме не само историческите памфлети на Зола, които промениха политическото съзнание на французите, но и памфлетите, съчинявани от Толстой, Достоевски и дори Чехов – творец, наглед вглъбен в описанието на най-интимните чувства и тихата печал, който е намерил време да пропътува цяла Русия (и то с файтон), за да опише условията, при които живеят политическите затворници на остров Сахалин...

Преводачи Весела Прошкова, Весела Еленкова и Милко Стоименов

Издателство Рата

Артър Милър. Избрани есета в Pimodo

Фани Попова-Мутафова >> Новата българка

За жените...

   Събирайки в една малка книжка статиите, които съм печатала от десет години насам в различни вестници и списания, смятам, че изпълнявам само един дълг към нашата жена, посочвайки и един път, изминат в борба за Новото, което отдавна предчувствах и набелязвах, без да се боя от съпротивата и реакцията, които неизбежно щяха да се явят от страна на средите, които представляваха отиващото си минало.

   Не смятам, че този път е завършен. Може би сега, тъкмо сега борбата е по-ожесточена и по-непосилна, защото преди врагът бе застанал на ясни позиции, открито отричащ основните линии на Новото. Днес врагът се приспособява. Той не признава капитулацията си. Сложил като маска идеите на Новото време, той няма вече сили нито да ги отрече, нито да ги признае, нито да ги проведе. Ала се бори с всички средства на мимикрията, да не изтърве от ръцете си инициативата и ръководството над българската женска общественост. Днес идеологичният двубой минава в сянката на съзаклятието, на интригата, на измамата. Последните остатъци на плутократична, демократично-либерална Европа не се стесняват да прибягват до най-долните оръжия, за да запазят властта в ръцете си до края на великата борба. Може би с последната и безумна надежда: да дочакат завръщането на старото и отреченото.

   Ала това няма да стане. Времето, когато българската жена се тласкаше към едно съзнателно отклонение от задачите, които и повеляваше нейната природа и нейната национална принадлежност, отмина. Днес, в новия свят, който идва, жената ще заеме истинското си, високо място, като действително равна на мъжа. И заедно с него ще твори съдбините на Родината си и света, било гласувайки в общонародните избори, било давайки на децата си първото възпитание, първите насоки в живота, които винаги са най-ценните и най-плодотворните, било като другарка, съветница и вдъхновителка на мъжа, било като творчески елемент в областта на духовния живот на народа си. Фани Попова-Мутафова

Издателство Еделвайс

 Новата българка в Pimodo

Тончо Жечев >> Историята и теориите на един Пигмалион. Смъртта на Лебеда

Ние не сме отпразнували докрай нито един свой празник, както не сме допили докрай нито една от горчивите чаши на трагедията си. Тончо Жечев

„Пигмалион“ е добре композиран, успява да поддържа интригата на своя сюжет, разказва в овладян и равен стил, умело вплита три паралелни истории – тези за Пигмалион, за Молиер и за възрастния професор-археолог – в целостта на едно упорито, страстно-приглушено, изстрадано внушение за „безсмъртната същност на човека“, която става възможна в любовта чрез „сливането и безсмъртното единение“ на мъжа и жената. Може би най-необичайни за литературната култура на българския писател и днес продължават да бъдат философската задълбоченост, културната широта и теоретичната ерудираност на Тончо Жечев. Неприключилата странност на неговия роман идва от удивителната способност за сливане на бита с теорията, за вчувствуване в сантименталното през моделите на абстрактното мислене и чрез опита на необозримо древните времена.
Сдвояването на „Пигмалион“ със „Смъртта на лебеда“ в едно книжно тяло позволява да направим по-ясно някои заключения. Вторият текст (него вече трудно бих нарекла „роман“) представлява послеслов към първия, в някакъв смисъл „изпуснат“ до неговия размер. Тук не успяват да се случат точно онези качества, които изграждат „странността“, за която говорих. Напуснала образа на героя/мъжа-прототип, „страстта“ не успява да проговори с гласа (и още по-малко с душата) на една (литературна) жена. Мария-Радостина изразява само неспособността на този тип мислене да се вживява извън границите на себе си. Ерудицията и любовта към философията, от друга страна, се прибират на обичайното си разсъдително място и не се случват като художествен текст. „Пигмалион“ в никакъв случай не печели от своя дълъг „послеслов“, написан две години след него.
На фона на неслучилия се втори роман обаче по много симптоматичен начин стоят статиите на Тончо Жечев. Те са истинското продължение (и истинската среда) на неговото художествено битие, на способността му да пише литература. Лични, преживени, философски развълнувани, исторически компетентни: Тончо Жечев е един от много малкото „писатели“ в българската литературна критика. Ако можех да надникна в бъдещето, щях да се опитам да разбера как по-точно ще се измерват неговите заслуги и място. Като критик в литературата? Като писател в критиката? Но по-скоро си мисля, че тази граница тогава вече изобщо няма да съществува. Милена Кирова

Издателство Слово

Нора Ефрон >> Тайни няма

Но го научаваш по трудния начин

Никога не се омъжвай за някого, с когото не би желала да се разведеш.

