Карл Гелеруп >> Мелницата

Обречен на фатална зависимост от незрими тайнствени и враждебни сили?

Остров Фалстер.

В дома на мелничаря Якоб Клаусен привлекателната слугиня Лиза се грижи за болната му жена. Забелязвайки какви огнени погледи ѝ хвърля Якоб, хитрата и по селски пресметлива Лиза си поставя за цел след смъртта на съпругата му да стане господарка на мелницата.

И тя ще направи всичко, за да го постигне.

Подобно на мелничния механизъм тази корист безпощадно завъртва и смачква няколко човешки живота, понасяйки ги във вихър от ревност и страст, престъпление и изкупление.

Преводач Неда Димова-Бренстрьом
Издателство Персей (2015)

Алис Мънро >> Само живот

... вълшебен дар – напомняне защо творбите на Алис Мънро ще се помнят дълго. The Boston Globe

   След като внесе куфара ѝ в купето, Питър, изглеж­да, и побърза да слезе, за да не пречи. Но не за да си тръгне веднага. Обясни ѝ, че се притеснява да не би влакът да потегли. Той стоеше на перона, гледаше нагоре в техния прозорец и махаше с ръка. Усмихваше се и махаше. Усмивката към Кати беше широка и жизнерадостна, без никакво съмнение в света, сякаш вярваше, че тя ще продължава да бъде едно чудо за него, и той за нея също, завинаги. Усмивката на Питър за съпругата му изглеждаше многообещаваща, доверчива и с някакъв оттенък на непоколебимост. Нещо, което не би могло да бъде лесно изразено с думи, а и можеше изоб­що никога да не бъде изречено. Ако Грета бе споменала за такова нещо, той би отвърнал не ставай смешна. И тя щеше да бъде съгласна с него, защото смяташе за неестествено хора, които се виждат ежедневно и постоянно, да дават каквито и да било обяснения.
   Когато Питър бил съв­сем малък, майка му го пренесла през някак­ви планини, чието название Грета все забравяше, за да го измъкне от социалистическа Чехословакия и да го отведе в Европа. Разбира се, имало и други хора освен нея. Бащата на Питър искал също да тръгне с тях, но точно преди деня на тайното отпътуване бил изпратен в санаториум. Трябвало да ги последва при първа възможност, но той умрял.
   – Чела съм такива истории – каза Грета, когато Питър ѝ разправи за първи път това. И обясни как в тези истории бебето се разплаква и неизменно трябва да бъде му бъде затисната устата или да бъде удушено, за да не застрашат хленчовете му цялата група бегълци.
   Питър каза, че никога не бил чувал такива истории и не можел да твърди, че майка му би постъпила по същия начин при такива обстоятелства.
   Майка му стигнала до Британска Колумбия, където научила добре английски и намерила работа в една гимназия като преподавателка по „Бизнес практика“, както наричали тогава тази дисциплина. Отгледала сама Питър и го изпратила да следва в колеж и сега той е инженер. Когато майка му им гостуваше в техния апартамент и по-къс­но в къщата им, тя винаги стоеше само в предната стая и изобщо не влизаше в кухнята, докато Грета не я поканеше. Такова бе поведението ѝ. Бе довела до крайност изкуството да не забелязва. Да не забелязва, да не досажда, да не съветва, въпреки че що се отнася до домакинските умения или изкуство, тя бе много по-напред от снаха си.
   Тя също се отърва от апартамента, където бе израснал Питър и отиде в миниатюрна гарсониера, където имаше място само за едно сгъваемо легло. Значи Питър не може да погостува у дома при мама?, подкачаше я Грета, но майка му изглеж­даше стресната и уплашена. Засягаше се от шегите. Навярно проблемът бе езиков. Но английският беше обичайният ѝ език сега, а и единственият, кой­то Питър знаеше. Той бе изучавал бизнес практика, макар и не от майка си, по времето, когато Грета бе изучавала Изгубеният рай. Грета не проявяваше абсолютно никакъв интерес към практичните аспекти на живота, дори странеше от тях като от чума. При него, изглежда, бе точно обратното.
   При наличието на разделящия ги прозорец и Кати, коя­то нито за миг не позволяваше ръкомахането да отслабва, двамата се задоволяваха с размяната на комични или дори налудничаво благосклонни погледи. Тя мислеше, че Питър изглежда много добре и изоб­що не съзнава това. Той бе подстриган „на четка“, както бе модерно тогава – особено ако имаш претенциите да си инженер – и светлата му кожа никога не се зачервяваше като нейната, никога не потъмняваше на петна от слънцето, а имаше равномерен тен, независимо от сезона.
   Неговите лични мнения наподобяваха тена му. Когато двамата отиваха на кино, след това Питър изоб­що не желаеше да обсъжда филма. Казваше, че е бил хубав или много хубав, или горе-долу. Не виждаше смисъл да продължава нататък. Почти по същия начин той гледаше телевизия и четеше книги. Беше търпелив с тези неща. Хората, кои­то ги бяха запознали, вероятно бяха направили това с най-добри намерения. Грета спореше и почти автоматично го питаше дали би казал същото за някой мост. Бяха го направили с най-добри намерения, но те явно не са били достатъчно добри, защото се бяха провалили.
   Вместо да спори, той само се изсмиваше.
   Това не е същото, казваше той.
   Не е ли?
   Не.
   Грета би трябвало да разбере, че това негово отношение – безучастен, невъзмутим, търпелив – за нея е добре дошло, защото тя бе поет и в нейните стихотворения имаше неща, кои­то съв­сем не бяха весели или лесно обясними... Чак до Япония

