Антъни Бурдейн >> A Cook's Tour. Приключенията на готвача

Гонзо гастрономия... NYT

   Скъпа Нанси,

   Никога не съм бил толкова далече от теб досега – заврян съм в единствения хотел в Пайлин, мизерен обор колкото за един кон в северозападна Камбоджа – родината на онези крайно несимпатични разбойници червените кхмери. Представи си стаята ми – единично легло, кошмар за гърба, счупен телевизор с картина на снежинки, който предава само тайландски кикбокс, под от фаянсови плочки, продължаващи до половината на стената, с канал по средата – сякаш за да бъде стаята набързо измивана с маркуч. Една крушка на тавана, паянтово нощно шкафче и пластмасов гребен, наследство от хотела, с нечии чужди косми в него. Въпреки че мирише на препарат за почистване, по стените има подозрителни и смущаващи петна. На едната, малко под тавана, се мъдрят подобия на кървави отпечатъци от стъпки и нещо като... как му казваха – артериално кръвотечение? Как са се озовали толкова нависоко мога само да гадая. Лекетата по отсрещната стена са не по-малко зловещи – гъста субстанция, навяваща предположения за повръщано. След като видях банята, няма как да виня извършителя.
   В този град няма усмивки, само остри, нескрито враждебни погледи. Предпочитаното облекло е оръфани остатъци от военни униформи. Във фоайето има кабина за караоке точно до плакат с автомат АК-47, зачертан косо с червена линия (в смисъл „Без оръжия във фоайето“). „Караоке“ най-вероятно ще рече, че жените с размери на бизони, дето се мотаят около рецепцията с децата си, са налични за сексуални развлечения. Най-привлекателната от всичките досущ прилича на онзи японски бейзболист Хидеки Ирабу. (Този го продадохме на Торонто, нали? Или беше на Монреал?) Моят местен преводач, почти не е отварял уста, откакто влязохме в територията на червените кхмери, изтърси, че при отсядането си тук по време на последния преврат получил ужасен кожен обрив. Заяви ми, че възнамерява да спи прав. Сега намери да ми го каже...
   Би ли ми записала час за лекар, като се върна? За всеки случай нека да е за пълен преглед. Джапах във вода – и я пих, – а беше от най-гадните, за които предупреждават в туристическите справочници. Няма какво да ти разправям за храната, която ядох... Да речем, че поднасянето ѝ предизвикваше съмнения, най-меко казано. Заразата с чернодробен метил дали е лечима? Май не ме ваксинираха срещу това. Липсваш ми. Липсва ми котката. Липсва ми моето си легло, „Семейство Симпсън“ в 7:00 и в 11:00. Умирам за една студена бира. За пица. За малко кълцан черен дроб от „Барни Грийнграс“. За тоалетна, която не действа по съвместителство и като душ. Ще ти се обадя, когато се върна в Пном Пен или в Батамбанг.

   С обич
   Тони

Издателство Smart Books (2015)

Сър Ранулф Файнс >> Студ

Светът си е с все същите размери още от времето, когато за първи път осъзнах, че съществува. СРФ

   Голяма част от живота ми е свързана със студа. След като напуснах армията, започнах да си търся цивилна работа, за да осигурявам прехраната на семейството си. Надявах се, че студените места, уменията за оцеляване в студа и чупенето на „студените“ световни рекорди ще свършат работа.

   Прекарах ранното си детство в слънчева Южна Африка. Семейството ми се върна в Англия, когато бях на 11 години, а първият път, когато помня да ми е било студено, беше в колежа „Итън“, докато се катерех по големия купол на училищната сграда в една влажна и ветровита ноемврийска нощ. Занимание, което, ако бъдеше разкрито, би довело до изключването ми. След трудно изкачване с другаря ми по катерене оставихме старото му черно палто да се вее от гръмоотвода, но когато стъпихме обратно на земята малко преди изгрев слънце, той призна един шокиращ пропуск.
   – Няма да повярваш, Ран, но мисля, че забравих да махна етикета с името си. Ще разберат, че съм бил аз.
   – Искаш да кажеш, че... – ахнах аз.
   – Да. – Той поклати глава, отказвайки да повярва на собствената си глупост, и след като погледна часовника си, каза: – Можем да се качим отново, да махнем етикета и да се върнем преди гонга за закуска.
   – Ние? – Не вярвах на ушите си. – Нали не смяташ, че ще се върна горе, за да взема палтото ти, и ще рискувам да бъда изхвърлен от училище? Сигурно се шегуваш.
   В крайна сметка и двамата успяхме да се качим навреме и да вземем палтото му. Пропълзях през заден прозорец на спалните помещения малко след пукването на зората, ръцете ми бяха вкочанени и кървящи и треперех от студ. Час по-късно на опашката за закуска зъбите ми все още тракаха.

   След като завърших, по време на отпуск от армията, изкопах първата си дупка в снега и прекарах нощта в нея като част от двоен облог с приятели. Бяха се обзаложили, че няма да се кача със ските по основната и пълна с хора писта на Авимор, само по слипове и ски обувки, след което да прекарам нощта с приятелката си в изринатата в снега дупка на същата ски писта. Това също се оказа студено преживяване, макар че в момента е само един неясен спомен на фона на хиляди други по-студени нощи...

Преводач Диляна Пчелова

Издателство Вакон (2015)