На четирийсет и пет ще изпитваш носталгия по онова, което не си харесвала в тялото си на трийсет и пет.
На петдесет и пет, дори да си болезнено слаба, мускулите се отпускат и над талията ти се появяват гънки.
Не подхождай към всички с една мярка.
Когато децата ти станат тийнейджъри, хубаво е да имаш вкъщи куче, за да има кой да ти се радва, когато се прибираш.
Прави си копия на файловете.
Прави си по-големи застраховки.
Давай по-големи бакшиши.
Тайни няма.

Издателство Сиела

Тайни няма в Хеликон

Тайни няма в Books.bg

Деян Енев >> Малката домашна църква

Парченца живот

   В България сега се завръщат нейните деца. Идват си отблизо и отдалеч, някои за пръв път през годината, други за пръв път от години насам.
   Кацат, слизат от самолета, те, световните пътници, преминали през летищата на Мюнхен, Париж, Лондон и Ню Йорк, оглеждат се крадешком за посрещачи, оставайки за сетен път изумени от мизерията на родното летище, излизат навън, хващат такси, разглеждат с любопитство пейзажа.
   Пейзажът е български, сиромашки, няма какво да се лъжем. Очите им, свикнали със световните чудесии, се присвиват.
   Но душата им е отпусната, лека. Въздъхват и изведнъж ясно си дават сметка защо е така. Вече са си в България.
   Идващата седмица е най-важната седмица за България. През идващата седмица България си поема онзи дъх, който трябва да ѝ стигне за цяла година. Да стигне и за децата ѝ, които отново ще я напуснат.
   Домовете се напълват.
   България се събира в себе си.
   България се успокоява.
   Оставя политиците си да стърчат като волски глави на плет и ги забравя. Забравя приказките им, забравя обещанията им.
   Забравя страстите.
   Затваря вратата зад себе си и влиза в дома си.
   Влиза в малката си домашна църква.
   И през соца беше така, и през прехода е така, и след прехода ще е така.
   Сега, през тази седмица, България произвежда онази топлина, онази човешка топлина, която трябва да ѝ стигне за цялата следваща година.
   Затова така се е умълчала, затова така е съсредоточена.
   Ще преброи парите за подаръците, ще приготви трапезата и ще утихне.
   Опитай се да преговориш, в дните и часовете, оставащи до Бъдни вечер, какво трябва да направиш.
   Да погалиш майка си по остарялата буза, по празното място на отрязаната заради рака гърда.
   Да похвалиш баща си.
   Да разговориш брат си.
   Да разсмееш жена си.
   Да изслушаш дъщеря си.
   Да помълчиш със сина си.
   Христос започва оттук.
   Христос започва тогава, когато забравиш за себе си и се обърнеш към другия.
   Когато сториш това, Христос вече се е изобразил в сърцето ти.
   В Евангелието на Матея, глава 18, стих 20, четем: защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
   През тази седмица всеки добър жест, всяка добра дума е молитва.
   Защото тази седмица е увенчана с Рождество Христово.
   Ето така оцелява България. И през соца, и през прехода, и след прехода.
   Защото е запазила своята малка домашна църква.
   Малко ли е това, което написах? Малко е. Нищожно е.
   Но Христос започва оттук.

Издателство Хермес

Малката домашна църква в Хеликон

Малката домашна църква в Books.bg

Умберто Еко >> Изповедите на младия романист

За границата между художественото и нехудожественото

В iсвоите „изповеди“ авторът, вече наближаващ осемдесетте, хвърля поглед назад към своята дълга кариера на теоретик и по-скорошните си романи и разглежда плодоносното им съчетание; разхожда се игриво, сериозно, брилянтно по страниците на своето творчество.

Той вярва, че добрата есеистика е написана като криминале, а умелият романист изгражда прецизни, подробни светове чрез наблюдение и проучване. Развеждайки ни из своя собствен творчески метод, Еко си припомня как е проектирал художествените си светове. Започвал е с определени образи, избирал е период, място и глас, съчинявал е истории, които биха привлекли както ерудирани, така и масови читатели.