Преводач Красимир Желязков
Художник Дамян Дамянов
Издателство Сиела

Само живот в Pimodo

Патрик Модиано >> Отвъд забравата

С аромата на индийски коноп...

   Отвъд забравата, последният публикуван роман на френския писател, излъчва странна юношеска срамежливост. Книгата заема заглавието си от стихотворение на Щефан Георге и очертава период от тридесет години, сцепен в средата от една очаквана втора среща между бивши любовници. Повествованието на краткия текст се разтваря пред загадките на забравата. Миналото става удобно за детайлно открояване, нещо повече – за изказ, едва когато дискурсивният субект започне да оттегля от него своите емоционални вложения. Изтеглянето към настоящето превръща интимното напрежение в празнота, която започва да се разсейва и поразява повърхността на самото произведение. Огромни късове памет за миналото са унищожени като непотребни. Достигайки предела на това емоционално отдръпване, не само изказът става неуловим – човешкото същество е вече невъзможно и започва да отстъпва назад. Обратното движение започва от разрастващата се екзистенциална пустота по пътя на най-значимата лична история. Именно този спасителен жест е ефектът на Модиано – усетът за ненаситна носталгия. От нея вее бездната на паметта, чието прустианско дихание разчиства руините на монументалното минало, за да разтвори пространство за най-интимното преживяване. То се разраства, ставайки основание за съществуването.
   Отвъд забравата ловко заблуждава относно своята жанрова природа. Текстът не успява да се изяви само като любовен роман, защото връзката между мъжа и жената е удивително неотчетлива. Книгата наранява и стандартите за криминалното – престъпление има, но то е незначително и едва-едва се охлузва в съдбата на персонажите. Не е и похвала на съвместното бягство, защото след кратката близост мъжът прописва и се оказва окован в паметта си. Повествованието сигнализира в цялото си протежение за нещо друго, извеждайки на преден план енергии, останали извън очертанията му. В пропорцията между паметта и забравата дискурсивният субект не толкова не съвпада със себе си. Отсъства това, с което той би могъл да се идентифицира. Не „Аз е някой Друг“, а „Няма кого да съм“, внушава Модиано, изтрил цялата памет на своя герой, оставяйки само натрапчивия спомен за една любовна връзка. Марин Бодаков

Преводач Павел Павлов

Издателство Делакорт

Отвъд забравата в Pimodo

Жозе Сарамаго >> Всички имена

Прошнуровано и прономеровано

Един скучаещ чиновник колекционира хора...
Но един ден...

