Октавия Естел Бътлър >> Зора

Книга 1 от трилогията Ксеногенезис

   Жива!
   Все още жива.
   Жива... отново.
   Пробуждането беше трудно както винаги. Най-голямото разочарование. С мъка пое достатъчно въздух, за да прогони кошмарното усещане за задушаване. Лилит Аяпо лежеше задъхана и тялото ѝ се тресеше от усилието. Сърцето ѝ биеше твърде учестено, твърде силно. Тя се сви на топка като зародиш, безпомощна. Кръвообращението започна да се връща в краката и ръцете ѝ на вълни, с краткотрайни, остри болки.
Когато тялото ѝ се успокои и се примири с реанимирането, тя се огледа наоколо. Стаята беше слабо осветена, въпреки че при другите Пробуждания нямаше никаква светлина. Стаята не само изглеждаше осветена, наистина беше осветена. При едно предишно Пробуждане бе решила, че реалността е това, което се е случило, което е успяла да долови. Беше ѝ хрумнало – за кой ли път – че може да е луда или дрогирана, болна или ранена. Нищо от това нямаше значение. Не можеше да има, докато беше затворена по този начин – безпомощна, сама и в неизвестност.
   Тя седна, като се олюля замаяна, а после огледа останалата част от стаята.
   Стените ѝ бяха светли – може би бели или сиви. Леглото ѝ беше същото както винаги – солидна платформа, която сякаш беше израснала от пода и потъваше леко при докосване. В отсрещната страна на стаята имаше врата, която вероятно водеше към тоалетната. Обикновено ѝ осигуряваха тоалетна. На два пъти това не се случи и тя беше принудена да кляка в някой от ъглите на тесния кюбикъл без врата и прозорци.
   Отиде до вратата и надзърна в полумрака, като този път отбеляза със задоволство, че има баня. В тази не само имаше тоалетна и мивка, но също така и душ. Лукс.
   С какво друго разполагаше?
   С много малко. Имаше друга платформа, с около стъпка по-висока от леглото. Можеше да се използва за маса, въпреки че нямаше стол. На нея имаше разни неща. Тя видя първо храната. Беше обичайната каша на бучки или някакво вариво с неразпознаваем вкус, сипано в купичка, която също ставаше за ядене, но щеше да се разпадне и изчезне във въздуха, в случай че изядеше само храната.
   До купичката имаше още нещо. Не можеше да го види ясно, затова го докосна с ръка.
Плат! Сгъната на купчинка дреха. Сграбчи я, изпусна я в нетърпението си, вдигна я отново и започна да я облича. Светло на цвят, стигащо до бедрото яке и широки дълги панталони, направени от някаква хладна, извънредно мека материя, която я накара да мисли за коприна, въпреки че по някаква неизвестна причина знаеше, че това не може да е коприна. Якето прилепна върху нея от само себе си и остана затворено, след като се загърна в него, но се отвори лесно, когато дръпна предните лицеви капаци. Начинът, по който се разделиха, я накара да мисли за велкро, но такова не се виждаше. Панталоните се затваряха по същия начин. Не ѝ бяха давали дрехи от първото Пробуждане до сега. Много пъти беше молила за това, но без резултат. Вече облечена, се почувства в по-голяма безопасност, отколкото когато и да било по време на пленничеството си. Това чувство беше лъжливо, но тя се бе научила да се наслаждава на всяко удоволствие, на всяка добавка към нейното самоуважение, до която можеше да се докопа.