Издателство Сиела

Изповедите на младия романист в Хеликон

Изповедите на младия романист в Books.bg

Джон Фаулз >> Аристос

Автопортрет в идеи

   Публикувax тaзи книгa мaкap всички, кoитo чeтoxa pъкoписa, дa мe съвeтвaxa дa нe гo пpaвя. Щялa дa нaвpeди нa мoя „имидж“. Убeдeн съм, чe никoй нямaшe дa гo e гpижa зa дoбpия ми „имидж“, aкo зaд гъpбa си нямax бeстeсeлъp. Изпoлзвax oнзи успex, зa дa публикувaм тoзи пpoвaл и тaкa дa дaм пoвoд зa oбвинeниe в бeзскpупулнo упopствo. Зa инaтa си пpизнaвaм, зa липсaтa нa скpупули – нe. Дeйствax eдинствeнo в xapмoния с нaписaнoтo oт мeн. Джон Фаулз

Издателство Рата

Аристос в Хеликон

Аристос в Books.bg

Патрик Зюскинд >> За любовта и смъртта

Колкото повече бърборим за любовта, толкова по-малко говорим за смъртта. Тя ни затваря устата. Патрик Зюскинд

   Преди известно време шофирах из града. На кръстовище, известно с краткия си зелен светофар, се наредих в една от четирите или петте колони, които напредваха съвсем бавно, и зачаках. В колите отдясно и отляво водачите палеха цигари, въртяха радиото, хвърляха по някой поглед във вестника или – ако бяха от женски пол – поправяха грима си. Така постъпват повечето хора, попаднали в задръстване.
   В колата точно пред мен обаче, застаряващ грамаден опел Омега с цвят на кафе с мляко, чийто багажник беше налепен с ужасяващо глупави лепенки (Качи се отгоре ми, трябва ми гориво, Hunk when you are horny), млада двойка си прекарваше времето по друг начин: главите им непрекъснато се събираха, двамата се гледаха с отнесена усмивка, казваха си по някоя дума, опипваха се, целуваха се, лижеха се. Отделяха се един от друг само за миг, сякаш уплашени от нещо, устремяваха празни погледи към двете страни на улицата, но само след две секунди, сякаш не се бяха виждали с месеци, се обръщаха един към друг с рязко движение, впиваха погледи в лицата си и започваха да се целуват.
   На волана беше тя. Тип дребно мишленце, с хубавичък профил, гъвкава шия, гъста, къдрава коса, която се развяваше, щом се засмееше, блещукащи дребни зъби и живи очи. Той по-скоро лежеше, отколкото седеше на съседната седалка, десният му крак бе вдигнат на прозореца, с лявата ръка обгръщаше раменете ѝ като някой паша – накратко, тип, с когото никоя свястна жена не би желала да има нищо общо. Грозна фигура, тромава във всяко движение, с дебел врат, бръснат череп, сребърна обица на лявото ухо, пъпки по лицето, тъп нос и вечно полуотворена уста. Дори когато целуваше момичето, не вадеше дъвката от устата си. Всеки обективен наблюдател би заявил веднага, че сладкото малко момиче заслужава нещо по-добро от този гнусен негодник.
   Самата тя обаче беше на друго мнение. Прекъсваше целувките само за малко, колкото да напредне няколко метра към кръстовището, когато светофарът светваше зелено. През останалото време имаше очи само за любимия и играта на гълъб и гълъбица започваше отново. Притискаше се до него, целуваше го и му позволяваше да я опипва навсякъде. И още по-лошо: хващаше дясната му ръка и започваше да целува тлъстите пръсти един след друг, захапваше ги със снежнобелите си зъбки и ги облизваше, докато той заравяше лявата си лапа във великолепната ѝ коса, разрошваше я и вероятно я натискаше, докато тя, следвайки натиска му или собственото си желание, сведе глава и изчезна от полезрението ми. Главата ѝ се скри в скута му, където продължи да го глези, докато великанът отметна голия си череп назад и гротескно разклати висящия от прозореца крак – тогава забелязах, че е обут в мръсна маратонка.
   През това време отново стана зелено и от колите зад мен нетърпеливо започнаха да натискат клаксона. Най-сетне малката се появи сияеща и ужасно разрошена, седна отново на мястото си, а той, щом чу клаксоните, се обърна, показа ми безкрайно вулгарната си физиономия, най-сетне изплю дъвката, разкриви уста в ухилена гримаса и с пръста, който допреди малко бе ровил в красивата коса на момичето, направи най-неприличния жест на света. Тя даде газ и успя да мине на жълто, докато аз и остатъкът от колоната зад мен бяхме принудени да спрем.
   „Мъжът и жената, жената и мъжът се приближават към божеството“ е казано във Вълшебната флейта. Този химн на любовта се изпълнява от Памина и Папагено. В края на операта благодарение на Ерос Памина ще влезе със своя любим Тамино в храма на мъдростта, докато Папагено, чиито амбиции са по-практични и се надява любимата му Папагена да го дари освен с физически наслади, и с малко „обществена забава“, ще се включи в божественото щастие и в безсмъртието посредством цял куп дечица. И двата пътя са красиви и изцяло в духа на Платон. Как обаче – запитах се, докато чаках пред червения светофар и се взирах след отдалечаващия се опел с неравната двойка – как Ерос е успял да тласне тези двамата към зачеване и раждане в красивото?
   Е, казах си, те са млади, съвсем млади, надали са навършили двайсет години и все още са еротично глупави. Той със сигурност е въплъщение на глупостта. Но и тя, сладката хубавица, е глупава, както често се случва със сладките малки момиченца. А според Платон глупавите не се стремят към красивото и доброто, нито към божественото блаженство, защото са доволни от себе си. Мъдрите също не се стремят натам, защото вече притежават всичко това. Само онези, които са в междинно положение, в средата между глупавите и мъдрите, значи ти и аз и всички други, търпеливо чакащи в задръстването и поглеждащи кога ще светне следващото зелено, са чувствителни към стрелата на Ерос. А онова, което се случи преди малко в млечнокафявия опел Омега, изобщо не е любов, няма никаква, дори далечна прилика с любовта, то представлява само едно гнусно нищо.