   По-важно от лика на автора е онова, което той е написал. Но портретът, когато носи със себе си думи на приятелство и възхищение, е като прегръдка. Нека така го възприемат читателите ми в България, като изразявам по този начин почитта си към българския народ и родината му. ЖС

Издателство КаринаМ

 Всички имена в Pimodo

Патрик Модиано >> Сватбено пътешествие

Те бягат от себе си и от неясното си чувство за вина

   Лятото пак ще дойде, но никога вече горещината няма да бъде така потискаща, нито улиците така безлюдни, както този вторник в Милано. Беше на другия ден след петнайсети август. Оставих куфара си на гардероб и на излизане от гарата се поколебах за момент: слънцето припичаше така жестоко, че бе немислимо да се разхождам из града. Беше пет часът следобед. До влака за Париж оставаха четири часа. Трябваше да намеря някакъв подслон и се насочих към един хотел с внушителна фасада, който бях зърнал отвъд булеварда, на стотина метра от гарата.
   Слънцето не проникваше в коридорите от светъл мрамор и в прохладния сумрачен бар човек имаше чувството, че се намира на дъното на кладенец. Днес този бар ми напомня кладенец, а този хотел – огромен бункер, но тогава спокойно си пиех със сламка някаква смесица от наров сироп и портокалов сок.
   Слушах приказките на бармана, чието лице се е изличило от паметта ми. Говореше на друг посетител и съм напълно неспособен да опиша как изглеждаше той и как беше облечен. Единственото, което се е запазило в паметта ми, е навикът му да излайва от време на време по едно зловещо „ха“.
   Два дни преди това, през нощта срещу петнайсети август, някаква жена се беше самоубила в хотела. Барманът обясняваше, че телефонирали за линейка, но вече било безполезно. Видял жената същия следобед. Дошла в бара. Била сама. След самоубийството полицията го разпитвала. Не могъл да ѝ съобщи много подробности. Била брюнетка. Управителят на хотела изпитал дълбоко облекчение, защото поради малобройните посетители по това време на годината успели да потулят някак си работата. Тази сутрин вестник „Кориере дела Сера“ публикувал кратко съобщение. Ставало дума за някаква французойка. По каква ли работа е била в Милано, и то през август? Двамата се извърнаха към мен, като че ли очакваха да им отговоря. После барманът ми каза на френски: „Тук не трябва да се идва през август. През август в Милано всичко е затворено“.
   Другият го подкрепи, изричайки мрачното си „ха“. И двамата ме изгледаха с укор, за да ми дадат да разбера, че пристигането ми в Милано през август е глупост, дори нещо повече, груба грешка.
   – Можете сам да се уверите – ми каза барманът. – Днес в Милано няма нито един отворен магазин.
   Седнах в едно от жълтите таксита, паркирани пред хотела. Като разбра по колебанието ми, че съм турист, шофьорът ми предложи да ме закара до Площада на катедралата.
   Улиците бяха пусти, магазините затворени. Запитах се дали жената, за която стана дума преди малко, също се бе разхождала из Милано с жълто такси, преди да се върне в хотела и да се самоубие. Едва ли ми е минала тогава през ума мисълта, че гледката на този безлюден град е могла да я подтикне към такова решение. Напротив, ако се замисля как бих могъл да опиша Милано през този ден, в съзнанието ми веднага изникват думите: открит град. Струваше ми се, че градът си е дал кратък отдих, преди отново да бъде погълнат от шума и движението. Убеден бях в това.
   По площада пред катедралата се шляеха туристи с каскетчета, а в началото на пасажа „Виторио Емануеле“ светеше една отворена книжарница. Бях единственият посетител и попрегледах някои книги на електрическото осветление. Беше ли идвала и тя тук, в тази книжарница, в навечерието на петнайсети август? Искаше ми се да попитам мъжа, седнал зад бюрото в дъното, при рафтовете с книги за изкуство. Но не знаех нищо определено за нея, освен че е била тъмнокоса французойка.
   Помотах се из пасажа „Виторио Емануеле“. Целият живот на Милано се бе приютил тук, за да търси спасение от убийствените слънчеви лъчи: деца, струпали се при търговеца на сладолед, японци и германци, италианци, дошли от Юга, които посещаваха града за пръв път. Ако не бяхме се разминали с три дни, можело е да се срещнем тук с тази жена и тъй като бяхме сънародници, сигурно щяхме да се заприказваме.
   Два часа оставаха до влака за Париж. Отново седнах в едно от жълтите таксита, строени в редица на площада, и казах на шофьора името на хотела. Свечеряваше се. Сега, като се замисля, булевардите, парковете, трамваите в този чужд град и горещината, която още повече усилва самотата ви, някак се връзват със самоубийството на онази жена. Но тогава в таксито всичко ми се струваше случайност.
   Барманът беше сам. Пак ми сервира смес от наров сироп и портокалов сок.
   – Е, какво, уверихте ли се... В Милано магазините не работят...
   Поисках да узная дали жената, за която бе казал почтително и претенциозно, че е „сложила край на живота си“, беше живяла дълго в хотела.
  – Не, не... Дойде тук три дни преди да сложи край на живота си...
   – Откъде идваше?
   – От Париж. Отиваше на юг при приятели, на курорт. В Капри... Научих от полицията... Някакъв човек трябва да пристигне утре от Капри, за да уреди формалностите.
   „Да уреди формалностите.“ Какво общо може да има между тези злокобни думи и лазура, подводните пещери и лятното безгрижие на Капри?
   – Много красива жена... Седеше там...
   Той показа една маса в дъното.
   – Сервирах ѝ същото като на вас...