   Докато отваряше и затваряше якето си, ръката ѝ докосна дългия белег на корема. Беше го получила някак между второто и третото Пробуждане, беше го изследвала боязливо, чудейки се какво са направили с нея. Какво беше спечелила или загубила и защо? И какво друго е можело да се направи? Вече не притежаваше тялото си. Дори плътта ѝ можеше да бъде рязана и шита без нейно съгласие.
   При някои от по-късните Пробуждания се ядосваше от мисълта, че е имало моменти, в които бе изпитвала благодарност към хората, които я бяха осакатили, защото я бяха приспали по време на операцията и за това, че я бяха направили толкова добре, без да ѝ причинят болка или някакъв физически недъг.
   Потърка белега си и проследи с ръка контура му. Накрая седна на леглото и изяде блудкавата храна, като довърши и купичката просто за да смени вкуса в устата си, а не защото беше още гладна. После започна най-старото и безплодното от всичките си занимания: да търси някаква пукнатина, някакъв глух звук в стената, някакъв знак, че има изход от нейния затвор.
   Беше го правила при всяко Пробуждане. При първото беше викала, докато търсеше. Като не получи отговор, започна да крещи, после плака и руга, докато си загуби гласа. Удря по стените, докато ръцете ѝ не почнаха да кървят и се подуха гротескно.
   Нямаше никакъв отговор, шепот дори. Нейните похитители разговаряха с нея само когато бяха готови, не преди това. Никога не се показваха. Тя си оставаше изолирана в кюбикъла, а гласовете им идваха отгоре, като светлина. Не се виждаха никакви високоговорители, както и не се виждаше откъде точно идва светлината. Целият таван беше високоговорител и източник на светлина, а може би и вентилатор, тъй като въздухът беше непрекъснато свеж. Представяше си, че е в някаква голяма кутия, като плъх в клетка. Може би горе имаше хора, които я наблюдаваха през стъкло или някаква видеоапаратура.
   Защо?
   Нямаше отговор. Започна да пита похитителите си, когато те най-накрая почнаха да говорят с нея. Отказаха да ѝ отговорят. Задаваха ѝ въпроси. Отначало прости.
   На колко години е?
   На двайсет и шест, си помисли наум. Още ли беше на 26? Колко време са я държали затворена? Не ѝ казаха.
   Била ли е омъжена?
   Да, но той загина, загина много отдавна и вече не можете да го пипнете, не можете да го вкарате в затвора си.
   Имала ли е деца?
   О, боже. Едно дете, и то загина с баща си. Син. Отиде си. Ако имаше отвъден свят, сега сигурно щеше да е претъпкан.
   Имала ли е роднини?
   Това беше думата, която използваха. Роднини. Двама братя и сестра, сигурно са мъртви както и останалите членове на фамилията. Майка ѝ беше починала отдавна, баща ѝ сигурно също е мъртъв, разните лели, вуйчовци, братовчеди и племенници... вероятно също са мъртви.
   Каква е била по професия?
   Не е имала професия. За няколко кратки години работата ѝ беше да се грижи за сина си и съпруга си. След като загинаха в автомобилната катастрофа, тя се върна обратно в колежа, за да реши какво да прави с живота си.
   Помни ли войната?
   Идиотски въпрос. Може ли някой, който я е преживял, да я забрави? Една шепа хора се опитаха да убият цялото човечество. И за малко да постигнат целта си. Тя успя да оцелее благодарение на късмета си, само за да бъде заловена от бог знае кого и хвърлена в затвор. Тя предложи да им отговори на въпросите, ако я пуснат да излезе от кюбикъла. Те отказаха...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Колибри