Студ в Pimodo

Lonely Planet >> Най-добрата улична храна

Пътеводител със сто рецепти от цял свят

   Първият път никога не се забравя

   За мен той беше преди двайсетина години в една мръсна затънтена уличка в Патпонг, увеселителен квартал в Банкок. Беше кратко и доста безславно преживяване, което обаче остана завинаги запечатано в сърцето ми.
   И всичко започна с едно ястие. Щандът беше малко по-голям от ръчна количка и имаше яркожълт навес. От едната му страна висеше разпокъсана реклама на мляко. Собственичката – дребна жена с шапка на „Кока-кола“, бъбреше безспир със своя приятелка, която се беше настанила на разклатено пластмасово столче. На плота огромният дървен хаван и пестикът стояха разделени, а между тях имаше съвсем малко работно пространство. Около хавана, подобно на спътници около голяма планета, бяха грижливо подредени метални купички, пълни с най-различни по цвят подправки.
   За пръв път се хранех на крак, затова не знаех откъде да започна. Един мой приятел с повече опит ми беше разказал за сом там. „Потърси сергията със сочните, блестящи зелени плодове и продавачката, която блъска хавана като луда.“ И така, посочих едрата папая, като се усмихвах нервно. Жената прекъсна разговора си и също ми се усмихна.
   – Европейско люто или тайландско люто? – с тези думи тя хвърли шепа зелен фасул в тъмните недра на дървения съд.
   – Хм... Тайландско люто – промърморих и изпъчих гърди.
   – Добре – отвърна жената и добави убийствена доза люти чушки и няколко скилидки чесън. Кълцаше и разбъркваше подправките с вещина, придобита от дългата практика.
   Гледах я като хипнотизиран. В хавана влязоха сушени скариди и фъстъци. Продавачката не спираше да кълца и разбърква. После добави палмова захар и домати. Отново скълца и разбърка. Дойде ред на сока от зелен лимон и рибния сос. И отново кълцане и разбъркване. След това зелена папая, нарязана на съвсем тънки ивички. Последно разбъркване, след което продавачката постави храната върху пластмасов поднос и ми го подаде.
   Взех си малко. Отначало устата ми се изпълни със свеж и пикантен вкус, после усетих солта от сушените скариди. След това дойде сладостта, която подчерта и смекчи всички нехармонични нотки. Доматите танцуваха в устата ми заедно с фъстъците и хрупкавия зелен фасул. По лицето ми се разля спонтанна усмивка. Никога преди не бях опитвал подобна храна – плътна, с интензивен вкус, прекрасно балансирана, храна, която ти връща вярата в живота, любовта и вселената... И тогава усетих лютивината. Беше страшна. Толкова страшна, че очите ми плувнаха в сълзи, езикът ми сякаш се поду и аз не можех да обеля и дума. Беше ми трудно дори да мисля. Изминаха цели пет минути, преди болката да се разнесе и да отстъпи пред упоителната топлина на ендорфина, чрез която тялото ми се бореше със страданието. Вдигнах поглед. Двете жени зад щанда плачеха, но не от мъка, а от смях.
   – Харесва? – попита едната между два пристъпа на истеричен кикот.
   – Да – успях да промърморя. – И още как.
   Оттогава съм вманиачен на тема хранене на крак. Някои хора пътуват заради евтиния алкохол, други – за да се пекат на слънце. Аз пътувам, за да ям, и то преди всичко на улицата. Защото именно тук, сред павилионите за тако и спагети и кошниците с подправки се крие истинският дух на кухнята. Ресторантите от каталога на Мишлен не ме интересуват, с много малки изключения. Заведенията за туристи ме потискат със своите спретнати, анемични менюта, съобразени с всички изисквания на хигиената. Не, моята първа спирка винаги е улицата с миризмата ѝ на дървени въглища и сгорещена мазнина, с блясъка на електрическите светлини, с неподправената глъч и оживлението, с веселата врява. Тук няма мусове и пастети, нито чинии със странни форми. Няма самовлюбени готвачи, надменни сомелиери и салони, чиято атмосфера напомня морга. Има само храна, която кара вкусовите луковици да пеят.
   Едни от най-вкусните ястия в живота си съм изял на крак или седейки до някоя клатеща се маса край пътя, насред дизелови пари, цигарен дим и шумотевица. Спомням си супата от спагети в Луанпрабан, Северен Лаос, и мога само да си мечтая да приготвя бульон от биволско месо като онзи, който приличаше на разтопен кехлибар. Спомням си също онези такос ал пастор в Мексико Сити – тънки късчета свинско, изпечени като за дюнер, смесени с лют сос, прясна салца и зелен лимон и увити в гореща палачинка. През една мразовита вечер в Токио пък ядох такояки – тестени топчета с плънка от октопод, хрупкави отвън и приятно меки отвътре. Помня също баодзъ – китайските бухтички, сготвени на пара, които ядох в Шанхай, питките със стриди в Банкок и панеле – солените пържени хлебчета от нахут, които хем са меки, хем хрупкави и които се продават по улиците на Палермо. Мога да изброявам до безкрай. Улицата е най-демократичното място на света. Тук политиците хапват на крак редом със селяните, а ароматите са просто безсрамно смели. Харесва ми сериозното отношение, което имат към храненето на улицата в Мексико, Тайланд, Китай, Малайзия и Виетнам – страни със силни традиции в тази област. Там всеки има свое виждане относно приготвянето на тамале, самоса, миризливо тофу, лакса и пролетни рулца.
   Не казвам, че всяка хапка на улицата е деликатес. Далеч съм от тази мисъл. По улиците се продава и много лоша храна, застояла, мазна и зле приготвена. С помощта на тази книга обаче ще избегнете ниското качество. Местните заведения, които препоръчвам, струват теглото си в подправки. Един съвет от мен: търсете опашките. Големият оборот е знак не само, че готвачите си знаят работата, но и че храната е прясна, тъй като няма време да залежи. Няма значение, че не говорите местния език – езикът на удоволствието и възхищението е разбираем за всички. Усмихнете се или енергично се потъркайте по корема. Уокът и жаравата на дървените въглища ще ви разкажат за чуждата култура много повече, отколкото всички туристически справочници на света. Изберете си някоя сергия, около която се тълпи народ, вижте какво си поръчват местните и когато дойде вашият ред, просто се усмихнете и посочете с пръст. Единствената дума, която трябва да знаете, е „благодаря“. Не се страхувайте. Повечето улични продавачи на храна ще са очаровани, че един чужденец оценява уменията им.
   Тази книга е посветена на едни от най-хубавите ястия от световната кухня. Така че вземете я и излезте на улицата. Очаква ви истинско кулинарно блаженство... Въведение. Том Паркър Боулс