Преводач Румяна Маркова

Издателство Колибри

Сватбено пътешествие в Pimodo

Албер Камю >> Чумата

Човек трябва да бъде непрестанно нащрек...

   И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град...

Издателство Фама

Чумата в Pimodo

Елфриде Йелинек >> Драми

За абсурда на клишетата и тяхната поробваща сила

Странно е най-меката дума, която може да се каже нейното писане, но пък мислех си, че да четеш Йелинек е като да слушаш атонална музика... В началото нищо не разбираш, след което те увлича и колкото повече навлизаш в нейния синтаксис, толкова по-трудно е да оставиш книгата. Така че Йелинек е предизвикателна – ако започнете тази книга ще видите, че текстът от един момент нататък вече ви държи и си ви води по своите пътища.

Георги Господинов

Преводач Владко Мурдаров

Издателство Рива

Елфриде Йелинек, Драми в Pimodo

Борис Пастернак >> Доктор Живаго

Всеотдаен егоист, предан прелюбодеец, отдаден на поезията прагматик

   Вървяха и вървяха и пееха „Вечная памят“, а когато спираха, все едно по инерция продължаваха да я пеят краката им, конете, повеите на вятъра.
   Минувачите правеха път на шествието, брояха венците и се кръстеха. По-любопитните се присъединяваха към процесията, питаха: „Кого погребват?“ Отговаряха им: „Живаго“. „А, него. Ясно.“ – „Не, не него. Нея.“ – „Все едно. Царство є небесно. Богато погребение.“
   Отлитаха последните минути, броени, безвъзвратни. „Господня земля и исполнение ея, вселеная и вси живущие на ней.“ Свещеникът стори кръст с ръка и хвърли шепа земя върху Мария Николаевна. Запяха „Со духи праведних“. Нататък го претупаха. Затвориха ковчега, заковаха го, спуснаха го. Забарабаниха буците пръст, четири лопати припряно затрупаха гроба, отгоре се вдигна могилка. Десетгодишно момче се покатери на нея.
   Само в състояние на затъпяване и безчувственост, както става в края на големи погребения, можеше да се помисли, че малкият иска да държи реч на майчиния си гроб.
   Той вдигна глава и празният му поглед обиколи от възвишението есенната пустош и кубетата на манастира. Чипоносото му лице се сгърчи. Той проточи вратле. Ако с такова движение беше вдигнало глава вълче, щеше да е ясно, че ще започне да вие. Закривайки лицето си с длани, момчето заплака. Полетелият насреща му облак го зашиба през ръцете и лицето с мокрите камшици на студения дъжд. До гроба се доближи човек в черно, с басти на тесните опънати ръкави. Беше братът на покойната и вуйчо на ридаещото момче – разпопеният по собствено желание свещеник Николай Николаевич Веденяпин. Той пристъпи към момчето и го изведе от гробищата...

Преводач София Бранц

Издателство Труд

Доктор Живаго в Pimodo

Франсоа Мориак >> Терез Дескейру

Терез Дескейру не знае защо е отровила мъжа си и аз не знам защо написах „Терез Дескейру“ ФМ