Издателство Унискорп

За любовта и смъртта в Хеликон

За любовта и смъртта в Books.bg

Георги Марков >> Задочни репортажи за България

За живота, чийто свидетел бях...

   Две противоположни желания са ме съпровождали през целия ми път, откакто преди шест години видях за последен път слънчевия гръб на Витоша, до тук, където сега прозорецът ми гледа в тиха лондонска улица. Едното е желанието да забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо. Да захвърля миналото като тежък и ненужен товар, да отсека твърдо и с един замах 40 години от живота си, за да започна от някакво ново начало. Не нова глава, а напълно нова книга, на нов език и с ново съдържание. Винаги ме е привличала идеята за пълното прераждане, което може би е присъщо или на много страдалите, или на много грешилите. Това желание ми казва: „Какъв смисъл имаше да напускаш България, ако ще продължаваш да живееш с това, което е останало зад гърба ти, ако ще заселваш бъдещето с призраците от миналото, ако волните ти и неволни сравнения превърнат настоящия ти живот в литургия за предишния? Ако ще се отдаваш на сантиментални преувеличения по отдавна-отдавна отминала красота, ако ще дириш оправдание на всичко сегашно и бъдещо в миналото?“ Това желание ми повтаря Гьотевата мисъл, че моята родина е там, кдето ми е най-добре, и ме тласка да се движа из нови страни, да срещам нови хора, да уча нов език, да се опитвам да мисля и живея по нов начин.
   А другото желание е това на момчето от приказката за цар Траян с козите уши. Това е трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже, да изговори докрай всичко, което годините са натрупали у него, да го излее навън, сякаш то го души, защото принудително е стояло вътре. Желание, което ми казва, че миналото е по-реално от настоящето, защото в него съм се родил и чрез него съм познал себе си, че то е неделима част от тялото и духа, че макар и в друг свят, аз все още непокътнато съм си там – край Витоша, И всичко там е по-живо, по-звучно, по-цветно от това, което е тук, около мен. Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайните хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда воля и чужда страна. Желание, което ми повелява, че има смисъл да съм тук само ако продължавам да бъда там, че имам привилегията и задължението да разкажа за онзи живот – такъв, какъвто е. Това желание ми сочи умъртвената България, представена от безличието на официалните писания на режима и от отчайващата посредственост на тези, които говорят от нейно име. Както и фалшивата България, представена от неграмотността и пренебрежението на чуждите писания. Всеки път зад нарисуваната картина на безлично съществуване, на лишено от събития съвременно историческо живуркане, зад провинциалното спокойствие на гоголевска заддунайска съветска губерния съзнанието ми протестиращо вижда освен хлестаковци и градоначалници, хора и събития, въплътили по ярък, библейски начин характера на времето, несравнимо по-богати и по-многоцветни от ония, които чуждият господар е поставил на социалистическата витрина.
   Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно – отричайки и утвърждавайки се едно друго. Под привидно спокойната повърхност на българското море върви силно и постоянно течение от конфликти, които откликват на най-важните въпроси на нашето време и обхващат всичко – философия, политика, морал, религия. Когато аз неволно сравнявам живота на един обикновен западен гражданин с живота на един обикновен българин, струва ми се, че разликата е толкова голяма, че животът на първия може да се представи с проста детска рисунка, докато животът на българина днес е главозамайваща плетеница от символи, абстракции и натура. Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.
   Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки – нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден – да ви реабилитират и издигнат паметник. Всеки по стълбата може да върши всичко, което му дойде на ума, без никаква отговорност, но с едно-единствено оправдание – че го е сторил за партията. Под похлупака партията – това е най-реалното и същевременно най-имагинерно понятие. Реално, защото всеки усеща натиска и като силно увеличено атмосферно налягане. Имагинерно, защото никой не е видял лицето ѝ. Затова днес ние сме много повече герои на Кафка, отколкото на дядо Вазов. Макиавели ни е толкова понятен, колкото и Ботев, а театърът на абсурда – това е всекидневният ни живот. Ако за всички хора по света Макбет, крал Лир и Ричард Трети