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон

Най-добрата улична храна в Pimodo

Майкъл Палин >> Нова Европа

22 седмици из Изтока

   Моите впечатления от Източна Европа бяха в черно-бяло, все едно всички хора живееха в бетонни блокове под постоянно сиви небеса. Слънцето грееше през по-голяма част от нашето пътуване. Макар че наистина имаше прекалено много бетонни блокове, видяхме и добре запазени, елегантни, древни и много красиви градове и села, както частици от провинция, в които земята се обработва по традиционните методи, които изчезват бързо от западноевропейския пейзаж. Книгата е написана по бележките в моя дневник, с едно изключение. За пръв път през всичките ми пътувания откраднаха чантата ми. Случи се при пристигането ми в Будапеща и, въпреки че заедно с чантата загубих телефона и парите си, това не бе нищо в сравнение със загубата на малката ми черна тетрадка, съдържаща всичките ми бележки от балтийските страни. Ако ви направи впечатление, че някои дни липсват, това е защото бяха дни за почивка. Майкъл Палин

Преводач Таня Виронова

Издателство Вакон

Нова Европа в Pimodo

Атанас Семов >> И аз за Япония

Марко казваше, че неговата книга трябва да бъде дописана... Никола Радев

   Япония и сравнението с нея е изключително сериозно предизвикателство за нас българите – тогава беше – и днес. Защото от една страна ние сме изключително различни, но има доста общи неща, които биха могли да ни позволят да научим от тях полезни уроци. Японците на първо място са един кротък, изпълнителен и работлив народ. Народ, който вярва, че личният му успех зависи от успеха на държавата. Поради което държавата им е силна и в същото време са държава и народ, подложени на изключително изпитание.

   Поводът, по който бях в Япония точно преди една година, беше една голяма международна конференция по ядрено право...
   Това, което ме изуми, беше, че на конференцията се коментираха не само мерките и предвиждането на онова, което не са предвидили навреме, а една нова концепция за предвиждане на непредвидимото. Едно такова цунами при такова земетресение беше непредвидено. Сега вече е предвидено, но те вървят нататък – към онова, което се счита за непредвидимо. Т.е. да накарат човешкият мозък да навлезе в хоризонти, които по идея са му непосилни – да предвиди онова, което не може да предвиди! Да може онова, което не може – ето това е много ценно у японския народ, което се опитах да разкажа и затова се престраших да напиша тези стотина страници.

   Според мен най-добре можем да прочетем себе си ние българите в сравнение с японците по отношение на критерия за добро и лошо. Японците имат устойчив критерий за добро и лошо. И той не зависи от онези, които определят правилата, а едно общо усещане за нужно, за ценното. Там влиза и усещането и оценката към моженето и затова там можещите хора успяват.
   Там влиза и оценката към знанието и затова там училището и учителят са огромна национална ценност. Не само добре платени са учителите и добре снабдени с техника са училищата, а знанието – заради това, че няма природни богатства, че е на края на света в буквалния смисъл на думата – след Япония е бездната на океана, преди нея е Азия. Това ги е накарало да превърнат знанието в огромен двигател. У нас знанието е някаква ненужна запетайка в бюджета и съвсем пък ненужен критерий за водачите ни – не ги избираме по това какво знаят. После се учудваме защо криво четат световните реалности!... Атанас Семов пред Дарик

И аз за Япония в Pimodo

Марко Семов >> За Япония като за Япония

Навремето много ѝ се ядосвах на тази книга... Не знам... Сега преценете сами...

   По всичко изглежда, че „За Япония като за Япония“ ше си остане най-моята книга. От което разбрах нещо, което всъщност съм знаел: книгата е като човека – след като се роди, си хваща своя път. Що се отнася до пътя на „За Япония като за Япония“, той се оказа доста кратък. За това, след арестуването ѝ, тя стана нещо като нелегална... Криеше се по мазета, по канцеларии, в кориците на други книги. Понякога, най-неочаквано се появяваше пред мен, и много често не можех да я позная. Явяваше ми се ту като девственица, пазена, непипана, неразгърната, идваше и дрипава, омърляна, преспала не се знае в колко ръце и под колко възглавници. Ту преписана на пишеща машина, ту на ксерокопие извадена, понякога ясно, понякога до немай къде нечетливо... Видях екземпляр, преписан на ръка! Грижливо, търпеливо, със старание, което ме разклати… За него особено ми домиля. Поисках да го подменя – да му дам оригинал на човека, той да ми даде своята тънка калиграфия... Отказа...

За Япония като за Япония в Pimodo

Марко Поло >> Пътешествия

Из Азия...

   А сега ще разкажа за един опит да узнаят, преди да отплават, дали плаването ще бъде успешно или не. Моряците вземат едно парче плет, обрамчено и хванато от четирите края с въже, така че общо се събират осем въжета и накрая ги усукват в едно въже. След това намират някой глупак или някой, който се е напил, защото няма нормален човек, който би поел толкова голям риск, и го привързват за този плет. Правят това, когато има буря. След това изправят плета срещу вятъра, който го поема, издига го, а моряците го държат за въжето. Преобърне ли се плетът, докато се е изправил срещу вятъра, леко подръпват въжето и той отново се изправя. След това отново отпускат въжето и плетът започва да се изкачва по-високо. И така продължават – ту теглят, ту отпускат, според това дали плетът се накланя, или се изправя, докато плетът се изкачи и изчезне от погледа, стига въжето да е достатъчно. Задачата е следната. Ако плетът се изкачи направо нагоре, казват, че плаването ще бъде бързо и успешно по отношение на печалбата, и всички търговци се трупат, за да заплатят навло за товарите си и пътя. Ако плетът не се издигне, нито един търговец не товари на този кораб, защото казват, че той няма да завърши плаването и по пътя ще се случат всякакви нещастия. И така корабът остава в пристанището за тази година.

   След като описах корабите, с които търговците плават за Индия и обратно, нека променя темата и ще премина към самата Индия. Но най-напред ще разкажа за множеството острови на изток в този океан, докъдето достигнахме. Ще започнем с един остров, който се нарича Япония.

