Майкъл Патернити >> Ел Контадор

История за страст, предателство, отмъщение и сирене...

Край живописното испанско село Гусман в Кастилия, в подземие изкопано в хълма, старинна врата води до малка каменна стая, известна като ел контадор или стаята за разказване. Там жителите на селото от столетия се събират, за да споделят своите истории, болки и тайни, както и щедри количества местно вино.
Това е мястото, където авторът Майкъл Патернити се оказва омагьосан от сърцат и сладкодумен кастилски сиренар на име Амбросио Молинос де лас Ерас и неговата драматична и вълнуваща история за едно върховно овче сирене.

Направено по възстановена стара семейна рецепта с цялата любов на Амбросио към природата, семейството му, родната земя и селския живот, парамо де гусман е обявено за едно от най-качествените, необикновени и вкусни сирена в света.

Един ден обаче нещата около сиренето ужасно се объркват...

Издателство Гурме

 Ел Контадор в Pimodo

Артуро Перес-Реверте >> Обсадата

Съдбата мести фигурите по шахматната дъска на Кадис

   На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.
   В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалвана два пъти.
   – Не е бил той – казва той накрая.
   Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.
   – Нямаме повече работа тук.
   Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.
   – Не го е направил той.
   Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.
   – Ако ми позволите, бих могъл...
   – Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.
   Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина – човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.
   – Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата... Като на заек.
   Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера, се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.
   Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил, някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ...

Преводач Боряна Дукова

Издателство Еднорог

Обсадата в Pimodo

Греъм Грийн >> Монсеньор Кихот

Испания от 70-те години на XX век...

Романът възкресява героя на Сервантес като модерен свещеник със знаменитата фамилия от провинциална Испания. Той на шега нарича потрошената си кола „Росинант“, но ето че обстоятелствата го пращат по прашните пътища и то в компанията на местния кмет-комунист, когото пък зове Санчо...

   – Твоята водка ме изпълва с надежда.

   – Водката ми даде една мечта, а после ми я отне.

Греъм Грийн прави своеобразен паралел между Монсеньор Кихот и епопеята на Сервантес – подобно на великия испански писател, той разкрива „благородното безумство“ на своя герой, разглеждайки го през призмата на иронията.

Преводач Теодора Москова

Издателство Фондация Комунитас

Монсеньор Кихот в Pimodo

Кристъфър Гортнър >> Последната кралица

Историята на Хуана Лудата

   С времето полунощ се превърна в любимия ми час.
   Звуците на нощта са не толкова натрапчиви, сенките са като позната прегръдка. В светлината на единствената свещ моят свят изглежда много по-голям, отколкото е, толкова голям, колкото беше преди. Предполагам, че това е проклятието на смъртните да изстрадват времето, което се стеснява и свива, да знаят, че нищо никога няма да изглежда толкова широко, открито, достижимо, колкото в младостта ни.
   В живота си съм имала повече поводи от повечето хора да размишлявам за хода на годините. Но едва сега, в този тих час, когато всички, които ме заобикалят, са се предали на съня, мога да виждам ясно. Знанието е утеха дар, който не искам да пропилея в ответни обвинения или напразни разкаяния. Историята може и да не прощава, аз обаче трябва да простя.
   Това ме води до тази празна страница, до заостреното перо и мастилницата. Ръката ми не трепери толкова много; краката не ме болят така, че да не мога да седя в това величествено, макар и малко оръфано кресло. Тази вечер спомените са ясни и живи, а не мимолетни; разбуждат ме и ме примамват. Не ме измъчват. Ако затворя очи, мога да помириша дима и жасмина, огъня и розите; мога да видя алените стени на любимия си дворец, отразени в очите на дете. Тогава започна всичко с падането на Гранада.
   Затова тази вечер ще дам показания за миналото. Ще опиша всичко, което съм преживяла и видяла, всичко, което съм сторила, всяка тайна, която съм скрила.
   Ще си спомня, защото една кралица никога не може да забрави.

