Емилия Дворянова >> При входа на морето

стълба, в края на която е Входът, откъдето никой не би пожелал да се върне

   Излязох на терасата и погледнах надолу, стаята ми е в края на сградата, над мен е покривът, на покрива също има голяма тераса, забелязах я отдолу, и гледката там трябва да е прекрасна, но тя е встрани, над централните врати с колоните. Оттук хора няма да минават освен някой градинар, паркът е отзад, и само жената с тюрбана би могла да се явява на своя балкон... може би... но едва ли ще я видя, преградата е висока, дебело армирано стъкло ни отделя, единствено бих я чувала в стъпки, присъствие, силует... а под мен само ивица тревна площ, разделена с калдъръмена пътека, която свършва в градинска вратичка, явно неизползваема, защото от тук съзирам голям катинар, зад нея черен път криволичи върху високия бряг досами края на скалите и някоя от криволиците му навярно отвежда надолу към плажа, но дори и той не се вижда, само се предполага, и единствено морето постоянно ще плиска в очите ми, упоително е… сега това е моят отрязък земя.
   Висока земя, концентрирана земна плът, несъразмерна с огромната дълбочина на пейзажа… и всеки път е затворен. Отидох до библиотеката да взема книга, тъмни очила, какво идеално време за четене като спасение, гравитация, извлек от самия живот... само не прекалявай, каза Ана… Няма. В този въздух и самота няма как да имам проблеми с главата, мога дори да се опитам да пиша, нали така казах и защо да не се окаже и истина?, понякога нещо все пак е истина... пишех за светицата, но вече дори не помня какво... болезнени думи и всичко остана болезнено недовършено, болезнено недовършено... мога да си припомня… кажи все пак, защо го направи… защо ли?... измъкнах от лавицата една от книгите, точно онази книга, всичко се нарича „книга“ само защото думите са беззвучно събрани между корици, тази обаче е глас, „Живот, разказан от нея“ – „нея“, която е себе си, кой ли е измислил това заглавие, не е тя, и каква безумна идея да се разкаже животът, илюзия... няма нищо друго освен детайли в живота, разпилени и прекалено много, за да бъдат разказани… …бъди спокойна, Ана, само любими страници… но и те са ненужни в тази сутрин, в която няма друго освен часове, не са нужни думи, стига ми образът, портретът върху корицата: Тереза между четиридесетте и петдесетте си години, седнала пред масата, пише в очите и в четката на Рибера, череп върху дебела книга, гълъб, кръжащ над главата ѝ, ръката държи перо, жест, който напомня жеста на диригент, знак към думите да спрат, да почакат или да ги притегли към себе си... всичко това няма нищо общо с часовете, които изтичат край мене, с кафеварката в ъгъла, с килима на дребни цветя, с пердето, ефирно залюляно от вятъра, това е само Рибера, проникнат с мрак, кафяво през убиточервено до черно с едва просветващи тук-там петна… тонове… тоналност… очите най-черни, излъчена напред тъмнина, която искри като контрапункт на поглъщащите черни орбити на черепа… само дрехата над монашеското одеяние е бяла и разтворена, наподобява крила... …внимавай да не го отвориш…
   Не.
   Оставих обратно книгата и се върнах на терасата, седнах на шезлонга в плътната сянка на лоджията, плътта на морето изпълва очите, морето стига. Равно и гладко, опънато като платно, върху което лъчите чертаят онова, което човек последно е носил в зрението си, и образът от корицата се отпечата в повърхността на водата, последно видяното се изрисува между отблясъците, съедини се в картина – самата тя – нея… човек трудно се откъсва от унесите си; върху повърхността на водата може да се халюцинира, върху повърхността на платното също… може да се въобразява как перото изпада от гълъба, спуска се меко и тя го улавя, очите ѝ се обръщат нагоре, а в устните напира усмивка благодарност за спуснатото ѝ свише перо… точно с него ще изпълни празните листа, приготвени точно за нея, бих могла точно това да опиша, ако имах ръка… за какво ли?, за да запълвам и аз празните часове с нейните думи, или друг да ги нарисува, или за да бъдат прибавени към книгата под черепа и затиснати… остава неясно дали заради живота или заради смъртта се изписват, но тя трябва да е имала отговор, сигурна е била. Това обаче е предположение, нещо извън картината, нещо пробягващо в повърхността на морето, а в отпечатъка, останал в очите ми, е уловен само един миг, онзи, в който светицата е уловила перото, спуснато любовно от гълъба, любовно прието от нея... защо любовно?, тя така си е мислела, така е било...
   о, Тереза,
   о, Тереза...
   перото от гълъба се люлее между вълните… това обаче няма как да бъде видяно. Това е унес. В стомаха ми нещо се сви, после се разбунтува, съвсем позната следа... не трябва да се оставят мислите така попилени… Преместих погледа си от водата към скалите, които прегръщат залива, гледките прогонват гледките, в очите пролазих по виещия се път край дантелената ограда на ромбове… това е „вече видяно“ в тъканта на съвсем ясен спомен, резбована, кована или понякога груба дървена решетка... и вратичката, заключена.
   да, Тереза...

Издателство Обсидиан

При входа на морето в Хеликон

При входа на морето в Books.bg