Почвай, Пат! Нали си най-голям.
Появил си се на бял свят цели десет минути преди Жорж.
Добре де, щом настоявате! Дълго време ни имаше само нас. Ако питате мен, четирима щяхме да сме достатъчно, още повече, че никой не ни е питал дали ни се иска да сме повече от двама, трима, после четирима. Случваше се самите ние, близнаците, да сме си прекалено много.
И ти, Лара, дето по-късно наду главите на всички ни с желанието да си имаш кученце, положително би останала последна като дъщеря.
Такава си и бях, дълги години, макар понякога да си мечтаех не само за кученце, но и за сестричка. Така и стана, понеже нашата мама и нашия татко вече почти нямаха контакт помежду си, та той – предполагам – искаше друга, както и тя си беше намерила друг.
И понеже както той, така и неговата нова искаха нещо общо и бяха единодушни, че хапчета не им трябват, се пръкна ти, още едно момиче, което всъщност се казва като майката на татко, сега обаче – и то по собствено желание – ще се включи в разговора ни като Лена.
Брей, как ли пък не! Първо сте вие. Ще ви изчакам. Свикнала съм. И моят ред ще дойде.
Пат и Жорж бяха на по шестнайсет, аз на тринайсет, а Тадел на има-няма девет години, когато трябваше да свикваме с новата си сестричка.
И с майка ти също, която доведе и още свои деца, две момичета...
Ама понеже нашият татко не миряса, избяга и от новата си, без да знае къде да се свре със започнатата си книга, дето я разнасяше по разните си квартири, та да трака там на „Оливети“-то си.
И както търсеше, дари още една жена с момиченце...
Нашата прелестна Нана.
Която обаче ни бе показана чак по-късно, много по-късно, за жалост.
Принцесата-изтърсаче...
Е, много смешно! Но в замяна на истинското ми име сега получих името на куклата, за чието всекидневие татко е написал едно време дълго стихотворение в детски стихчета, което почва с...
Така или иначе, най-малката си. А малко след това татко най-после миряса и се кротна при друга една жена. Тя пък доведе момчета, по-малки и от Тадел, които - двамата с Пат си го измислихме – сега ще се казват Яспер и Паул.
Не искате ли да питате дали тия имена изобщо подхождат на тях двамата?
Абе бива ги, карай.
Ама се казваме съвсем другояче...
... както впрочем и вие.
Бяхте по-големи от Лена и много по-големи от Нана, но в семейно отношение, тъй да се рече, бяхте част от нас, та оттогава вече бяхме осем деца, които тук, ето, на тези снимки – специално съм ги донесла – могат да се видят ту поотделно, ту в една или друга комбинация, ту дори, ето, това беше по-късно, всички заедно...
... как сме пораствали, тук аз, там Жорж, веднъж с къса, друг път с дълга коса, и какви физиономии правим само на снимките...
... или как аз не крия колко ми е досадно.
На тази снимка пък Лара гушка морското си свинче...
Ето го Тадел, как се излежава пред къщата с развързани обуща...
Я колко тъжно гледа тук Лена.
Ха на бас, че такива неща ги има из всички стари фотоалбуми, дето събират прахта във всяко семейство. Моментални снимки, нищо повече.
Сигурно е така, Тадел. За жалост обаче много снимки, които, както ви е известно, със сигурност не бяха случайни моментални фотографии, по някое време изчезнаха, жалко наистина, щото...
Например ония с кучето на Лара.
Или всички ония набързо щракнати снимки, на които, както често съм си мечтала, се нося из въздуха между моя татко и моето мамче на верижната въртележка... Много хубаво беше... Ах...
Или снимката с ангела-пазител на Тадел.
Или поредицата от снимки на Паулхен с патерици...
Така или иначе, неоспорим факт е, че всички - и нормалните, и изгубените - ги е правила старата Мария, понеже тя, само тя...
За Марихен нека аз да кажа. Всичко почна като приказка, например така: имало едно време една фотографка, на която някои викали „старата Мария“, Тадел понякога – „дъртата Мария“, а аз – „Марихен“. От самото начало беше част от нашето съшито оттук-оттам семейство. Марихен винаги присъстваше, отначало при нас в града, после при вас в равната като тепсия провинция, понякога тук, друг път през ваканциите, понеже – така си беше – се лепваше като репей за баща ни и нищо чудно да са били и...
Ама и за нас, понеже щом си пожелаехме нещо, и тя...
Нали тъкмо това казвам: от самото начало, когато бяхме двама, после трима, после четирима, все ни е снимала или щракала, щом татко кажеше: „Я щракни, Марихен!“
А когато се вкиснеше – понякога я налягаха какви ли не настроения, – мърмореше под носа си: „Да не съм ви Мара Щракалката!“
Но не снимаше само нас, децата. Една след друга тропоса пред камерата си всичките таткови жени: първо нашата майка, която на всяка снимка изглежда така, сякаш ей сега ще затанцува с балетни стъпки, после майката на Лена, която все гледа някак си оскърбено, после следващата, на Нана майката, която на всички снимки се смее на не знам си какво, и накрая последната от четирите жени, майката на Яспер и Паулхен, чиито къдрици често се развяват от вятъра...
И при която нашето татенце най-сетне миряса.
Но макар че надали е желаел нещо по-силно от групов портрет с неговите четири силни жени – Жорж и аз сме единодушни, че такова изображение на същински паша сред тях е стояло на първо място в списъка му с желания, – Марихен се залавяше с всяка от тях поотделно. Ето вижте: една след друга, в строг ред.
Нас обаче щракаше, като да сме хвърлени от чашата със зарове. Ето защо тук има сума ти снимки, които можем да попрехвърлим, но искам да помоля Нана да не си играе с настолния микрофон, щото...
Но и за изгубилите се моментални снимки, за всичко, което Марихен правеше от нас, щом се скриеше с ролфилмите си в своята тъмна стаичка, ни се налага да си спомним само защото баща ни го иска...
Добре ще е да уточниш, Пат: художествените си фотоси правеше с „Лайка“ и понякога с „Хаселблад“, а моменталните снимки щракаше със старата бокс-камера, която приличаше на кутия. С нея, само с нея ходеше да търси мотиви за баща ни във връзка с всичко, което му бе нужно за неговите хрумвания. И тая кутия беше нещо необикновено, но всъщност не представляваше нищо повече от старомодна бокс-камера на фирмата „Агфа“, която е произвеждала и ролфилмите „Изохром Б2“.
Все едно дали „Лайка“, „Хаселблад“ или тая стара кутия – една от тях винаги висеше на шията ѝ.
„Всички бяха на моя Ханс“, обясняваше старата Мария на всеки, който разглеждаше с удивление фотоапаратите ѝ. „Друго на моя Ханс не му трябваше.“
Но само Пат и Жорж знаят как е изглеждал тоя неин Ханс. Ти винаги си казвал, че бил „як тип с чело на буци“. А ти: „Цигарата не слизаше от устата му.“...
Издателство Атлантис – КЛ
Старата камера в Хеликон
Старата камера в Books.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар