Дан Кийрън >> Изкуството да пътуваш [ бавно ]

Добрият полет се оценява по негативни признаци: не са те отвлекли, не си паднал, не си повърнал, не си закъснял, не си се натровил от храната. И си благодарен за което. Пол Теру

   На пръв поглед мързелът и пътуването са две несъвместими неща. По дефиниция ленивият е домошар, бездеен човек, който предпочита да пътешества през древни земи по-скоро с пръст по картата или с книга в ръка, отколкото да премине през неудобствата на истинското пътешествие. Паскал има една мъдра мисъл, която гласи: „Всички нещастия на човека произтичат от това, че не умее да седи тихо в усамотение.“ Проблемите започват с прекрачването на прага. Самата дума „пътешествие“ произлиза от друга, която на латински означава „тривръх инструмент за мъчения“.
   И все пак въпреки всички трудности на реалното пътешествие, мързелуващият може да бъде подтикнат да се впусне на път. И може да стане любител на странстванията, бродяга, изпълнен с любопитство, наблюдател на живота около него – известно е, че някои от най-великите пътешественици и автори на пътеписи всъщност са били големи мързеливци. Сещам се за всеизвестния д-р Джонсън – ленивеца, който се излежавал всеки божи ден в леглото си до обяд, но тръгнал на изключително трудно пътешествие в планините на Северна Шотландия в компанията на младия Бозуел. Друг подобен пример е Робърт Луис Стивънсън, който – въпреки че на 26 години написал есе в прослава на леността – страстно обичал да пътува. Пътеписът му „Пътуване с магаре в Шевен“ е същински шедьовър и вероятно е произведението, оказало най-силно влияние върху един от най-великите английски съвременни автори на пътеписи – Пол Теру.
   Така че страстта към пътуването и мързелът всъщност са доста свързани – повече, отколкото може би предполагате. Изглежда ще е по-точно, ако кажем, че проявяващият леност изпитва отвращение към тази форма на пътешествия, която ни предлага съвременната туристическа индустрия. И по-специално – почивките. Не че критикуваме туризма сам по себе си. В края на краищата никой не отрича, че е истинско удоволствие да се скиташ безцелно в италианската провинция или просто да се излежаваш на брега, близо до прибоя. Но не може да се отрече, че има и нещо разочароващо в почивка, прекарана само в слънчеви бани, както отбелязаха „Секс Пистълс“ преди доста време. Да, това си е фантазия, доста скъпа при това. Но е и просто утешителна награда за роба, заклещен в капана на своята скучна работа.
   Същото можем да кажем и за изтърканата от употреба модерна дума „изживяване“. Вместо да се захванем с трудната задача наистина да изживеем живота си смислено, предпочитаме скучното, изпълнено с труд всекидневие, от време на време пронизвано от високоволтови искри от „изживявания“, които сме планирали и които отмятаме по списък. Всички сме чели в списанията онзи списък от „100 неща, които трябва да направиш, преди да умреш“. Да караш „Ферари“, да отседнеш в хотел „Роял Аскот“ в Дубай, да участваш в рали Париж-Дакар, а също и в „Голямото надпушване“ в Амстердам, и така до втръсване. Жалко че Дейв Фрийман, чиято идея е този списък, умря само на 47 години.
   Запознах се с Дан Кийрън, когато дойде в офиса на списание „Idler“ в Камдън. Възложихме на този жизнерадостен човек задача и той започна често да идва и да ни помага. Малко по малко се ангажираше все повече със списанието и дълги години беше помощник-редактор. В редакцията не само се забавлявахме, но водехме и философски диспути. Лаская се да мисля, че годините на Дан в „Idler“ му помогнаха да оформи мирогледа си, който той излага в тази книга... Из Въведение от Том Ходжкинсън

Преводач Камен Велчев

Издателство Сиела

Богомил Герасимов >> Капки в морето

Мистерията – онова, което ни води...

   Какво иска да каже Сатаната с това “в нашата родина”? Дали няма предвид прословутия рай? Едва ли. Защото той се отнася с явна насмешка и презрение към нашата представа за рая, както ни се внушава от църквата и светите писания.
   Според Сатаната измисленият от човека рай прилича на самия него – странен, интересен, поразителен, смешен. От второто му писмо излиза, че в този измислен рай няма нищо от това, което на човека се харесва, и има всичко, което не му харесва. Няма го в рая например половия акт, докато на Земята човек непрекъснато си мисли за него. И удаде ли му се възможност за полово сношение, нищо не може да го спре: нито седмата Божа заповед да не прелюбодейства, нито рискът за живота или репутацията си...
   Значи, това, което човек най-много обича, няма да го намери в рая, а онова, което най-много мрази, там му се предлага в изобилие. При това в рая не само че няма да се размине с омразните му неща на Земята, но на онзи свят те ще му и харесват. Така например човек си въобразява, че там, в рая, всички пеят, всички свирят на арфа, всички непрекъснато се молят и хвалят Всевишния...
   Сатаната, скъпи Марк, ако си спомняш в края на второто си писмо, прави лек намек, че раят всъщност е истински ад. Как иначе могат да се изтълкуват тези негови думи: “... в човешкия рай няма място за разума, няма никаква храна за него..., защото само един светец може да изтърпи радостите на подобен приют за малоумни”. Из Първо писмо до Марк Твен

Издателство Труд

Цочо Бояджиев >> Философия на фотографията

Лекционен курс

   Представеният по-долу текст представлява лекционен курс в най-буквалния смисъл на думата. Неговото предназначение е да въведе студентите в тематиката на съответната дисциплина и да предложи един възможен прочит на проблемите, свързани с естеството на „фотографското“. Тези проблеми, прочее, са обсъждани интензивно в рамките на избираемата дисциплина „Философия на фотографията“, предлагана вече в продължение на няколко години на студентите по философия и водена съвместно с изкуствоведката Катерина Гаджева и фотографа Николай Трейман. Както е присъщо на един академичен курс лекции, изложението черпи охотно идеи и примери от – впрочем немногобройни – изследвания върху теорията и философията на фотографията, както и от писмените свидетелства на някои от най-значимите майстори на жанра. единството и органичността на текста са, надявам се, съхранени в резултат на усилието да бъдат удържани поне две водещи тези, които могат да бъдат формулирани съвсем лапидарно по следния начин. Първо, че фотографията, която е един сравнително нов визуален език, се опира в голяма степен на някои предмодерни (и същевременно – парадоксално – хипермодерни) светогледни представи. Второ, че фотографското изображение възниква като резултат от съвместната инициатива и балансираното взаимодействие на различните „актанти“ (Бруно Латур), сиреч едновременно на обекта, техническото средство, фотографа и зрителя.
   Разбира се, аз гледам на този текст най-вече като на провокация за продължаването на дискусията за природата на фотографията, за нейното своеобразие и за различеността ѝ от другите изобразителни стратегии. Надеждата ми е, че след като придобием известна яснота относно тази природа, ние ще съумеем и по-основателно да осмислим както социалния, така и собствено естетическия начин на нейното функциониране. Ц. Б.

Издателство Изток-Запад