   Япония е един остров, далеч в морето, на около 1500 мили от континента. Това е много голям остров. Хората са с по-светла кожа, красиви и учтиви. Идолопоклонници са, съвсем независими и не владеят други народи, единствено себе си. Имат злато в изобилие, защото златото се среща в огромни количества. И уверявам читателя, че никой не го изнася от острова, защото нито търговци, нито който и да било друг отива там от континента. Ето защо имат толкова злато – такова количество, че мога да кажа самата истина за едно същинско чудо, за един дворец на владетеля на острова. Читателят трябва да знае, че владетелят има огромен дворец, чийто покрив е изцяло покрит със злато, така както ние покриваме къщите си или църквите си с олово, така този дворец е покрит целият с чисто злато. И цената на всичко това е просто неизмерима. Освен това всички зали, а те са много, също са покрити по пода с чисто злато на дълбочина повече от два пръста. Освен това и залите, и прозорците, и всички други части на двореца са също украсени със злато. Изобщо може да се каже, че дворецът представлява такова неизмеримо богатство, че както и да се опита човек да го изчисли, цената му преминава границите на чудесата.
   Имат перли в изобилие, перлите са червени, много красиви, големи и кръгли. Струват колкото белите и дори повече. На този остров понякога погребват мъртвите, понякога ги изгарят; слагат такава една перла в устата на всеки един, когото погребват. Такъв им е обичаят. Също така имат в изобилие много други скъпоценни камъни. Островите са много богати, богатствата им са толкова много, че не могат да се преброят...

Преводач Васил Атанасов
Издателство Изток-Запад

Марко Поло. Пътешествия в Pimodo

>> 50 места, които да посетите в България през 2015 г.

Чудесна година за пътешествия

– Преоткрийте тръпката от пътуването в собствената си страна
– Забележете интересното място на 20 км от дома си, което може би подминавате от години
– Вижте крепостите, музеите и църквите чрез легендите и човешките истории
– Опознайте България мъничко повече, за да я заобичате мъничко повече

За вдъхновение – 50 идеи от всички краища на България, познати и непознати.

Чакаме ви на планински върхове, в морето, в ритъма на рока и на гърба на кон, с чаша бутиково вино или на разходка по улица на няколко хиляди години. Ще ви срещнем с лешояди, с перфектни местенца за къмпинг, с необикновени музеи, пещери, гробници, дървета, легендарни мостове и, няма как, страхотни пейки, за които вероятно не сте чували... Peika.bg

Издателство Фабрика за книги

50 места, които да посетите в България през 2015 г. в Pimodo

Николай Овчаров >> В Африка сред лъвове и сенки на предците

Пътепис

В новата си книга Николай Овчаров  – археолог по професия и пътешественик по призвание – ни повежда из диви и непознати земи, и ни помага да усетим истинската Африка – такава, каквато я знаем от научнопопулярните филми.

Пътеписът е изпълнен с много вълнуващи, но и опасни моменти. Професорът описва съприкосновението си с Черния континент, детайлно обрисува природата, условията на живот, местната фауна, хората, техните обичаи и нрави. Повежда ни и на едно пътешествие в древното минало на човечеството – каньона Олдувай. Целият разказ звучи като мит, като легенда. Николай Овчаров успява да потопи читателя в омагьосващата атмосфера на Африка и да го накара да се влюби в нея.

Издателство Хермес

В Африка сред лъвове и сенки на предците в Pimodo

Илия Троянов >> Щурият глобус

Текстове за пристигания и заминавания

Добре дошли в Клинтъннагар или

пристигането на президента

Бомбай. Април 2001 г.

   Още по пътя от летището към хотела обикновеният посетител на мегаграда Бомбай се сблъсква с грубата действителност. Заради горещината той веднага смъква страничното стъкло на колата, но заради вонята на клоака най-късно в Бандра отново го вдига нагоре. Ако отклони очи от ширналия се слъм вляво, погледът му се сблъсква с работниците, които се облекчават в дупките по улиците. В същото това време таксито засяда в ров с големината на кратер, при спирането посетителят удря главата си и с бучащи слепоочия се взира в дрипав мъж, който с разкривено лице проси милостиня. Някои от посетителите още по време на това първо пътуване губят желание повече да разглеждат Бомбай.
   Но това не може да се каже за президента на Съединените американски щати Уилям Джеферсън Клинтън. От няколко дена улиците, които той ще удостои с моторизираната си кавалкада, се асфалтират отново, боядисват се (осовата линия, страничните линии, стълбовете на уличното осветление), дърветата получават нови червени-бели-червени ивици, на запуснатите къщи им се удря по една нова боя. А жителите, които поради липсва на тоалетни използват за целта уличните ровове, биват превъзпитавани с бой. Уличните търговци биват прогонвани, съмнителните лица – на бърза ръка вкарвани в затвора. За прочистващата населението акция са ангажирани 37 000 полицаи. Няколко дена подред градът прилича на склад за дърва. Първо на всеки сто метра стовариха от камиони дънери и клони, после по-дебелите клони бяха забити в асфалта, свързани с тънките и закрепени с нишки от кокосов орех. Заграждението се разпростря на повече от двайсет километра от летището до суперскъпия хотел „Оберой“. Но когато вече всичко изглеждаше добре завързано и защитено, стана така, че служителите на градската управа подложиха динени кори на началника си. Дни преди пристигането на високия гост те взеха, че организираха стачка. Вонята от неприбрания боклук се разнесе из въздуха така мощно, че като нищо можеше да предизвика турбуленции при кацането на Еър Форс 1. Обаче и този проблем бе отстранен – в нощта преди великия ден командосите разчистиха купчините боклуци от местата, където евентуално би могъл да попадне чуждият поглед. Тъй като до последния миг не бе ясно дали Клинтън изобщо ще тръгне да пътува по улицата или ще се качи на хеликоптер.
   Общината не съобщи нищо за разходите си: не защото ги запази в тайна, а защото не знаеше как се постъпва в такива случаи. Финансите бяха разпръснати из много пера; от бизнесмените се изискваше да направят съответните жестове, частните фирми бяха подложени на натиск. Като цяло в никакъв случай разходите не са по-малко от десет милиона долара, изчисли един от посветените служители. Разбира се, без разноските по разчистването. Те ще се разпределят за месеци напред. По някое време дори и дупките, които бяха издълбани в асфалта, за да се забият клоните за загражденията, ще бъдат запълнени. Десет милиона долара за посещение от двайсет часа. Половин милион на час. Почти сто и четиридесет долара на секунда.
   Но пък е напълно възможно индийските власти да не са преценили съвсем точно вкуса на Клинтън. С оглед на предпочитанията му към трилърите, филмите на ужасите и фастфуд вероятно е трябвало да му се предложи алтернативна програма: първо пътуване с Уестърн Рейлуей Лайн, най-добре в късния следобед, когато поради липса на място части от телата на пътниците висят от отворените врати, а пък това, което е вътре, се мачка като тесто в ръцете на някой гневен хлебар. Също така може да се включи и посещение на градската морга, където заради стачката труповете залежават там от дни. Накрая трябва да има Paobhajiот първата барачка, картофено-зеленчуково пюре върху хлебче, приготвено с чешмяна вода в края на пътя и бързо сервирано. Това ще е спомен, който американският президент ще запази завинаги.
   Вместо това навсякъде из Индия Клинтън посети само потемкински села. В Делхи по протежението на цели улици бяха свалени рекламните пана, в Агра за първи път в своята 347годишна история Тадж Махал бе основно ремонтиран, в Националния парк Рантхамборе бяха примамени два тигъра, в Хидерабад 3000 просяци бяха прогонени. Явно към международния бонтон спада взаимната измама. След посещението на село недалеч от Джайпур, което скоропостижно бе снабдено с три площадки за кацане на хеликоптер, Клинтън на висок глас обяви: „Изумен съм от това как Индия използва демократичните си институции, за да разрешава проблеми, които парализират останалата част от света.“ Индия като авангард на човечеството? Този мъж струва повече от 140 долара на секунда.
   Неограничените възможности на взаимната потемкинизация все пак се дължи на един индийски местен политик. Той разказал на високия гост за селище в неговата провинция, наречено Картърпури и предложил да кръстят някое село на американския президент. Клинтън изглежда се учудил как така след два мандата не му предлагат поне някое градче. Клинтъннагар, така да се каже. Тъй като в Америка няма липса на политици, а пък в Индия на села, занапред дори загубилите президентските избори могат да се надяват да получат някое селище в Раджастан: Намасте в Маккейнпури. Салаам в Брадлибад.