Зора в Хеликон

Зора в Books.bg

Гюслер Джанай >> Дошлите с огъня си

Поетичният фолклор на кримските татари в България

Трудът включва научна студия и сборник от фолколорни текстове. Студията въвежда читателя в света на кримскотатарското народно творчество и неговата образна система с пренесени през вековете символи, обичаи и обреди. Анализирани са жанровете „чън” и „мане”; направени са паралели с творческите варианти в Крим. Предложените интерпретации целят да помогнат за по-осезаемо вникване и възприемане на духа и посланието на това наследство. Фолклорният сборник съдържа песни и стихотворения, гатанки и пословици, анекдоти и приказки, както и специфичните за кримскотатарско поетическо творчество „чън” и „мане”. Добавени са и рецепти на популярни ястия, опоетизирани в чънове и песни. Певците и разказвачите, носители на това културно наследство, са народни ерудити, най-вече от Добруджа. Чрез тях пред читателя се разкрива част от духовната вселена на един етнос, оцелял благодарение на своята жизнена устойчивост и способност за прераждане.

Издателство АИ Проф. Марин Дринов

Дошлите с огъня си в Хеликон

Дошлите с огъня си в Books.bg

Емилия Дворянова >> При входа на морето

стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне

   Излязох на терасата и погледнах надолу, стаята ми е в края на сградата, над мен е покривът, на покрива също има голяма тераса, забелязах я отдолу, и гледката там трябва да е прекрасна, но тя е встрани, над централните врати с колоните. Оттук хора няма да минават освен някой градинар, паркът е отзад, и само жената с тюрбана би могла да се явява на своя балкон... може би... но едва ли ще я видя, преградата е висока, дебело армирано стъкло ни отделя, единствено бих я чувала в стъпки, присъствие, силует... а под мен само ивица тревна площ, разделена с калдъръмена пътека, която свършва в градинска вратичка, явно неизползваема, защото от тук съзирам голям катинар, зад нея черен път криволичи върху високия бряг досами края на скалите и някоя от криволиците му навярно отвежда надолу към плажа, но дори и той не се вижда, само се предполага, и единствено морето постоянно ще плиска в очите ми, упоително е… сега това е моят отрязък земя.
   Висока земя, концентрирана земна плът, несъразмерна с огромната дълбочина на пейзажа… и всеки път е затворен. Отидох до библиотеката да взема книга, тъмни очила, какво идеално време за четене като спасение, гравитация, извлек от самия живот... само не прекалявай, каза Ана… Няма. В този въздух и самота няма как да имам проблеми с главата, мога дори да се опитам да пиша, нали така казах и защо да не се окаже и истина?, понякога нещо все пак е истина... пишех за светицата, но вече дори не помня какво... болезнени думи и всичко остана болезнено недовършено, болезнено недовършено... мога да си припомня… кажи все пак, защо го направи… защо ли?... измъкнах от лавицата една от книгите, точно онази книга, всичко се нарича „книга“ само защото думите са беззвучно събрани между корици, тази обаче е глас, „Живот, разказан от нея“ – „нея“, която е себе си, кой ли е измислил това заглавие, не е тя, и каква безумна идея да се разкаже животът, илюзия... няма нищо друго освен детайли в живота, разпилени и прекалено много, за да бъдат разказани… …бъди спокойна, Ана, само любими страници… но и те са ненужни в тази сутрин, в която няма друго освен часове, не са нужни думи, стига ми образът, портретът върху корицата: Тереза между четиридесетте и петдесетте си години, седнала пред масата, пише в очите и в четката на Рибера, череп върху дебела книга, гълъб, кръжащ над главата ѝ, ръката държи перо, жест, който напомня жеста на диригент, знак към думите да спрат, да почакат или да ги притегли към себе си... всичко това няма нищо общо с часовете, които изтичат край мене, с кафеварката в ъгъла, с килима на дребни цветя, с пердето, ефирно залюляно от вятъра, това е само Рибера, проникнат с мрак, кафяво през убиточервено до черно с едва просветващи тук-там петна… тонове… тоналност… очите най-черни, излъчена напред тъмнина, която искри като контрапункт на поглъщащите черни орбити на черепа… само дрехата над монашеското одеяние е бяла и разтворена, наподобява крила... …внимавай да не го отвориш…
   Не.
   Оставих обратно книгата и се върнах на терасата, седнах на шезлонга в плътната сянка на лоджията, плътта на морето изпълва очите, морето стига. Равно и гладко, опънато като платно, върху което лъчите чертаят онова, което човек последно е носил в зрението си, и образът от корицата се отпечата в повърхността на водата, последно видяното се изрисува между отблясъците, съедини се в картина – самата тя – нея… човек трудно се откъсва от унесите си; върху повърхността на водата може да се халюцинира, върху повърхността на платното също… може да се въобразява как перото изпада от гълъба, спуска се меко и тя го улавя, очите ѝ се обръщат нагоре, а в устните напира усмивка благодарност за спуснатото ѝ свише перо… точно с него ще изпълни празните листа, приготвени точно за нея, бих могла точно това да опиша, ако имах ръка… за какво ли?, за да запълвам и аз празните часове с нейните думи, или друг да ги нарисува, или за да бъдат прибавени към книгата под черепа и затиснати… остава неясно дали заради живота или заради смъртта се изписват, но тя трябва да е имала отговор, сигурна е била. Това обаче е предположение, нещо извън картината, нещо пробягващо в повърхността на морето, а в отпечатъка, останал в очите ми, е уловен само един миг, онзи, в който светицата е уловила перото, спуснато любовно от гълъба, любовно прието от нея... защо любовно?, тя така си е мислела, така е било...
   о, Тереза,
   о, Тереза...
   перото от гълъба се люлее между вълните… това обаче няма как да бъде видяно. Това е унес. В стомаха ми нещо се сви, после се разбунтува, съвсем позната следа... не трябва да се оставят мислите така попилени… Преместих погледа си от водата към скалите, които прегръщат залива, гледките прогонват гледките, в очите пролазих по виещия се път край дантелената ограда на ромбове… това е „вече видяно“ в тъканта на съвсем ясен спомен, резбована, кована или понякога груба дървена решетка... и вратичката, заключена.
   да, Тереза...

Издателство Обсидиан

При входа на морето в Хеликон

При входа на морето в Books.bg