   Бях тринайсетгодишна, когато родителите ми завладяха Гранада. Беше 1492 година, годината на чудесата, когато продължилото триста години господство на маврите рухна под мощта на нашите войски и разделените испански кралства най-после се обединиха.
   От самото си раждане живеех в кръстоносен поход. Всъщност често ми разказваха как родилните болки връхлетели майка ми, докато се подготвяла да се присъедини към баща ми при една обсада, и я накарали да се отправи към Толедо, за да роди ненавременно прекъсване, което не ѝ се харесало, защото само след часове ме подарила на дойка и се върнала към битките си. Заедно с брат си Хуан и четирите си сестри израснах в хаоса на постоянно обикалящ двор, който не спираше да се мести според изискванията на Реконкистата, кръстоносния поход срещу маврите. Заспивах и се събуждах с оглушителното тракане на хиляди мъже в брони; с животни, които влачеха катапулти, обсадни кули и примитивни оръдия; с безброй каруци, натоварени с дрехи, мебели, провизии и домакински прибори. Рядко се наслаждавах на усещането на мрамор под краката си или стряха над главата си. Животът се състоеше от редица от шатри, издигнати на камениста земя; от неспокойни учители, които дърдореха уроци и потръпваха от свистенето на пламтящи стрели над главите ни, а в далечината блъскането на камъни унищожаваше поредната крепост.
   Завладяването на Гранада промени всичко за мен и за Испания. Тази така желана планинска крепост беше най-великолепното бижу в изчезващия свят на маврите; и родителите ми Исабел и Фернандо, Техни католически величества, владетелите на Кастилия и Арагон, се заклеха да я сравнят със земята, но да не търпят несекващата съпротива на неверниците...

Преводач Мариана Христова

Художник Виктор Паунов

Издателство Enthusiast

Последната кралица в Pimodo

Димитър Димов >> Осъдени души

Фанатична вяра и невъзможна любов. Война.

   ... Да, това бе упорита и жестока мисъл, която пропълзя в съзнанието ѝ неусетно през самотната неврастения на една от тия задушни кастилски нощи, които тя прекарваше в палатката си с отворени очи въпреки силните дози приспивателно. Тази мисъл я напрегна до лудост и накара да стане веднага. Кармен спеше дълбоко. Равномерното ѝ дишане се сливаше с шумоленето на маслиновото дърво, а чакалите, както всяка нощ, тъжно и пискливо виеха в степта. Запали цигара. Тютюневият дим, който погълна дълбоко, издраска гърдите ѝ. Докато правеше усилие да задуши кашлицата си (не искаше да събужда Кармен), съзна парливото усещане, че постепенно бе стигнала съвсем близо до осъществяването на целта си. Това усещане бе тъй остро и сигурно, щото внезапно усети почти физическа възбуда. Още преди да състави какъвто и да било план за действие, мисълта ѝ потече изведнъж всред сладостните образи на онова, което бе вече тъй близо, тъй достижимо, че просто трябваше само да протегне ръката си, за да го улови. И дори несъзнателно направи движение с ръка, защото в тоя миг пред нея изпъкна седефеното тяло на монаха такова, каквото го видя в часа по гимнастика с момчетата от колежа „Ареналес“. Всичко, което бе изпитвала досега към Ередиа – тая сложност от противоречиви чувства на гняв и възхищение, на метафизичен страх и обожание, на способност да се пожертвува за него и да разкъса лицето му с нокти, – всичко това ѝ се стори някаква самоизмама, която най-сетне бе разбрала и която се свеждаше към простото физическо притежание на тялото му. Не ѝ трябваше повече. На нея от дълги години не ѝ бе трябвало нещо повече.
   Връзките ѝ с почти всички мъже, които бе мислила, че обича, се свеждаха именно към това притежание. Духовният елемент у тия мъже бе само формата, която внасяше необходимото разнообразие в един и същ мотив на удоволствието. Някога я привличаше Мюрие със своя цинизъм, със своята духовитост, с изкуството си да прелъстява жени. Сега я привличаше Ередиа с абсурдната вяра в своя бог, с фанатичното си целомъдрие, а може би с това, че бе испански монах, че в личността му трептяха страстните багри на екзотичното. От Ередиа тя искаше да вземе само това, което бе взела вече от Мюрие – само няколко седмици, няколко дни или дори няколко часа от най-дивото опиянение на духа, от най-острите спазми на плътта, а след това да си замине и да му отправи за сбогом отегчената и меланхолична усмивка, която туристите отправяха към червените кули на Алхамбра, когато напускаха Гранада. Как се бе самоизмамвала досега! Как си бе въобразявала, че го обича, че не можеше да живее без него! Разсмя се вътрешно, когато си спомни, че имаше моменти, когато го мислеше за полубог, за свръхестествено същество, докато той бе всъщност само един луд, един луд!... Най-сетне тя виждаше Ередиа под ясната светлина на разума си той бе йезуит, мрачен, побъркан йезуит! Заради Христа, заради миража на католическата империя, заради ордена той би продал народа си, майка си, себе си!... Да, дори себе си! Е добре! Тъкмо него желаеше да купи и Фани!
   Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!...