Издателство Сиела

Щурият глобус в Pimodo

Ма Дзиен >> Изплези си езика

За Тибет

   Абсурдът дотолкова е проникнал в живота на китайците, че може направо да се каже, че се е превърнал в техен начин на живот. Всъщност реалността е далеч по-абсурдна от разказите ми... Да пътуваш сред океан от безсърдечни хора е приключение, по-трудно от изкачване на снежен връх. Ма Дзиен

   Ма пише блестящо за дълбоката самота на тибетските пустоши и за високопланинските плата, но е еднакво умел и в щекотливите или рисковани вътрешни пейзажи... Ефектът: далечни антропологически събития стават толкова вихрено реални за читателя, че го карат да се задъхва. The Independent

Преводач Стефан Русинов

Илюстрации Люба Халева

Издателство Жанет 45

Изплези си езика в Pimodo

Джереми Кларксън >> Светът според Кларксън

За нелепото, смешното, абсурдното и откровено глупавото около нас

   Като всеки мъж и аз не обичам да спирам колата и да питам разни хора за посоката, защото това би означавало, че тези хора са по-умни от мен. А явно не са, щом аз си седя на топло в колата, а те вървят пеша.
   Понякога обаче, особено когато се намирам в град, в който общинският съвет е оставил група 14-годишни хлапета от помощното училище да съставят плана за уличното движение, аз се предавам, предавам и пола, към който принадлежа, и моля някой минувач за помощ.
   Каква пълна загуба на време. Ако минувачът започне с „Ъъъ“, значи не знае пътя и ще се чуди в продължение на часове дали трябва да завия наляво, или надясно след ателието за химическо чистене. Затова – един съвет от мен − ако попитате някого за пътя и той се поколебае или покаже съмнение дори за миг, не си губете времето с него.
   Разбира се, някои хора веднага ще ви засипят с фелдфебелски указания, придружени с ясни и отмерени жестове и описания на дървета с гъсти корони.
   Това обаче също няма да ви помогне, защото вие няма да слушате. От време оно мъжете чуват първата дума, след което престават да слушат – това е всеизвестен медицински факт.
   Когато римляните завладели Англия, те се прибрали у дома да празнуват и не се върнали цели 80 години. Защо? Защото не са могли да намерят обратния път за Англия, а когато са молили за помощ във Франция, не са слушали.
   В края на XIII век Едуард I назначавал жени да превеждат войските през непознатите земи, защото жените, за разлика от мъжете, умеят да слушат и да запомнят указания. Всъщност това току-що си го измислих. Сигурно има обаче зрънце истина в предположението ми, защото ако се беше осланял на рицарите си, Едуард щеше да се озове във Фолмът, а не във Фолкърк.
   Аз определено не слушах напътствията миналата седмица, когато не можах да открия търсения от мен магазин, а магнитът за хора, наречен булевард „Тотнъм Корт“, ме повлече неудържимо към един от храмовете на езическия свят, в който властват безсмислените клаксони и странните надписи.
   Не се вслушах във вътрешните гласове, които ми казваха да се махна оттам. Не слушах и когато някакъв мъж започна да ми разказва с подробности за новия лаптоп „Сони“, в чието име има толкова много гласни, че е просто непроизносимо. Името започва с „В“, а след него трябва да произнесете звука, който вашата котка би издала, ако се опитате да я поставите в гладачна преса.
   Не се безпокойте, в тази статия няма да ви разказвам как не се справям с компютрите и как мечтая да се върна във времето, когато работех в „Родъръм Адвъртайзър“ и зареждах високата пишеща машина „Ремингтън“ с рула хартия.
   Много обичам компютрите и знам за тях достатъчно, че да мога да пиша, да изпращам имейли и да издирвам тайландски травестити. За съжаление обаче не знам за компютрите толкова, колкото знаят хората от компютърните магазини – продавачи и постоянни клиенти, а това означава, че мозъкът ми постъпва по мъжки и спира да работи.
   Така например, ако ви предложат да избирате между „Уиндоус 2000“ и „Уиндоус 98“, ще изберете по-новата версия. Мъжът в магазина обаче ме посъветва да купя „Уиндоус 98“, който е по-евтин, а когато го попитах защо, той започна да говори някакви непонятни неща. Не чух и дума от това, което каза.
   Единственото, което ме интересуваше, беше да мога да изпращам имейли през мобилния си телефон, затова попитах: „Мога ли да свържа компютъра с мобилния си телефон?“. На което продавачът отговори... честно, със същия успех можеше да ми разкаже колко е трудно да приготвиш хубав сос от печено, докато се криеш в някое планинско укрепление в Непал.
   И така, купих си компютъра... а сега мисля, че е повреден. Угасва всеки път, щом изляза от интернет, а написаното през деня отлита в силициевото небитие.
   Най-лесно би било да занеса компютъра в магазина, но тогава служителите ще видят, че съм разглеждал снимки на травестити, и ще се получи неловко. Освен това не мога да си спомня къде беше магазинът и за нищо на света няма да попитам никого.
   Бих могъл да се обадя на приятел, но това би било загуба на време – като всеки мъж и аз съм его, обвито в човешка кожа, и ако приятелят ми успее да разреши проблема ми, това ще нарани гордостта ми. Ето защо няма да го слушам. Ако пък не може да отговори на въпросите ми, значи и без това няма смисъл да го слушам.
   Ако бях жена, в подобна ситуация щях да отворя упътването. Това обаче е най-голямата разлика между половете. Забравете за гушкането след секс. Забравете пространственото мислене и неясната логика. И най-коравата жена на света, дори самата г-жа Тачър, би лежала с часове по корем с упътването към новото видео, за да е сигурна, че докато вечеря, ще запише на касета програмата на правилния канал в правилното време.
   Колко тъпо. Какво правя аз ли? Просто натискам различни бутони и се успокоявам с мисълта, че следващия вторник мога да запиша на другата страна нещо много по-интересно.
   Този подход определено помага при т. нар. семейни игри. Тъй като никога не съм чел правилата на играта „Монополи“, се придвижвам по таблото в посоката, която ми изнася, и ако някой ми каже, че трябва да местя пионката си по часовниковата стрелка, му отвръщам с изненадан и разсеян поглед.
   Номерът винаги минава и аз винаги печеля. Мъжете сме бита карта и се гордеем с това

