Димитър Димов >> Осъдени души

Фанатична вяра и невъзможна любов. Война.

   ... Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието ѝ неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното ѝ дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите ѝ. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта ѝ потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа – тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, – всичко това ѝ се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не ѝ трябваше повече. На нея от дълги години не ѝ бе трябвало нещо повече.
   Връзките ѝ с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие – само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд!... Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!... Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!
   Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!...

Издателство Сиела

Осъдени души в Хеликон

Осъдени души в Books.bg

Джеф Гуин >> Автобиографията на Дядо Коледа

Един много скъп приятел

О, знам, че понякога е трудно. Все ще се намери някой да ви каже, че няма Дядо Коледа, че аз съм най-обикновена приказка, измислена преди много години, която се разправя всяка година около Коледа. Предполагам, че трябва да се ядосвам на тези хора, но аз ги съжалявам. Забелязали ли сте, че нещастните хора все нападат това, в което вярват щастливите?

Поне такова е моето наблюдение, а аз отдавна съм на тази земя и би трябвало да ги познавам...

Издателство Рой Комюникейшън

Автобиографията на Дядо Коледа в Хеликон

Автобиографията на Дядо Коледа в Books.bg

Никола Вапцаров >> Вълната, която бучи

Елена. Какво е това?
Лилия. Защо свирят, татко?
Попов. Кажи ми ти защо свирят.

   Голяма стая в къщата на Попови. В средата маса с албуми и вази. Във всеки ъгъл – високи масички и върху тях статуи от различни големини. Стените са украсени с много картини, подредени с вкус. Мебели богати и нови. Вляво на сцената – врата. В дъното – широка двукрила врата. Тя е отворена и през пея се вижда веранда. Встрани – отляво – статуя, изобразяваща старец с приведена глава, превит, смазан, той носи на гърба си тежко бреме. Вдясно – картина, която представлява бурно море. Още по-встрани – големи прозорци, чиито пердета са вдигнати. През тях се вижда градина с цъфнали дървета. На около триста метра – висок бетонен фабричен комин. В стаята е светло пролетно утро. На сцената е Лилия, облечена в бяла рокля. Тя е измокрена от утринната роса до глезените и унесено подрежда цветя. Веднага след вдигането на завесата влиза Елена Попова в утринна рокля, малко неподходяща за годините ѝ.

Елена. Лили, тука ли си?
Лилия. Да, майко.
Елена. Андрей още ли не е станал?
Лилия. Още е рано.
Елена. Някакъв файтонджия го търси.
Лилия. Файтонджия ли? Защо пък файтонджия?
Елена. Не зная. Дошъл бил още преди един час.
Лилия. Интересно. (Подрежда бели цветя, които е оставила за себе си.)
Елена (вижда измокрените крака на Лилия). Ах, боже мой, какво е това, Лили? Защо все искаш да ме сърдиш?
Лилия. О, майко, аз днес съм настроена като пролетна чучулига. Искам да хвъркна горе във висините и... да пея... да пея. А ти какво мислиш, искам да те сърдя ли? Защо? Защо се сърдиш, майко? Нима това светло небе не те кара п тебе да пееш? И после... другото... Нима именно днес ти можеш да се сърдиш? Нали той е тука, той – блудния син, твоя син, майко...

Издателство Български писател

Вълната, която бучи в Хеликон

Вълната, която бучи в Books.bg