са герои от театралната сцена, у нас, в България, те са гражданите, с които живеем и които взимат най-дейно участие в нашия живот. По софийските улици вие можете да срещнете другаря Калигула, следван на почетно разстояние от другарите Талейран и Фуше, а Остап Бендер наистина командува парада. Ние нямаме настояще, а само минало, което е ужасно, и бъдеще, което е прекрасно. Ако мнозина западни граждани прекарват живота си в продължително общение с кучета и котки, ние живеем в най-тесен контакт с хора, в пълна взаимозависимост, ние съществуваме чрез другите и другите съществуват чрез нас, всеки е срещу всеки и всеки е с всеки, защото така повелява законът на оцеляването. В тази невероятно тясна близост ние чувствуваме топлината на телата си, най-леките тръпки, най-недоловимите движения, свикнахме да четем по лицата си и можем да разговаряме с часове, без да кажем дума. А нашите часове са по-дълги от западните, защото съдържат едно огромно и постоянно очакване. Нашите нощи са по-богати, защото освен с мрак ни даряват и с безсъние. Ако западният гражданин познава множество нюанси на седемте цвята на дъгата, ние познаваме великолепно двата най-конфликтни цвята – черното и бялото – във всичките им преходи.
   И затова, когато западните революционерчета крещят за коренна промяна на света, за бъдещ щастлив живот при социализма или комунизма, ние искаме да им кажем: „Елате при нас, под похлупака, елате и живейте вашия щастлив живот!“ Те не знаят съдържанието на думите, които бръщолевят, и се опияняват от инфантилните си фантазии. Ние знаем това съдържание. Платили сме най-висока цена, за да го научим. Ние сме видели как зад красивите лозунги на революцията вървят гладни за власт големи и малки акули, видели сме как първата линия на идеалистите неизбежно се подменя от банда безогледни властолюбци, алчни диктатори, агенти на чужда държава, които, веднъж докопали властта, създават най-потисническата полицейска държава и връщат духовното развитие на народа си поне с няколко века назад. Видели сме как изчезват личностите, как се унищожава човешката индивидуалност, как се корумпира духовен живот на цял народ, за да се сведе до безропотно стадо. Видели сме много от тези най-унижаващи човешкото достойнство манифестации, където нормални хора трябва да аплодират някакъв жалък нещастник, който се е самообявил за полубог и има маха снизходително от висините на своята полицейска недостъпност. Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава – собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния.
   Но не само за тях искам да говоря. Те са едната страна на медала. Другата е тази, заради която трябва да се пише. Взирайки се назад, виждам време, претъпкано от образи и събития. Стотици лица на обикновени българи, с които ме срещна инженерската ми професия и дълговременният ми престой по болници и санаториуми. Стотици лица на писатели, актьори, режисьори, общественици, генерали, министри, висши партийни секретари – горният слой на обществото, където ме заведе писателската ми кариера. Бях облагодетелствуван от съдбата да срещна и да работя с богати и интересни личности, които въпреки разяждащата посредственост на режим и атмосфера успяваха да съхранят себе си. Присъствувах на силни явления, където грозотата на епохата се разсичаше от красиви жестове на отделни хора. Можах да наблюдавам вън от себе си и в себе си сложната двойственост на човешките ни отношения, които диалектиката на времето усложни още повече, като че ли ние сме преходното поколение, след което всичко ще се изясни и на земята ще настъпи или раят, или адът.
   Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо – и ще ти мине.“ Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“ Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“ И сатиричното лице на Радой:
   „Човек за човека е брат – разбрали бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“ И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си... И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“... И среднощната „Шуми Марица“, пята за Вълко Червенков... И разтрепераният глас на бай Косьо Кисимов: „Защо не пишете за майка България, брей!“...
   Преди да напусна България, трябваше да изгоря дневниците си, водени в продължение на 15 години, но много неща са останали в главата ми свежи и ясни, като че ли са се случили вчера. Подчинявайки се на второто си желание, аз ще се опитам да разкажа за всичко това, защото един ден някому може да е нужно моето свидетелствуване...