Преводач Цветелина Лакова

Издателство Вакон

Светът според Кларксън в Pimodo

Кърмит Линч >> Приключения по пътя на виното

Едно много лично пътешествие из Лоара, Бордо, Лангдок, Прованс, Северна и Южна Рона и, разбира се, Бургундия

Ценителят на виното и не толкова посветеният читател ще открият много мъдрост в тези винени приключения, но без следа от претенция или екстравагантна публицистика.

Ярките образи на френски винари, впечатляващите импресии от френската провинция и, разбира се, прекрасните описания на френските вина превръщат книгата в модерна класика на нашето време.

Това е една от най-хубавите книги за вино, излизали в Америка. Ню Йорк Таймс

Най-добрата книга за винения бизнес. Уолстрийт джърнъл

Издателство Гурме

Приключения по пътя на виното в Pimodo

Джералд Даръл >> Срещи с животни

Прошнуровани и пронумеровани по даръловски...

   Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите.
   – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна.
   – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек.
   – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава.
   Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата.
   Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат.
От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето.
   Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди.
   Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи.
   Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш...

Преводач Венцисав К. Венков

Издателство Колибри

Дан Кийрън >> Изкуството да пътуваш [ бавно ]

Добрият полет се оценява по негативни признаци: не са те отвлекли, не си паднал, не си повърнал, не си закъснял, не си се натровил от храната. И си благодарен за което. Пол Теру

   На пръв поглед мързелът и пътуването са две несъвместими неща. По дефиниция ленивият е домошар, бездеен човек, който предпочита да пътешества през древни земи по-скоро с пръст по картата или с книга в ръка, отколкото да премине през неудобствата на истинското пътешествие. Паскал има една мъдра мисъл, която гласи: „Всички нещастия на човека произтичат от това, че не умее да седи тихо в усамотение.“ Проблемите започват с прекрачването на прага. Самата дума „пътешествие“ произлиза от друга, която на латински означава „тривръх инструмент за мъчения“.
   И все пак въпреки всички трудности на реалното пътешествие, мързелуващият може да бъде подтикнат да се впусне на път. И може да стане любител на странстванията, бродяга, изпълнен с любопитство, наблюдател на живота около него – известно е, че някои от най-великите пътешественици и автори на пътеписи всъщност са били големи мързеливци. Сещам се за всеизвестния д-р Джонсън – ленивеца, който се излежавал всеки божи ден в леглото си до обяд, но тръгнал на изключително трудно пътешествие в планините на Северна Шотландия в компанията на младия Бозуел. Друг подобен пример е Робърт Луис Стивънсън, който – въпреки че на 26 години написал есе в прослава на леността – страстно обичал да пътува. Пътеписът му „Пътуване с магаре в Шевен“ е същински шедьовър и вероятно е произведението, оказало най-силно влияние върху един от най-великите английски съвременни автори на пътеписи – Пол Теру.
   Така че страстта към пътуването и мързелът всъщност са доста свързани – повече, отколкото може би предполагате. Изглежда ще е по-точно, ако кажем, че проявяващият леност изпитва отвращение към тази форма на пътешествия, която ни предлага съвременната туристическа индустрия. И по-специално – почивките. Не че критикуваме туризма сам по себе си. В края на краищата никой не отрича, че е истинско удоволствие да се скиташ безцелно в италианската провинция или просто да се излежаваш на брега, близо до прибоя. Но не може да се отрече, че има и нещо разочароващо в почивка, прекарана само в слънчеви бани, както отбелязаха „Секс Пистълс“ преди доста време. Да, това си е фантазия, доста скъпа при това. Но е и просто утешителна награда за роба, заклещен в капана на своята скучна работа.
   Същото можем да кажем и за изтърканата от употреба модерна дума „изживяване“. Вместо да се захванем с трудната задача наистина да изживеем живота си смислено, предпочитаме скучното, изпълнено с труд всекидневие, от време на време пронизвано от високоволтови искри от „изживявания“, които сме планирали и които отмятаме по списък. Всички сме чели в списанията онзи списък от „100 неща, които трябва да направиш, преди да умреш“. Да караш „Ферари“, да отседнеш в хотел „Роял Аскот“ в Дубай, да участваш в рали Париж-Дакар, а също и в „Голямото надпушване“ в Амстердам, и така до втръсване. Жалко че Дейв Фрийман, чиято идея е този списък, умря само на 47 години.
   Запознах се с Дан Кийрън, когато дойде в офиса на списание „Idler“ в Камдън. Възложихме на този жизнерадостен човек задача и той започна често да идва и да ни помага. Малко по малко се ангажираше все повече със списанието и дълги години беше помощник-редактор. В редакцията не само се забавлявахме, но водехме и философски диспути. Лаская се да мисля, че годините на Дан в „Idler“ му помогнаха да оформи мирогледа си, който той излага в тази книга... Из Въведение от Том Ходжкинсън

Преводач Камен Велчев

Издателство Сиела

Богомил Герасимов >> Капки в морето

Мистерията – онова, което ни води...