   „Не сте ли все пак щастлива?“, ще запитате вие. Уви, съществува и друг Пиер, този от мрака – дали ме разбирате? – ала само един свещеник, и то светец, може да го проумее. Знаете ли, отче, че инстинктът преобразява човешкото същество до нас в чудовище и то губи всяка изначална прилика? Четох, че Декарт бил направил дете на една слугиня; е, добре, ако авторът на „Страстите на душата” в този миг не е предал лудостта си на своята покорна съучастничка, то тогава той е бил звярът, а тя – светлият и ужасен ангел, затворил очи, за да не го вижда. Срамувам се, че привличам вниманието ви към нещо, което сте отказали да познаете, било то и мислено, към престъпните наслади, които, уви, винаги са били престъпления без наслади. Ала преди да ме съдите, оценете необичайната ми самота. Любовното опиянение възпламенява само тези, които неразделно и слято са подвластни на него, тези, които то не разделя никога. Що се отнася до мен, винаги съм виждала как моят съучастник потъва в удоволствието си, а пък аз си оставах на брега, безмълвна и вцепенена. Преструвах се на мъртва, все едно, че този луд, този епилептик, дори и при най-малкия ми жест, би могъл да ме удуши. Много често насред скверната си радост, той осъзнаваше, че е съвсем сам; щом нескончаемата притома секнеше и той се върнеше назад, по стъпките си, ме откриваше все едно изхвърлена на пясъка, със свити зъби, вледенена, труп... Защо се омъжих за него? Не ще скрия нищо от вас; без съмнение, очаквате да спомена светото неведение на младите девойки. Не. Аз знаех! Аз знаех! Бях невинна, разбира се; ала в предверието на брака инстинктивно тръпнех като овчица през неизвестността на заколението. Баща ми желаеше този съюз; „саморазбиращо се е“, както казваше той; още от рождението ни цялата област бракосъчетаваше Пиер и мен; трябваше неговите хиляди хектари да се обединят един ден с хилядите хектари, които аз щях да наследя. Нашите селяци не са чак толкова завистливи или ненавистни, че да не изпитат един вид обожение към такива големи притежания, които при сливането си наистина биха заслужили епитета колосални. Въпреки това баща ми не би ме накарал насила да подпиша брачния договор, ако бях проявила и най-малка съпротива. Съмнявам се, че при появата си при нас сте успели да видите баща ми. Той не е плячка за вас, този упрям и презрителен радикал, чийто праг дори отец Казалис никога не се осмели да прекрачи. Знаете, че той притежава къща в селището, друга в Лангон и търгува с вино в Бордо. Освен от сделки, той е погълнат от политиката; като генерален съветник, той би се насочил към Сената, ако грубите му обноски не му бяха спечелили много врагове. Не смятайте, че се отклонявам, трябва да разберете отчуждението ми от този баща, вдовец, погълнат от сделките си и презиращ жените. Нищо не е по-показателно за него от презрението му към религиозното образование, каквото обаче пожела да получа в „Сакре Кьор“; той често повтаря, че жените не заслужават нещо повече, но също така е вярно и че по време на последното си заболяване майка ми е изтръгнала от него обещание аз да бъда възпитана в същия манастир, където тя си спомня, че е била толкова щастлива. И все пак съществува връзка между този баща и мен: дори самата аз не съм в състояние да си я обясня. Може би тук се крие родството; този политик и човек на сделките, тъй чужд на всякакви религиозни скрупули, е все пак моралист във възгледите си, и независимо че повтаря рефрена на Беранже, смятам, че е по-скоро безразличен към жените. Мъжът ми разказва, че според баща му, приятел от детинство на моя родител, този антиклерикал се бил оженил девствен, и че откакто е вдовец, според същите тези господа, не е имал любовница. Нещо повече: този шестдесет годишен мъж не понася пред него да се разискват непристойни теми и се изчервява при най-малкия намек. Готов е, в подобни случаи, да напусне масата. Не знам какво ме тласка към тези признания, които сигурно ще ви се сторят излишни. Разберете ме, отче: не мога да избягам от самата себе, аз съм пленница на собственото си сърце. Поверявам ви наслука намерените от мен ключове, с молба да ги пробвате всичките, та дано някой от тях превърти езичето на бравата, за да бутна портата и да се озова на свобода...

(Откъсът е в превод на Тони Николов, Култура)

Преводач Донка Меламед

Издателство Фондация Комунитас

Терез Дескейру в Pimodo

Патрик Модиано >> Среднощно произшествие

Париж такъв, какъвто днес вече не съществува...