Издателство Сиела

Задочни репортажи за България в Хеликон

Задочни репортажи за България в Books.bg

Фернан Бродел >> Граматика на цивилизациите

Да се обясни съвремието си остава претенция...

   Би било приятно да дефинираме думата „цивилизация“ ясно и просто, ако е възможно, както се дефинира права линия, триъгълник, химическо тяло...
   За съжаление речникът на науките за човека изобщо не позволява категоричните дефиниции. Без всичко в тях да е несигурно или в развитие, повечето термини, които далеч не са фиксирани веднъж завинаги, варират при различните автори и не престават да се развиват пред очите ни. „Думите – казва Леви-Строс – са инструменти, които всеки един от нас е свободен да употребява според желаната от него употреба, при условие, че обясни намеренията си.“ Това означава, че в секторите на науките за човека (както и в сектора на философията) най-простите думи често и задължително променят смисъла си в зависимост от мисълта, която ги оживява и използва.

Думата „цивилизация“ – неологизъм – се появява

късно във Франция, през ХVІІІ в., и то рядко.

   Била е създадена въз основа на „огражданен“, „огражданявам“, които отдавна съществуват и се употребяват редовно през ХVІ в. „Цивилизация“ все още е (около 1732 г.) само юридически термин, който обозначава юридически акт или присъда, която прави граждански даден криминален процес. модерният израз в смисъла на „преминаване към цивилизовано състояние“ идва по-късно, през 1752 г. изпод перото на Тюрго, който по онова време пише един труд по всеобща история, но самият той няма да го публикува. Официалното навлизане на думата в печатен текст несъмнено е отбелязано с публикуването на Трактат за населението (1756) от мирабо – бащата на революционния трибун: става въпрос за „движещите сили на цивилизацията“ и дори „за лукса на една фалшива цивилизация“.

   Като казвам това, нека се позабавляваме, като установим, че самият Волтер не е използвал удобната дума „цивилизация“, „при положение, че именно той е човек, създал понятието... в своето Есе върху Нравите и върху Духа на Нациите (1756) и е направил първото очертаване на една всеобща история на цивилизацията“ (Й. Хьойзинха).
   С новия си смисъл „цивилизация“ най-общо се противопоставя на „варварство“. От една страна са цивилизованите народи, от друга – дивите, примитивните или варварските народи. Дори „добрите диваци“, скъпи на мнозина през ХVІІІ в., не са наречени „цивилизовани“. Няма никакво съмнение, че в новата дума „цивилизация“ френското общество от края на царуването на Луи ХV вижда със задоволство собствения си портрет, който, впрочем, и днес още може да ни очарова от дистанцията на времето. Във всеки случай думата се появява, защото от нея е имало нужда. До този момент „учтив“, „възпитан“, „граждански“, „огражданен“ (употребявани за човек, който има добри маниери и светско поведение) не съответстват на никакво съществително. Думата „възпитание“ е имала по-скоро значение, отнасящо се до обществения порядък, което го отдалечава доста от прилагателното „учтив“, което Всеобщият речник на Фюретиер дефинира по следния начин: „Казва се преносно за морал и означава цивилизован. Цивилизоване, оглаждане на нравите, да станеш граждански и социален... Нищо не е по-способно да цивилизова и да оглади един млад мъж от разговора с дамите.“

Цивилизация и култура. Тръгнала от Франция, 

думата „цивилизация“ бързо обикаля Европа.

Думата „култура“ върви заедно с нея.