   Какво иска да каже Сатаната с това “в нашата родина”? Дали няма предвид прословутия рай? Едва ли. Защото той се отнася с явна насмешка и презрение към нашата представа за рая, както ни се внушава от църквата и светите писания.
   Според Сатаната измисленият от човека рай прилича на самия него – странен, интересен, поразителен, смешен. От второто му писмо излиза, че в този измислен рай няма нищо от това, което на човека се харесва, и има всичко, което не му харесва. Няма го в рая например половия акт, докато на Земята човек непрекъснато си мисли за него. И удаде ли му се възможност за полово сношение, нищо не може да го спре: нито седмата Божа заповед да не прелюбодейства, нито рискът за живота или репутацията си...
   Значи, това, което човек най-много обича, няма да го намери в рая, а онова, което най-много мрази, там му се предлага в изобилие. При това в рая не само че няма да се размине с омразните му неща на Земята, но на онзи свят те ще му и харесват. Така например човек си въобразява, че там, в рая, всички пеят, всички свирят на арфа, всички непрекъснато се молят и хвалят Всевишния...
   Сатаната, скъпи Марк, ако си спомняш в края на второто си писмо, прави лек намек, че раят всъщност е истински ад. Как иначе могат да се изтълкуват тези негови думи: “... в човешкия рай няма място за разума, няма никаква храна за него..., защото само един светец може да изтърпи радостите на подобен приют за малоумни”. Из Първо писмо до Марк Твен

Издателство Труд

Мина Холанд >> Гастрономически атлас

40 кухни от цял свят

Лесно изпълнимите рецепти, подходящи и за начинаещи кулинари, ще ви разкрият как да приготвяте традиционните блюда на много страни – от южноиндийско рибно къри с кокос до севиче; от йордански мансаф с кисело мляко до датски кейк „Мечта“, от испанска тортия де пататас до карибско пиле пастърма.

Изпъстрена с анекдоти, исторически и културологични факти, тази книга съдържа и много съвети от прочути кулинарни експерти като Йотам Отоленги, Джейкъб Кенеди, Хосе Писаро и Джорджо Локатели.

Мина Холанд води кулинарна рубрика във в. „Гардиън“.

Издателство Обсидиан

Гастрономически атлас в Хеликон

Гастрономически атлас в Books.bg

Калин Василев >> Опити за любов и щастие

Истории за пътя и вечното търсене

С героите на тази книга може да пътувате до ягодовите полета на Англия, да отпивате кафе в големи чаши и преглъщате бавно и сънено от безплатната закуска на хотела в Манхатън. Да въртите бизнес с рози и да преспите в неизмазана къща в Кито, Еквадор, да къркате с босненци в общежитие в Любляна, където внезапно може да ви втресе от носталгия. Героите са пъстър букет от най-екзотични цветя на човечеството: барман, който заспива на странни места, след като се напие, доставчик на хляб, който става двойник на мутра. Има и юрист, който иска да помогне на хора дори когато законът му пречи, студенти авантюристи, тръгнали на бригада в чужбина. Ако има нещо, което ги обединява, то е, че гонят мечтите си и непрекъснато пътуват, за да открият любовта и щастието си.