   Изведнъж беше станало много студено, сух студ, който придаваше яснота и блясък на всичко около нас: бялата светлина на уличните лампи, червените светлини, новите фасади на блоковете. В тишината ми се струваше, че чувам равномерните стъпки на някой, който приближаваше към нас.
   Тя стисна китката ми като онази нощ, в полицейската кола.
   – По-добре ли се чувствате? – попита.
   Площадът „Трокадеро“ беше много по-просторен и пуст от обикновено заради лунната светлина. Прекосявахме го цяла вечност и изпитвах някакво блаженство от това бавно движение. Бях сигурен, че ако погледнех черните прозорци, щях да пронижа с поглед мрака в апартаментите, сякаш можех да улавям инфрачервените и ултравиолетовите лъчи, но нямаше нужда да си правя труда. Бе достатъчно да се нося надолу по склона, който бях изкачил с кучето онази нощ.
   – Аз също – продължи тя, – се опитах да ви открия, но в клиниката нямаха адреса ви... Париж е голям... Трябва да се внимава... Хора като нас накрая се изгубват...
   След двореца Шайо завихме вдясно и минахме край големи сгради, които изглеждаха изоставени. Вече не знаех в кой град се намирам, град, напуснат от обитателите си, но това нямаше никакво значение. Вече не бях сам на света. Спускахме се към Сена. Познах авеню „Албер дьо Мюн“, градината около Аквариума и бялата фасада на сградата. Тя паркира пред входната врата.
   – Трябва да дойдете да видите апартамента... На последния етаж е... Има голяма тераса и оттам се вижда целия град.
   – А ако изневиделица се върне Солиер?
   Всеки път, когато изричах името на този призрак, ми идеше да се разсмея. Помнех само мъж с тъмно палто в полицейската кола, после в чакалнята на клиниката и в кафето на кея. Струваше ли си да знам повече за него? Интуитивно усещах, че е като баща ми и всички от неговата среда, които съм виждал. За такива хора не можете да научите нищо. Трябва да потърсите полицейски доклади за тях, но тези доклади, макар и написани толкова ясно и подробно, си противоречат. Тогава какво? Толкова неща ми се бяха случили напоследък, че бедната ми глава не ги побираше, и това произшествие беше такова събитие за мен...
   – Не се страхувайте от нищо. Няма опасност да се върне неочаквано. А дори да се върне, знаете ли, той не е лош човек...
   Отново избухна в смях.
   – Отдавна ли живее тук?
   – Не мога да ви отговоря точно.
   Изглеждаше така, сякаш мило ми се подиграваше. Отбелязах, че го няма в указателя на адреса на авеню „Албер дьо Мюн“.
   – Лудост е – каза ми тя, – да се мъчите да откриете нещо сигурно... Първо, истинското му име не е Солиер. Това е името, което използва за пред хората...

Преводач Надежда Донкова

Издателство Делакорт

Среднощно произшествие в Pimodo

Чеслав Милош >> Долината на Иса

Метафизичен трактат за злото

Лишен от ясно откроена фабула, романът е своеобразно поетично пътуване в страната на детството. В него се срещат и действителни, и приказни персонажи. Фабулната логика разчита на емоциите, свързани с места, събития и преживявания, извикани от далечното минало.
В Долината на Иса Милош пише за приспаните в света и в самите нас „зърна“, зърната, които тайно работят: покълват и дават плодове в историята и същевременно в нашата частна, лична история. Литературен вестник

Преводач Галина Белинска

Издателство Балкани

Орхан Памук >> Сняг

В нашето време на фалшификации, когато вярата на някои хора в литературата може да се разклати, Памук предлага нещо истинско. Обзървър

... Как красиво валеше снегът! На какви едри парцали, колко решително, сякаш нямаше никакво намерение да спира, и колко безмълвно! Широкият булевард „Карадаа” представляваше едно нанагорнище, губещо се в сърцето на тъмната нощ под дълбокия до коленете сняг. Бяло и загадъчно! В триетажната, останала още от арменците красива сграда на общината нямаше никого. Ледените висулки, провесили се от една върба, бяха стигнали до снега, натрупал се върху вече незабелязваща се кола – бе се получило нещо като тюлена завеса от сняг и лед. Ка подмина закования с дъски прозорец на едноетажна, необитаема арменска къща. Докато слушаше собственото си учестено дишане и звука от стъпките си, Ка усети в сърцето си сила, способна решително да надмогне зова (доловен сякаш за пръв път) на живота и щастието...