Издателство Сиела

Осъдени души в Хеликон

Осъдени души в Books.bg

Милен Русков >> Захвърлен в природата

ХVІ в. Испания. Лекарите, пренесли тютюна в Европа са го смятали за лечебно средство – „herba panacea“ – обещаното от древните велико лекарство...

„Захвърлен в природата“ в романа на Милен Русков по-скоро значи „паднал от небето“ (християнско) и „стъпил на земята“, значи също и „завръщане към тялото“ след християнския дуализъм „душа – тяло“, който напълно пренебрегва „тялото“ за сметка на душата. Романът на Русков е „ренесансов“ именно като роман за „телесния човек“.Не случайно двамата му главни герои са лекари, лекуващи телесното здраве на човека. „Захвърлен в природата“ значи, ако щете, и „край на метафизиката“; той е роман за секуларизацията като „осветскостяване“ на човека след християнската му спиритуализация. Не случайно за главния му герой доктор Монардес се казва, че не признавал „невидимото“ и „духовете“. Не на последно място, романът е и за „праксиса“ на човека, за човека като „практическо“, а не като „духовно“ същество. Неговите герои – медици, са не само „философи“ на тютюна, не само прилагат тютюнева терапия, но са и тютюневи търговци, бизнесмени. Тютюнолечението в романа на Русков е не само нова за времето си терапевтична практика, не само нова медицинска философия, модерен новоевропейски природонаучен мироглед, но и практическа търговска дейност, бизнес. „Тютюнът“, това предизвикващо „гнусливо и вонливо кадение“ (както са казвали нашите възрожденци) растение, е едновременно лекарство и отрова, пазарна стока и метафизически символ, новият природен „опиум за народа“ след залеза на епохата на трансцендентната наркоза на християнството... Светлозар Игов

Хартиено издание и е-книга

Издателство Жанет 45

Захвърлен в природата в Хеликон

Захвърлен в природата в Books.bg

Джордж Оруел >> Почит към Каталония

Собствените преживявания и наблюдения на Оруел върху събитията по време на гражданската война в Испания

Писана само няколко месеца след участието му в тях, Почит към Каталония предлага погледа на Оруел върху случващото се там; личните съдби и драми, политическите нагласи и настроения, мечтите и илюзиите, омразата и разделението.

Книгата е определяна от множество почитатели и критици като едно от най-добрите произведения на Оруел.

Издателство Кванти

Почит към Каталония в Хеликон

Почит към Каталония в Books.bg