Хартиено издание и е-книга

Издателство Хермес

Опити за любов и щастие в Хеликон

Опити за любов и щастие в Books.bg

Черил Стрейд >> Моето приключение в дивото

1800 километра сама по Тихоокеанския хребетен път

   Дърветата бяха високи, но аз се извисявах над тях, застанала навръх стръмен планински склон някъде в Северна Калифорния. Преди броени секунди бях събула туристическите си обувки и лявата беше паднала долу, като първо изхвърча във въздуха, когато грамадната ми раница се бе стоварила отгоре й, а после заподскача по чакълестата пътека и политна в дерето. Блъсна се в една оголена скала и отхвръкна към дървесните корони, изчезвайки завинаги. Ахнах смаяно, макар че скитосвах из пустошта вече трийсет и осем дни и бях свикнала с мисълта, че всичко, което можеше да се случи, обикновено се случваше. И въпреки това подобни преживявания винаги ме хващаха неподготвена. Обувката я нямаше. Просто беше изчезнала. Притиснах другарчето й към гърдите си като бебе, не че имаше смисъл. За какво ми беше само едната обувка? За нищо. Беше напълно безполезна, осиротяла завинаги и за милост нямаше място. Тежеше пущината – беше кафява туристическа обувка на „Райкъл“, кожена, с червени връзки и сребристи метални кукички. Вдигнах я нависоко и с всичка сила я запратих към плетеницата от клони и листа под мен. Повече не я видях. Бях съвсем сама. И боса. Бях на двайсет и шест години, при това сирак. „Истинска скитница“, както ме бе нарекъл един непознат преди няколко седмици, след като чу името ми и научи за номадската ми необвързаност със света. Баща ми изчезна от живота ми, когато бях едва на шест. Майка ми беше починала преди четири години. След смъртта й пастрокът ми се преобрази от мъжа, когото бях започнала да приемам като свой баща, в едва ли не чужд човек. В скръбта си брат ми и сестра ми напуснаха семейния дом, колкото и да се мъчех да ги задържа. Сломена, накрая и аз му обърнах гръб. В годините преди да запратя обувката си от планинския склон често запращах себе си не където трябва. Толкова път, толкова бродене и странстване бяха видели краката ми – от Минесота до Ню Йорк и обратно, та чак до Орегон и целия Запад – докато най-накрая през лятото на 1995 г. не се озовах без обувки, но вече по-тясно обвързана със света. Но не с кой да е, а с един непознат свят, чието съществуване бях предусещала през целия си смислен живот и към който се бях стремяла в тъга и несигурност, в страх и надежда. Свят, за който силно вярвах, че ще събуди у мен жената, която знаех, че мога да бъда, но и ще възроди онова безгрижно момиче, което бях някога. Свят, който беше широк 70 сантиметра и дълъг 4286 километра. Свят, наречен Тихоокеански хребетен път. Бях научила за него едва преди седем месеца в Минеаполис. По това време още водех живота на потисната и отчаяна жена на прага на развод с мъж, когото не бях спряла да обичам. Чаках на опашка в магазин за туристическа екипировка, за да си купя сгъваема лопатка, когато погледът ми се спря на книга със заглавие „Тихоокеански хребетен път, том 1: Калифорния“. Взех я от рафта и прочетох краткото описание на гърба й. ТХП, както наричаха маршрута за по-кратко, представлявал дълга туристическа пътека, простираща се от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичеща по билата на девет планински вериги – Лагуна, Сан Хасинто, Сан Бернардино, Сан Габриел, Лиебре, Техачапи, Сиера Невада, Кламат и Каскадите. По въздушна линия разстоянието било 1600 километра, но се увеличавало повече от два пъти при преход. ТХП прекосявал по дължина щатите Калифорния, Орегон и Вашингтон, минавайки през национални паркове и резервати, през федерални, племенни и частни земи, през пустини, планински масиви и дъждовни гори, през реки и магистрали. Обърнах книгата и вперих поглед в илюстрацията на предната ѝ корица – езеро, заоблени камъни из плитчините му, скалисти чукари и лазурно небе. После я оставих на рафта, платих сгъваемата лопатка и излязох от магазина. Не мина много време обаче и се върнах да я купя. Тихоокеанският хребетен път все още не се беше обособил като самостоятелен свят в съзнанието ми. Беше просто идея, неясна и чудновата, загадъчна и многообещаваща. В гърдите ми разцъфваше нещо ново, докато проследявах с пръст зигзаговидната линия върху картата. Беше решено – щях да извървя този път, или поне колкото смогнех в рамките на стотина дни. Живеех сама в студио в Минеаполис, работех като сервитьорка и в по-тежка депресия не бях изпадала. Всеки божи ден се будех с чувството, че съм пропаднала до дъното на черен кладенец. От дълбините на същата тази преизподня се зарекох да стана планинар единак. И защо не? Толкова много роли бях изиграла вече. На вярната съпруга и на прелюбодейката. На обичната дъщеря, която в последно време прекарваше семейните празници сама. На амбициозната кариеристка и начинаеща писателка, която сменяше професиите като носни кърпи, нерядко посягаше към наркотиците и преспиваше с твърде много мъже. Бях внучка на пенсилвански миньор и дъщеря на продавач в магазин, бивш стоманолеяр. След раздялата на родителите ми заживях с майка ми, брат ми и сестра ми в жилищна сграда, населена със самотни майки и отрочетата им. Тийнейджърските си години прекарах в Северна Минесота, в къща в гората без вътрешна тоалетна, електричество и вода. Дори и храната ни идваше от нашата градина. При все това в гимназията бях избрана в групата на мажоретките и спечелих титлата Кралица на бала, а после се записах в колеж и станах крайно лява феминистка. Но сама жена, тръгнала да извърви 1800 километра сред дивата природа? Досега не се бях превъплъщавала в подобен образ. Въпреки това нищо не ми пречеше да опитам. Стоейки боса на онзи планински връх в Калифорния, имах чувството, че моментът, в който бях взела донякъде неблагоразумното решение да тръгна на дълъг, самотен преход по ТХП в търсене на спасение, беше от времето преди много години и принадлежеше към съвсем различен живот, когато още вярвах, че всичките ми дотогавашни преживявания ме бяха подготвили за това пътешествие. Само че жестоко се бях лъгала. Всеки ден по маршрута на практика беше единствената подготовка за следващия. А нерядко се оказваше, че дори предходният ден не ме беше обучил достатъчно за премеждията, които ме очакваха. Като например случката с безвъзвратно изгубените туристически обувки. Откровено казано, не страдах толкова много по тях. По време на шестседмичното ни познанство ме бяха превели през пустини и снегове, покрай дървета, храсти, треволяци и цветя с всевъзможни форми, размери и багри, по планински склонове и нанадолнища, през морави и горски поляни и земи, чието географско название ми убягваше – имаха значение за мен единствено с това, че кракът ми беше стъпил там и си бях тръгнала жива. И през цялата тази одисея проклетите обувки бяха издевателствали над краката ми, които бяха в пришки и протъркани до кръв, а почернелите нокти на четири от пръстите ми бяха опадали. Връзката ни вече беше приключила, когато изхвърчаха отвъд ръба на склона, макар че още ги обичах, не мога да отрека. От доста време не ги възприемах като неодушевени предмети, а по-скоро като спътници в приключението ми. Същото важеше и за всичко останало, което бях помъкнала със себе си онова лято – раницата, палатката, спалния чувал, пречиствателя на вода, туристическия газов котлон и малката оранжева свирка, с която се бях въоръжила вместо пистолет. Това бяха вещите, с които се движех – познати, надеждни, животоспасяващи...

Хартиено издание и е-книга

Издателство Вакон

Моето приключение в дивото в Хеликон

Моето приключение в дивото в Books.bg

Кристофър Бакън >> Мед, маслини, октопод

В търсене на Гърция и гърците

Кристофър Бакън изследва традициите и историята на осем елемента от гръцката кухня – маслините, хляба, рибата, сиренето, варивата, виното, месото и меда – и обикаля в търсене на най-добрите образци от тях. Бере маслини на Тасос, пече хляб на Крит, яде мед от мащерка на Китира и научава защо Наксос е най-хубавото място за производство на сирене на Цикладите.

Бакън изразява своята почит към разговорите, приятелството и церемониите на масата, развивали се в продължение на хиляди години. Мед, маслини, октопод е лирично описание на най-красивата страна на Гърция и истински празник за сетивата.

Издателство Прозорец

Мед, маслини, октопод в Хеликон

Мед, маслини, октопод в Books.bg