   Думата е в Англия от 1772 г. насетне, а несъмнено и по-рано, под формата civilization, която надделява над civility, установена несъмнено отдавна. Zivilisation се настанява без трудности в Германия, противопоставяйки се на старата дума Bilding. В Холандия обаче се сблъсква със съществителното beschaving, образувано от глагола beschaven: изтънчвам, облагородявам, цивилизовам. Тъй като има почти същия смисъл, beschaving с лекота ще се натовари с понятието „цивилизация“ и по такъв начин ще окаже съпротива на новата дума, която въпреки всичко се появява: civilisacie. Същата съпротива отвъд Алпите и поради същите причини: италианският език притежава и бързо ще започне да използва в същия смисъл като цивилизация старата и хубава дума civiltà, с която още Данте си служи. Тъй като е съвсем на място, civiltà ще попречи на вмъкването на новата дума, но не и на разгорещените спорове, които тя донася. През 1853 г. Романьоси напразно ще се опита да лансира incivilmento, която за него означава преминаване към цивилизованост, както и самата цивилизация.
   Всъщност понятието „цивилизация“ е най-малкото двойно.
   То обозначава едновременно моралните ценности и материалните ценности. Така Карл Маркс ще разграничава (материалните) инфраструктури от (духовните) свръхструктури, като вторите зависят напълно от първите. Шарл Сеньобос казваше на шега: „Цивилизацията, това са пътищата, пристанищата и кейовете“, своеобразен начин да каже: това не е само духът. „Това е всичко, постигнато от човека“, твърдеше марсел мос, а историкът Йожен Кавеняк: „Това е минимум от наука, изкуство, порядък и морални ценности...“
   Следователно цивилизацията има поне два етажа. Оттук произтича изкушението, изпитано от мнозина автори, да разграничат двете думи: „култура“ и „цивилизация“, така че едната да поеме достолепието на духовното, а другата – тривиалността на материалното. За жалост, никъде няма съгласие относно това оразличаване: то ще варира в зависимост от страните или в една и съща страна – в зависимост от епохите, от авторите...
   В Германия след известно колебание разграничението ще доведе до известно превъзходство, дадено на „култура“ (Kultur) и на съзнателно обезценяване на „цивилизация“. За А. Тьониес (1922) и Алфред Вебер (1935) „цивилизация“ е само съвкупност от технически и практически познания, сбор от средства, с които да се действа върху природата; „култура“, напротив, са нормативните принципи, ценностите, идеалите, с една дума – духът.
   Тези позиции обясняват разсъждението, на пръв поглед странно за един французин, на немския историк Вилхелм момсен: „Днес (1951) е дълг на човека цивилизацията да не разрушава културата, нито техниката – човешкото същество.“ Това изречение ни учудва, защото у нас думата „цивилизация“ остава доминираща, както е в Англия или в Съединените щати, докато в Полша и в Русия „култура“ надделява, както в Германия (и по причина на Германия). Във Франция думата „култура“ запазва силата си само когато трябва да се обозначи „всяка лична форма в живота на духа“ (Анри мару): ние ще говорим за културата, а не за цивилизацията на Пол Валери; като „цивилизация“ обозначава по-скоро колективните ценности.
   Ето вече доста усложнения, да добавим и последното, най-важното. Англосаксонските антрополози, като се започне с Е. Б. Тейлър (Примитивната култура, 1874 г.), са търсили, за да я приложат към примитивните общества, които изследвали, дума, различна от „цивилизация“, която на английски обикновено се използва по отношение на модерните общества. Те ще кажат, и почти всички антрополози в крайна сметка ще кажат след тях, примитивните „култури“, противопоставено на „цивилизациите“ на развитите общества. И именно с тази двойна употреба ще се сблъскваме често в този труд, като всеки път ще противопоставяме „цивилизация“ и „култура“.
   За щастие за прилагателното „културен“, създадено в Германия около 1850 г., чиято употреба е толкова удобна, не съществува нито едно от тези усложнения. Всъщност то обозначава съвкупността на съдържанието, което покриват едновременно „цивилизация“ и „култура“. При тези условия ще кажем за дадена цивилизация (или за дадена култура), че тя е съвкупност от културни блага, че нейното географско местоположение е културен ареал, нейната история е културна история, че заемките от една цивилизация в друга са културни заемки или преноси, като те могат да бъдат както материални, така и духовни. Това твърде удобно прилагателно предизвиква доста раздразнения; обвиняват го, че е варварско, зле формулирано. Но докато не му се намери съперник, бъдещето му ще остане сигурно. То е единственото, което осигурява службата си.

Около 1819 г. думата „цивилизация“, която до

този момент се употребява в единствено чисто,

преминава в множествено.

   От този момент нататък тя „проявява тенденция да придобие нов смисъл, съвсем различен: съвкупността на характеристиките, които проявява колективният живот на дадена група или на дадена епоха“. Ще кажем: цивилизацията на Атина през V в. или френската цивилизация по времето на Луи ХІV. Да се постави ясно проблемът за цивилизацията и цивилизациите означава да срещнем още едно усложнение и то не е малко...

Издателство Изток-Запад

Граматика на цивилизациите в Хеликон

Граматика на цивилизациите в Books.bg

Дейвид Хюм >> Политически есета

Нищо не е свободно така, както човешката мисъл. Дейвид Хюм

Името на Хюм се превръща в емблема на философския скептицизъм, а самият той бива оценяван като философ, който „е разрушил повече, отколкото е построил“. Атакувайки едновременно теологическите и рационалистките идеи на своето време, Хюм винаги е защитавал възможността за „нова наука за човешката природа“.

Дейвид Хюм определя партиите като тип фракция, която е „необходимо зло“, защото „подкопава системата на управление, води до обезсилване на законите и предизвиква най-ожесточена вражда между хората от една нация“. Паралелно с това обаче, Хюм изготвя типология на партиите (фракциите) според която, те се делят на личностни и истински. Първите отразяват приятелства и вражди, докато вторите – различия във възгледи и интереси. Л. Стефанов

Издателство Сиела

Политически есета в Хеликон

Политически есета в Books.bg

Джордж Стайнър >> Моите ненаписани книги

За безсилието на думите...

   Въпреки някои интригуващи изключения, митовете за сътворението и философската антропология почти единодушно виждат границата между човек и животно в езика. Човекът е „езиковото животно“ (zoon phonanta). Птици, китове, примати, насекоми са развили средства за комуникация, някои от които явно са изключително усъвършенствани (например семиотичният танц на пчелите или песенните сигнали на китовете). Но само човекът говори по един нов и всеобхватен начин. Още от най-ранна античност произходът на тази съдбовна уникалност е повод за теологически, епистемологически, поетически и социологически спекулации. Днес фокусът на аргументите и хипотезите се е преместил върху сравнителната анатомия (развитието на ларинкса), информационната теория, невропсихологията и проучването на кората на главния мозък. Компютърни симулации, модели, базиращи се на електрохимията на синапси в мозъка, генеративни трансформационни граматики – от всичко това се родиха извънредно оригинални хипотези. Нечестно ли ще бъде да кажем, че на получените резултати им липсва фундаментална дълбочина? Твърде често тези позитивистични алгоритми предпоставят онова, което трябва да се докаже. Класическото убеждение, че човешкото слово е дар и вдъхновение от бога, е поне откровено (тази теза е грандиозно развита от Хаман). Концепцията за вродеността му, постулирана от генеративната граматика, е лишена от всякаква неврофизиологическа основа и заобикаля проблема за произхода. Спорът по въпроса възможно ли е съставянето на понятия без или преди езика остава без отговор. Обща е констатацията, че способностите на езика за класифициране, абстрахиране и метафоризиране на действителността – ако изобщо може да има „външен“ език – съставляват не само човешката същност, но маркират и първичната разграничителна линия от животинския свят. (Примерът с глухонемите е отново емблематичен за един може би загадъчен проблем.) Ние говорим, следователно мислим, мислим, следователно говорим – една динамична циркулярност, която дефинира човека. „Словото“, което беше в началото, дори изчистено от неговите теологически и мистични импликации, дава старта на човечеството. То маркира също сбогуването на човека с неговите животински съперници, другари и тъй да се каже съвременници. Бъдещето на жените и мъжете ще бъде различно от бъдещето на животните. Ние сме неспособни да осмислим вътрешното или външното си състояние, знанието или въображението си, история или общество, спомен или бъдещност, без езика/езиците. Поради тази аксиоматична зависимост ние сме склонни да забравяме онези първични функции, които не изискват езиков дискурс. Вече обърнах внимание на многозначителните отношения между слово и сексуалност. Гладът и жаждата имат свои собствени безсловесни императиви – също и омразата. Бойните викове нямат нужда от синтаксис. Но като цяло благодарение на способността ни да артикулираме и концептуализираме този извод, ние сме повече от всяко животно, или по-точно, ние се различаваме от всяко животно, дори от онези примати, с които споделяме около деветдесет процента от нашия геном. Животните не могат да отговарят. Само шепа митични същества сред нас – Зигфрид, когато слуша предупреждението на птицата, св. Франциск, когато проповядва на рибите – са способни да пресекат граничната линия към езика, който не е език на животни. Само на себе си и на ближните си говори човекът...

Издателство Изток-Запад

Моите ненаписани книги в Хеликон

Моите ненаписани книги в Books.bg