Издателство Еднорог

Сняг в Хеликон

Сняг в Books.bg

Гюнтер Грас >> Старата камера

Остроумна, забавна и поучителна приказка

   Вън е пролет. Вътре радиаторите работят. След като са изсърбали лещата си, братята и сестрите получават възможност да избират между бира в бутилка и мътен ябълков сок. Лара е донесла снимки, които се опитва да подреди. Още нещо трябва да се свърши: Георг, дето му викат Жорж и за когото това е професия, намества настолните микрофони – бащата държи на звукозаписна техника, – приканва всички да кажат нещо за проба и най-после е доволен. Отсега нататък думата имат децата.
   Почвай, Пат! Нали си най-голям.
   Появил си се на бял свят цели десет минути преди Жорж.
   Добре де, щом настоявате! Дълго време ни имаше само нас. Ако питате мен, четирима щяхме да сме достатъчно, още повече, че никой не ни е питал дали ни се иска да сме повече от двама, трима, после четирима. Случваше се самите ние, близнаците, да сме си прекалено много.
   И ти, Лара, дето по-късно наду главите на всички ни с желанието да си имаш кученце, положително би останала последна като дъщеря.
   Такава си и бях, дълги години, макар понякога да си мечтаех не само за кученце, но и за сестричка. Така и стана, понеже нашата мама и нашия татко вече почти нямаха контакт помежду си, та той – предполагам – искаше друга, както и тя си беше намерила друг.
   И понеже както той, така и неговата нова искаха нещо общо и бяха единодушни, че хапчета не им трябват, се пръкна ти, още едно момиче, което всъщност се казва като майката на татко, сега обаче – и то по собствено желание – ще се включи в разговора ни като Лена.
   Брей, как ли пък не! Първо сте вие. Ще ви изчакам. Свикнала съм. И моят ред ще дойде.
   Пат и Жорж бяха на по шестнайсет, аз на тринайсет, а Тадел на има-няма девет години, когато трябваше да свикваме с новата си сестричка.
   И с майка ти също, която доведе и още свои деца, две момичета...
   Ама понеже нашият татко не миряса, избяга и от новата си, без да знае къде да се свре със започнатата си книга, дето я разнасяше по разните си квартири, та да трака там на „Оливети“-то си.
   И както търсеше, дари още една жена с момиченце...
   Нашата прелестна Нана.
   Която обаче ни бе показана чак по-късно, много по-късно, за жалост.
   Принцесата-изтърсаче...
   Е, много смешно! Но в замяна на истинското ми име сега получих името на куклата, за чието всекидневие татко е написал едно време дълго стихотворение в детски стихчета, което почва с...
   Така или иначе, най-малката си. А малко след това татко най-после миряса и се кротна при друга една жена. Тя пък доведе момчета, по-малки и от Тадел, които - двамата с Пат си го измислихме – сега ще се казват Яспер и Паул.
   Не искате ли да питате дали тия имена изобщо подхождат на тях двамата?
   Абе бива ги, карай.
   Ама се казваме съвсем другояче...
   ... както впрочем и вие.
   Бяхте по-големи от Лена и много по-големи от Нана, но в семейно отношение, тъй да се рече, бяхте част от нас, та оттогава вече бяхме осем деца, които тук, ето, на тези снимки – специално съм ги донесла – могат да се видят ту поотделно, ту в една или друга комбинация, ту дори, ето, това беше по-късно, всички заедно...
   ... как сме пораствали, тук аз, там Жорж, веднъж с къса, друг път с дълга коса, и какви физиономии правим само на снимките...
   ... или как аз не крия колко ми е досадно.
   На тази снимка пък Лара гушка морското си свинче...
   Ето го Тадел, как се излежава пред къщата с развързани обуща...
   Я колко тъжно гледа тук Лена.
   Ха на бас, че такива неща ги има из всички стари фотоалбуми, дето събират прахта във всяко семейство. Моментални снимки, нищо повече.
   Сигурно е така, Тадел. За жалост обаче много снимки, които, както ви е известно, със сигурност не бяха случайни моментални фотографии, по някое време изчезнаха, жалко наистина, щото...
   Например ония с кучето на Лара.
   Или всички ония набързо щракнати снимки, на които, както често съм си мечтала, се нося из въздуха между моя татко и моето мамче на верижната въртележка... Много хубаво беше... Ах...
   Или снимката с ангела-пазител на Тадел.
   Или поредицата от снимки на Паулхен с патерици...
   Така или иначе, неоспорим факт е, че всички - и нормалните, и изгубените - ги е правила старата Мария, понеже тя, само тя...
   За Марихен нека аз да кажа. Всичко почна като приказка, например така: имало едно време една фотографка, на която някои викали „старата Мария“, Тадел понякога – „дъртата Мария“, а аз – „Марихен“. От самото начало беше част от нашето съшито оттук-оттам семейство. Марихен винаги присъстваше, отначало при нас в града, после при вас в равната като тепсия провинция, понякога тук, друг път през ваканциите, понеже – така си беше – се лепваше като репей за баща ни и нищо чудно да са били и...
   Ама и за нас, понеже щом си пожелаехме нещо, и тя...
   Нали тъкмо това казвам: от самото начало, когато бяхме двама, после трима, после четирима, все ни е снимала или щракала, щом татко кажеше: „Я щракни, Марихен!“
   А когато се вкиснеше – понякога я налягаха какви ли не настроения, – мърмореше под носа си: „Да не съм ви Мара Щракалката!“
   Но не снимаше само нас, децата. Една след друга тропоса пред камерата си всичките таткови жени: първо нашата майка, която на всяка снимка изглежда така, сякаш ей сега ще затанцува с балетни стъпки, после майката на Лена, която все гледа някак си оскърбено, после следващата, на Нана майката, която на всички снимки се смее на не знам си какво, и накрая последната от четирите жени, майката на Яспер и Паулхен, чиито къдрици често се развяват от вятъра...
   И при която нашето татенце най-сетне миряса.
   Но макар че надали е желаел нещо по-силно от групов портрет с неговите четири силни жени – Жорж и аз сме единодушни, че такова изображение на същински паша сред тях е стояло на първо място в списъка му с желания, – Марихен се залавяше с всяка от тях поотделно. Ето вижте: една след друга, в строг ред.
   Нас обаче щракаше, като да сме хвърлени от чашата със зарове. Ето защо тук има сума ти снимки, които можем да попрехвърлим, но искам да помоля Нана да не си играе с настолния микрофон, щото...
   Но и за изгубилите се моментални снимки, за всичко, което Марихен правеше от нас, щом се скриеше с ролфилмите си в своята тъмна стаичка, ни се налага да си спомним само защото баща ни го иска...
   Добре ще е да уточниш, Пат: художествените си фотоси правеше с „Лайка“ и понякога с „Хаселблад“, а моменталните снимки щракаше със старата бокс-камера, която приличаше на кутия. С нея, само с нея ходеше да търси мотиви за баща ни във връзка с всичко, което му бе нужно за неговите хрумвания. И тая кутия беше нещо необикновено, но всъщност не представляваше нищо повече от старомодна бокс-камера на фирмата „Агфа“, която е произвеждала и ролфилмите „Изохром Б2“.
   Все едно дали „Лайка“, „Хаселблад“ или тая стара кутия – една от тях винаги висеше на шията ѝ.
   „Всички бяха на моя Ханс“, обясняваше старата Мария на всеки, който разглеждаше с удивление фотоапаратите ѝ. „Друго на моя Ханс не му трябваше.“
   Но само Пат и Жорж знаят как е изглеждал тоя неин Ханс. Ти винаги си казвал, че бил „як тип с чело на буци“. А ти: „Цигарата не слизаше от устата му.“...

Издателство Атлантис – КЛ

Старата камера в Хеликон

Старата камера в Books.bg

Ърнест Хемингуей >> Слънце изгрява [ Фиеста ]

Всички вие сте изгубено поколение...

   Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообръщения. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак. Книга на еклизиаста

Хартиено издание и е-книга

Издателство Унискорп

Слънце изгрява [ Фиеста ] в Хеликон

Слънце изгрява [ Фиеста ] в Books.bg

Джон Стайнбек >> Към един незнаен бог

Отново онази "най-велика приказка за човека: за доброто и злото, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за красивото и грозното"...

Природата в романите на Стайнбек е движеща сила и могъщ фон на всеки сюжет.

В романа “Към един незнаен бог“ природата е съкрушителна, могъща и неопитомена, а човекът е суетна и безпомощна фигура, изгубила се напълно в двубоя с нея.

Героят Джоузеф Уейн поставя земята преди бога и любовта. Наказанието е логично и неумолимо. Образът на Уейн плаши със своята категорична монолитност и трогва с безпомощната си упоритост и духовна сила! Традицията в американската литература на единоборство с природата (Джек Лондон, Хемингуей) тук e в своя трагичен завършек, а езическото начало и идолопоклонничество са унищожени завинаги! Юлия Калановска

Издателство Прозорец

Към един незнаен бог в Хеликон

Към един незнаен бог в Books.bg